Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (7)

Седма глава

Лий Бъкскин Морган обиколи и останалите кръчми същия следобед, но не успя да открие нищо ново. Доста хора вече знаеха, че търси Смит, така че поне това можеше да доведе до някакъв резултат.

С тази мисъл той се върна в хотел „Солената река“ и провери има ли свободни стаи. Номер 216 от другата страна на коридора бе празна. Използва ключа от собствената им стая, за да отвори 216-а стая, и премести всичкия им багаж в нея.

Не каза за това на хотелиера. По-добре другите да си мислеха, че е в стая 212.

Огледа новото им жилище още веднъж, след което напусна хотела и тръгна надолу по тротоара към кафенето на Мод, където имаше среща със Сара Джейн за вечеря. Беше на половината на разстоянието, когато от една странична уличка изскочи облечен в градски дрехи мъж, който пищеше от уплаха.

Когато Бъкскин стигна до него, мъжът вече бе успял да събере с виковете си всички хора наоколо и ги бе отвел натам, откъдето беше дошъл. Около тялото, проснато на земята до кофите с боклук, вече имаше доста голяма тълпа.

Лий се приближи да види кой бе това. Отначало не можа да разпознае проснатия настрани в прахта и боклуците дребничък мъж. Но като се вгледа по-добре, Бъкскин направи връзката.

Това беше Оли, пияндето, на което бе купил чаша бира същата сутрин. Май беше мъртъв.

— Кълна се, че го намерих да лежи така! — каза все още много изплашеният мъж, който го бе открил. — Беше си там, а аз не го видях отпърво, понеже носех една голяма кутия. Спънах се в него. Проснах се отгоре му и когато мъртвите му очи се вторачиха в мен, скочих и хукнах да бягам.

Шериф Абъди си направи път през тълпата, която вече наброяваше трийсетина човека.

— Сторете ми път! Искам да видя защо е целият този шум! Чух, че имало някакъв труп.

Хората го пуснаха да мине и той коленичи до тялото на земята.

— Дяволите да ме вземат, ако това не е старият Оли! Сигурно на някого му е дошло до гуша постоянно да му крадат пиенето и е пречукал стария пияница!

— Не виждам рани от куршум! — рече някой от тълпата.

Шерифът претърколи Оли по гръб. На челото му имаше кървава резка, дълга около четири инча, която продължаваше надолу към окото.

— Май просто се е напил до забрава, спънал се е и като е паднал, си е ударил здраво главата. Виках му аз да понамали малко пиенето!

— Повечето пияни са толкова отпуснати, че не се удрят сериозно, ако паднат — отбеляза друг глас от тълпата.

— Да, ама на стария Оли му се е случило точно това! — Шерифът сложи пръст първо на челото, а после на врата на Оли, търсейки някакъв пулс. — Човекът си е сто процента мъртъв! Уилбър, върви да доведеш погребалния агент, за да го махнем от тук!

— Много бързо решихте какви са причините за смъртта! — отбеляза Бъкскин. — Раната може и да е причинена от удар с дръжката на пистолет, камък или дори тухла. Защо сте толкова сигурен, че е станала при падане, шерифе?

— Кой, по дяволите, сте вие, мистър?

Бъкскин направи крачка напред.

— Нямате ли някой коронер в този град, който да установи причините за смъртта?

— Ами да, имаме си! Доктор Чембърс върши тази работа, ако имам някакви съмнения. Но в случая всичко е ясно! Докторът си има по-важна работа от тази да се занимава с един стар пройдоха като Оли! Той беше просто един пияница!

— Според мен пък има доста неясноти около смъртта на Оли, шерифе! — продължи Бъкскин. — Раната отстрани на главата не може да е била причинена от падане. Пък и вижте червените следи по гърлото на Оли. Такива обикновено остават, когато човекът е бил удушен. На ваше място първо бих се постарал да си изясня всичко, преди да разреша да заровят Оли. И мисля, че всеки доктор би се съгласил с мен!

— Аха, сега вече знам кой си! Новодошлият, дето задавал много въпроси! Не ми е много приятно, когато чужденци ми се бъркат в работата. По-добре се махай от града ми, преди да съм те пъхнал зад решетките за пиянство!

Шерифът се извърна.

