Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (13)

Глава XIII
Пробуждането

Всичко това беше като музика, която накара сърцето й да увеличи своя ритъм. Тя започна да диша дълбоко и с наслада, в очите й загоря особен пламък. Неочаквана сила се разля по цялото й тяло, всичките си мускули чувстваше като живи, кръвта тичаше по вените й и я сгряваше. Изчезна и най-малкият остатък от ленивост. Усещаше тялото си като наелектризирано. Вдигна лице нагоре и двамата мъже видяха, че момичето се усмихва с особена, тържествена усмивка, а очите й гледат по нов начин — изпълнени с желание за живот.

Тя вдигна ръце и ги разпъна широко, след това се провикна силно:

— Не е ли… прекрасно?

Какъв глас! Беше запазил всичката нежност отпреди, но сега се долавяше някаква нова нотка, живот и сила. Каквото и да беше, така звучеше новият й глас.

— Боже! — заекна Мак.

Пит, малко несигурен, също се обади:

— Какво?

— Ами цялата дива природа! — извика тя. — Обичам я! Хайде да галопираме!

Тя смушка с шпорите си коня, но той, неочакващ това от нея, само потрепна и продължи да върви спокойно. Но Нанси свали шапката си и с нея шляпна животното по хълбока. Това беше достатъчно и то се впусна в бесен галоп. Пит и Мак веднага смушкаха конете си. В началото се бяха притеснили, но сега, като видяха как тя се обръща и им подвиква, но забелязвайки светлината в очите й, разбраха, че тя просто се възхищава на природата, затова препуснаха бавно след нея, без да изостават много. След като преминаха и последния хълм, пред тях се появиха светлините на Номер Десет. Момичето продължаваше галопа, като от време на време надаваше силен вик, което въодушеви и партньорите й и когато навлязоха по улицата на града, тримата крещяха и свиркаха така, сякаш ги гони цяла тълпа дяволи. Това бяха виковете, които Джери и маршалът чуха, след като пресушиха по още една чаша от уискито. Маршалът се заслуша, след това се намръщи: не за първи път беше чувал такива викове. Джери също се заслуша, но се засмя широко — и той не чуваше за първи път такива викове.

Но над цялото това викане се издигаше един по-пронизителен и тънък глас. Този глас пееше силно и мелодично — прекрасен глас! Но преди да видят на кого е той, стъпките на галопиращи коне се отдалечиха от тях и гласът заглъхна.

Маршалът избърса челото си, пристъпи нервно към вратата, след това се обърна полуусмихнат към Джери:

— Дявол да го вземе — замислено попита той, — какво прави жена в Номер Десет?

— Та вие нямате ли си тук жени?

— Не и такива.

— Откъде знаеш каква е?

— Ами нямаш ли уши? По гласа можеш да разбереш каква е.

— Ако това е вярно и гласът е като лицето й, даже този арест няма да може да ме спре, маршал.

Пазителят на реда изведнъж стана сериозен:

— Да ги нямаме такива, Смит. — Замълча за миг. — Аз съм добър и виждам, че го оценяваш. Може да не си престъпил закона, но всички от Номер Десет разбраха, че те водя тук, така че ще се наложи да останеш!

— Е — измърмори Джери, — и сигурно ще искаш да ме затвориш веднага.

Маршалът се усмихна:

— Тази вечер съм малко раздразнен. Мисля, че знам какво да направя с теб, Смит. Ще те оставя да преспиш тук без белезници, даже не смятам да те затварям в ареста.

— Арест ли?

— Малко съкровище. Даже не можеш да си мечтаеш за по-хубав. Просто отвори вратата.

Джери стана и отвори вратата. След това се обърна и сви рамене:

— Малко е влажен.

— Ти няма да спиш вътре — отвърна му добродушно маршалът. — Но за да не се наложи да те затварям вътре, трябва да ми дадеш честната си дума. — Малките му очи започнаха отново да изучават лицето на Джери. — И ако сбъркам в преценката си и ти се окажеш лъжец, Смит, значи аз съм просто един новак, който има още много да учи.

— Благодаря — кимна Джери. — Наистина оценявам компромиса ви, затова ви давам моята…

Изведнъж спря да говори. Очите му се разшириха и той наклони глава на една страна, след което на лицето му се изписа учудване.

Отново се чуваше това женско пеене — не беше много силно, но жизнерадостта и животът в него се усещаше веднага.

— Девин — продължи Джери с въздишка, — страхувам се, че не мога да ви дам думата си!

Маршалът се намръщи:

— Слушай ме внимателно, младежо. Знам, че всичко това ти се струва само една игра, но трябва да си луд, за да се появиш отново тази вечер. Трябва да дадеш малко време на местните побойници да охладят страстите си. Ако сега те пусна, със сигурност някой от тях ще те застреля.

