Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (15)

Глава XV
Историята на Джереми

Докато се събираха около бара, всички се питаха учудени:

— Дали пък не е спортистка? Сигурно е!

— От коя част на страната е дошла?

— Дали пък няма да дойдат и други като нея, а?

— Откъде идва? Кой я доведе тук?

— Ей онези двамата са с нея, сигурно те са я довели.

— Но къде пък е срещнала и Болди?

— Абе не знам. Не е ли прелестна, Майк? Погледни я само, студена като лед, свежа като сутрин и весела като птичка. Какво пие? Майк, това да не би да е уиски в чашата й?

— Не, джинджифилова бира. Абе нали е дама, глупак такъв!

Гроган извика един да помага при разливането, след това отиде до ъгъла, където все още изправен стоеше Даго.

— Какво стана, Даго? — попита той нервно. — Натисна ли лостчето?

Даго го погледна, без даже и да мигне.

— Не, не го използвах — отвърна спокойно.

— Искаш да кажеш — продължи разгорещено Гроган, — че я остави да си прибере осемдесетте долара, без да направиш нищо?

Даго помълча за момент, което обикновено беше знак за опасност, но Гроган беше прекалено раздразнен.

— Ами вземи ги от мен — подигравателно се обади Даго. — Само не знам дали ще ти ги дам.

— Даго — събуди се изведнъж Гроган и го погледна спокойно, — какво искаш да кажеш?

— Искам да ти кажа — студено продължи Даго, — че колкото и мъже да дойдат да играят, ще ти свърша мръсната работа и ще им вземаме парите. Но когато идват жени, на тях поне трябва да им се дава шанс. Играта става интересна, когато има хора, които знаят как да я играят. Гледа ли я през това време? Ако на нейно място беше някое друго момиче, сигурно щеше да полудее, ако загуби пет долара, но тя загуби двадесет и не показа дори и най-малко раздразнение. Тя е самата игра, в нея е заложено да играе. Аз усетих, че щом тя играе честно и аз трябва да бъда честен — поне с нея — и да й дам шанс да спечели. Така че, докато аз съм зад тази рулетка, ще играя честно с нея, разбра ли? — Долната му челюст се издаде напред и той пристъпи една крачка към кръчмаря. — А ако не ти харесва начинът, по който работя — изсъска заплашително, — можеш сам да се опиташ, ясно ли ти е?

— Е, сега прави, каквото искаш, Даго — отвърна Гроган. — Аз и без това не мога да се справя тази вечер, но утре сутринта ще се наложи да си поговорим за всичко.

— По дяволите! — прекъсна го тихо Даго. — Властта идва, явно си търси неприятности.

Общата опасност ги накара да забравят спора, защото на вратата стоеше маршалът.

Този път Левин изглеждаше някак по-различен. Той стоеше напрегнат, едната му ръка беше на кобура, а в очите му се забелязваше някакъв особен блясък и във всички случаи изглеждаше поне с десет години по-млад, откакто дойде преди един час. Беше дошъл да провери кой пееше преди малко, както и това опасно място. Той постоя на вратата, но когато забеляза жената, се усмихна.

В този момент тя пиеше с Джон Рап, огромен мъжага на средна възраст, чието лице беше цялото в белези. Зад всеки един от тях се криеше по една история. Единият минаваше покрай цялата долна устна и беше деформирал така устата му, сякаш той постоянно се смееше на нещо. Друг минаваше през лявото му слепоочие и се спускаше чак до бузата.

Обикновено всеки непознат, като го зърнеше за първи път, оставаше с впечатлението, че тези белези са резултат от двубой с някоя пума, но всъщност те бяха от времето, когато той беше най-буйният и шумният студент в Хайделберг. Това беше още преди двадесет години, а оттогава се случиха много и различни неща, но тази вечер Рап изпита чувството, че старите времена с постоянните дуели отново са се върнали. Белязаното му лице, кривата му усмивка, пиперливият му нрав караха всяко момиче, което го видеше, да отвръща настрани поглед, докато това прекрасно създание, облечено в бяло, му се усмихваше по такъв начин, че сърцето му почти спираше от вълнение.

— Фройлан, имате ли нещо против да пиете с Джон Рап?

— Не, заповядайте.

— Ами тогава да станем приятели?

— Приятели — кимна тя.

Той обгърна раменете й с една ръка и двамата започнаха да пият по стар студентски обичай, след това кръстосаха ръцете си. Тя отпи малка глътка от бирата, но той пресуши чашата си, след което я прасна на пода и тя се счупи на хиляди късчета. Това беше останало от старите студентски обичаи, когато вдигаха наистина тържествени наздравици. Изведнъж някой застана пред него и ако беше сам, сигурно щеше да го набие, но сега се чувстваше особено щастлив, затова не обърна внимание на човека пред себе си.

