Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (6)

Шеста глава

Кабинетът бе може би най-хубавият във Феникс. Подът бе постлан с мек килим, имаше два подвижни лампиона, тежки завеси прикриваха прозорците, а на три от облицованите със скъпа ламперия стени бяха окачени оригинални маслени картини. Това, което оставаше от стените и тавана, бе покрито с тапети на бледокафяви шарки.

Човекът, седнал зад бюрото, оставаше в сянка. Едната от лампите бе разположена така, че светеше право в лицата на застаналите като истукани пред голямото черешово бюро мъже.

Върху излъсканата дървена повърхност на красивата мебел имаше само една папка.

Двамата правостоящи търпеливо чакаха седналия да заговори. Единият от мъжете бе Смит. Беше добре избръснат, облечен в елегантни градски дрехи, и миришеше на розова вода и лосион за след бръснене. Гъстата му бяла коса бе старателно под стригана на врата и край ушите и добре сресана.

Другият бе Уили Пойнтър — една глава по-нисък от Смит, с дълбоко поставени тъмни очи, брада на три дни и дрехи, които нищо чудно да бяха същите, които бе носил по време на убийството на Джеймс Нелсън преди една седмица. Дъвчеше тютюн и от крайчеца на устата му надолу към врата се стичаше кафява слюнка. Обърса я с мръсния си ръкав. Очевидно много му се искаше да се изплюе.

Мъжът в сянка прочисти гърло.

— Какво стана в Сан Карлос Уелс?

— Какво имате предвид, сър? — попита Смит.

— Пойнтър, ти ли го направи? — прогърмя гласът иззад бюрото и Пойнтър отстъпи половин крачка назад.

— Не, сър, не съм аз! Смит и аз дойдохме направо тук! Последния път, когато видяхме Ларсън, той каза, че искал да види една фуста. Нищо не сме правили в онзи град!

— Никога вече няма да говорите с Ларсън. Някой го е прострелял право в сърцето с малко пистолетче.

— Мъртъв ли е? — попита Смит.

— Напълно, господин Смит. Повечето хора умират, когато им пуснат куршум в сърцето. Не че е голяма загуба, джентълмени! Ларсън беше глупак, а на нас не ни трябват такива! Притеснява ме само дали не е изпуснал нещо за вас или за мен, преди да умре. Трябва да сте готови за нещо такова! Такива грешки водят до бесилото за хора като вас двамата!

— Не каза какво смята да прави там, освен дето щял да се види с онова момиче — рече Смит. — Не разбирам защо нас ни държите отговорни за това!

Мъжът в сянка въздъхна, измърмори си нещо тихичко, след което повиши глас.

— Естествено, че няма да ме разбереш, Смит! Той работеше за мен, дявол да го вземе! Вършеше работа, която смятам за особено важна! Ако е казал и една дума, целият ми проект е застрашен! Как би могъл да ме разбереш, наистина!

Смит намръщено погледна шефа си.

— Припомнете си обаче, че въпросът с риска си има и друга страна! Ако ние сме в опасност, също то заплашва и вас!

— По дяволите, казахте ни да не убиваме жената и ние не го направихме! Според вас щяла просто да припадне, а когато се свести, щяла да замине някъде на изток. Направихме каквото ни беше наредено. И изобщо не ни се ще да получаваме удари за това от две страни!

— Да, да, мистър Смит! Разбирам ви! Не се впрягайте чак толкова! Може и да проявявам прекалена предпазливост! Притеснявам се, защото този план е толкова важен за мен, колкото и за вас! Спечеля ли аз, печелите и вие! Сега вървете и се забавлявайте! Заслужили сте си го! Ще ви се обадя, когато отново имам нужда от вас!

Смит и Пойнтър излязоха през една задна врата. След като се убедиха, че никой не ги е видял, забързаха по улицата към Главната.

— Защо се беше ядосал толкова? — попита Пойнтър. — Мама му стара, направихме всичко точно както го искаше той!

— Просто си е такъв. Явно работата е по-опасна, отколкото си мислехме. Може и бая да спечелим, когато всичко свърши. Той каза, че неговата печалба ще е и наша печалба!

— Хайде да похарчим сега някои от тези зелени гущерчета в джобовете ни! — каза Пойнтър. — Ще ми се първо да пийна хубавичко, а после да си намеря някоя малка женичка, готова да стои разкрачена за мен цяла нощ!

Смит се ухили.

— Добра идея! При това този път няма да се наложи да я връзваме за ръцете и краката, за да си получим от нея каквото искаме!

Малко по-надолу по улицата Бъкскин и Сара Джейн все още стояха пред печатницата и си приказваха. Тъкмо бяха приключили разговора си с главната редакторка и сега Сара Джейн изразяваше подозренията си.

— Все още си мисля, че тя знае повече за съдията, отколкото изглеждаше! Защо не се върнем вътре и не я принудим да ни каже?