— Грешиш — усмихна се Джери. — Обиколил съм доста места и досега не съм виждал някой да заплашва невъоръжен човек с пистолет.

— Толкова за теб — прекъсна го маршалът. — А сега трябва да тръгвам, малко бързам. Ще ми дадеш ли думата си, или да те затварям в ареста?

— Не.

— Защо не?

— Поради същата причина, поради която и ти бързаш толкова.

Бъд Левин усети, че го напушва смях, но успя да се сдържи:

— Работата си е работа. Или ще ми дадеш думата си, или влизаш вътре. Ако те пусна на свобода още тази вечер, ще се злепостави името и репутацията ми.

— Ако ме затвориш вътре — започна спокойно Джери, — ще ти разбия както репутацията, така и ареста, маршале.

— Какво ти става, Смит?

— Момичето, което пее, Девин. Напомня ми за едно, което познавах преди, но за да съм сигурен, ще трябва да проверя.

— Тогава влизай вътре и не буйствай много.

Без да продума повече, Джери се обърна и влезе в ареста, а Девин хлопна желязната врата след него. Отвсякъде го обгърна влажният и тих мрак. Последва заключването на вратата и мърморенето на маршала, докато се стягаше отново, за да прескочи до кръчмата. След малко се хлопна външната врата и всичко утихна.

Джери застана в средата на килията и се замисли. После някъде там, в далечината, дочу отново звънливия глас на момичето, което пееше.

В малкото помещение, комбинирано между антре и офис, в хотела на Грей, самият Джим Грей смъкна краката си от масата и се заслуша внимателно. Другите трима мъже, които също седяха отпуснати небрежно на столовете, се изпънаха и се заслушаха във виковете и крясъците, които се смесваха с една нежна и мелодична песен. Но изведнъж всичко престана точно пред хотела.

— Така се крещи — започна спокойно Джим Грей — обикновено след изпито прекалено голямо количество ракия, но песента говори за нещо повече — в нея се усеща живот. Господа, ще ви помоля да се отдръпнете от вратата.

Мъжът, който беше най-близо до вратата, отстъпи назад и се загледа зачудено в лицето на Грей, на което, освен вълнение, беше изписано и нещо друго. В същия момент вратата се отвори и на прага се показа усмихнат младеж, най-странният, който някога бяха виждали. Той можеше да бъде между петнадесет и двадесет години — слаб, строен, с тънък кръст и дълги крака.

Сомбрерото му се беше нагънато отпред, признак на дълго и бързо препускане, ризата му беше разкопчана и показваше бяла и нежна шия, която, явно, жестокото слънце на пустинята още не беше докосвало. Стоеше с леко разтворени крака, а ръцете му бяха на кръста. Оглеждаше с живи очи помещението, като хвърляше ослепителни усмивки на всеки един вътре. А какви очи имаше! В тях се забелязваше някаква странна светлина — едновременно весела и опасна, всъщност цялата фигура на младежа вдъхваше доверие и спокойствие.

— А откъде пък се появи ти? — изгрухтя Джим Грей, като се отпусна с въздишка на облекчение на стола си.

— Просто реших да мина насам — започна странникът, — за да събудя този заспал град.

— И го направи, така ли? — изсмя се Джим. — Да не би това пеене да беше твоето, а? А може би е било канарче?

— Отпуши си добре ушите, човече, и ела на себе си — прекъсна го странникът.

Отвън на верандата се чуха тежки стъпки.

— И какво искаше да кажеш с това? — намръщи се Джим.

Някъде зад слабичкия младеж изведнъж се появиха гигантски фигури, които бяха с цели две глави над него. Единият беше много слаб, но гледаше диво, докато другият почти запълни вратата.

— Стига! — каза едрият, след това застана пред младежа и изгледа всички поред. — Престани да дрънкаш и ни дай стаи за спане, приятелю.

След това се насочи към Джим Грей и когато стигна до него, прошепна тихо:

— Това е жена.

Долната челюст на хотелиера увисна. Той беше втрещен.

— Жена? — прошепна задавено.

В стаята се разнесе мърморене. Другите трима мъже се изненадаха много и сега гледаха, както индианец гледа лагер на бели в територията на племето. Жена! В Номер Десет!

— И искам най-добрата стая, която имаш — продължи Пит.

— Кой от вас е с… дамата? — попита Джим.

Лицето на Добичето почервеня, но той продължи спокойно:

— Тя е сама, ние просто пътуваме с нея.

