Нелсън Най
Изоставената мина (13)

Глава XIII

Тази нощ лагеруваха до Индианската пътека и всички бяха доволни, че имат възможност да си починат. Околният пейзаж напомняше накълцана зелка — падини и възвишения осеяни с камънак и подли трънаци. Подобно на хората, свиквали да се спотайват в тъмните ъгълчета, те въобще не се впечатляваха от пускането на кръв.

Когато пристигнаха на това място, все още беше светло, но съвсем скоро щеше да се стъмни. Хоризонтът беше безразборно осеян с потъващи в мрака зъбери и пукнатини — дива пустош, в която и човек с половин ум не би искал да остане. Единственото доказателство, което Джонстън можеше да представи, че са при Индианската пътека, бяха хаотичните черни кръгове по земята — според него тук апахите бяха палили огньове.

Момичето се огледа нервно наоколо и потрепери. Лицето на адвоката беше смръщено, сякаш беше лапнал нещо гнусно. Единствено Сами не се вълнуваше от пустотата околовръст. Той помогна да разтоварят и отиде да събере дърва за огъня, докато Джонстън приготви тенджерите и тиганите.

Някъде изрева пума, но мислите на Гърмяния бяха само на няколко фута встрани — там, където Макреди стовари наръч клони. Изглеждаше комично с жълтите си обувки и бомбето, с пурата забита в устата му и пелерината, която се развяваше при всяко подухване на вятъра. Джонстън с учудване разбра, че никак не му е до смях.

И преди беше виждал странни птици, но винаги беше успявал да се справи с тях. Докато не попадна на този чудат адвокат.

Той представляваше кълбо от противоречия. Например, последните му думи! „Умният човек, беше казал той, се стреми да остане незабелязан“. Все едно, че говори за лилави камили! И след като толкова иска да не го забелязват, за какъв дявол бе тръгнал с човек като Сами Дарлинг?

Наистина, Сами беше най-доброто средство, ако искаш да се справиш с неприятностите, но най-лошото — ако искаш да не си ги навличаш. Тогава що за птица е Макреди? Във всеки случай не беше бялото гълъбче на мира.

Джонстън удари смачканата тенджера с черпака и извика:

— Хайде, идвайте да ядете, докато не съм го изхвърлил!

Тази нощ той дълго се въртя, докато заспи, и причината не беше само, че вече беше свикнал да спи денем. Мислите за времето, прекарано с Макреди, не можеха да премахнат неприятното чувство за надвиснала беда, което стягаше стомаха му, колчем видеше или се замислеше за това копеле. Джонстън никога не беше блестял с особена интуиция, но знаеше какво е змия. Дан Макреди — най-малкото заради парите му — той беше причислил към двукраката разновидност на това влечуго.

Ясно е, че хората невинаги са последователни в действията си, но този дебелак с жълти обувки наистина трудно можеше да бъде разбран. Бързай! Бързай! А когато най-накрая почти бяха стигнали до целта, Джонстън не можеше да се отърве от подозрението, че зад купчината префърцунени думи на оня чисто и просто се крие презрение към мината, която търсят. Как, по дяволите, може да се обясни това?

От друга страна, преди малко не искаше дори да му покаже картата!

Джонстън стана, порови в денковете, отметна глава назад и преглътна доза от еликсира си. И за да е сигурен, че наистина ще му помогне, преглътна още една — значително по-голяма — и запуши бутилката с длан.

След това се замисли за момичето — тази Микаела Пералта, наследница на донове, на един барон… ако човек може да вземе думите й за чиста монета. Джонстън трудно можеше да й се довери, като гледаше с каква компания е тръгнала и как говори ту завалено, ту нормално. И все пак допускаше, че това, което казва, може и да е искрено. Тя нямаше да е първият откъснат ябълков цвят, станал жертва на безскрупулни мошеници.

Беше готов да признае, че външният вид, независимо колко странен или почтен е на пръв поглед, невинаги отговаря на реалността. Въпреки че едва ли някой би му повярвал, той самият беше завършил минно училище. Правеше се на невеж пустинен плъх, за да се предпази — водеше се от максимата: „Когато си в Рим, прави каквото правят римляните“. Не бе попаднал на „Силвър Кинг“ и „Бул Уивъл“ само заради единия късмет.

Така че, може би тази Микаела Пералта наистина беше Пералта — и по-странни неща беше виждал през жизнения си път. От друга страна, за момиче, прекарало по-голямата част от живота си в манастир, тя изглеждаше доста добре запозната с неща, които обикновено не се включват в този вид учебни програми. За нея беше съвсем естествено да потърси помощта на адвоката на своя старец, но със сигурност в далечна Гуадалахара не би могла да чуе за Джонстън Гърмяния!

Стана с още първите зари на новия ден — не точно със задника нагоре, но твърдо решен веднъж завинаги да уточни за каква част от мината може да храни надежди. Сами Дарлинг с храчене и плюене отиде в храстите, за да удовлетвори естествените си нужди, след това отиде да събуди Макреди. Дебелакът се съвзе и събуди момичето, а когато тя се върна от сутрешния си тоалет, осъществен с вода от манерка, в чиниите вече имаше готова закуска.

Адвокатът нямаше вид, както друг път, на страшно притеснен, че още не са напуснали лагера. Може би си мислеше, че смъртта на Мозес Кели автоматично изключва преследването от кръга на възможните опасности. Ако беше така, скоро щеше да изтрезнее. С ненаситен гъсок като Уиминуки Бил човек никога не може да бъде сигурен — родословното му дърво се състоеше от твърдоглави поклонници на твърдението, също като Макреди, че човек сам определя късмета си. Разбира се, контето още не знаеше за Уиминуки Бил и затова, докато то си угаждаше с пурата след закуска, Джонстън се изкачи на една височина, за да се увери още веднъж, че всичко е наред. Поне за момента.

