Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (15)

Петнадесета глава

Преди да излязат, те обядваха сандвичи с шунка и вода от вътрешната помпа. Вкараха конете си в една барака, така че никой да не ги забележи, и изкачиха малкото хълмче зад къщата. От там склонът продължаваше още две мили нагоре и на изток, за да се влее накрая в планинската верига.

Двамата спряха на около четвърт миля от къщата, близо до малка горичка, и Сара Джейн посочи с ръка:

— На север и на юг погледът стига отвъд границите на ранчото, на запад — почти до Сан Карлос Уелс.

Бъкскин се загледа на запад. Опита се да прецени колко беше часът. Вероятно двамата мъже бяха хванали дилижанса вечерта, което означаваше, че са пристигнали в града към четири часа сутринта предния ден. А да пътуваш нощем бе по-зле, отколкото да си в щатския затвор!

— Предполагам, че съдията е пристигнал късно през нощта онзи ден и веднага си е наел стая в някой хотел. Сигурно е станал чак по обяд, така че има преднина пред нас само осем часа.

— Мислиш ли, че е дошъл да търси среброто?

— Да. Басирам се, че има карта на мястото, а и Смит трябва да е с него. Не би тръгнал без охрана!

— Което значи, че са дошли да оглеждат наоколо вчера по обяд и сигурно вече са намерили находището.

— Така мисля и аз.

— Тогава защо не виждаме дим от лагерен огън?

— Не съм голям специалист по добиване на сребро, но, доколкото знам, повечето такива находища се намират в планински участъци, в които има много дупки и скални процепи. Из равнините и долините сребро няма.

— Нека им дадем още половин час. Можем да видим препускащ ездач, вдигнат във въздуха прах или нещо такова. Съдията може да е изпратил Смит до града за хранителни припаси.

Чакането им не се увенча с успех.

— Време е да яхнем конете и да тръгнем на оглед из скалистата част от ранчото ти — тази, която не може да се види оттук.

Върнаха се до къщата, изведоха конете, оседлаха ги и се метнаха отгоре им. И двамата имаха по една пушка, окачена на седлото, и пистолет, затъкнат в кобур на кръста. Бъкскин тръгна напред към скалите. Когато стигнаха до тях, завиха надясно и започнаха да оглеждат мястото отблизо.

Едно време Бъкскин бе работил с ветеран от войната, който го бе научил как да проверява подобен терен: разделяш територията на участъци и започваш да ги проучваш бавно и методично един по един.

Когато всички части са добре проучени, оглеждаш отново цялото място за евентуални движения или неочаквани промени.

Първият участък беше чист.

Продължиха нататък. Този път трябваше да се спуснат по склона на хълма, който продължаваше нагоре към планината. Отстрани имаше два каньона, които трябваше да се огледат добре. Нищо!

Към три часа следобед вече бяха обходили към десетина хълма и падини, без това да даде някакъв резултат.

— Вече сме извън земята на ранчото! — каза Сара Джейн. — Това са част от склоновете, по които пасат животните ни, но ние не ги притежаваме. Сега трябва да свием първо на север, а след това под ъгъл на запад.

Яздиха около половин час, преди да стигнат един хълм, който не бяха забелязали преди. Бъкскин се показа на ръба на върха, но веднага се дръпна назад.

— По дяволите! — рече той и скочи на земята от коня.

Сара Джейн го последва.

— Какво видя? — Тя не дочака отговора му, а вместо това сама отиде да провери. В края на тесен процеп имаше разпъната палатка със запален пред нея огън. Откъм по-близката страна имаше купчина камъни, образуващи нещо като стена по продължение на хълма, изведнаж изчезваща в земята.

В горния край на каменната редица копаеше един гол до кръста мъж.

— Това е! — тихо каза Бъкскин. — Сребърното находище на Нелсън. Скоро ще бъдеш богата жена!

— Находище, жилка… — рече Сара Джейн. — Аз ли съм собственичката на среброто наистина? Не познавам добре законите на щата Аризона. Нужно ли е да подавам молба, за да получа официално права над находището, след като то е на моя земя?

Бъкскин се ухили.

— На тези въпроси ще ни отговорят в столицата, но първо ще трябва да се погрижим за натрапниците!

Долу има само един човек. Ако съдията е тук, той не би копал. Къде ли може да е?

Бъкскин кимна.

— И аз се чудех. Долу виждам само един кон.

— И сега какво? — попита Сара Джейн.

— Отивам да хвана Смит. Ако някой се опита да ме издебне отзад, използвай пушката си, за да стреляш! Не е необходимо да уцелиш, достатъчно е да го изплашиш! Така ще мога да се измъкна.

— Добре! — Сара Джейн се намръщи. — Внимавай! Не искам да те изгубя накрая!

— Нямам намерение да се оставя да ме уцелят отново. Лявото ми рамо с двете дупки от куршуми в него ми е напълно достатъчно засега.

