Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (9)

Девета глава

Точно когато тръгнаха надолу по стъпалата, Сара Джейн се спъна. Морган се наведе, за да я прихване и тъкмо в тоя момент чу изстрела. Куршумът го уцели в лявата ръка и той падна.

Обърна се точно навреме, за да види как Сара Джейн се опитва да запази равновесие, но не успява. Двамата се претърколиха на тротоара, веднага след което Бъкскин скочи на крака и спринтира към другия край на улицата.

— Някой стреля! Бягай! — извика той на Сара Джейн и хукна към отсрещния тротоар. Бе видял от покрива на магазина за кожи към небето да се из дига малко облаче дим.

Спря се пред входа на сградата и изкрещя:

— Къде е задният изход?

Изуменият кожар отвори уста и само посочи с шилото си назад и вляво. Бъкскин се втурна натам, минавайки през някаква завеса, кутии и натрупани купчини кожи. Забави се за миг с бравата. На улицата се чу конски тропот.

Отвори вратата и се показа навън, стиснал пистолета си в ръка. Стреля по вече изчезващия зад ъгъла черен кон, но не улучи.

Затича се, но от конника вече нямаше и следа. Лий огледа улицата, водеща към Главната. Добереше ли се до центъра, мошеникът щеше да се е измъкнал! Бъкскин стигна до Главната, след което се върна обратно при хотела.

Нямаше смисъл да проверява покрива. Стрелецът бе изчезнал. Един ли беше или двама? Нямаше как да разбере.

Съдията или Смит? Нямаше представа.

Намери Сара Джейн, седнала на едно канапе във фоайето на хотела. Не плачеше — прекалено бе изплашена! Просто седеше и се взираше в стената отсреща. Отне му доста време да привлече вниманието й.

Когато най-после го забеляза, тя се хвърли в ръцете му и се вкопчи здраво.

— Мислех, че си мъртъв! Мислех, че и аз съм умряла! Така и щеше да бъде, ако бяха продължили да стрелят! — Сара Джейн млъкна и се разтрепери.

— Отидоха си вече, които и да бяха! Ти по-добре си стой вътре през остатъка от деня. Може да опитат пак. Да се върнем в стаята ни! Трябва да ми превържеш ръката! Не съм сериозно ранен, но ризата ми е съсипана!

Десет минути по-късно вече беше с превързана ръка.

Раната беше от тези, които много кървят, но не са опасни.

Направиха бинт от една от долните ризи на Сара Джейн и тя го превърза с треперещи пръсти.

— Мислиш ли, че ще опитат пак?

— Не, мисля, че известно време ще си траят. Стрелях по единия от тях, но беше прекалено далече, за да го позная кой е! А можеха и да са двама души!

— И какво ще правим сега?

— Ще отида да поговоря с редакторката още веднъж.

— Джинджър Хейзълтън. Хубаво момиче!

— Мисля, че тя се досеща кой може да е съдията. Време е вече да разбудя духовете наоколо и да започна най-после да получавам отговори на въпросите си! Прекалено дълго бях добрият!

Сара Джейн се усмихна.

— Само не се захващай с Джинджър! Остави я на мира!

— Обещавам да не я дразня! Ти сега си полегни и се опитай да поспиш. Ще ти се отрази добре! Аз отивам да намеря проклетия съдия!

В офиса си съдията Пърсивал Лоуденимер седеше зад голямото бюро и се взираше намръщено в Смит и Уили Пойнтър.

— Значи е вярно! Чух, че двама некадърници се опитали да убият Бъкскин Морган на Главната днес по обяд! Защо, по дяволите, е трябвало да го правите?

— Защото… Ами, чухме, че задавал много въпроси — за нас и за вас — та реших, че ще е по-добре да се отървем от него веднъж завинаги! — Смит зачака да види ефекта от думите си върху съдията.

— Така решихте, значи! По дяволите! Не ви плащам, за да мислите! Трябва само да изпълнявате заповедите ми! А вие не го правите! Искам да премахнете мъжа и жената! Чух, че тя била вдовицата на Нелсън — онази, която оставихте жива при покушението над ранчото!

Смит кимна утвърдително.

— Да, решихме, че това няма да ви хареса!

— Не ми харесва! Сега ще ви дам инструкции. Слушайте внимателно дума по дума и гледайте да ги изпълните! Искам Морган и вдовицата Нелсън да не са между живите, преди да е залязло слънцето! Трябва да свършите всичко много чисто, някъде извън града! Все ми е едно къде! Изведете ги извън феникс и ги застреляйте насред пустинята! Ясен ли съм?

— Напълно, мистър Лоуденимер!

— Тогава се махайте от очите ми! Ето ви и една идея — защо не отвлечете жената? Морган ще тръгне след нея и ще ги пречукате и двамата някъде извън града. Сега, след като измислих всичко, вие вървете да изпълните плана!

Смит и Пойнтър побързаха да излязат по задното стълбище.

— Откъде да започнем? — попита Пойнтър.

— От хотела!

Няколко минути по-късно те вече бяха вкарали дежурния на рецепцията в една празна стая на първия етаж и Пойнтър бе опрял пистолета си в корема му.

