Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Lost Mine Named Salvation, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Нелсън Най. Изоставената мина
Американска. Първо издание
ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992
Редактор: Елена Михова
Коректор: Лилия Вълкова
ISBN: 954-427-046-9
История
- —Добавяне
Глава XXXI
Новият шериф тръгна нататък и ламаринената му звезда заблещука от отраженията на факлите и окачените по вратите фенери. Бурният човешки поток, движещ се между шестте бара, бързо го погълна.
Дори и казаното от Сами да беше истина, това още не означаваше, че е направен голям удар, а дори и да беше така, Гърмяния не мислеше, че Макреди ще промени намеренията си. Защото оставаше Уиминуки и заплахата му да се върне със свещеник и да се ожени за източника на златните му яйца. Нямаше никакво съмнение, че ще поиска сметка, ще принуди Макреди да му даде всичко или ще го застреля.
Дебелакът беше свършен, нямаше съмнение за това. Още в момента, в който Уиминуки стъпи в лагера. От друга страна, той сигурно ще бъде потресен, като разбере, че е седял върху достатъчно злато и че не е имало нужда да инсценира златна треска. Дебелото конте би трябвало да се чувства като току-що остригана овца, освен ако само не е нагласило всичко, което, помисли си Джонстън, никак не беше изключено.
Това нямаше да развали отношенията му с Рикърд и другите богаташи от града, които бяха лапнали въдицата му. Може би това му и бе нужно, за да може по-спокойно да тръгне към по-сочни пасища.
Джонстън се качи отново на мулето си и огледа улицата, но не видя този, който търсеше. Стомахът му започваше да призовава вниманието му, но умът му беше прекалено натоварен с по-големи грижи, за да се тревожи, че е пропуснал едно-две яденета.
Той мина няколко пъти нагоре-надолу по улицата, като се мъчеше да влезе в кожата на дебелия, да си представи, как би разсъждавал човек с толкова много „ако“, надвиснали над главата му. Освен ако адвокатът нямаше намерение да продава за трохи, би трябвало да е там, където се развива действието. След като си зададе още няколко въпроса, Гърмяния се насочи към езерото и светлината, която идеше от мястото на последното откритие.
Наоколо се беше събрала голяма тълпа, но нямаше и следа от човека, когото той търсеше. Всички си подаваха парчета кварц и когато пое едно от тях, трябваше да признае, че наистина е първокласно. Огледа още веднъж тълпата, но не видя нито един от дошлите от Голдфийлд. Стисна устни и свърна към градчето.
Оставаше само двукраката змия вече да се е чупила!
Отиде до палатката на момичето, но там нямаше никой. Почти изпаднал в паника, той се качи на мулето си и се помъчи да си представи къде другаде би могло да е то, когато зад палатката се появи човек. Джонстън повиши глас:
— Виждал ли си Дан Макреди?
Мъжът се обърна към него и погледите им се срещнаха. Оси Хемптън каза:
— Виж в „Хардрок Хаус“. — И тръгна към оврага, докато Джонстън го наблюдаваше, попаднал в плен на безпокойство, което не можеше да си обясни.
Той дръпна юздата на Талоу Ай и като го извади от унеса му, го насочи към единствения хотел — елегантна, съвсем скоро издигната постройка, която същия ден щеше да бъде открита под патронажа на собственика й — мистър Никърброкър, набожния оракул от Голдфийлд.
Какво, чудеше се Джонстън, прави този бивш дърводелец около палатката на Микаела и на другите места, на които изобщо не му е работа да бъде?
Когато стигна до хотела и погледна през стъклото, забрави за Хемптън. Вътре видя Дан Макреди да вечеря с Рикърд, Ганън и Джордж Греъм Райе. Това, което му се видя особено странно, беше присъствието на Микаела Пералта. Не мислеше, че адвокатът би я взел със себе си, ако ароматът на успеха нямаше да увенчае усилията му.
Реши, че е време да намери въпросния кон.