Бъкскин отиде до ръба на възвишението и се запромъква през храсталаците. Запълзя надолу бавно, влачейки пушката в прахта след себе си.

Склонът не беше гол, въпреки че отдалече изглеждаше така. Тук-там имаше храсти и бурени, зад които можеше да се скрие. Всеки път, когато мъжът долу се извръщаше, за да изсипе пръстта върху купчината отзад, Бъкскин се изправяше и пробягваше няколко метра до следващото прикритие.

Напредваше много бавно. Трябваше да премине осемдесет ярда, преди да е достатъчно близо, за да извика на мъжа и да го вземе на мушка. Палатката все още го тревожеше. Не беше голяма, но пък съдията можеше да е вътре!

След поредния пробег реши, че вече е изминал половината разстояние. Склоновете на каньона бяха точно отпред и той се страхуваше да не се подхлъзне и да издаде присъствието си. Огледа мястото — бе широко не повече от десет фута.

Пясъкът на дъното беше мокър от някогашен планински порой.

Бъкскин изчака мъжът да се обърне и скочи. Падна тежко, сви колене, за да неутрализира удара, и се просна по очи.

Копачът не можеше да го забележи от мястото си. Пушката на Лий падна от ръцете му и издрънча.

Бъкскин не помръдна. Беше сигурен, че мъжът е чул шума.

Извърна се, измъкна пистолета си и зачака. След две-три минути чу приближаващи се към него стъпки. В момента, когато над скалата пред него се показа главата на мъжа, Бъкскин скочи на крака и се прицели в корема на Смит.

— Ето, че пак се срещнахме, Смит! Пусни оръжието си на земята. Веднага!

Очите на Смит се разшириха от изненада и гняв. Лий помисли, че онзи ще вдигне оръжието си и ще стреля, но престъпникът само сви рамене и хвърли пистолета си на земята.

— Чаках те! Доста се забави!

— Искахме да ви дадем достатъчно време, за да се измъкнете от Феникс. Къде е съдията?

— Кой?

— Пърсивал Лоуденимер, шефът ти!

Преди той да успее да отговори, тишината на аризонската пустош бе нарушена от изстрел и Смит се завъртя, улучен в левия крак.

— Какво беше това, по дяволите?

Бъкскин сви рамене.

— Жената, която изнасили, същата, чиито съпруг пречука по най-мъчителен начин. Спомняш си я, предполагам — Сара Джейн Нелсън.

Бъкскин се извърна към хълма. Малко облаче пушек над него издаваше местоположението на Сара Джейн.

— Не! — изкрещя й той. — Не стреляй! — Отново се обърна към Смит, вдигна го и го побутна към палатката.

— Къде е съдията?

— Не е тук!

— Добре тогава! Ти сам ще поемеш цялата вина за убийствата и другите безобразия!

— Не съм убивал Нелсън! Беше Уили Пойнтър!

— И ти си бил там! Няма значение кой е дръпнал спусъка — отговорността е обща. Така или иначе ще увиснеш на бесилото!

— Не е справедливо!

— Нито пък да изнасилваш жени и да се опитваш да ме пречукаш!

Бъкскин завърза ръцете на Смит зад гърба му.

— Ако нямаш нищо против, сега ще претърся палатката, за да съм сигурен, че съдията не си почива вътре, докато ти му вършиш черната работа!

— Не си прави труда! — прозвуча един плътен глас иззад палатката. Бъкскин погледна натам. От разстояние не повече от двадесет фута в него се целеше двуцевката на Пърсивал Лоуденимер. Съдията се ухили.

— Интересни работи научава човек, когато другите не подозират, че е наоколо. Мистър Морган, това беше последният път, когато се намесваш в плановете ми!

Бъкскин разпозна характерната физиономия на човек, който се готви да стреля. Пръстът на съдията започна да натиска спусъка. Лий скочи настрани и сграбчи Смит пред себе си за прикритие.

Двете цеви гръмнаха едновременно. В патронниците имаше общо двайсет и шест куршума, които полетяха един след друг към тялото на Смит.

Бъкскин усети как мъжът, който му служеше за прикритие, бе отхвърлен назад. Едновременно с това, нещо премина през левия му крак и се удари в тока на ботуша му.

В следващия момент Лий вече бе на земята, покрит от трупа на Смит. Бъкскин бе започнал да се присяга към пистолета си още преди Лоуденимер да стреля, така че сега довърши движението и изпрати един куршум в ниския мъж, както обикновено облечен в черен костюм с елек.

Откъм хълма отзад проехтяха първо два изстрела, а после и трети и съдията се свлече на земята, пищейки от болка и гняв.

Бъкскин избута настрани тялото на Смит и се изправи на крака. Изтича до съдията. Пушката му бе паднала далеч вляво от него. Пърсивал Лоуденимер крещеше, притискайки рамото си и левия си крак. И двете рани кървяха ужасно.

