Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (10)

Десета глава

Смит препускаше с възможно най-голямата скорост на която беше способен. Шестте опита на мъжа зад него да го уцели се оказаха несполучливи.

Сара Джейн изпроводи с поглед ездача, след което се взря в кръвта по ръцете си и погледна проснатото на пода тяло.

Ужасена, тя изпищя и се втурна навън през вратата.

За момент слънчевата светлина я заслепи и Сара Джейн се спря на място. После чу приближаващи към нея бързи стъпки и се извърна. Напълно автоматично вдигна ръце, за да се предпази.

— Не, не! Вървете си! Оставете ме на спокойствие! — помоли тя с равен, безизразен глас.

— Сара Джейн, всичко е наред! Той си отиде! Аз съм, Бъкскин Морган! Твоят приятел! Не ме ли позна?

Сара Джейн се намръщи и се вторачи в него. Секунда по-късно го позна, по лицето й се изписа облекчение и тя се хвърли в ръцете му.

Потрепери и си пое дълбоко въздух.

— Убих го! Другият лежи мъртъв вътре в колибата!

Бъкскин я отстрани от себе си. Тя кимна.

— Канеше се да те застреля! Отвързах ръцете си и го пронизах с камата! — Шепотът й се превърна в крясък. — Мъртъв е! Божичко, как боли! Душата ме боли! Целите ми ръце са в кръв!

Протегна напред дясната си ръка и Бъкскин видя, че пръстите й наистина са оцапани с кръв.

Лий я прегърна и двамата заедно се отправиха към дървената барака. Той понечи да влезе през вратата, но тя се дръпна назад.

— Не искам да го виждам отново!

Бъкскин кимна и пристъпи вътре. Мъжът лежеше проснат на пода, с подвита под тялото си ръка и широко разкрачен.

Лявата страна на ризата му беше подгизнала от кръв. От гърдите му стърчеше назъбено парче дърво.

Беше точно на мястото, където се намира сърцето. Нямаше начин да е останал жив! Лий се наведе и провери вената на врата му за пулс. Нищо. На пода отстрани се въргаляше една празна гилза. Наоколо имаше и разхвърляни въжета, които явно бяха използвали, за да завържат пленничката си и да й запушат устата. Той се опита да си представи какво се бе случило, преди да дойде.

Двамата престъпници явно се бяха разделили, за да го обстрелват от две места — един е трябвало да се крие зад количката за въглища, другият да остане тук. Очевидно Сара Джейн бе успяла да се освободи от въжетата, след което бе намушкала мъжа първо между ребрата, а след това право в сърце то. Удивително!

Бъкскин побърза да излезе. Сара Джейн си стоеше където я беше оставил преди малко.

— Убих го! — рече тя с предишния равен глас, което силно го притесняваше.

— Това е човекът, който те изнасили и уби съпруга ти! Аз самият бих го пречукал, ако имах тази възможност!

— Убих го! — Сара Джейн дори не погледна Бъкскин.

Взираше се в празното пространство пред себе си.

Лий я хвана за ръката и нежно й заговори:

— Сара Джейн, сега ще се върнем обратно в града! Има кон и за теб. Ще ти помогна да го яхнеш, след което ще отидем до мястото, където оставих моя жребец.

Сара Джейн не каза нищо, само здраво го стискаше за ръката. Когато той тръгна напред, тя го последва.

Отне им десет минути да се качат на конете и да тръгнат към града. Сара Джейн бе абсолютно пасивна. От време на време отронваше само някоя дума и млъкваше отново. Бъкскин се разтревожи. След убийството на Ларсън не бе реагирала толкова болезнено. Трябваше да внимава как се държи с нея!

Когато спряха пред хотел „Солената река“, слънцето вече бе залязло. Бъкскин плати на едно момче четвърт долар, за да откара конете им в конюшнята и да се погрижи за тях.