— Ти и ти, елате тук и занесете стария Оли до погребалния агент! Не ми се ще такъв боклук да замърсява улиците! Хайде, вдигайте го и тръгвайте!

Бъкскин изпрати с поглед мъжете, понесли на ръце трупа.

Старият Оли не беше умрял при падане. Някой го бе ударил с дръжката на пистолет, след което го бе душил до смърт. Защо изобщо е трябвало да убиват безобиден пияница като Оли?

Вечеряха в мълчание. Нещата не вървяха особено добре засега. Не бяха открили къде е Смит, нито кой е съдията и изобщо не бе ясно какво ще правят оттук нататък.

— А сега какво? — Сара Джейн се пресегна над масата да го хване за ръката. — Не мога да се върна в ранчото и просто да се преструвам, че всичко вече е наред, и да наема работник… Винаги ще си мисля за това!

— Ще отнеме повече време, отколкото си мислех. Градът е голям. Казват, че вече наброявал седем хиляди жители. Човек може да си остане тук скрит с години!

— Смит не е от хората, дето обичат да се крият!

— Права си! Тази нощ ще обиколя още кръчми с надеждата, че ще го хвана някъде! С тая негова бяла коса няма да е трудно да го забележа, ако изобщо е в града.

— А аз какво да правя? Да си седя в хотела и да си гриза ноктите?

— Можеш да си купиш друга нова рокля, но магазинът вече е затворен!

— Не ми се подигравай! Не съм в настроение за шеги! Искам и аз да свърша нещо.

— Сара Джейн, ти вече достатъчно ми помогна! Но не можеш да тръгнеш да обикаляш баровете с мен! Намери си някоя книга или списание и седни да почетеш малко!

— Май ще се наложи да го направя! Или пък ще си легна. — Тя се усмихна. — Ще се върнеш ли рано? Мислех си дали не бихме могли… нали знаеш…

Бъкскин се ухили.

— При такава покана ще гледам да не оставам навън прекалено до късно. Но сега по-важното е да открия Смит и да разбера с какво точно се занимава и дори къде живее. Утре ще се разтърсим из пансионите за него и Пойнтър. Предполагам, че двамата живеят отделно. Това е най-лесният начин за един ерген да си осигури евтина храна и легло.

Изядоха ябълковия си пай със сметанова глазура и си тръгнаха. Сара Джейн махна с ръка.

— Шапкарският магазин е още отворен. Ще се отбия в него, преди да се прибера в хотела.

Той кимна, без в действителност да я слуша какво му казва. Тя се отдели от него и тръгна сама по тротоара, съблазнително полюшвайки бедра под новата си рокля.

Мозъкът на Лий бе зает с други неща. Трябваше да открие Смит. Не знаеше защо бе станало толкова важно за него! Не го бяха наели да намери човека, всъщност това изобщо не му влизаше в работата! Но една жена бе изнасилена, а мъжът й беше измъчван и накрая зверски убит — а тази история изобщо не беше по вкуса на Бъкскин Морган! Правдата трябваше да възтържествува!

Провери първия бар, в който влезе. Нямаше никой, който дори слабо да напомня на Смит. По-трудно щеше да му бъде да открие Пойнтър, понеже нямаше пълното му описание.

Във втория и третия бар също не научи нищо.

Може би двамата вече си бяха намерили по някоя проститутка — в такъв случай можеше да не ги види цялата нощ.

Тъкмо се канеше да влезе в поредната кръчма, когато видя, че в печатницата на местния вестник още свети. След малко светлината угасна и една фигура излезе от предната врата.

— О, мис Хейзълтън! Май вече си тръгвате!

Жената се намръщи, опитвайки се да си припомни кой бе той, след което лицето й се проясни.

— Да, мистър Морган. Съжалявам, че не ви познах веднага! Сетих се кой сте по гласа — бавен и дълбок, с ясна дикция. Да, за днес приключих. — Тя се поколеба. — Но исках да говоря с вас отново!

— Сега удобно ли ви е?

Джинджър Хейзълтън се поколеба. Погледна назад към вече тъмната сграда.

— Да, мистър Морган! За мен е удобно, но да не попреча на някаква важна работа!

Бъкскин се изсмя.

