Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (19)

Глава XIX
Безплатен съвет

Споменаването за хотела и това, че баща й ще бъде откаран там, напомниха на Нанси, че се чувства изморена — но умората не беше болезнена, както през всичките дни досега, а приятна и желана. Тя използва момента, че всички гледаха излизането на маршала и баща й и се промъкна през страничната врата навън. Когато се прибра в стаята си, запали лампата, след това се отпусна в стола, за да премисли всички неща, които й се бяха случили през деня и нощта.

От отворения прозорец нахлуваше свеж вятър, който разбъркваше леко косите й. От улицата се дочу тиха песен, стъпки и смях, някакъв конник препусна покрай хотела. Дочу ясно гласовете на маршала и баща й точно под стаята си. В началото не можеше да разбере какво си говорят, но усети, че звукът идва от кюнеца на печката, който минаваше и през нейната стая, а започваше от стаята под нейната. Застана до него и тогава дочу ясно думите.

— Ще се чувстваш по-добре на сутринта, приятелю — каза маршалът. — А сега просто се отпусни и се опитай да поспиш.

— Това проклето оскърбление… — започна баща й.

— Никой няма да те нарани, страннико — отвърна му Левин, — освен ако ти не си направиш нещо. Момичето те спаси, трябва да си му благодарен.

Това вече беше прекалено дори за нея и тя започна тихо да се смее, след това спря, защото се усети, че могат да я чуят. Но Сковил вече я беше чул:

— Тази лисица ми се смее.

— Може би.

— Ще ти кажа, сигурен съм, че е точно над нас и се смее, защото аз съм тук.

Последва малка пауза, после маршалът продължи:

— Мисля, че тя е права. Всичко това не е въпрос, който може да се реши в кръчмата. Е, друже, лягай си и се успокой. След няколко минути ще се върна, за да се уверя, че си легнал.

— Но… — започна Сковил.

Тръшването на вратата го накара да млъкне, след това Нанси дочу недоволно мърморене, което беше придружено е много проклятия и постепенно гласът се усилваше, така че тя седна на стола и запуши ушите си с длани.

Обаче една друга идея я накара да се върне до печката. Не беше много трудно да махне кюнеца, който се влизаше в главния комин. Когато го махнеше, щеше да може да говори направо. Тя издърпа предпазливо кюнеца и извика:

— Господин Сковил!

Изведнъж проклятията отдолу спряха.

— Господин Сковил! — извика пак.

Тя чу стъпки, след това дрънкане на кюнци.

— Господин Сковил! — обади се за трети път.

— Какво? — избумтя гласът на баща й в комина.

— Позна ли гласа ми?

— Нанси, ще отговаряш за това пред Господ!

— Не, мисля, че няма.

— Какво толкова смешно има във всичко това, а?

— Мислех си каква чудесна шега ще се получи в Ню Йорк. Я си представи само какво ще пишат вестниците: „Изтъкнат финансист, затворен за опит за изнудване на млада дама. Причината вероятно е слънчев удар.“ Как ти звучи това, скъпи татко?

Под нея се чу само едно стенание. После той се обади:

— Е, поне знам, че няма да научат!

— Тук имам мастило и перо, а една двуцентова пощенска марка ще довърши работата.

— Нанси, няма да го направиш!

— Не знам, но това си е изкушение.

— Нанси, скъпа, това ще бъде нещо повече от шега, това ще бъде равносилно на скандал. Нали няма да го направиш, а?

— Ще си помисля.

— Докога ще продължават всичките тези игри и шеги?

— Шеги ли? Как мислиш, дали жителите на Номер Десет са го приели като шега? — Тя се изсмя тихо.

— Нанси… признавам си, момиче… ти имаш силно влияние върху тези примитиви. Кажи им да престанат с тази глупост.

— Нещата отидоха твърде надалече. Те не биха искали да пуснат на свобода толкова опасен човек, даже и аз да им се примоля.

Баща й започна да кълне.

— Има само един начин за теб, татко.

— И какъв е той?

— Когато Левин се върне, се направи, че тъкмо си си възвърнал ума. Постъпи така, както човек постъпва след възстановяване от делириум.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да се престоря, че не те познавам?

Тя замълча за момент.

— Не виждам никакъв друг начин.

— Никога няма да го направя!

— Ами тогава ще се наложи да влезеш в затвора и след няколко дена да си поговориш със съдията. Съжалявам, татко.

— Какво си намислила, Нанси? Какво точно целиш с тази шега, а?

— Да се разбера с всеки един, когото познавам. Това е.

— А?

— О, изморена съм от всичко, което ми напомня за миналото. Няма да се върна в Ню Йорк, дори и за един милион долара!

— А къде ще отидеш?

— Нямам и най-малката представа!

— Но кой ще дойде с теб?

— Има толкова много приятни хора в Номер Десет, които ще се съгласят да изпълнят всяка моя прищявка.

Тя чу как той се задъхва.

— Нан, ти си напълно полудяла.

— Не, тук грешиш. За първи път в живота си съм напълно нормална и мисля трезво.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще тръгнеш с някой от тези диваци?

— А защо не?

— Защо не ли? Момиче, та ти ще бъдеш отритната от всяко цивилизовано общество завинаги!

— Е, но поне ще бъда сигурна в ръцете на всеки един от тях. Изглеждат сурови и примитивни, но под външната грубости се крие джентълменът!

— Това може и да е истина, но как ще накараш Ню Йорк да го разбере?

— Забрави Ню Йорк! Не искам повече да го виждам.

Последва още една пауза, след която тя дочу, че той си мърмори под нос: „Това не е възможно, това всичкото е сън и аз скоро ще се събудя.“

Той повиши глас:

— Сама ли напусна лагера?

— Не, с Мак и Пит.

— Знаех си. С престъпниците! И какво стана с тях?

— Ами в ареста са.

— А?

— Започнаха да ми тежат, нямах повече нужда от тях. С една дума, татко, отървах се от тях по единствения възможен начин. Искам да започна напълно нов живот.

— Нанси, трябва да те спася от самата себе си.

— Не можеш. Късмет ще бъде, ако ти се отървеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако успееш да убедиш Левин да те остави на мира, най-сигурното нещо за теб е да вземеш най-добрия кон и да изчезнеш от Номер Десет по най-бързия начин.

— Защо? И аз съм гражданин на тази страна, имам права.

— Тук ти не си желан. Момчетата не те харесват, татко, а те си имат свои начини да покажат това. Съжалявам, но не мога да ти помогна.

— Е, но знай, че ще се върна, Нанси, и тогава ще си платиш за всичко.

— Никога няма да ме откриеш, татко, освен ако сама не реша да се покажа. Не залагай на това.

— Момиче…

— Тихо! Какво става?

От улицата пред хотела се дочу звучен баритон.

— Лека нощ, татко. Имам си посетител.

Сковил викаше нещо отдолу, но тя върна кюнеца на мястото му. Натрупаните сажди се срутиха и последното, което тя чу от баща си, бяха проклятия, придружени с кашляния. Явно той се беше приближи много до дупката и саждите бяха влезли в устата му.

През това време песента се извиси:

„Може ли твоят сън да бъде толкова дълбок, колкото любовта ми към теб?

Може ли съня ти да ти изглежда като сладък спомен от нашата любов?“

За първи път по прашните улици в този град някой пееше любовна песен!