— Ти дойде в града ни с песен на уста — започна човекът пред тях. — Не искаш ли пак да ни попееш, мис?

Веднага около нея се направи малък кръг. Тя не чака втора покана, а се облегна на бара и започна да пее. Това беше стара унгарска народна песен. Никой не разбираше и дума от текста, но очите и жестовете на момичето подсказваха за какво се разправя.

Всички стояха като замръзнали, стиснали здраво с една ръка чашите си и вперили очи в лицето й. Ушите им жадно приемаха звуците, сърцата им се разтваряха пред чистотата на този глас. Тя пееше, без да влага много усилия, но песента й изпълваше помещението. Пееше само заради удоволствието от това да пееш, а всеки мъж там чувстваше, че песента е изпълнена специално за него. През цялото време очите й се местеха от лице на лице и леката усмивка не слизаше от устните й. След малко песента свърши и тя направи реверанс. В следващите няколко мига никой не продума, след което помещението се изпълни с пляскане и викове.

Някои отново започнаха да поръчват пиене, а други продължаваха да я молят за втора песен. В този миг маршалът успя да използва временното успокоение и се провря през мъжете до нея. Тя веднага го забеляза и разбра, че той е представителят на закона тук, от начина, по който го гледаха останалите. Когато застана пред нея, Девин свали непохватно сомбрерото си. От година не му се беше налагало да го смъква по такъв приятен повод.

— Аз съм Бъд Левин — рече той вежливо. — Чух ви, че пеете и дойдох само да ви кажа, че никога досега не съм чувал толкова хубав глас.

— Благодаря — кимна Нанси. — Аз съм Нанси Сковил и… се радвам, че ви виждам, господин Левин.

Стиснаха си ръцете и изведнъж на лицето й се изписа смущение. Повдигна ръка и я помириса, след това погледна любопитно към него. Когато Левин откарваше Айкен към ареста, се допря, без да иска, до влажния му от парфюма панталон, и сега миришеше също на парфюм. За Нанси това беше като да открие рядко цвете по средата на пустинята. Подуши пак, след това се засмя:

— Вода от Флорида! — извика тя.

За нейна изненада маршалът се обърна към тълпата и започна да оглежда бързо всеки един от тях. Когато видя, че никой не отреагира, сви с облекчение раменете си:

— Мислех си — обясни й той, — че няма да го усетиш, но явно е доста силен.

— Просто не можах да се стърпя — изсмя се тя. — Не знаех, че тук се използват парфюми.

— Мис Сковил — отвърна маршалът, почервенял от възмущение, — ние не използваме такива неща. Тази миризма идваше от един луд, който затворих преди малко в ареста. Аз съм маршалът, нали разбирате?

— Вода от Флорида? — повтори тя.

— Не изглежда нормално за тук, нали?

— Обаче ми харесва — отвърна му тя. — Но, маршале, вие сте толкова ароматен, колкото и една роза.

— Мис — опита се да се защити той, — не си мислете нищо лошо. Не е моя вината, че миризмата е била поета и от дрехите ми. Един любопитен мъж, който се появи тази вечер, обърна целия град, за да намери шише с този парфюм.

— Така ли? Защо не ми разкажете малко повече за това.

— Хей, маршале — обади се дрезгаво някакъв глас от тълпата, — ще я арестуваш ли? Да не би дамата да е пристъпила закона?

— Не, не е — изсумтя той, — но най-добре за теб ще е, Стив, ако не ме гледаш така и не задаваш тъпи въпроси.

След това се обърна към момичето:

— Не знам как е започнало. Дойдоха да ми кажат. — Продължи да й разправя. — Този смешник дошъл в града да купи тоалетна вода, но след това влязъл тук и я счупил по някакъв начин. В мига, в който момчетата усетили миризмата, го сметнали за луд и се опитали да го натупат. Но още преди да направят нещо, той ги разпердушинил. Погледни челюстта на стария Гроган, виж и окото на Стив. Да, той се справи доста добре с тях. Не е кой знае колко висок и здрав, но е показал на нашите момчета как трябва да се бият. Не използва никакво оръжие, само юмруци, така че и те били длъжни да се бият с голи ръце, но резултатът се оказал плачевен за тях, а не за него.

В очите на Нанси започна да се забелязва нескрит интерес:

— И как изглеждаше?