Стараеше се да говори колкото се може по-тихо и спокойно, за да не привлече вниманието на момичето. А тя любопитно оглеждаше по стените картинките на календарите и не чу за какво става дума, но другите, които бяха вътре, слушаха внимателно разговора и чуха много добре какво отвърна Пит.

Всички си поеха дълбоко въздух, след това си размениха по един бърз поглед: момичето, дошло в Номер Десет, не е омъжено! Единият от тях веднага махна сомбрерото си и прокара пръсти през косата си, другият пооправи кърпата на врата си. Лицата на мъжете започнаха да се променят, сякаш всеки момент щяха да се усмихнат. Присъстващите придобиха някакво особено надуто изражение и всеки се опитваше да си спомни нещо приятно или забавно, което може да се каже на такова хубаво момиче като…

В същото време Джим Грей вече се беше надигнал, за да им покаже стаите на втория етаж. Той беше построен преди много време, когато в града имаше бум от преселници и възможността градът да се разрасне беше реална, но оттогава вторият му етаж рядко се посещаваше.

Той поведе тримата бавно нагоре по стълбите, които жално проскърцваха под тежестта им. Стигна до вратата на предната стая, която гледаше към улицата на града. Тя се отличаваше от всички останали с единствения брой стенен вестник, излязъл в Номер Десет. Стените й бяха станали мръсно бели, но очевидно преди време са били жълти. Освен това тук се намираше и единственото желязно легло в Номер Десет, до него имаше малка мивка е наредени кърпи, а над мивката — правоъгълно огледало. Трябва обаче да се отбележи, че всичко това не беше в идеален вид. Повечето от белия емайл на леглото се беше олющил, а останалото се беше напукало и налюспило. Каната на мивката беше без чучур, а парцаливата черга, която беше постлана на пода, беше раздърпана и разкъсана навсякъде. А що се отнася до огледалото, е, Джим щеше да се опита да обясни състоянието му, защото то стоеше само като антика и не можеше да се използва от множеството пукнатини, които се разделяха от една дупка в средата.

— Мадам — започна Джим, — сигурно ще се разсмеете, ако разберете по какъв начин това огледало е придобило такава печална форма. Преди три години старият Конуей беше в града на голям запой. Цяла нощ играл на рулетката и пил в кръчмата, след което дойде да преспи тук. На другия ден, когато се събудил и се видял в огледалото, се уплашил толкова много от физиономията, която го гледала отсреща, че измъкнал пистолета си и изпратил един куршум в нея.

След това Джим започна да се смее шумно и продължително.

— Друже — прекъсна го Добичето, — това ли е най-добрата стая, която имаш?

— Не е ли добра? — остро го засече Джим.

— Страхотна е! — прекъсна ги момичето, което гледаше през прозореца. — Ако ми стане много топло, мога да измъкна един стол на покрива и да си стоя там на хладно, докато ми се приспи.

Всъщност покривът на първия етаж се допираше малко под прозорците на втория, тъй като Джим беше направил и навес за конете, за да се крият на сянка от убийственото слънце.

— А освен това — продължи момичето и се обърна, с усмивка на лицето, — искам да ви благодаря, че ми давате най-добрата стая, сър.

Джим бутна изненадано назад шапката си, след това се усмихна широко:

— Ако нещо не ви харесва, ще гледам да го оправя. А сега и вашите стаи, господа…

— Това ще оставим за по-късно. Довиждане.

Хотелиерът бавно се обърна и на прага погледна за последно към Нанси, която вече беше седнала на леглото и му се усмихваше весело оттам.

— Наистина съжалявам — започна Пит, — че това е най-доброто, което има в този хотел. Има ли нещо друго, което искаш?

— Много — отвърна му тя, — но нямам и цент, за да платя.

— Нанси — започна предпазливо Мак, — щом ще сме партньори, можем спокойно да си услужваме с пари. Нямам нищо против да ти дам.

— Просто кажи какво искаш — кимна и Пит — и ще ти го донеса, стига да го има в Номер Десет. Може би се чувстваш малко уморена. Ако искаш, да те оставим сега на спокойствие, а утре сутринта ще продължим разговора.

— Сутринта ли? — повтори тя. — Защо, нощта едва за почва!

И двамата се спогледаха бързо. Къде изчезна нейната ленивост и отпуснатост? Всичко това вече го нямаше, пред тях стоеше весело момиче с наелектризиращ поглед, който ги караше да потръпват.

— Не бих взела пари от вас като подарък, но ако може… да ми заемете…

— Разбира се, че ще ти дадем!

— Ами да тръгваме, защото искам да се освободя от тези мъжки дрехи.

И преди те да са успели да се объркат, тя вече изхвърча от стаята и весело затопурка надолу по стълбите.