Не мислеше, че Макреди ще рискува да се върне до бараката си. Щеше да е много подозрително, ако го видят да се отдалечава оттам и това важеше дваж повече за мястото, на което се намираше сега. Ако го видят, че подписва документи с тези вътре, а след това се качва на кон и тръгва нанякъде по това време, щяха да се усъмнят. Това най-малкото нямаше да се хареса на онези големи клечки.
И все пак, заради Уиминуки конят му трябваше да е готов.
Докато се мъчеше да отгатне кое е най-вероятното място, където адвокатът е скрил коня, на Гърмяния му хрумна още нещо. По тези места хората обичаха истинските неща и не се доверяваха на хартия.
Дори и при усърдие като неговото, на Макреди никак нямаше да му е лесно да превърне всички ценности в удобни за носене книжни пари. Все нещо щеше да остане в злато или сребро, нещо, което тежеше и заемаше място. Тъй като не можеше да остави кон с кутия или торба, завързана за седлото, без да събуди любопитството на хората, ясно беше, че проблемът му никак не е лесен.
Как щеше да постъпи той самият на мястото на дебелия адвокат?
Щеше да го скрие, разбира се, докато не дойде времето за тръгване. В бараката си? Малко вероятно. Голямо изкушение за крадците. Щеше да го остави на място, което хем да е сигурно, хем да позволява от време на време да му хвърля по едно око.
Джонстън се ухили.
Само едно място в лагера непрекъснато се охраняваше от въоръжени пазачи. Затворената шахта на мината.
Сега започна да си обяснява предпазливостта му.
Вече нямаше нужда да търси коня. Просто трябва да наблюдавам входа, помисли си той и се сети още нещо. Ако трябваше да напада Макреди, щеше да се наложи да се справя и с пазача.
По-добре беше да го остави да се отдалечи, да го изпревари и да го пресрещне по пътя.
На западния бряг на оврага Гърмяния спря и слезе от мулето си горе-долу на мястото, където — вече му се струваше, че е било преди векове — хората на Уиминуки се бяха срещнали тайно с тези от ранчото.
Щеше му се да се приближи повече, но нямаше как да заеме позиция в двора на Джубъл Клий, а цялото дъно на бившето езеро беше пълно с палатки и огньове, показващи присъствието на хора, които нямат доверие на съседите си.
Джонстън се намръщи.
Новата жила беше открита на около двеста ярда от входа на мината и там все още имаше фенери и хора. Дори и оттук виждаше съвсем ясно бараката. Никъде не виждаше пазача — дори не беше сигурен дали вратата е отворена или затворена — но така оставено на самотек, богатството вътре не можеше да не предизвика у него допълнителни размисли.
Нещата до голяма степен зависеха от това, колко е скрил там Макреди, но при огньовете и хората наоколо, той сигурно щеше да импровизира нещо, дори да прибегне до някакъв трик, за да си вземе каквото има вътре. И в случай, че бърза много, дори би могъл да тръгне без това!
Гърмяния прекара език по пресъхналите си устни и продължи да мисли трескаво. Книжните пари сигурно бяха у Макреди. Джонстън не беше глупак. Някъде наоколо имаше пазач, но все пак можеше да отиде до там и да излезе навън с кутия или чувал в ръце, без да предизвика подозренията на околните. Щяха да помислят, че го е изпратил Макреди.
Почувства изкушение, макар че половината му удоволствие се състоеше в това, да вземе парите направо от дебелака. Независимо, че за него по-важното нещо бяха парите, а не удоволствието, голямата причина, поради която се отказа от това, което му беше под ръка, беше неосъзнатото нещо, свързано с Микаела. Постепенно си го обясни след дълбок мисловен процес, твърде сложен, за да бъде изложен тук.
Джонстън си спомни как го беше използвала през цялото време тази бъчва със свинска мас и елегантно бомбе и си каза, че всеки може да бъде използван, ако съответните обстоятелства са налице. И се зае да го докаже по най-бързия начин.