Вече горе, Бъкскин се огледа за друга празна стая. В номер 224 нямаше никой и той премести багажа им там. Накара Сара Джейн да седне на леглото, а после заключи и подпря вратата с един стол.

Тя погледна нагоре и премигна.

— По-добре съм, Бъкскин! Наистина! Никога не съм се чувствала така! Беше ми много зле и исках да умра! Освободих се от въжетата и сграбчих онова остро парче дърво и… — Сара Джейн извърна поглед встрани.

— Не е необходимо да говориш за това сега! Дори и не си го припомняй! Всичко свърши! Почини си и ще се почувстваш по-добре! Онези искаха да ни убият и вече щяхме да сме мъртви, ако им бях ме дали тази възможност! Знаеш го! Тук става не що голямо и ние не сме наясно още какво е то! Моя работа е да разбера истината!

Тя се намръщи.

— Внимавай! Не искам и твоята смърт да тежи на съвестта ми!

Бъкскин се ухили и я целуна по челото.

— Нито пък аз! Имам да върша още толкова неща, преди да умра!

Той се взря в лицето й — беше възвърнало цвета си. В зелените й очи проблесна светлинка.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

Сара Джейн поклати глава.

— Още не! Може би утре!

— Аз ще отида да се поогледам още наоколо. Все някой трябва да знае кой е съдията! Сигурно той стои зад всичко това!

Тя се намръщи. Очите й потъмняха.

— Бъди внимателен!

— Винаги съм такъв! — Лий извади колта си, провери петте куршума, завъртя цилиндъра, увери се, че всичко е както трябва, и леко спусна петлето. — Скоро се връщам!

Пет минути по-късно той излезе от първия бар. Никаква следа от Смит. Убиецът бе наплашен, бягаше, но все трябваше да използва някоя от кръчмите. Коя обаче?

Тъкмо бе напуснал и втория бар, когато усети някой зад гърба си. Извъртя се и на десет фута от себе си видя мъж с пистолет в ръка.

Бъкскин се пресегна към колта си и го измъкна за дръжката със завидна бързина. Докато го правеше, сложи пръст на спусъка. Цялото движение отне не повече от секунда и той почти веднага стреля.

Заедно с това се хвърли на земята, омекотявайки удара с лявата си ръка. Дясната здраво стискаше колта.

Двата револвера стреляха почти по едно и също време.

Нападателят му нямаше кога да нагоди мерника си към подвижната цел. Куршумът му мина три фута над главата на Бъкскин. Лий обаче го уцели право в гърдите.

Човекът в градския костюм залитна назад и изпусна револвера си. По лицето му се изписа паника и той се свлече на тротоара. Лий не го виждаше.

Коленичи и презареди оръжието си. Леко се изправи, все още държейки на мушка човека на земята.

Още не бе напълно тъмно, но мракът вече бе започнал бързо да се сгъстява. Падналият не даваше признаци на живот.

Бъкскин бързо отиде при него, изрита надалече пистолета му и приклекна встрани. Малката кървава дупка в синята му риза показваше откъде точно бе минал куршумът на Лий.

До тялото коленичи и един дребен, оплешивяващ мъж.

— Кой сте вие? — попита дребосъкът.

— Бъкскин Морган. А вие?

— Аз съм лекар. — Човекът докосна гърлото, а после челото на трупа, за да провери има ли пулс, след което го ощипа по носа. Накрая въздъхна: — Мъртъв е! Някой да върви да доведе шерифа! — Погледна Бъкскин. — Вие ли го убихте?

— Страхувам се, че да! Той се опита да ме застреля в гръб! Поне няколко души видяха това!

— Аз бях свидетел! — рече един от мъжете от нарастващата тълпа. — Наистина беше така, както казва човекът! Като по чудо остана жив!

— Е, предполагам, че това ви оправдава напълно! — каза докторът. — Шерифът скоро ще дойде. Аз също видях всичко. — Той се намръщи. — Как успяхте да бъдете толкова точен?

