Нелсън Най
Изоставената мина (18)

Глава XVIII

При първата възможност да го направи, без да го видят, Джонстън измъкна бутилката си с отрова за плъхове и поля куража си почти колкото му трябваше, за да държи хладните тръпки настрана. Той не беше от тези, които наблягат прекалено много на проклетата пиячка — при него тя беше повече като навик, все едно че се изправя да пикае.

Многократно и редовно, като по часовник, се бе заклевал да не пие, но малко по малко си бе създал един друг навик. Когато усетеше как в него се надига жаждата, той прибираше настрана по четвърт или половинка — колкото му позволяваха средствата в момента. Научи се да крие пиенето, като съвестно изпълняваше поетата клетва — упорито отказваше да близне и капка, докато не мине уреченото време. След това се заемаше с не по-малко усърдие да пресуши спестената течност и това нерядко продължаваше по цели две седмици.

Но когато най-накрая приятелите му златотърсачи, подобно на капризната богиня на късмета, го изоставиха и по-благопристойните граждани го задраскаха от списъка на нуждаещите се от благотворителност, той с ругатни заряза всякакви опити да не ние. Каква, по дяволите, е ползата? Все едно да викаш на овцата коза! Смъртта, беше научил той, е съдба на всички. По-добре да я посрещнеш щастлив.

Но и в най-страшните кошмари, не си беше представял, че ще свърши по този начин. Това, което Макреди предлагаше сега, беше равносилно на самоубийство — при това нямаше никаква възможност да се откаже в последния момент.

Дълго време се чудеше, дали да не хвърли кутията с динамит, или да се направи, че я е загубил, но синият кристал на Микаела не му позволяваше да унищожи последната си надежда за тази мина. По-скоро би дал да му отрежат дясната ръка, отколкото да си тръгне, без дори да научи каква е истината!

Малко преди да се стъмни Макреди поиска взрива.

— Надявам се, че си купил достатъчно фитил?

— За тази работа ще стигне. Сигурен ли си, че искаш да направиш точно това?

— Знаеш ли друг начин да махнем водата от там?

— Можеш да им предложиш да влязат в играта — каза Джонстън смирено. Дебелият го изгледа изпълнен с презрение, без да каже дума.

Джонстън си пое въздух дълбоко:

— Каквото и друго да направим, тези няма да си смучат палците. Ще ни налетят като бесни и дори няма да приказват.

— Мисли само как да пресушиш вира — посъветва го дебелото конте. — Това, което ще се случи после е моя грижа. Ти няма нужда да оставаш с нас. Само вдигни този бент във въздуха и можеш да си вземеш мулето и да се пръждосваш където ти видят очите.

Джонстън изпитваше силно желание да му каже къде сам той да се пръждосва. Вместо това изръмжа:

— Взривяването на бента няма да е достатъчно. Така няма да се изпразнят галериите на рудника.

— Ще докараме помпи — каза Макреди, сякаш напълно беше забравил ранчото „Роумън Файв“. — Има ли още нещо, което смяташ, че трябва да чуя?

Джонстън изруга и отиде да донесе динамита. Сами Дарлинг се помъкна след него.

— Ти пък какво искаш, по дяволите?

— Имам нареждане — отговори му той.

— Ще стоя до теб, докато не свършиш каквото трябва.

На Джонстън му мина през ум да се замисли още веднъж, дали в цялата работа има и зрънце истина. Но ако всичко беше измама, той продължаваше да не вижда от какво може да спечели Макреди.

Когато се канеха да тръгнат, дойде момичето и го хвана за ръката. Подаде му пушка.

— Внимавай — прошепна тя в ухото му, изправи се на пръсти и го целуна.

Това толкова го стъписа, че когато тя вече беше изчезнала в тъмното, той още събираше въздух, за да може да преглътне. Но и без това му беше оставила изобилен материал за размишление.

Когато стигнаха до вира и мястото, което той избра, беше станало тъмно като кожуха на черна котка. На отсрещния бряг светлинките от прозорците на ранчото блестяха като скъпоценни камъни. Джонстън си помисли, че е прекалено тихо, но нямаше какво да прави, освен да продължава, колкото се може по-предпазливо и да се надява, че няма да ги забележат, докато не засъска фитила.

Беше достатъчно опасно да издълбае и само една дупка за заряда, да не говорим за повече. Бентът беше примитивен — от дървета и камъни — но се беше слегнал и беше здрав като самите брегове на езерото. Въпреки това, дори и единичен заряд можеше да свърши работа, ако се постави където трябва. Но въпросът беше как да го постави, без тази банда да усети. Повече от ясно беше, че Сами Дарлинг няма никакво намерение да си цапа ръцете с лопатата.

— Аз съм тук, само за да е сигурно, че няма да се чупиш, преди да свършиш работа.

— Чудесно! — каза Джонстън и си плю на ръцете, без да му обръща повече внимание.

Задачата беше деликатна, истинско изпитание за нервите; трябваше да действа много предпазливо, за да не го усетят. Струваше му се, че е по-добре да се мъчиш да избягаш през решетките на затвора с трион — поне няма да те убият. Трябваше да изкопае дупка по-голяма от кутията с взрив, а непрекъснато попадаше на камъни, които се налагаше да вади — още след първия се натъкна на друг. Цели два часа му бяха нужни, докато достигне дълбочината, която може би щеше да свърши работа. Накрая беше подгизнал от пот и уморен повече от всякога.

— Подай ми кутията — прошепна дрезгаво той, потънал до колене в дупката. Сипаничавият, да се чудиш, му я подаде, без да възрази.

— Сега фитила.

След миг изпълзя навън.

— Готово ли е?

— Почти — изсумтя Джонстън и започна да размотава фитила. Напълни шапката си с пръст и отново влезе в дупката, без въобще да е сигурен, че сипаничавият няма да изравни резултата помежду им, като му драсне клечка кибрит. Краят беше навън и можеше да го изкуши. Той свърши каквото трябваше, без излишно губене на време и бързо се измъкна навън.

Сами се усмихна в мрака, драсна клечка кибрит в панталоните си, задържа я за миг до фитила, колкото да е сигурен, че се е запалил, и хукна през глава. На стотина метра Джонстън спря и двамата легнаха запъхтени на земята. В светлината на една отворена врата той видя човека, който ги беше предупредил да си вървят. Гледаше към другия край на вира. Бяха много далеч, за да чуят какво се говори, но движещите се сенки около обора ясно показваха, че вътре се оседлават коне.

Обади се Дарлинг и гласът му звучеше зловещо:

— Ако това нещо не гръмне…

Гръмна със страхотен, оглушителен тътен. Бели пламъци осветиха повърхността на водата и тя се втурна към разрушения бент, заглушавайки шума на падащите камъни.

— По-добре да се изпаряваме — каза Джонстън и скочи на крака.

Сами искаше да се върнат направо в лагера при другите, но Джонстън го разубеди.

— Утре тази шайка ще започне да се оглежда за следи и никак не искам те да ги отведат при мен. Най-добре е да хванем в друга посока и да ги заблудим.

— Каква полза от това? Няма никакво съмнение кой стои зад тази работа.

— Така е. Но да си мислиш нещо е едно, да го докажеш, е друго.

— При всички случаи ще ни погнат.

Джонстън се разтрепери и си помисли колко дяволски прав е Сами Дарлинг.

Човек, който иска да не се занимават с него, би хванал тръстиката и би изчезнал, без да се обръща. А и дали тази мина, ако въобще я имаше, си заслужаваше такъв голям риск?

Реши, да спре в лагера, само колкото да си вземе бутилката.