Дръпна юздите на мулето, заби пети в хълбоците му и нахълта в двора на „Роумън Файв“ с вик, който би събудил и мъртвите. Отвсякъде се спуснаха тичащи хора, повечето въоръжени — някои с пушки и със свирепи физиономии. Без да им обяснява причините за нахълтването си, той поиска да види Клий колкото се може по-бързо.
Някой добута стола на стареца до вратата.
— Уиминуки иска хората ти да слязат в лагера! — Гласът на Джонстън звучеше като гласа на Мойсей, изричащ десетте Божи заповеди.
Ранчерото го изгледа отгоре до долу.
— Как така те изпрати тебе? Знам, че работиш за…
— Няма нужда човек да е глупак през целия си живот!
— Но Бил каза, че…
— Сега каза друго! Не съм гламав и мога да разбера кое е добро за мен и кое — не. Грижа се за себе си и по-добре ми повярвай!
Клий сви устни.
— Добре. Какво иска той?
— Иска хората ти да захванат целия източен край на улицата. Иска да изгони Макреди и да вземе мината. Дебелият е в „Хардрок“ с клечките от Голдфийлд. Аз ще го изкарам оттам. Сигурно ще вземе кон и ще побегне. Бил смята, че ще отиде към мината и ще го причака там. Разбираш ли? Веднага, щом Макреди духне, Бил иска да разпердушините хотела — както оня ден в „Розовия слон“.
Клий се ухили и каза:
— Добре момчета. Оседлавайте конете.
Когато конниците пристигнаха недалеч от хотела Джонстън дръпна юздата и каза:
— Заемете позиции, така че да ви вижда, но му оставете място да избяга на изток. Като побегне, можете да изпратите някой и друг куршум над главата му. — Той им махна да действат. — Ще ви изчакам, докато сте готови.
Отпред имаше три оседлани коня и двуколка с впрегнати още два коня. Гърмяния изчака, докато хората от „Роумън Файв“ нагласят сцената за най-голямата му постановка. Те заеха позиции зад ъглите на постройките, и във входните врати, където застанаха с палци, закачени за патронташите. Един от тях с пушка се притаи зад коритото за водопой на конете.
Смяташе, че на Макреди това ще се стори доста убедително.
Остави Талоу Ай до коневръза пред хотела и тръгна по стълбите. Стори му се, че някакъв човек, прикрит в сенките на верандата, се мъчи да погледне през прозореца, но се отдръпна и пусна кепенците, когато той приближи. С нещо му напомни Хемптън, но беше твърде вглъбен в ролята си, за да му обърне някакво особено внимание тогава.
Отвори рязко вратата, влезе в покритото с килим фоайе и после в трапезарията, където се изправи до масата на дебелия, който пушеше в компанията на големите риби от Голдфийлд.
— Кой е този? — попита Рикърд и сбърчи нос, сякаш го притесняваше миризмата на Джонстън.
Макреди се обади, без да вади десетцентовата пура от устата си:
— Бях го наел, за да…
— Къде е момичето? — изръмжа Джонстън.
Макреди опипа брадичките си и пое дълбоко въздух.
— А… извинете ме господа. — Той се усмихна, стана и дръпна Джонстън в един ъгъл, така че да не могат да ги чуват.
— Какво по дяволите те боли, че нахълтваш тук така?
— Къде е Микаела?
С премерен тон и изражение на лицето, дебелият му отвърна, че може би си е отишла в палатката.
— Тръгна си — той бръкна в джоба си и извади гравирания си, часовник — преди десет минути. — После продължи да се взира в лицето на Джонстън и добави: — Веднага след като подписа документите…
— Тогава по-добре я взимай и изчезвайте оттук — каза му Гърмяния със задгробен глас. — Уиминуки се е върнал. Заедно с шайката от ранчото е…
Макреди се шмугна покрай него като подгонен заек и излетя от стаята.
Джонстън се ухили през наболата си брада, намигна на Рикърд и на другите провиснали ченета до него, излезе във фоайето и като извади револвера от кобура, застана загледан в тавана, докато отвън не долетяха викове, конски тропот и изстрели, което му показа, че дебелият е захапал въдицата.