— Сара Джейн, ти познаваш по-добре жените — ако насилиш такава като нея, само ще я накараш още повече да се затвори вътре в себе си! Аз ще поговоря с нея още веднъж по-късно! Може и да поразмърдахме блатото на Феникс и тя да започне сама да разпитва този-онзи! Защо сега не хапнем нещо и да решим какво да правим? Мислих върху това, какво бих правил в този град, ако бях спечелил малко лесни пари. Част щях да използвам за комар. Но първо щях да си намеря къде да спя. Ако идват тук често, сигурно винаги отсядат на едно и също място.

— Такива като тях не биха готвили и мили чиниите сами! — каза Сара Джейн. — Сигурно отсядат в някой хотел или пансион.

— Хотелът би им излизал твърде скъп, ако трябва да живеят в него постоянно. Да проверим колко пансиона има в града. Ще отнеме много време, но пък може да свърши работа.

Сара Джейн поклати глава, докато вървяха надолу по улицата.

— Тук има прекалено много пансиони! В град с тези размери, сигурно са поне трийсет или четирийсет. Идеята ти да търсим Смит из кръчмите и публичните домове беше по-добра. Но не бих могла да ти помогна в случая!

— Което значи, че хапваме заедно, след което аз тръгвам по баровете! По половин бира във всеки от тях и накрая аз самият едва ще се държа на краката си!

— Значи просто ще се преструваш, че пиеш!

Хапнаха в една гостилница, след което Сара Джейн се извини:

— Трябва да отида на едно място. Във витрината на магазина за дрехи, който гледах тази сутрин, имаше една великолепна рокля и… Ти върви се опитай да намериш приятелчетата ни. Аз пък отивам да похарча малко от парите, които спестявах през последните три години.

Във всеки бар, който посети този следобед, Бъкскин намери по един барман, който познаваше Смит. Първите двама обаче предпочетоха да си замълчат. Другият пък му каза да си отива и не искаше да му продаде бира, а следващият кимна замислено с глава, когато чу въпроса на Лий.

— По дяволите, познавам го добре! Копелето ми дължи трийсет долара, но аз не се и надявам да си ги взема. Счупи голямото огледало зад бара. Оттогава не съм го виждал и се съмнявам, че изобщо някога ще дойде пак. Мислех да се оплача на шерифа, но и той се страхува от Смит точно толкова, колкото и останалите мъже в този проклет град!

— Как си изкарва прехраната?

— Не знам. Не работи за никой от по-крупните фермери. Не мисля, че има постоянна работа тук в града. Може и банки да ограбва, кой го знае!

Бъкскин огледа добре посетителите в следващия бар, преди да разпита бармана. Имаше само един мъж с побелели коси, но той трябва да бе над седемдесетте. Кръчмата бе една от най-големите, които някога бе виждал.

Барманът отпърво не искаше да говори, но после все пак се разприказва.

— Разбира се, че познавам Смит. Той е бил в този град дълго преди аз да дойда в него. Не съм си имал проблеми с господина досега. Никога не е създавал проблеми, докато аз съм бил на смяна. В момента не е тук.

Бъкскин му поблагодари и се накани да си тръгва.

— О, имам още един въпрос! Търся съдията. Да знаеш къде мога да го намеря?

Барманът затърка с парцал и без това чистия тезгях пред себе си, като при това сви рамене.

— Хей, тук ме хвана натясно. В този град няма съдии, поне доколкото аз знам. Два пъти годишно идва един и това е. Не знам за друг!

Бъкскин му поблагодари и отпи голяма глътка от бирата си. В края на барплота седеше мъж на около петдесет години и се взираше в празната си чашата. Човекът плъзна халбата по тезгяха и Бъкскин я улови малко преди да се сблъска с неговата.

Мъжът се изхили.

— Почти успях, синко! — Като видя, че Бъкскин не се ядоса, човекът се придвижи към него. — Ще ме черпиш ли една бира, господинчо? Май ти е вървяло днес с картите!

— Не съм комарджия, но може и да се бръкна за една бира. — Лий извади една монета от джоба си и я плъзна по бара към бармана. — Дай едно насам! — Когато халбата пристигна, той я побутна към натрапника.

— Бог да те благослови, мистър! Ти си добър човек!

— Добре, Оли, тая ти беше последната за днес! — рече леко ядосан барманът. — Върви да къркаш някъде другаде!

Бъкскин кимна и си тръгна. Навсякъде чуваше едно и също за Смит. Нямаше смисъл да продължава. По-добре беше да изчака до вечерта, когато заведенията щяха да бъдат пълни и да се опита да открие Смит някъде из тях. Тръгна към хотела.

Оли, мъжът, който бе изкрънкал от Бъкскин да го почерпи, набързо изгълта бирата си и тръгна след своя благодетел. С блеснали очи проследи високия господин в кафявото сако до хотел „Солена река“. Избърза по тротоара и стигна до вратата тъкмо навреме, за да види Лий да се отправя към рецепцията.

Оли бе достатъчно близо, за да види номера на ключа, който хотелиерът подаде на Бъкскин. Познаваше преградката, от която бе изваден той — втората редица, третата преградка отляво надясно. Преди две години бе работил в същия хотел.

