Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (2)

Глава II
Решението

Този, който го беше извикал, се оказа готвачът Били.

— Шефът иска да ви види. — Той посочи с палец назад. — С него е и още някакъв господин. Намират се в приемната, така че влизайте направо вътре.

Без да чака втора покана, Джон влезе бързо в приемната. Шефът Бенсън поглади доволно русите си мустаци, след това се изплю. Това той правеше само при Съботните вечерни събирания или при Неделните сбирки. И отчасти поради скритата тържественост на домакина, отчасти поради разрешението на шефа му гостът да влезе в приемната с ботуши, Сковил огледа внимателно „другия джентълмен“.

Шапката му беше килната назад, а самият той се беше отпуснал назад в стола така, че човек би се позачудил доста, докато разбере дали смята да ляга на пода, или се държи само на пети. Без съмнение обаче беше забележителен. Имаше едри, атлетични рамене, широка усмивка, а очите му бяха светли. Когато Джон го погледна, част от товара, който беше легнал на плещите му, започна мистериозно да се стопява.

— Вие двамата сте дошли от един и същи град от Изток — каза Бенсън. — Помислих си, че може би се познавате, ама май съм сгрешил. — След тези думи започна да ги запознава. — Господин Джери Айкен, господин Джон Сковил; господа, стиснете си ръцете!

След като свърши запознаването, продължи:

— Учудващо е все пак, че никога не сте се срещали в Ню Йорк.

Гостът впери очи в Сковил и се усмихна широко. Джон му върна усмивката:

— Значи и вие сте тръгнали на почивка? И сте от Манхатън?

— Не, смятах просто да се върна отново там.

— Да — въздъхна Сковил и погледна към госта. — Изглеждате доста здрав, явно планинската пустош ви се е отразила добре.

— Познахте — кимна в отговор Айкен. — Дойдох тук преди пет години, тогава бях направо развалина. Само единият ми бял дроб функционираше добре, имах ревматизъм, носех очила с големи диоптри и нервите ми бяха опънати до крайност. Бях половин човек.

— А вижте сега какъв мъж сте станали! — усмихна се Сковил. — Но как така решихте да предадете Запада и да се върнете, а?

— Ами излезе ми много скъпо — отвърна бързо Айкен. — Необходими ми бяха две години и няколко хиляди, за да науча покера; след това реших, че ще ударя кьоравото чрез отглеждане на говеда, но времето и пазарът бяха против мен и загубих много. Сега смятам да се върна в Ню Йорк, където хората са обикновени и неуки, и ще мога лесно да им взема част от спестяванията.

— Но не искате да напускате планините, така ли?

— Е, не чак толкова. Доколкото си спомням, и в Манхатън има планини, но когато ходех там, не знаех какво да правя. Смешно ли ви е? Защо? Ако един мъж може да заколи теле тук, ще може да го заколи и на улицата в някой град, а освен това в града няма да се наложи да гониш животното с часове. Не съм ли прав?

— Вие сте оптимист — въздъхна Сковил — и аз бих искал…

Изведнъж лицето му стана мрачно.

— През цялото време Джери се навива сам, така му харесва — намеси се Бенсън, притеснен да не би Сковил да си помисли нещо лошо за признанията на Айкен. — Ако му дадеш шанс, ще успее да забогатее от крави или коне. Мисля си, че трябва да свикне с планините и мястото, но не искам да го убеждавам. Между другото, Джери, ти избра най-лошото пасбище в целия район. Защо не си пробвал досега тук?

— Не знам — измърмори Джери. — Нещата там долу ми изглеждат по-добри. Ще ти кажа какъв ми е проблемът, Бенсън. И ти знаеш това така добре, както и аз го знам. Харесвам мястото, но то не ме харесва. Харесват ми фермерите и каубоите, но те не ме харесват. Те са различни и точно заради това ми харесват. Аз съм различен от тях и затова те странят от мен. Ето, това е. Където и да отидеш, се срещаш само с такива хора. Навсякъде са, партньоре, а аз не се разбирам с тях добре.

Бенсън разтърси сърдито глава:

— Но когато ги оставиш да те разберат, тогава вече всичко се променя. Когато за първи път те срещнах, Джери, не можех добре да те оценя. Но по времето, когато форсирахме Плейт… Господин Сковил, искам да чуете това. Искам да кажа, че животът ми беше…

Джери го погледна нещастно:

— Не и това, Бенсън! — прекъсна го остро той. — Господин Сковил е като всички останали граждани от Ню Йорк. Днес започва да процъфтява, утре обявява ипотека, а на следващия ден вече е забравен от всички. А и аз съм от тези граждани. Забрави за това, Бенсън! Учудващо е какво вие правите тук, в планините, господин Сковил?

По руменото лице на Сковил премина сянка, но по тона на Джери разбра, че го питат съвсем искрено. Затова отиде до прозореца и вдигна пердето, след това направи знак Айкен да застане до него. Посочи към дъщеря си, която спеше блажено в хамака:

— Ето, това е — мрачно започна той — моето добро време. Господин Айкен, реших да взема с мен и дъщеря си.