— Имам късмет, предполагам! Познавате ли убития?

Докторът се огледа.

— Виждал съм го. Доколкото знам, последно работеше за един търговец на име Лоуденимер. Не знам дали още е така! — Говореше шепнешком. — Това не съм ви го казвал аз! Не искам да се замесвам!

Малко по-късно пристигна шериф Абъди. Намръщи се, като видя Бъкскин, разпита го и взе показанията на неколцина свидетели, между които беше и лекарят. Когато приключи, се обърна към Бъкскин.

— Ще напиша изложение за случая. Искам да дойдете с мен в офиса ми и да го подпишете!

— Необходимо ли е?

— Да. Обичам винаги да съм начисто, за в случай, че ми дойде на проверка някой висшестоящ!

Бъкскин отиде с него в кабинета му, подписа документа и побърза да се върне в хотела. Беше изкарал един дълъг ден.

Най-добре сега да се прибере и да види как е Сара Джейн.

 

 

Половин час по-късно, по тъмната уличка надолу от хотел „Солената река“, Пърсивал Лоуденимер седеше в кабинета си и се мръщеше на мъжа срещу себе си.

— Значи, шериф Абъди, си го оставил да подпише оневиняващия го документ и си го пуснал да си върви по живо по здраво? Убитият бе един от хората ми! Ти знаеше това! Човекът ми вършеше добра работа!

— В която явно се е включвало и убийството на хора на улицата посред бял ден!

— Това теб не те касае! Донесе ли документите?

— Да, но все още съм против! Ако кажеш, че можеш да се оправиш с всичко, ще съм с теб. — Шериф Абъди се намръщи. — И дано да си заслужава усилията! За такова нещо могат да ми дадат десет години затвор!

— Който не рискува, никога няма да спечели, шерифе! Всичко ще стане както сме се уговорили.

— А моето преизбиране?

— Веднага щом приключим, ще ти прехвърля добра банкова сметка!

— Не, в никакъв случай! Не искам нищо документирано! Парите ми трябват в брой — хиляда златни долара!

— Ще си ги получиш! А сега наистина ли трябва да отидем чак до съда, за да свършим тая работа?

— Така постановява законът — открито наддаване! Само че не се споменава нищо за това, колко време трябва да протече търгът, нито пък с какъв глас трябва да говоря! Да вървим!

Шерифът и Пърсивал Лоуденимер излязоха от кабинета на втория етаж, минаха през предната врата на сградата и тръгнаха към съда — една малка дървена къща на половин пресечка надолу от Главната. Празното пространство отпред бе доста голямо — там щеше да започне строежът на нова съдебна палата, веднага щом се намереха пари за това.

Засега държавните дела се гледаха в различни сгради, разпръснати из целия град.

Двамата мъже спряха на стълбите на съда и се огледаха.

Наоколо нямаше жива душа. Въпреки това шерифът заговори почти шепнешком:

— Довеждам до знанието на всички събрали се тук, че аз, шерифът на областта Марикопа, щата Аризона, обявявам за продан срещу облигации имота, известен като ранчото на Нелсън. Прилагам пълно описание на собствеността. Началната цена е триста шестдесет и осем долара. Откривам наддаването!

Лоуденимер се ухили.

— Давам исканата първоначална цена!

Шериф Абъди се огледа и изчака за момент.

— Понеже не чувам други предложения, обявявам ранчото за продадено по законен ред в областта Марикопа, щата Аризона, днес, 14 август, 1882!

— Е, шерифе, това трябва да е всичко! А сега да се върнем обратно в офиса ми, за да го полеем! Пазя в едно чекмедже специално уиски за случаи като този!

— А златото, което ми обеща? — рече шерифът.

— Разбира се! Винаги държа на думата си! Оттук, моля! Да пием за един богат мъж — ти — и за един друг, който скоро ще стане още по-богат — аз!