— Не е кой знае какво. Широкоплещест, средно висок и винаги се усмихва.

— А как се казва?

— Джереми Смит.

Тя разтърси недоволно глава.

— Е, поне това име ми каза — продължи маршалът.

— Предполагам, че няма да ми разрешите да го видя? — попита тя.

— Няма нищо по-лесно от това — кимна Левин. — Арестът е точно отсреща.

Не беше много лесно да се откопчат от струпаните около тях мъжаги — груби и сурови. Всички се блъскаха в маршала. Бяха я чули как пее, бяха я видели как се смее и сега бяха готови на всичко, за да не разрешат да им я отнемат. От двете й страни изникнаха веднага Мак и Пит и застанаха между нея и маршала. Добичето сложи ръка на рамото му и прошепна в ухото му:

— Слушай ме добре, друже. Тази дама дойде с нас и няма да позволим да се шляе с човек, когото въобще не познаваме.

Маршалът го изгледа свирепо:

— Благодаря — процеди бавно, — но когато ми потрябва съвет, куха тикво, ще те…

— Моля ви! — извика Нанси и се шмугна между двамата. — Аз го помолих да ме вземе с него, Пит. Освен това аз решавам какво да правя със себе си. Тръгваме ли?

Последните думи бяха отправени към маршала, който погледна за последно към Пит, след това се обърна към нея. След миг вече бяха излезли, но тълпата ги последва навън.

Ако имаше вот в Номер Десет за най-гадните и нежелани хора в града, със сигурност маршалът Бъд Левин щеше да е първи в списъка. Нанси знаеше това и той знаеше, че тя го знае. Но за сметка на това поне се отнасяше към него с разбиране, което определено му харесваше. И то не заради това, че другите го мразеха и ненавиждаха, а тя му съчувстваше, а защото нейното появяване тук сякаш разбуди тези груби мъже. Нещо ново, наречено, нежност, се появяваше в жестовете и погледите, с които я гледаха. Всички бяха почувствали наелектризиращата тръпка от срещата си с нея и това ги беше наострило още повече.

Е, имало е и времена, когато и тук е имало жени и животът е бил по-добър, но това отдавна беше минало и за тях тя сега беше повече от изненада.

За Нанси всичко това беше ново. В смътните спомени на миналото си мъжете, с които се беше срещала, не представляваха никакъв интерес, те бяха просто живи същества, които не бяха и наполовина прекрасни колкото зелените дървета или разцъфналите цветя. А сега те бяха различни, учудващо различни. Те представляваха груба сила, която й влияеше много странно. Всички й харесваха и й беше приятно да е покрай тях. Единствено грозното и грубо лице на Гроган я изпълни с отвращение, защото почувства, че в него се крие опасност и жестокост.

Когато излязоха от кръчмата, тя почувства как мозъкът й се освежава и в кръвта й премина тръпката от алкохола. Свежият нощен въздух я ободри, далечните звезди светеха като свещички, а до нея вървеше силен мъж. Въпреки че й се противопоставиха, тя наложи своето мнение и напусна кръчмата. Мъжете се плашеха от маршала, той беше най-силният и тя смяташе по някакъв начин да го поощри за това.

— Много и всякакви са се събрали тук! — измърмори тихо той. — Диви… престъпници… някой ден ще си изпатя от тях.

— Защо, маршале? — попита тя любопитно. — Та те са толкова прекрасни. Никога преди не съм виждала такива мъже!

— Мис — започна той бавно, — искам да запомниш едно нещо от мен: разликата между тях и градските мъже е толкова голяма, колкото между дивите мустанги и домашните коне.

Нанси спря и погледна към него. Светлината от лампата пред хотела осветяваше странната й усмивка:

— Но, маршал Левин, вие сте точно като тях, само че сте по-силен… Е, това е, което исках да ви кажа.

След това се обърна и двамата продължиха към ареста.

Маршалът усети как главата му се върти. Не се впечатли много от това, което Нанси му каза, а от начина, по който го стори. Обществените привички изграждаха след време нещо като бариери у всяка една жена и тя започваше да говори само за определени неща, да се усмихва само когато е необходимо, а у Нанси се долавяше нещо по-различно, някаква естественост и женственост, която бликаше от погледа й, от гласа и жестовете й.

След това пое дълбоко въздух и издиша. Това, което тя му беше казала, го накара да се почувства млад, да почувства увереност в собствените сили. Но той нямаше и най-малка представа, че енергията, която бликаше от нея, беше енергия, скривана толкова много години и че тя щеше да говори такива неща на всеки друг мъж, независимо дали е престъпник или не.