— Та какво й има? — попита Джери весело.

— Не иска да язди, не иска да ходи, не иска да лови риба, не иска да ловува.

— А защо не я накарате?

Джон Сковил присви очи и погледна към него:

— А? — изхриптя ядосано.

— Да не би да е болна? — тактично продължи Джери.

— Не е болна, а мъртвец на крака. Единственото, което прави, е да яде, а силата й е в съня.

— Ами тогава — спокойно продължи Джери — направете така, както правите и с мързелив кон: използвайте камшик.

— Това — в гласа на Сковил се долавяха ледени нотки — е лесно да се каже, но когато се наложи да го направя… ами аз съм неин баща, не бих могъл да го сторя.

— Глупости! — изсмя се Айкен. — Жената е като коня…

— Млади момко — отвърна студено Сковил, — това звучи умно, но как ще ми го обясните?

— Ами вижте, един кон няма чувства, даже и едно муле има повече чувства от него. Жените също нямат чувства. Можеш да кажеш на коня си да стои и той ще стои. Ако кажеш на една жена да седне, тя ще седне. Всеки кон се стъписва, ако на пътя има парче хартия, а жената се плаши, като види мишка. Не използвай юздите на коня и гледай как сам ще си счупи врата, а ако оставиш жената сама да се командва, тя ще направи така, че да разбие сърцето си. Ако загубиш коня си за известно време и след това го намериш, при първите опити да го яхнеш ще ти се опъне, все едно никога не те е виждал, но ако го запрягаш постоянно, ще работи по цял ден. Дай на една жена скъпи дрехи и й позволявай да събира всяка вечер гости в балната стая и тя ще прави, ще струва, ще разори мъжа си. Но ако вкараш жена си в кухнята и всяка сутрин мърмориш за кафето и яденето, което приготвя, тя ще живее само за теб и чрез теб.

— Мой млади, много млади приятелю — отвърна кисело Сковил, — всяко правило си има изключения. Погледни момичето в хамака — тя е едно от тези изключения.

— Ако сложиш мексикански юзди и хвърлиш едно одеяло на главата му, и най-лошият и див мустанг ще се укроти.

— Хм. — В гласа на Сковил се долавяше съмнение. — Лесно е да се говори, но виж колко време е трябвало на Колумб да открие обетованата земя.

— Господин Сковил — отвърна Айкен, разгорещен от аргумента. — След двадесет дена непрекъсната работа вашата дъщеря може да бъде пречупена и ще идва тичешком при вас още преди да си отворите устата да поискате нещо, ще се радва и на най-сухата коричка хляб и дори ще се чувства щастлива.

Сковил започна да се смее иронично:

— Скъпи приятелю, говорите много, но думите не означават нищо.

— Ако искате и действие — отвърна му остро Айкен, — ще ви го дам, и то на всяка цена.

В очите на Сковил припламна слабо пламъче, но бързо изчезна:

— Ако сега бяхме във времето, когато са минали само хиляда години от сътворението ни от Бог, щях да ви повярвам, но ние живеем вече хиляди години и вече е много късно.

— Пълни глупости! — внезапно избухна Айкен. — Мъжете не се променят с времето. Омир може да бъде близнак на всеки сляп просяк по Бродуей, мога да ви покажа на петстотин мили южно от тук залата за танци на Хубавата Елена. А какво пречи на старите дни да се повторят и сега?

— Вярно, хората може и да не са се променили — кимна примирено Сковил, — но се променят обичаите. В този век методите на обуздаване няма да помогнат, в това поне съм сигурен.

— Уважаеми господин Сковил — изсмя се Айкен, — очевидно е, че никога не сте ходили в Мексико. Ето това, господин Сковил, е лабораторията, където са били създадени жените и мъжете — тези планини и въздухът. Дайте ми някакъв образец и ви гарантирам, че тази жена може да се промени до неузнаваемост.

— Има нещо у вас — усмихна се Сковил, — което ме смущава. Ако сте били доктор, ще разберете, че страдате от панацея, а ако бяхте живели в XVII век, щяхте да предизвиквате Световен диспут. Но все пак, как сте успели да съберете толкова много умения за толкова кратко време?

Нескритата ирония във въпроса даже не успя да засегне младежа.

— Вярно, през живота си научих много неща — кимна той. — На първо място е раждането ми. На второ е това, че се научих да ям, да говоря и да се смея, и на трето — научих се да спя. И няма никакво съмнение, че мога да отворя училище за новата философия, свързана с тези основни неща за човека.

— И вашите велики знания касаят жените? — засмя се Сковил, усещайки как настроението му се повдига.

— Имам майка и сестра — отвърна Джери. — Достатъчно, за да знам всичко, което трябва да се знае за жените от Ева до кралица Бес. Ако махнеш кожата, отвътре те са абсолютно еднакви.