— Нищо от това, с което се занимавам цял ден, не може да се смята за важно! Може ли да ви почерпя с чаша кафе?

— Можете, но аз го правя по-добре, отколкото навсякъде в града! Нека влезем да поговорим вътре и аз ще приготвя две чаши хубаво, силно кафе!

— Чудесно, ще се радвам да пийна добро кафе след това, което си правя сам!

Тя се усмихна, върна се до вратата на офиса и отключи. Бъкскин я последва вътре. Джинджър запали най-близката лампа и му махна с ръка.

— Кафето е горе на втория етаж. Оттук, моля!

Вторият етаж се оказа собственият й апартамент. Заведе го във всекидневната; в единия й край беше малката кухничка, а в другия имаше врата, която сигурно водеше към спалнята й.

Преминаха в кухнята. Джинджър запали втора лампа и се зае с малката печка.

Докато запалваше огъня, тя каза:

— Поразпитах още малко по вашия въпрос из града. Задавах въпроси на хора, на които имам доверие. Исках да разбера кой може да е съдията. Повечето бяха чували за него, но не го знаеха кой е. Все пак понаучих нещо, така че може и да съм попаднала на вярна следа!

— Мисля, че именно съдията стои зад убийството. Но не знам защо! — каза Бъкскин. — Ранчото на Джеймс Нелсън не е нищо особено. В него може да се отглеждат най-много четиристотин животни. И то при особено добра година. От това не падат кой знае колко пари, дори напротив!

— И мен ме притесняваше точно тази мисъл! — съгласи се Джинджър. Дървата в печката весело се разгоряха. — Защо ще изпращаш трима главорези да пречукат един фермер в малко ранчо на седемдесет и пет мили в пустошта? Няма особен смисъл!

Джинджър отмери няколко лъжички смляно кафе от един стъклен буркан, прибави към тях вода и сложи кафеника на котлона.

— Не знаем всички подробности — отбеляза Бъкскин. — Трябва да има някаква основателна причина за убийството на Нелсън. Ако разберем каква е тя, ще успеем да открием и кой е съдията.

— Именно в това е проблемът! — каза Джинджър. — Всичко, което научих, не води доникъде!

На Бъкскин му доставяше удоволствие да я гледа как се движи. Тя бе самоуверена и целеустремена. Среднодългата й, руса коса се развяваше около главата й, докато тя се занимаваше с печката. Джинджър сложи чашки и чинийки върху застланата с бяла покривка малка кухненска масичка.

Харесваха му стегнатите й гърди, издули отпред бежовата й блуза, която бе закопчана до брадичката и с дълги ръкави.

— Надявах се, че ще измъкна някаква информация от Смит, но се оказа, че изобщо не мога да го открия. И той може да завърши живота си по същия начин като стария Оли!

— Значи си чул за това!

— Дори го видях със собствените си очи! Шерифът го обяви за нещастен случай, но аз му казах, че не може да е така. По врата на трупа имаше белези от пръсти — някой го бе удушил.

Джинджър се усмихна.

— Сигурно това страшно му е харесало! Мистър Абъди хич не обича да му се противоречи! Винаги той е правият! — Тя се приближи и седна срещу него на масата. — Радвам се, че ви срещнах тази вечер! Аз… не обичам да си пия кафето сама!

— Нито пък аз!

— Как се случи така, че се наехте да помагате на онази приятна жена, мисис Нелсън?

Лий й разказа как бе намерил Сара Джейн след покушението над ранчото й.

— Може да се каже, че аз сам си предложих услугите. Мразя да гледам такива неща! Държа всеки да си получи заслуженото!

— Много благородно от ваша страна, мистър Морган!

— Моля, наричайте ме Бъкскин!

Сините й очи се усмихнаха.

— Добре, Бъкскин, но само ако и ти ме наричаш Джинджър!

— Вместо Вирджиния?

— Да, пълното ми име е толкова дълго и официално! Предпочитам да ми казват Джинджър.

Кафето завря и тя отиде да нагледа огъня. Бъкскин също се изправи, така че когато Джинджър се обърна, се оказа лице в лице с него. Тя се поколеба.

