Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (13)

Тринадесета глава

Когато Бъкскин Морган влезе в стаята им в хотел „Солената река“, вече бе почти обяд. Леко превъртя ключа в ключалката и надникна през тесния процеп.

Сара Джейн седеше на кревата. Пистолетът в ръцете й държеше входа на стаята под прицел.

— Хей, аз съм — Бъкскин! Не стреляй! — рече той и отвори широко вратата, за да може тя да го види добре.

Сара Джейн си пое дълбоко въздух и свали пистолета в полата си.

— Радвам се, че си ти! Чудех се какво да правя. Чувствам се почти напълно възстановена. Кажи ми какво откри!

Лий й разказа всичко, което тя още не знаеше.

— Гладна съм. Това е добър знак! Може ли да те черпя един обяд?

Ядоха в един малък ресторант от другата страна на улицата и разговаряха за убийците.

— Някой иска да ми открадне ранчото, но не знаем кой или пък защо — обобщи Сара Джейн. — Май че това е всичко, което ни е известно!

— Не става въпрос само за земята. След като се решиха на убийство и фалшификация на документи, трябва да е нещо наистина важно!

Сара Джейн хапна от супата.

— Не виждам какво толкова има в това ранчо! Та то има само сто и осемдесет акра пасища и няколко сгради!

— Явно има и още нещо! — каза Бъкскин. — Или от там ще минава железопътна линия, или пък има златни залежи. Иначе съдията не би си дал толкова труд!

— Но ние още не сме сигурни кой точно е той!

— Не напълно, но имам сериозни подозрения, че е Пърсивал Лоуденимер. Веднага след като се наобядваме, ще отидем при Джинджър Хейзълтън, за да проверим успяла ли е да накара онзи златотърсач да изтрезнее — онзи, дето в един момент е богат като цар, а в следващия няма пари да си плати пиенето.

— По какъв начин ще ни помогне той?

— Не знам още, но трябва да използваме всяка появила се възможност за получаване на информация. Всичко, което става в тоя град, може да се окаже важно и във връзка с нашата история.

След като се нахраниха, тръгнаха към издателството. Джинджър преглеждаше коректурите за следващия брой. Когато влязоха, тя вдигна поглед и им махна.

— Само секунда! Да довърша тази страница и ще поговорим!

Почакаха малко Джинджър да приключи работата си, след което тя мина от другата страна на дървената преграда при тях.

— Последният път, когато надникнах, Опитай Пак още спеше. Да вървим да видим какво става с него!

Коридорът отзад бе празен. Джинджър се намръщи. Изведнаж чуха шум горе в апартамента й и тримата побързаха да се качат. Опитай Пак седеше до кухненската маса, ядеше филии хляб, намазани с масло и сладко и пиеше мляко от една голяма чаша. Погледна ги с виновно изражение.

— О, по дяволите, пак я оплесках! Много бях гладен! Когато изтрезнявам, винаги се чувствам така, сякаш мога да изям цял слон!

— Не се притеснявай! Радвам се, че си по-добре! — каза Джинджър и седна на един стол срещу него. — Нали наистина си по-добре?

Опитай Пак се ухили.

— Ъхъ, супер съм! Като се напълня, смятам да изляза да си купя нови дрехи и разни други работи. Ей, мис Джинджър, на тебе се пада честта този път! Мулето и повечето ми неща са си още тук! Всичко, което ми трябва, е към трийсет долара да си купя храна, с която да изкарам в пустинята още два месеца, след което и двамата ще бъдем богати!

— Спомняш ли си какво стана вчера? — попита Джинджър.

Опитай Пак подсмръкна.

— Ей, госпожичке, може да съм бил пиян, но не съм слабоумен. На шейсет години съм, ама мозъкът ми си е още в ред!

— Значи си намерил нещо — злато или сребро? — попита Бъкскин.

— Сребро, майка му стара! Големи залежи! Най-големите, които съм виждал! Взех малко със себе си, за да проверя и да съм сигурен, че не греша! Почва на три метра под земята и продължава надолу, ама много надолу! Това си е истинско съкровище, да не ми е името Опитай Пак!

— И после какво направи? — попита Бъкскин.