 

 

В това време, в хотел „Солената река“, Бъкскин тъкмо качваше нагоре по стълбите поднос с храна — върху бялата салфетка имаше две порции пуйка със сос, картофено пюре и сладко от боровинки.

Отключи вратата и вида, че Сара Джейн веднага се изправи в кревата. Тя потри очи и си пое дълбоко въздух.

— Трябва да съм задрямала! Сънувах прекрасен сън! — Спря да говори и поклати глава. — Но все още си спомням добре какво се случи днес!

— Естествено, че ще си спомняш! Такива неща не се забравят лесно! Направила си каквото е трябвало, за да оцелееш! В това няма нищо лошо. Спа си не само своя, но и моя живот, за което ще съм ти вечно задължен! — Лий се усмихна и постави под носа на леглото до нея. — Толкова много съм ти благодарен, че ти донесох вечеря! Само не ми казвай, че не си гладна! Трябваше да подкупя готвача, за да ти осигуря тези вкуснотии!

Той отмахна горната салфетка и Сара Джейн ококори очи.

— Пуйка! Любимото ми ядене! Напомня ми за големите събирания на Деня на благодарността, когато живеех във фермата на родителите си!

Поколебаха се за момент, след което и двамата грабнаха по една вилица и започнаха да ядат.

Половин час по-късно вече се бяха навечеряли. Кафето бе привършило, както и по-голямата част от храната. Сара Джейн се усмихна.

— Май съм била по-гладна, отколкото смятах! А сега искам да остана сама за момент! Имам нужда от един час, за да премисля всичко, но после можеш да се върнеш и да спиш тук. Може и да реша, че не желая да се разправям повече със Смит. Днес стрелях по него веднъж, но бях прекалено далече, за да уцеля.

Бъкскин вдигна подноса с чиниите и кимна.

— Разбирам! Ще върна това в кухнята, а после ще видя дали не мога да открия Смит в някоя кръчма. Сигурно в момента се налива някъде, за да се напие до смърт. Приличаше ми на човек, който сега би направил именно това!

Бъкскин се наведе и я целуна по челото. Сара Джейн го изпрати с усмивка на благодарност. Лий излезе и заключи вратата отвън.

Десет минути по-късно мина покрай офиса на местния вестник. Искаше да попита Джинджър Хейзълтън какво знае за някакъв търговец на име Лоуденимер. Тя трябваше да е чувала за него. Видя, че вътре свети, и почука на вратата. След малко Джинджър се появи и той й махна за поздрав.

Тя отключи, пусна го да влезе и отново заключи.

— Е, мистър Морган, какво правите навън по това време на деня?

— Ами ти защо още работиш в този късен час?

— Няма как! — усмихна се тя.

— Ами и аз имам важна работа! Искам да те питам за един човек, чието име чух днес. Имаш ли малко време?

— Какво ще кажеш за чаша кафе и парче черешов пай?

— Звучи чудесно! Мисля, че мога да изям поне половината от пая ти!

Жената се усмихна и го поведе нагоре по стълбите към апартамента си. Във всекидневната гореше една лампа. Минаха в кухнята и тя извади прясно изпечения сладкиш.

— Надявах се, че ще наминеш пак!

— Аз пък се надявах, че отново ще работиш до късно!

Стояха много близо един до друг. Бъкскин се приведе към устните й. Тя го изчака да приближи, след това изстена и вдигна глава, за да го посрещне. Лий я прегърна.

Когато целувката им свърши, Джинджър го хвана за ръката и го поведе към спалнята си.

— Бъкскин Морган, от момента, в който те срещнах изпитвам желанието да те видя съблечен! — Тя взе лампата от всекидневната. — Мисля, че този миг настъпи! — Джинджър отвори вратата на спалнята, сложи лампата на един скрин, седна на леглото и потупа с ръка мястото до себе си. — Ела тук, Бъкскин Морган! Искам да проверя наистина ли си толкова великолепен, колкото изглеждаш!