Бъкскин погледна назад към Смит. Той вече нямаше да им създава проблеми. Два от куршумите го бяха уцелили в лицето и бяха пръснали мозъка му.

— Спокойно, Лоуденимер! Не си чак толкова зле ранен! Имаш късмет, че не си надупчен в корема. Тогава би разбрал какво е истинска болка!

Бъкскин видя, че Сара Джейн е повела конете надолу по склона към него.

— Всичко свърши! Ще ти превържа раните, за да оцелееш и да могат да те обесят. Обвинявам те в убийството на Смит! Не че е голяма загуба за обществото, но стига, за да увиснеш на въжето! Спри да пищиш и се дръж като мъж! Този път прекали. Скоро ще намериш смъртта си!

Бъкскин превърза раните на съдията с парчета плат от собствената му риза, след което му върза ръцете на гърба.

Лий и Сара Джейн погледнаха към разкопаната мина.

Скалите там бяха от някакви особено твърди скали — най-вероятно базалт, прецени Бъкскин. Никога преди не беше виждал сребърна жилка. За него това си беше просто камък със сини жилки из него.

— Щом Опитай Пак твърдеше, че е сребро, аз му вярвам! — каза Сара Джейн. — Проблемът е, че нямам никаква идея какво трябва да направя оттук нататък!

— Разпитай из Феникс! Има компании, които поемат грижата за подобни находища, като се договарят със собственика за някакъв процент от печалбата. И за двете страни е изгодно. Така ти няма да имаш никаква грижа! Сигурно ще успееш да намериш фирма, която ще ти даде заем от пет хиляди долара срещу бъдещата печалба.

— Божичко! — рече Сара Джейн. — Сигурно все някога ще свикна! — Погледна към Смит и потрепери. Пое си дълбоко въздух и хвана ръката на Бъкскин. — Поне не ми се наложи да убивам и този! Съдията го направи вместо мен. Сега да се връщаме в къщата, за да сготвя прилична вечеря за нас двамата! Дори и онзи убиец там трябва да яде!

Три дни по-късно те откараха съдията във Феникс, предадоха го на шерифа и прокурорът заведе срещу него дело за убийство. Съдът щеше да се произнесе до три седмици.

Бъкскин и Сара Джейн щяха да свидетелстват срещу него.

Според Лий процесът щеше да продължи най-много час и половина, включително със съдийските обсъждания.

Седяха в ресторанта срещу хотела им и привършваха да се хранят.

— А сега какво ще правиш? — попита го Сара Джейн.

— Мисля да продължа към Сан Франциско. Натам бях тръгнал, когато те срещнах.

— Не е необходимо да го правиш! — Тя отмести поглед встрани, после се извърна, хвана ръката му и го погледна в очите с умоляващ, настойчив поглед. — Искам да останеш! Ще можеш да наглеждаш компанията, която наехме! Нищо по-лесно от това да излъжат една самотна жена! Аз никога няма да разбера! Остани да ми помагаш с ранчото! Все още имам намерението да докажа, че Джеймс беше прав и то може да бъде печелившо! Може и да нямам вече нужда от тези пари, но въпросът не е в това! — Тя въздъхна и го докосна по бузата. — Пък и се надявах, че ще останеш и ще се ожениш за мен. Ще направиш от мен почтена жена и двамата ще отгледаме поне две деца. Ще сме добри граждани на щата Аризона… Няма смисъл да продължаваш към едно неясно бъдеще, когато имаш на разположение богата вдовица с ранчо и сребърна мина!

Бъкскин се усмихна и хвана ръцете й.

— Много бих искал, Сара Джейн, наистина! Но все още жаждата за приключения не ме е напуснала. След половин или една година отново ще ми се прище да яхна коня и да потегля нанякъде и тогава ще го направя. Не би било честно към теб! Аз не съм от хората, дето се установяват на едно място — поне още не! Може след десет години да е по-различно, но сега предпочитам да съм свободен, за да пътувам и да помагам на хората да разрешават проблемите си. Но никога няма да те забравя!

Сара Джейн въздъхна и тъжно кимна. Бе очаквала този отговор.

— Не можем ли да правим любов заедно поне още веднъж? Следобедният дилижанс тръгва чак в два часа. Имаме цели четири часа на разположение!

Бъкскин кимна. Побързаха да пресекат улицата и да се върнат в стаята си в хотела. Един последен път, мислеше си Бъкскин, а после отново ще е на път. Какво ли го очакваше?

Не знаеше и именно това бе най-хубавото. Пред него беше поредното приключение. Нямаше търпение да започне ново разследване, да преследва поредния злодей. Той беше Бъкскин Морган — мъжът, който винаги беше готов за нова опасност и… нови жени. Ами да!