През останалия път не си размениха нито една дума. Той се замисли дали някога ще може да си намери жена като нея. Когато отвори вратата на къщата си, вече беше решил, че му е време да се откаже от този суров занаят и да си намери съпруга, добра съпруга. Ако само имаше за кого да живее…

— Къде е той? — прекъсна мислите му гласът на момичето.

Все още вглъбен в себе си, маршалът отключи вратата на ареста.

— Хей, ти! — извика той. — Хайде, излизай!

На вратата се Показа Джери, след това присви очи от силната светлина на лампата, която маршалът вече беше запалил.

— Ти! — извика изненадано момичето и избухна в искрен смях, който изпълни стаята с музика. — Ти!

— Точно така! — отвърна той, без даже да се смути.

— Познаваш ли го? — попита изненадано Левин.

Тя даже не го и удостои с внимание, а се приближи към затворника.

— Пфу! Да не би да се опитваш да се превърнеш в роза?

— Миризмата е прекрасна като песен, нали? — усмихна се широко той.

— Песен в ареста — отвърна му тя. — Вкарали са те за нарушаване на законите? Не съм и предполагала, че тази вода може да се използва за пиене.

— Петдесет процента чист алкохол — кимна Джери. — Не е зле, нали? Някой ден трябва да опиташ.

Тя седна на един стол и започна да се киска. През това време маршалът гледаше ту към единия, ту към другия, напълно объркан.

— Но те са те изцапали и си целият раздърпан, Джери.

Той погледна към ризата и кимна:

— Да, успяха да ме раздърпат, но опазих парфюма.

— Стой настрана от мен! — извика тя и размаха ръка. — Джери, ти правиш нещо с мен.

— Разбира се. Дай ми само време, момиче, това е само началото!

— Кога очакваш, че ще те пуснат?

— Ами когато си почина добре — отвърна той и се усмихна на маршала. — Какво е станало с теб, Нан? Ти си се събудила!

Стоеше пред нея, невярващ на очите си, развълнуван от промяната. Сега Нанси го погледна с нови очи. Като на лента пред погледа й минаха образите на яките мъже в бара на Гроган. Това бяха мъже, които без много усилия можеха да победят този не толкова здрав и среден на ръст мъж. Но след това си спомни подутата челюст на Гроган, както и насинените лица на много от останалите. Всичко това бе направил Джери Айкен. Той е пребил и Гроган. Но как е станало?

Тя спря поглед върху него и се замисли. Може би всичко се дължеше на духа му, който никога не униваше. Даже и сега, когато беше раздърпан и захвърлен в мрачната килия, той продължаваше да й се усмихва и да се шегува с нея. Този дух бликаше от очите му. По лицето му не се забелязваше нито една подутина, нито един оток, само тук-там беше зачервено.

— Джери — прекъсна тя тишината. — Никога не съм те познавала преди.

— Нанси — отвърна й той със същата нотка в гласа, — и аз никога не съм те познавал преди.

Той се приближи към нея и маршалът започна да смръщва лице при вида на светналите им лица. Вече съжаляваше, че е довел момичето при него.

— Стой настрана от нея! — нареди пресипнало.

— Разбира се — кимна Джери.

От кръчмата на Гроган се чуха викове. Нанси наклони глава и се заслуша в шума:

— Ще трябва да се връщаме обратно на партито — каза тя и се изправи.

— Влизай в килията! — нареди начумерено Левин.

— Парти, а? — повтори след нея Джери.

— Момчетата и аз — отвърна му тя.

— Ами тогава довиждане!

Тя протегна напред ръка и двамата стиснаха длани. Очите му я гледаха неподвижно и я изгаряха. Тя усети силата на ръката му, когато той разтърси нейната. След това й рече:

— Нанси, още преди да дойде утрото, ще се наложи да си разплатя сметките с някои. Така че не ме забравяй.

След това се обърна и влезе в килията. Последното, което тя видя от него, преди да се захлопне тежката врата, беше светлината в очите му.

— Но не можете ли да го пуснете? — помоли тя маршала.

— Защо? — попита той намусено.

— Много ще се ядоса, ако не дойде на събирането.

— Нека да си почива! — изръмжа Левин. — Забавлението, което направи преди два часа, ме принуди да работя извънредно.

Тя сви рамене. Когато излязоха навън, започна тихо да си тананика и маршалът се почувства така, сякаш беше на хиляда мили от нея. Той вървеше с нея, пресичаха заедно улицата към кръчмата, но знаеше, че вече не той е в мислите й, а този луд от килията.