На втория рафт стояха ключовете от стаите, за почващи с 210, значи високият мъж бе отседнал в 212-а.

Оли се замисли дали да не научи и името на мъжа, но реши, че и така вече има достатъчно информация. Нямаше защо да рискува да си навлече неприятности. Излезе от хотела малко преди тръгналият насреща му хотелиер да го достигне.

Знаеше доста и сигурно щеше да изкара добри пари от това.

Докато вървеше, се опита да раздели един долар на броя бири, които би могъл да си купи с него, но не успя да получи отговор на задачката.

Тръгна по една уличка зад Главната и след малко изкачи някакво стълбище, водещо към втория етаж. Огледа се наоколо си и после бързо влезе през вратата, без да чука. Вече вътре, мина през добре познатия му коридор, стигна до една голяма врата и този път почука.

Никакъв отговор. Почука още веднъж и сега вече вратата се отвори със скърцане.

Един глас му изкрещя и Оли срамежливо направи крачка назад.

— Ти? Какво искаш от мен, стари мошенико?

— Имам една информация, която може и да те заинтригува.

— Съмнявам се, Оли! Какво би могъл да знае един стар пияница като теб?

— Например, че в града е дошъл един мъж, който сега обикаля кръчмите и задава прекалено много въпроси за някой си Смит. Видях го тази сутрин, а после отново и следобеда. Пита все едно и също.

— Е, и? Може да е приятел или пък да дължи на Смит пари! — рече мъжът през едва открехнатата врата.

— Може. А може и да е човек на закона или наемник. Има такъв вид. Освен това пита и още нещо. Попита бармана кой може да е съдията и къде да го намери.

Вратата рязко се отвори и на прага се появи мъж с брада и тъмен костюм. Намръщи се и като махна от устата си една наполовина изпушена пура, човекът мрачно изгледа Оли.

— Сигурен ли си за това, Оли? Не би го казал на своя стар приятел само за да му вземеш малко пари, нали?

— Не, разбира се! Знам кое как е в тоя град! Знам също и къде е отседнал въпросният джентълмен и кой е номерът на стаята му.

— А името му?

— Вече не съм толкова добър, колкото бях. Не знам как се казва. Но номерът на стаята му в хотел „Солена река“ е 212.

Брадатият протегна ръка и хвана Оли за гърлото.

— Сигурен ли си, че не ме лъжеш, Оли? Може и да се окаже много важно!

Погледът на стареца потъмня от страх и той изхриптя, опитвайки се да си поеме въздух.

— Лъжеш ли ме, Оли?

Брадатият отпусна хватката си и Оли задиша по-нормално, борейки се със сълзите си.

— По дяволите, защо правиш това? Никога не съм те лъгал! Това си струва поне петарката!

Човекът в черния костюм кимна. Отиде до бюрото си, надраска една бележка и я даде на Оли.

— Ето ти чек за десет долара, които да изхарчиш в бара на „Солена Река“. Дай го на бармана там и той ще се погрижи за теб! Само не изпивай всичко за една нощ!

Оли погледна бележката, без да може да я прочете. От две години насам зрението му ужасно се бе влошило. Ухили се.

— Да, сър! Естествено, че няма да изпия всичко за една нощ! — Оли се обърна и побърза надолу по стълбите, здраво стиснал хартийката в ръка.

Брадатият се върна в офиса си и почука на вътрешната врата. След малко влезе друг мъж. Беше гладко избръснат, облечен в градски костюм. На дясното му бедро се поклащаше прибран в кобур револвер. Очите му бяха тъмни. Бе слаб и висок около пет фута и десет инча.

— Да, шефе?

— Имам една дребна работа за вас тази вечер. Старият Оли говори прекалено много. Ще го намерите в бара на „Соления“, Късно тази нощ Оли да падне смъртоносно на улицата зад кръчмата. Отишъл до тоалетната, спънал се и си паднал на главата. Внимавайте как ще свършите малката задачка.

Мъжът кимна, намести колана на пистолета си и погледна работодателя си.

— Нещо друго?

— Да, но по-късно, след като се оправите с този дребен проблем. О, и дай два долара на хотелиера в „Солената река“, за да разбереш кой е отседнал в стая 212.

Мъжът изправи глава и излезе.

Едрият господин с черната брада и костюм седна зад бюрото си и събра пръсти в размисъл. Всичко засега вървеше по плана. Утре бе много важен ден — след това управлението щеше да е напълно в неговите ръце. След утрешния ден никой вече не би могъл да го спре.

Запали отново пурата си и изпрати към тавана съвършено колелце пушек. Докато го гледаше как се издига, отново прехвърли наум плана си. Да, утрешният ден бе много важен. Залогът бе повече от милион долара.

Вече бе чакал достатъчно. Време беше и на него да му се усмихне щастието.

Изръмжа тихичко. По-добре да се усмихва на него, а не на някой си Джеймс Нелсън.