— Айк, сега ти ще ни кажеш къде е отседнал Бъкскин Морган или аз ще ти пусна един куршум в червата и ще те оставя да си умреш в мъки! И то какви! Разбираш ли ме?

— Регистриран е в стая 212.

— Ама не са там, глупако! Точно това е стаята, дето я вдигнаха във въздуха снощи, но онези двамата не бяха вътре! Къде спят сега?

Човекът си припомни заплахите на Бъкскин и целият се изпоти.

— Трябва да са се преместили, ама не ми казаха къде!

— Обаче все още са в този хотел?

— Да.

— Ти знаеш къде са! Това ти е работата! Казвай веднага!

— По дяволите, не ми се умира заради това! Стая 216. Проверих лично.

— Сигурен ли си?

— Да.

Смит направи знак на Пойнтър да си прибере пистолета.

После, преди Айк да успее да го спре, го хвана за лакътя с едната си ръка, сграбчи китката му с другата и го дръпна рязко надолу към повдигнатото си коляно.

Ръката на Айк се счупи. През кожата се показа ха назъбени бели кости. Той изпищя от болка.

Смит и Пойнтър побързаха да напуснат огласената от виковете на нещастника стая, след което хукнаха нагоре по стълбите. Стигнаха до номер 216 и Смит опита да отвори.

Беше заключено. Отстъпи назад в тесния коридор, засили се и силно ритна мястото точно до ключалката, която поддаде веднага, и вратата с трясък се отвори. Сара Джейн бавно се изправи в кревата. Преди тя да успее да извика, Смит вече я бе хванал и затискаше устата й с ръце.

— Е, мис Нелсън, няма защо де се плашиш толкова! Нали сме стари приятели, пък и сме те виждали напълно гола, не помниш ли? Добре те познаваме цялата, тъй че вземи, та се успокой! Сега малко ще се поразходим извън града! Много е хубаво по това време на деня! Пък докато чакаме, можем да се позабавляваме заедно още веднъж!

Пойнтър постави на средата на леглото една бележка.

Оправи завивките и се увери, че Лий ще забележи посланието още щом влезе.

В него подробно се обясняваше как да намери Сара Джейн.

Смит сграбчи жената и я понесе към вратата, сякаш тя бе просто чувал с картофи. От прага погледна към кревата и кимна:

— Да, добре е! А сега да слезем по задното стълбище и да се махаме оттук!

Час по-късно похитителите и Сара Джейн стигнаха в една малка барака на около миля извън града. Пътуването се бе оказало доста трудно. Сара пищя дотогава, докато не й вързаха здраво устата. Пък и не беше лесно да я свалят по задните стълби на хотела.

Срещнаха двама мъже на улицата и им се наложи да обяснят, че водят една избягала от дома си жена обратно при съпруга й. Не я качиха на отделен кон — Смит я метна на седлото пред себе си.

Бараката бе поизгнила, но предната й стена бе достатъчно здрава, за да издържи при обстрел.

Оставиха вътре завързаната Сара Джейн и си избраха позиции за стрелба.

— Трябва да го обстрелваме от две страни, така че да не може да се скрие зад някоя скала. Той ще знае, че сме вътре, но пък ние ще го видим първи!

— Да, но онази пътека там, дето заобикаля полянката, си остава скрита!

— Няма да я забележи, преди да е станало твърде късно! Няма да имаме никакви проблеми!

— Къде искаш да застана, Смит?

— Заеми позиция зад оная купчина сгурия и стреляй над количката за въглища. Ще оставим мис Хубав Задник с развързана уста, за да може виковете й да докарат Бъкскин тук по-бързо.

— Но така тя ще го предупреди къде сме! — рече Пойнтър.

— Дотогава ние вече ще сме го взели на мушка и ще сме му пуснали в червата четири-пет куршума!

— А къде ще оставим конете?

— Ще ги вържем за онази желязна ограда отвън, че да му стане веднага ясно къде сме.

Пойнтър отведе животните на посоченото място, върна се и се загледа към Феникс. Единственото, което видя обаче, беше някакъв самотен ястреб, размахал мощните си криле в полет нагоре из сгорещения въздух.

Вътре Смит се бе надвесил над пейката, където беше просната Сара Джейн. Развърза устата й и я загледа как плюе и се бори с пресъхналото си гърло.

— Ти, вонящо животно такова! — изкрещя тя.

— Ами да, такъв съм си и нещо пак се чувствам разгонен! Я да се позабавляваме ние двамата!

Пойнтър поклати глава.

— Без мен, Смит! Миналия път тя здраво ме ритна в топките!

— Значи всичко е мое! — рече Смит. Засега реши да остави ръцете и краката й вързани и само вдигна блузата й нагоре към врата. Сложи ръце на гърдите й. — По дяволите, има хубави цици, нали?

— Ако ще я чукаш, ще го правиш сам! — каза Пойнтър. — Аз не съм в настроение да ти помагам да я изнасилиш отново!

— Така, така, така! Виж ти кой решил да се покайва по никое време! Махай се тогава оттук! Аз и сам ще се справя с нея!