— Какво направих ли? Дойдох направо тук и съобщих за това на партньора си. Имаше право да знае човекът! Стана преди повече от месец. Той ми каза да си почивам, да не се притеснявам за нищо и да съм готов, когато дойде време да копаем. Рече, че първо трябвало да се погрижи за някои работи. Починах си, наех си стая в хотел, изкрънках още малко пари от него. После заведох Смит да види залежите лично. Направо обезумя от възторг, когато му ги показах. Каза, че за първи път виждал подобно чудо. Върнахме се и той обясни на съдружника ми, че всичко е така, както му разправях. Седмица или две по-късно партньорът ми даде двеста златни долара. Никога не съм имал толкова пари накуп! Това стана преди два дни. Профуках ги като едното нищо! Да, сър! Добре си поживях! После подписах споразумението със съдружника си и нещо се промени. Снощи той ми се разкрещя, прибра си останалите нари и рече, че нямало да получа и цент повече. Аз казах, че си имаме договор — ще делим среброто фифти-фифти! На което ми се отговори, че съм бил подписал документ, даващ му всички права върху залежите. Измами ме, кучият му… — Опитай Пак се спря насред дума и погледна двете дами. — Изпързаля ме!

— Този тип е престъпник! Убиец и фалшификатор! Скоро ще го видим в затвора! А сега ни кажи кой ти беше съдружник, та да можем да опишем всичко черно на бяло и да го съдим!

— Но ние още сме партньори! Не мога да ви го издам. Заклех се най-тържествено никога да не споменавам името му! Обаче сега вече не знам…

Бъкскин коленичи до масата и се усмихна на златотърсача.

— Този твой съдружник, който и да е той, е развалил споразумението ви, защото те е излъгал. Клетвата ти вече не важи! Той те е предал, Опитай Пак, значи няма защо да го защитаваш повече!

— Абе като че ли договорът ни е още в сила! Ще трябва да си помисля…

— Но поне можеш да ни кажеш къде е среброто, от което той ти е заграбил по такъв нечестен начин частта! — с усмивка рече Джинджър.

— Ами как да съм сигурен, че няма да се опитате да се докопате вие самите до него! Хората са си такива! Подобна сребърна жилка се намира веднъж в живота. Пък и още си мисля, че половината съкровище си е мое! — Старецът се намръщи и очите му се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите му. — Божичко, чух, че били убили джентълмена, дето живееше до среброто! Съдията ми обеща, че няма да направи нищо на семейството там, но въпреки всичко го пречука! Според мен човекът трябваше да получи една трета от съкровището, но онзи каза, че нямало да стане нищо такова. Щели сме да си поделим всичко само двамата. По дяволите, трябваше да се сетя, че ще убият фермера! Той им пречеше! Гадни копелета!

Джинджър погледна към Бъкскин, който й кимна.

— Кой уби човека, Опитай Пак?

— Бандата на онзи мръсник Смит! Никога не съм ги харесвал! Свършил го е или самият Смит, или онова мекотело, Уили Пойнтър.

Сара Джейн стискаше ръба на масата с побеляло лице.

Бъкскин се изправи и обгърна раменете й с ръка. Тя трепереше.

— И кого уби бандата на Смит, Опитай Пак? — меко попита Джинджър.

— Кого ли? Собственикът на ранчото, онзи добър човек Джим Нелсън!

Сара Джейн припадна в ръцете на Бъкскин. Той я подхвана и положи в един стол. Опитай Пак продължи:

— Харесвах го! Понякога ми позволяваше да преспивам в плевнята! Казваше само да внимавам жена му да не разбере! Щяла да се тревожи или да ме заведе в къщата и да ме накара да се изкъпя, преоблека и наям! Аз си се харесвах какъвто си бях. Никога не казах на Джим за среброто, което открих в земите му. Мислех, че съдружникът ми ще го направи! — Опитай Пак изхлипа и изтри очите си. — Мамка му, убиха човека! Веднъж чух Смит да говори за това, докато беше в офиса! Да бъде проклет дано!

— Съдружникът ти ли е наредил на Смит и хората му да убият Джим Нелсън? — тихо и внимателно попита Джинджър.

Лицето на Опитай Пак просветля.

— Ами да, нали ви казах! Съдията им наредил да го направят! Чух го да го казва един ден, докато бях в кабинета му. Единствено съдията ме издържаше през последните три години. Дължах му го след всичко, което направи за мен!

Задната врата на вестникарския офис тихо се отвори и затвори отново.

— Някой влезе през задната врата! — прошепна Джинджър.

Бъкскин им направи знак да мълчат и отиде на пръсти до основата на стълбището за кухнята. Тримата го последваха, за да видят какво ще стане.

Сара Джейн извади от чантата си револвера и се приготви за стрелба. Дръпна предпазителя и зачака.