Лий се пресегна и я хвана за раменете. Жената го погледна. Той бавно наведе устни над нейните. Тя имаше много време да се дръпне, ако искаше. Вместо да го направи обаче, Джинджър повдигна глава и устните им се срещнаха.

Целувката им бе съвсем кратка, след което Джинджър първа се дръпна.

— Приятна изненада! — рече жената с широка усмивка.

— Сега няма да е вече изненада! — каза Бъкскин и отново я взе в прегръдките си, притискайки я плътно към гърдите си.

Ръцете й се обвиха около него. Този път целувката им продължи много по-дълго. Накрая тя се отскубна.

— О, боже, беше страхотно!

— Направо великолепно! — потвърди Бъкскин.

Джинджър пъхна още две цепеници дърва в огъня и погледна Лий.

— Винаги ли целуваш жените, които са те поканили на чаша кафе?

Бъкскин леко се засмя и кимна.

— А ти винаги ли каниш непознати в апартамента си и после им позволяваш да те целуват?

И двамата се ухилиха.

Тя му се закани с пръст.

— А сега вече си седнете на мястото, мистър Морган!

— Защо не Бъкскин?

— Обещах да ти казвам така, преди да ме беше целунал!

— Искаш да кажеш, преди ти да ми позволиш да го направя!

Джинджър го изгледа с широко отворени от изненада очи.

После се усмихна и кимна.

— Прав си! Но никога не бих си го признала! Мисля, че кафето е готово!

Тя донесе кафеника, напълни догоре двете чаши и отново остави кафето на печката, за да го поддържа топло.

Погледна го в очите. Русата й коса бе красива рамка на лицето й.

— И сега какво?

— Сега ще поговорим за това, как да намерим съдията.

Джинджър се взря в него. Изглеждаше много нежна и ранима.

— Не, бих предпочела да говорим за теб! Откъде си?

— От Запада. Започнах живота си в ранчото за коне на баща ми в Айдахо.

— Но вече не си фермер?

— Не, прекалено много пътувам и не се задържам на едно място достатъчно дълго.

— Да не се занимаваш с оседлаване на коне?

— Не, не обичам да измъчват животните.

— Тогава работиш за правосъдието?

Той се ухили.

— Не, въпреки че съм бил на места, където ми се е искало да взема нещата в свои ръце и да обеся този-онзи!

— Разбирам! Не си и престъпник. Толкова ли си богат?

— Ами да, милионер съм!

— Сериозно те питам, Бъкскин.

— Добре де, викат ме да разследвам някои престъпления тук и там. Хората, които имат нужда от помощ, ми пишат на адрес в Сан Франциско.

— Като например мисис Нелсън ли?

— Нещо такова.

— Но тя не ти е писала.

— Не.

Отпиха от кафето си. Бъкскин изпитваше нужда да се раздвижи. Когато Лий се изправи, тя също стана и го поведе надолу по стълбите към предната врата. Преди да хване дръжката и да излезе навън, Бъкскин усети лекото докосване на устните й върху своите. Помежду им припламна искра и Джинджър си пое рязко въздух.

В следващия момент тя вече бе в ръцете му и го целуваше дълбоко, силно притисната към тялото му.

Този път той се отдръпна от нея.

— Джинджър, мисля, че вече е време отново да се захващам за работа! Обикалям кръчмите и търся Смит.

Все още държейки го в ръце, тя погледна към затворената врата.

— Наистина ли трябва да тръгваш?

— Мисля, че така ще е най-добре! Прекалено много ми харесват целувките ти! — Лий се освободи от прегръдката й, наведе се и я целуна по челото, след което се пресегна към бравата.

— Ще трябва да ти отключа.

Джинджър сграбчи ризата му отпред и го притегли към себе си.

— Знаеш, че не искам да си тръгваш! — Гласът й звучеше леко прегракнало.

— Знам. Още няколко целувки и няма да мръдна оттук цяла нощ! Но си обещах да намеря това животно, където и да се е сврял, така че ще го направя! Някой друг път?

Тя го целуна нежно по устните.

— Да, Бъкскин, някой друг ден, когато и двамата имаме повече време.

Тя отключи вратата и го пусна да излезе. Усмихна й се на прага и тръгна. Джинджър затвори, заключи, облегна се на стената и остана така повече от минута, замечтала се за това, което можеше да се случи.