Той ритна вратата, излезе на верандата и впи поглед в покритите с прах сенки.
Вече не очакваше адвокатът да тръгне към мината и не се изненада, когато го видя да подминава оврага, но малко го уплаши факта, че се мушна в хаоса от опънатите най-напред палатки, които оттук скриваха бараката на временното кметство, в което през тези дни се беше помещавал мошеникът.
Джонстън сподави една ругатня, скочи от верандата, метна се на най-близкия кок и препусна нататък.
Двуколката беше спряна пред палатката на Микаела и отвътре се чуваха ядосани гласове.
Когато Джонстън скочи на земята, от палатката изскочи Макреди с голяма чанта в едната си ръка. С другата се мъчеше да се отскубне от момичето.
Точно в този момент от една сянка се показа Оси Хемптън — бившият дърводелец — с бляскащ в ръката му револвер.
— Стойте по местата си! Всички. Вие сте арестувани! — разкрещя се той. — Макреди, остави тази чанта на земята!
Някъде откъм кръста на дебелака изскочи огън. Микаела изпищя. Джонстън скочи, блъсна се в Сами Дарлинг, почувства как губи почва под краката си и падна на земята под порой от летящи юмруци. Внезапно вдигнатото му коляно улучи целта си и докато Сами падаше назад, ревящ от болка, той го удари с юмрук няколко пъти зад ухото, после се откопчи и трескаво се заоглежда за пистолета му.
Макреди отблъсна момичето настрана от себе си и скочи към двуколката, хвана се за едното колело, вдигна крак, за да се качи на стъпенката и застина в тази поза. Джонстън проследи изцъкления му поглед, видя Микаела, която трескаво събираше купчини банкноти и после Уиминуки, застанал малко по-нататък, като дупка в живописно платно. В едната ръка държеше юздата на коня си, а в другата — револвер.
Макреди облиза изсъхналите си устни и започна да трепери като мокро куче на студен вятър.
— Слушай — преглътна той, — няма да споря. Можеш да вземеш всичко…
— Знам. — Презрението на Уиминуки долиташе до него, сякаш беше миризма. — При всички случаи ще го взема — каза той, повали дебелия в същия миг и насочи ужасната цев към Гърмяния.
— Сбогом, левак!
При последвалия гърмеж Джонстън се метна напред и надолу изправен. Ехото прокънтя в околните възвишения. Очите на Уиминуки, изкривеното му лице, изпълнено с изненада и ужас се завъртяха встрани и се насочиха към вдигнатия от земята револвер, който момичето държеше с две ръце. Той залитна назад, опита се да се подпре на нещо, каквото зад него така и нямаше и се строполи назад като къщичка от карти.
Джонстън дълго гледа момичето, което изпразваше джобовете на Макреди. Тя разкопча ризата на адвоката, извади пълния с пари пояс и го уви около кръста си.
Той се качи на двуколката изтощен, сякаш някой го беше вързал на възел. Отпусна се като труп на седалката, а Микаела отиде зад палатката и след малко се върна, превита под теглото на чантата.
Джонстън въздъхна като Атлас, на чиито плещи лежи целия свят. Погледна очите, които търсеха неговите.
— Качвай се — каза той и се отмести, за да й направи място.
Пое чантата, която тя му подаде, благоговейно я мушна под седалката и й подаде ръка, за да се качи.
— Накъде? — попита той и хвана юздите.
— Предполагам, вече знаеш, че не съм отгледана в манастир?
— Да — каза той, сякаш това му отне целия дъх. — И не мисля, че се казваш Пералта.
Тя отговори:
— Не. Работех в бара на Мануелито, когато Макреди ме нае, за да нося това величествено име.
— Поне — каза Джонстън — сега ще можеш да живееш като истинска Пералта.
— Това смятам да направя — отвърна тя, докато той вече шибаше конете с края на юздите. После попита: — Къде отиваме?
— Отсега нататък можеш да оставиш това на мен. Най-напред мисля да застанем пред някой свещеник. Просто повече не ти подхожда да скиташ сама.