Сара Джейн се намръщи. Почти бе успяла да си развърже ръцете зад гърба и сега стискаше подострено парче дърво, не по-голямо от молив. Само дано да имаше достатъчно време!

Пойнтър излезе, но след време се върна обратно.

— Май си имаме компания! Намерих следи на половин миля от тук. Някакъв ездач идва насам доста бързо!

— По дяволите! — каза Смит. — Ти стой тук с пушката си! Промених си решението. Аз ще отида да се скрия зад онази стара количка за въглища до изоставената мина и двамата заедно ще стреляме по него веднага щом слезе от коня.

Пойнтър погледна към Сара Джейн.

— Ти си идиот, Пойнтър! Тя е вързана! Не може да ти направи нищо!

Смит прибяга до количката и се скри зад нея. Пойнтър погледна Сара Джейн, провери въжетата на краката й и зае позиция край прозореца, на който нямаше стъкло.

— Абсолютно съм сигурен, че някой пристига! — каза той.

Прахта, вдигната от копитата на приближаващия кон, веднага се скри, но Пойнтър вече я бе забелязал.

Зад него Сара Джейн още се бореше с въжетата на ръцете си. Почти ги беше развързала. Още съвсем малко й оставаше!

— По дяволите, изчезна! Къде могат да се скрият така изведнаж един кон и ездачът му? Майка му стара, в онази клисура са! Може да дойде откъдето си поиска! Ние сме му като поднесени на тепсия!

— Скачай на коня си и изчезвай, преди да те е спипал! — посъветва го Сара Джейн. — Знаеш, че ще те убие! Ще те пречука, без да му мигне окото!

— Затваряй си устата, жено! И без теб си имам достатъчно неприятности!

Сара Джейн беше освободила едната си ръка. След секунда измъкна и другата.

Наблюдаваше го и се молеше да не му хрумне да проверява ръцете й. Когато той се обърна да я изгледа, тя остана напълно неподвижно.

— Страх те е от мен, нали, Пойнтър?

— Вие ли убихте Ларсън в Сан Карлос Уелс?

— Може и да сме! Дори и да съм аз, той си го заслужаваше! Както и ти за това, което направи на съпруга ми!

— Млъквай, жено! Трябва да внимавам какво става навън!

Сара Джейн разтърка китките си. Пръстите й отново напипаха заостреното парченце дърво, дълго около шест инча.

Как да го хване? Като кама? Не, прекалено трудно щеше да уцели по този начин! Като пика! Намести дървото между третия и четвъртия си пръст, с острия край напред. Внимателно го нагоди така, че тъпата страна да ляга точно в дланта й.

Ако го държеше в една права със замахващата ръка, щеше да разполага с мощно оръжие.

— По дяволите, мисля, че вече пристига! — прошепна Пойнтър. — Виждам го как се придвижва внимателно насам! Няма къде да се скрие в онази долина! Засякох го вдясно; при следващото му по казване ще го спипам и ще стрелям! Да, добре, давай, Бъкскин Морган! Размърдай си задника, за да ти пръсна черепа!

Сара Джейн се приведе и се зае да развързва краката си.

След секунда вече беше свободна. Хвана дървената си кама и тихо се изправи. Направи крачка напред.

— Да, мърдай, Морган, копеле такова! Само още едно малко движенийце!

Сара Джейн се хвърли с оръжието си напред към гърба на Пойнтър.

Той я чу, но остана на място, готов за стрелба. Точно преди да натисне спусъка, тя го достигна и заби с все сила парчето дърво в плешката му. Натъкна се на ребро, приплъзна се встрани и остави два инчова кървава следа.

Пойнтър изпищя от болка, извърна се и изпусна пушката. Сара Джейн действа по инстинкт — най-старият от всички — инстинктът за самосъхранение.

Нанесе и още един удар — този път в гърдите му. Пойнтър се опита да го избегне, но се блъсна в старата маса. Преди да успее да отскочи на другата страна, дървената кама проникна право в сърцето му.

Сара Джейн изпищя от страх, примесен с гняв, пусна оръжието и отстъпи назад от смъртоносно ранения мъж. За момент погледът му се спря на нея, след което очите му се извъртяха нагоре. Коленете му се подкосиха и Пойнтър се свлече на дъските. Беше мъртъв.

Отвън се чуха два гърмежа, но никой от тях не уцели бараката. Сара Джейн прескочи тялото и затича към прозореца.

Видя Смит да се цели някъде наляво. Тя погледна в същата посока и видя някакъв човек да изскача иззад скалите и да се хвърля към ново укритие.

Пушката на Пойнтър! Сара Джейн я сграбчи, зареди нов патрон и се приготви да застреля Смит, но когато вдигна поглед към мястото, където бе той, видя, че беше изчезнал.

После го забеляза да тича през поляната към конете, но вече беше прекалено късно.

Бясна, тя се опита въпреки всичко да се прицели по движещата се мишена, но това се оказа много трудно. Натисна спусъка и откатът я отпрати назад от прозореца. Когато отново погледна навън, Смит вече препускаше вдясно от бараката с все сила, стараейки се да изчезне от обсега на преследвача си възможно най-скоро.