Нелсън Най
Изоставената мина (22)

Глава XXII

— Няма да пренебрегнеш един стар приятел, нали? — Устата на Уиминуки Бил се изкриви в зла усмивка.

Гърмяния го гледаше зяпнал от ужас. Нямаше накъде да избяга, нямаше шанс дори и крачка да направи, без да се превърне в мишена за куршум.

Бившият надзирател на „Планинска дева“ разклати револвера си и каза:

— Май дойде време да проведем един откровен, сърдечен разговор. Като в доброто старо време, помниш ли? Като яздехме по едни и същи пътища.

Той отметна назад глава и се изсмя злобно.

Добрият живот беше добавил пояс сланина около кръста му, но подигравателният поглед си беше същият.

— Какво става с тебе, Джонстън? Езика ли си глътна?

Гърмяния се помъчи да говори хладнокръвно, но нещо не се получаваше:

— Отдавна не съм те виждал…

— Сега ще поправим тази грешка — каза Уиминуки с неподправено удоволствие.

— Какво искаш?

— Като начало можеш да ми кажеш за тази жила.

— Няма никаква жила. Дори не сме…

— Следващата лъжа ще ти струва малко кръвчица, приятелю! Ще ти късам по едно пръстче за всяка лъжа, в която те хвана. — Уиминуки, без да го изпуска от поглед, слезе от седлото. — Обърни си джобовете.

Това не обезпокои много Джонстън, докато не стигна до джоба, в който беше парчето син кварц, за което си спомни, когато го напипа. Притеснението му пролича веднага, защото Уиминуки мушна цевта на пистолета в ребрата му:

— И този джоб!

— Аха! — засмя се той, когато взе камъка в ръка. — Значи няма жила, така ли? На това какво му казваш?

— Това е семейно наследство на Пералта. Даде ми го момичето…

— Би трябвало да ти разбия зъбите! — каза Уиминуки с неописуема жестокост.

— Но това е истината! — извика Джонстън. — Погледни това проклето нещо! Някога виждал ли си толкова загладена руда? Много ръце са го пипали, за да се лъсне така…

— Така е — каза човекът от Тумстоун и заоглежда камъка от всички страни, после го вдигна срещу светлината. — Разкажи ми за всичко, без да изпускаш и дума.

Изпотен и унил, Джонстън му разказа. Да си излива душата по този начин за него беше болезнено, но след като цевта на револвера се намираше малко извън обсега на ръката му, какъв избор имаше? Този Бил с медената уста би го застрелял, без да изпитва никакво притеснение — все едно че си чопли носа насред главната улица.

— Още не сме намерили мината — каза най-накрая Джонстън.

— Ще я намерите — каза сладкодумно Уиминуки. — И ако знаеш кое е добро за теб, а мен няма да ме измамиш с празни приказки за половината от твоята половина, когато регистрирате мината, ще запишеш на мое име първото разширение на главната галерия, което е най-близо до жилата.

Устата му отново се изкриви в зла усмивка:

— Ще те наблюдавам, приятелче. С бинокъл и пушка. Гледай да не измамиш стария си приятел!

Гърмяния беше изминал половината път до ранчото, когато си спомни, че трябваше да поръча и помпа, но в момента значително по-сериозни неща се въртяха в бясната вихрушка на мислите, му. Където и да погледнеше, пред очите му изплуваше физиономията на Уиминуки Бил със сатанинската му усмивка.

Къде ли са помощниците, за които се беше върнал, когато Сами застреля Мозес Кели?

Другият въпрос, който смразяваше кръвта му и го гризеше отвътре безспирно, без да го е задал гласно беше, какво би направил Уиминуки, ако не му се подчини. Не беше нужно да пита такова нещо. Отговорът беше повече от ясен. Кучият син можеше и да не успее, но със сигурност щеше да опита!

Изтормозен от тази увереност и от възможността хората на Уиминуки да следят действията на Макреди дори в този момент, той пришпори напред, без да спира за каквото и да било по пътя си. Ако нищо неочаквано не се бе случило, щеше да спи, когато се прибере в лагера. Надеждата, че все някак биха могли да се отърват от Уиминуки, не го напускаше.

Чак се разтрепери от облекчението, което почувства, когато премина и последния хребет, малко преди да изгрее слънцето, и видя лагера непокътнат. Страхуваше се, че Джубъл Клий, подтикнат от наранена гордост и злоба, би могъл вече да е излязъл от вцепенението си, да е отмъстил за потъпканото си достойнство и да си е върнал загубеното.