Едно от стъпалата изскърца и Бъкскин се приведе, извърна се и видя тримата, застанали на десет фута зад него, близо до огъня. Махна им да се скрият. Двете жени се дръпнаха две крачки назад, но Опитай Пак не помръдна от мястото си.

Първият изстрел ги изненада. Куршумът рикошира от най-горното стъпало и удари в тавана. Последваха го още два. Сара Джейн стреля веднъж. Бъкскин забеляза очертанията на сянка и се прицели в нея. Прозвуча писък, който отекна сред изстрелите в затвореното пространство.

Бъкскин тръгна по стълбите.

— Не мърдай! — извика той. — Само да си докоснал спусъка и си мъртъв! Разбра ли ме?

Горе някой изпищя. Лий сграбчи ранения нападател и го повлече към върха на стълбището. Видя, че Джинджър е коленичила до Опитай Пак.

Бъкскин довлече мъжа до всекидневната, където лежеше проснат старият златотърсач. Веднага схвана какво се бе случило. Опитай Пак бе уцелен право в челото. Нямаше начин да оцелее. Коленичи до тялото му и се опита да напипа пулс — такъв, естествено, нямаше.

— Съжалявам! — каза Бъкскин. — Но поне хванах убиеца му!

Претърси нападателя, извади ножа и пистолета му, след което завърза ръцете и краката му.

Когато приключи с това, Лий зашлеви мъжа с все сила.

— Кой ти плати, за да ме убиеш? — тихо попита Бъкскин, толкова тихо, че гласът му едва се чуваше.

Мъжът изсумтя, но не каза нищо.

Сара Джейн коленичи на пода до него и го удари в раненото рамо с дръжката на пистолета си. Той изпищя от болка.

— Знаете, че не мога да ви кажа! — изсъска през зъби мъжът, опитвайки се да овладее болката.

— Напротив, можеш! — каза Сара Джейн. — Сигурно е същият, който е наредил да убият и моя съпруг! — Тя стисна устни, присви очи и удари мъжа още два пъти по рамото. Той извика и се претърколи. От очите му струеше омраза.

Едва можеше да говори, но гласът му, макар и тих, бе ясен.

— По дяволите, съдията беше! Един мъж, който казва, че е съдия, ме нае!

Бъкскин попита:

— Джинджър, имаш ли къде да настаниш тоя боклук през следващите няколко дни?

Тя кимна, донесе една чиста кърпа, накъса я на ивици и превърза рамото на мъжа.

Когато бе готова, Бъкскин нарами ранения, сякаш бе чувал със зърно, и го отнесе в една стая, встрани от задната врата на първия етаж. Мястото бе широко шест стъпки и можеше да се заключва отвън. Бъкскин освободи краката на убиеца и го положи на пода.

— Никъде няма да мърдаш! Ако имаш късмет, ще умреш на бесилото, задето пречука Опитай Пак!

Бъкскин затвори вратата и пусна резето от външната страна. Горе на втория етаж Джинджър помогна на Сара Джейн да седне в един стол. Беше й наляла малко бренди в голяма стъклена чаша.

— Аз… не знам защо се ядосах толкова! Винаги, когато видя някой от тези престъпници, изпитвам желание лично да ги изтрия от лицето на земята! Един от тях уби моя Джеймс! — Сара Джейн говореше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Подсмръкна, изтри очи и се изправи.

— Добре, готова съм! Какво трябва да се направи сега?

Бъкскин отнесе трупа на Опитай Пак долу до задната врата.

— Ще съобщим за случилото се на шерифа, когато му дойде времето! — рече той. — Но преди това искам да си поговоря отново със съдията. Може и да приключим с цялата работа още тук, без да се налага да стигаме до ранчото.

— Искам да дойда с теб! — каза Сара Джейн. — Съдията е наредил да убият моя Джеймс!

Джинджър поклати глава. Бъкскин прегърна здраво Сара Джейн.

— Мила, ти се справи прекрасно! Изпълни обещанието си да отмъстиш на убийците на съпруга си. Но сега дойде моят ред да се срещна лице в лице със съдията. Не можем да рискуваме живота ти повече! За теб всичко приключи. Обещай ми да останеш тук с Джинджър и двете да ме чакате!

Сара Джейн леко се отдръпна от него и бавно кимна с глава.

— Да, но аз още не съм убила последния от тримата! Пък и съдията! Обещай ми, че ще ме оставиш лично да се разправя с тях!

Бъкскин обеща, без да е много сигурен, че ще удържи думата си. Излезе през задния вход и хукна надолу по улицата към кабинета на съдията и… раз връзката на този случай.