Изглежда същата мисъл беше дошла и в главата на пищовджията — завари го приклекнал зад една скала да оглежда околността с кавалерийски бинокъл.

— Откъде е най-вероятно да се появи тоя досадник?

Джонстън поклати глава:

— По скоро мога да предскажа накъде ще скочи някоя жаба. Сигурен съм само, че ще се върне, при това с помощници. — Той замълча за миг, докато оглеждаше внимателно района. — Какви са шансовете, според теб, да намерим тази мина?

Дарлинг изсумтя, без да сваля бинокъла.

— Ти си с тях повече време от мен — възропта Джонстън. — Може би вече си наясно за какво става дума.

Сипаничавият направи гримаса:

— Ти как мислиш?

— Странна работа. И все пак не виждам защо ще им е да ме лъжат. — Джонстън опипа лицето си — четината по брадата започваше да го сърби. — Ако няма мина, защо им е да идват чак тук? Човек не тръгва току-така, само за едното забавление.

— Ти го чу — изплю се Дарлинг. — Не е открил всичките си козове.

— Какви например?

— Ако знаех — каза Сами, — можех и сам да намеря рудата. Да се връщаме.

Макреди беше свършил с пурата. Крачеше напред-назад — самото нетърпение. С преправен глас той пожела да му обяснят защо го будят посред нощ, след като не смятат да тръгнат от това място преди залез-слънце.

— Тръгваме веднага — каза му Дарлинг, — само проверихме какво движение има наоколо.

Очите на адвоката се стесниха. Джонстън отбеляза:

— Няма признаци някой да е тръгнал по петите ни. Но това не означава кой знае какво.

Сами Дарлинг отново заговори:

— Вие сте в добри ръце. Няма нужда да се тревожите. Два чифта очи следят за интересите ви. Няма проблеми, когато си с най-добрия наемен стрелец на целия Запад.

Джонстън отиде да доведе конете, а дебелият адвокат изгледа сипаничавия с хладен поглед.

— Как ти се струва това приятелче? — попита го той.

— Какво има да ми се струва? — отвърна Сами. — Поредният тиквеник. Ще прави каквото му кажеш. Докато му дишам в яката.

Момичето тръгна след Джонстън. Докато той оседлаваше конете, тя го гледаше с нещо като завист.

— Ще ми се да можех да върша някои от тези неща — каза тя накрая.

Джонстън я погледна изненадано:

— Няма нищо особено… въпрос на практика.

— Можеш ли да ме научиш? — попита тя, когато й подаде юздата.

В очите му проблесна възхищение:

— Ще се заема с това, мадам. Веднага, щом мината започне да работи.

Тя се качи на седлото, като все още го гледаше особено:

— Ами ако е изчерпана?

— Има ли причина за такива опасения? — гласът на Джонстън беше малко по-остър, отколкото му се искаше.

Момичето имаше вид на объркано, но каза само:

— Понякога се чудя…

След това тя тръгна и поведе коня на Макреди. Дарлинг се качи на своя. Джонстън се провикна към адвоката:

— Още ли искаш да стигнем до Олдър?

Макреди кимна:

— Там, където се влива във Верде. Ако успееш да ни преведеш през тези напечени камънаци.

— Само се надявам — каза Джонстън, — когато стигнем там, да намерим мина.

Преходът се оказа много по-труден и много по-бавен, отколкото бяха мислили. Към четири часа Джонстън каза на Макреди:

— Тази вечер няма да успеем. Сигурен съм. Искаш ли да починем? Както върви, няма да стигнем до Верде преди утре по обяд.

Докато адвокатът смилаше тази забележка с навъсено лице, Сами Дарлинг каза:

— По-добре да спрем.

Микаела въздъхна в знак на съгласие. Никой не предложи да оставят пост, но след вечеря Джонстън се намери на една висока скала заедно със сипаничавия Сами Дарлинг. Останаха там, докато светлината съвсем отслабна, но не откриха никакви признаци, че ги следят.

— Не може да се разчита на това — изсумтя Джонстън. — Някой може да се появи пет минути, след като си отидем. Може цяла дузина да са се изпокрили в пукнатините ей там. Ще остана тук до десет. Ти ще поемеш до два и после ще събудиш Макреди за последната смяна. Вярно, че е досадно и сигурно напълно безполезно. Но не искам да си имаме неприятности, преди да намерим тази проклета мина… ако изобщо има мина.

Дарлинг не показа голям ентусиазъм, но стана, когато Джонстън го сбута.

— Чу ли нещо? — попита кльощавия наемник.

— Щурци. Някой и друг койот. Мисля, че е рано оня да се върне. Но както казват, тъкмо когато не чуваш индианците, те са най-близо. Уиминуки е от този тип. Няма да се учудя, ако някой от хората му се навъртат наоколо с индиански мокасини. По-добре си отваряй очите на четири.

Никога не му стана ясно, кой от двамата не си е отварял очите. Макреди го събуди, когато първия сив светлик започваше да разсейва мрака на нощта. Джонстън хвърли на огъня малко от събраните предната вечер дърва и извади тигана. Изядоха си закуската без излишни приказки — никой от тях не беше в най-прекрасното си настроение толкова рано сутрин. Дарлинг намръщено се зае с вдигането на лагера, а Джонстън отиде да доведе конете.

Повечето от тях се бяха научили да идват, когато им подсвирне. Тази сутрин, обаче, не дойде нито един, освен Талоу Ай — неговото сиво муле. Не след дълго ги намери. До един с прерязани гърла.