Но в студената сивота на утрото не видя следи от такова посещение. На другия бряг на изпразнения вир не се виждаше никакво движение — освен димът, който излизаше от комина — и нищо не подсказваше, че хората на Клий са станали от постелите си.

Когато Джонстън влезе в лагера с конете, иззад един кедър излезе Сами Дарлинг с пушка в ръка.

— Стоял си цяла нощ в града — каза му той и се приближи. — Не виждам никакъв дървен материал. Идваш с празни ръце.

— Всичко ще пристигне по-късно — каза Джонстън мрачно и спря. — Срещнах Уиминуки Бил. Може би и сега ни гледа отнякъде с бинокъл.

Дори и новината да го беше заинтересувала, Дарлинг не го показа с нищо.

— Колко души са с него? — попита той, без да се озърта наоколо.

— Само него видях.

— Няма страшно — каза Сами и се ухили. — Ако беше толкова опасен, колкото казваш, въобще нямаше да тръгне да търси помощ. Той знае от коя страна да си намаже филията.

Гърмяния спъна конете и мулето на едно открито място, където можеха да ги виждат, нарами палатката и тръгна към огнището. Момичето беше будно и когато той се приближи, стана на крака.

— Как мина?

Гърмяния вдигна рамене.

— Намерих повечето неща. Искаш ли да ти опъна палатката?

— Джонстън ли се върна? — извика Макреди.

Микаела потвърди, а дебелият се измъкна изпод одеялото и дойде до тях намръщен и по риза, като се озърташе.

— Мислех, че…

— Спести си приказките. Дървеният материал и провизиите ще пристигнат по-късно. Дойдох с коне и палатка. Намерих ти човек, който казва, че разбира от землемерство. Само помпа не поръчах. Няма смисъл, докато не разберем точно каква ще ни трябва.

Адвокатът го изгледа, без да говори, после протегна ръка.

— Дай ми тази палатка. Аз ще се погрижа за нея.

Гърмяния му я даде, стъкна огъня и докато той се разгаряше, отвори една кутия консервирано месо. Изведнъж почувства такъв глад, че му се струваше, че може да изяде и неодрано куче.

По време на закуската не разговаряха, а Сами Дарлинг държеше пушката на коленете си. По нищо не личеше дали ги наблюдават от ранчото, макар че любопитството на Клий сигурно беше осигурило допълнителна работа на някого.

— Как беше в Сънфлауър? Видя ли някой стар познат? — попита Макреди, когато свършиха.

— Налетях на Уиминуки — отговори Джонстън.

Адвокатът продължи:

— Така ли? Беше ти много обиден, нали?

— Показа ми цевта на пистолета си.

Дебелият кимна:

— Тогава знае, колкото знаеш и ти. Какво се опита да измъкне от теб?

— Каза, че няма да се задоволи с половината от моята половина. Иска първото разширение на главната галерия.

Макреди съвсем изненадващо се ухили.

Джонстън, потресен, най-накрая изръмжа:

— Нали, дявол да го вземе, нямаш намерение да му играеш по свирката?

— А защо не? — смееше се Макреди. — Това е начин да успокоим алчността му.

— Доста свободно се разпореждаш с неща, които не са твои — каза Джонстън с гримаса на възмущение.

Адвокатът каза хладно:

— Договорът, който имаш ти, се отнася до половината мина „Спасение“. В него не се казва нищо за никакви разширения. Дали ще получи каквото иска, според мен зависи от…

Микаела го прекъсна:

— Според мен Джонстън е прав.

Гърмяния, окуражен, заяви:

— Плащането не е начин да се отървеш от шантаж. Този тип е опасен като цяла кошница змии. Заради него затвориха „Планинска дева“. Работниците крадяха като бесни и шефовете наеха Уиминуки, за да ги спре. Наистина ги спря, но после сам с хората си се зае с тази работа.

— Защо не са го изгонили?

— Сигурно ги е било страх. Ще разбереш защо, ако го включиш в играта.

Макреди се усмихна отново и повдигна рамене. Момичето каза:

— Кога ще започнем да търсим? Преди да се караме кой какво ще вземе, струва ми се, че е по-разумно първо да разберем с какво разполагаме.

Макреди, изпълнен със съмнение, погледна оврага.

— Все още изглежда лепкав. Може би още един ден…

— Изчакай още един ден — каза Гърмяния — и този дивак ще ни налети като лешояд! Като разбере какво се е случило с вира, веднага ще се досети къде е мината. — Очите му внезапно се присвиха и погледът му се насочи към дъното. — Струва ми се — извика той, — че вече някой я е търсил вместо нас!