Въпреки че Айкен се усмихваше, Сковил разбираше, че той говори напълно сериозно. Постоя така замислен за няколко мига, като не сваляше поглед от лицето му, след това рязко се обърна към Бенсън.

— Господин Бенсън, бих желал да остана насаме само за две минути с вашия приятел Айкен.

Без да продума, Бенсън прекоси спокойно стаята, но на прага се обърна засмян:

— Карай както си знаеш с Джери, но не се връзвай да играеш карти с него и претегляй всяка дума, която смяташ да му кажеш.

— Давайте, господин Сковил — изхили се Айкен. — Ако може обаче по-бързо, защото искам да се сбогувам с приятеля си Бенсън. Вижте каква приятна гледка е дъщеря ви, а вие сте недоволен от нея. Добре, кажете какво ви мъчи. Заедно може и да решим въпроса.

— Млади човече — започна Сковил замислено и строго, — бих желал да мога да ви се доверя. Докато ви слушах, ми хрумна една страхотна идея. Нямаше да ми дойде наум, ако не бях говорил с вас, и нямаше да я взема под внимание, ако не бях повече от отчаян. Решил съм с цената на всичко да спася дъщеря си, защото, ако се върна в града, цял живот ще ми е в тежест, защото ще трябва вечно да я водя по лекари. Затова реших да направя това, което ми хрумна преди малко. Честно казано, вече не се издържа. Днес даже бях решил да я нашляпам. А сега, Айкен, ако ви дам картбланш, как бихте се отнесли с нея, какво бихте направили?

— Ами това, което вече ви казах. Щях да я изкарам някъде, да я вържа по корем на седлото на коня си, да й запуша устата с парцал, за да не пищи много, и ще пусна в движение камшика си.

Джон Сковил впери поглед в далечината, а устните му се разтегнаха в крива усмивка:

— Дали може да се направи? — измърмори той.

— Много е лесно. Заведете я някъде на пътешествие за ден-два из планините и ме вземете с вас.

— Но тя никога няма да тръгне.

— Ами тогава я накарайте насила.

— Насила? Да използвам грубост срещу нея? За Бога, Айкен!

— Ами тогава аз ще го направя вместо вас.

— Невъзможно.

— Отказвате ли се от решението?

— Проклет да съм!

— Това е превратният момент: проблемът е дали ще се изправите срещу него, или ще склоните глава и ще оставите нещата да се развиват сами.

— Но вие смятате да я накараме насила, без самата тя да се е съгласила. Как след това ще я гледам, ще…

— Всичко това ще е против волята и на двама ви.

— Знаете ли, млади човече, че у вас има нещо, което ми напомня Наполеон!

— Ха! Наполеон обаче е история, а аз ще ви дам обновена негова версия. Ще събера наведнъж Аустерлиц, Лоди, Фридланд и Маренго в един-единствен хап и ще удържа победа заради вас.

— Само като си помисля, започвам да се обърквам.

— Шансът идва само един път!

— Но ако някога се разчуе всичко това…

— Щом като се колебаете още отсега, няма смисъл да започваме. Довиждане, господин Сковил.

— Една минута! Чакайте! Боже, май го измислих! Можете ли да ни вземете с вас в планините?

— Мога.

— А познавате ли хората тук?

— Никой, освен Бенсън.

— А? Е, сигурно поне познавате местността?

— Даже и инч не ми е познат.

— Ами къде, по дяволите, смятате да ни отведете тогава?

— Към щастието, господин Сковил. И смятам да ви върна с една жизнерадостна жена вместо това, което виждаме сега. Сега ще тръгнете с един съвременен Франкенщайн, спящ демон, но аз ще я събудя. И още преди да е свършил този малък урок, ще я накарам да яде от ръката ви като кученце.

— Това си е направо лудост, но не знам защо, чувствам някакво доверие във вас, Айкен. Да я отведа в планините с мъж, който даже и не познавам… но джентълменът си е джентълмен. Имам ви доверие, Айкен, и то пълно доверие. Ще си стиснем ли ръцете?

— Не и докато не определим цената.

— А? Цена ли? Но, разбира се…

— Не смятам да правя всичко това за здраве. Погледни ме! Искам само по сто долара на седмица, и ако успея, някакъв поощрителен бонус.

— Сто долара на седмица! — задъха се милионерът.

— Не сте ме разбрали добре — отвърна Айкен тихо. — Казах сто двадесет и пет долара.

— Боже, но това е таксата на бизнес експерт за…

— Не започвайте така. Та това си е сделка за жена, което е много по-трудно. Последно ще искам по сто и петдесет долара на седмица. Съгласен съм да си стиснем ръцете само при тези условия.

Джон Сковил беше известен не само с прочутата си усмивка:

— А какъв ще бъде бонусът? — попита мрачно той.

— Това — поклони се почтително Айкен — ще оставя на вашата собствена съвест и справедливост. Естествено и болничните сметки.

— Да си стиснем ръцете.

И двамата доволни си стиснаха ръцете.