Нелсън Най
Изоставената мина (12)

Глава XII

Дарлинг сякаш се замисли върху думите му.

— Приятел ли ти е?

Очите на Джонстън сякаш се преобърнаха.

— Не бих се изразил така.

— Какво мислиш, че ще направи сега?

— Сигурно ще духне към Тумстоун. Сигурен съм в едно. Ще се върне. Не се съмнявай.

Пищовджията се намръщи.

— Може би няма да е лошо, ако си остане между нас за известно време. Не искам това конте да добие грешно впечатление…

— Например, че не си си свършил работата както трябва?

— Например, че ако смяташ да пускаш шегички като тази, може и да си изпатиш.

Мъркането на гласа му звучеше малко обезпокоително и дулото на светкавично извадения револвер накара Джонстън да каже без никакви заобикалки:

— Знам кога да си държа устата затворена!

— По-добре е да знаеш. Иначе могат да ти я затворят завинаги, дървеняк такъв!

С многозначителен поглед и кимване той подкани Джонстън да се размърда и сам тръгна след него към лагера.

Очите на Макреди бяха пълни с въпросителни. Микаела — станала права — стоеше до лакътя му с широко отворени очи и нервно опипваше предната част на роклята си.

— Говори! — изръмжа Макреди. — Познаваш ли го?

— Мозес Кели. Дето ви продаде конете.

— Той… мъртъв ли е? — попита Микаела.

— Приличаше ми на много умрял — отговори Джонстън, а адвокатът каза:

— По-добре веднага да се махаме оттук.

След като никой не се възпротиви, той започна бързо да сгъва палатката, а Сами — все едно че нищо не е станало — се включи в товаренето. След много малко те отново тръгнаха към планината Пайн, която сега се виждаше по-отчетливо.

Умът на Джонстън беше изцяло зает с Уиминуки Бил, макар че пазеше мислите си по този въпрос за себе си. Едно нещо не му излизаше от главата — щом като любопитството беше довело този обесник дотук, той неминуемо щеше тръгне отново след тях и следващата им среща нямаше да се понрави на никой жив човек.

Като нищо, мислеше Джонстън горчиво, бих зарязал всичко и бих се разкарал. Но от друга страна беше уверен, дори още когато си го помисли, че това са само добри пожелания. Връзваше го парчето син кварц. И с диви коне да го теглеха, той не би се отделил от Микаела, защото тя имаше карта, която би могла да му донесе богатство.

Когато излязоха от каньона и изминаха достатъчно голямо разстояние покрай извисяващия се високо нагоре гранитен масив, така че да не може да ги види никой преследвач, Джонстън дръпна юздите на мулето си и сви цигара, за да изчака да го настигнат другите.

С преметнат през седлото крак той прибра тютюневата си торбичка, драсна клечка кибрит и запали.

— Е — каза той, когато главата му се напълни с дим, — май стана време да видим тази карта.

— Не можем да я гледаме тук — отвърна троснато Макреди.

— Аз мога и ще я видя — отвърна Джонстън, — или ще се наложи да стигнете до мястото сами, дявол да го вземе!

Той отправи твърд поглед към момичето.

Микаела се изчерви очарователно:

— Дан, той е прав. Обещах му…

— Да, но тази работа с Кели променя всичко и…

— За мен нищо не се е променило — каза Джонстън. — Извади я или пътищата ни се разделят веднага.

Адвокатът изръмжа и се наду като крастава жаба:

— Ще си тръгнеш и ще оставиш едно беззащитно момиче само в тази пустош? Безпомощно сираче, отгледано в…

— Няма да е сама, освен ако ти не я изоставиш. Помощ можеш да получиш в Сънфлауър. Не е далеч от тук. Малко след този хълм, ако си достатъчно глупав да се довериш на тамошните бандити. Ще можеш да си вземеш и пощата, нали толкова напираше за нея. Само на пет мили е!

Той пое юздите. Момичето каза:

— В края на краищата тази карта е моя… Не се учудвам, че не ни вярва. Покажи му я, Дан.

Адвокатът не помръдна и Микаела извика с очевидно раздразнение:

— Ти сам каза, че вече сме наближили мястото, където ще трябва да я разчетем.

Макреди още се колебаеше и самото му нежелание да я покаже, вече говореше, че картата не е случайна, независимо каква ще се окаже истинската й стойност по-късно. Това колебание още повече втвърди решимостта на Джонстън да не помръдне от мястото си, докато не я види.

Адвокатът присви устни и се замисли, явно поразен от приликата между Джонстън и косматата глава на клепоухото му муле. Най-накрая извади един плик, а от него измъкна изпомачкан и протрит от пипане лист, който беше пред разпадане.

Макреди го разгъна много предпазливо.

— Внимателно — промърмори той. Държеше го по начин, който подсказваше, че не става дума само за зле прикрито нежелание да им го покаже.

Картата беше по-подробна, отколкото Джонстън очакваше — река Верде беше ясно очертана, наименованията бяха изписани на испански. В североизточния край беше обозначен Сънфлауър с водоема на О’Нийл отдолу и още един водоем без име. Но Джонстън не видя никаква легенда.

Означени бяха Диамантената планина, Блек Меса, Кръглата долина. Лесно можеше да види къде е Каньонът на индианските извори и планината Мавърик; Гранитната планина беше отдолу, а Червената — на запад, може би на две мили по лош път. Потокът Олдър също беше обозначен и до него имаше нещо като мишена, а отгоре му се намираше Черният хребет. На мястото, където потокът се вливаше в подобния на подкова завой на река Верде, имаше кръст.

Джонстън вдигна глава и направи гримаса.

— Това тук не е много нещо, ако няма мащаб и точни данни за местоположението на мината. Къде е легендата?

— Там, където няма да се изгуби — отговори адвокатът троснато.

— Добре, дай да я видим.

Макреди пусна тънка усмивка, обърна се към Микаела и повдигна вежди. Тя каза:

— Обещала покаже карта. Не видял ли? Bueno.^[1] Легенда по-добре стои, където е. Ние тебе кажем къде върви. Колко стъпки насам, колко стъпки натам.

— Да не мислите — изкрещя Джонстън, — че ще ви го взема и ще избягам?

— Не мисля, че можеш — каза Макреди и погледна Сами многозначително. След това добави добронамерено, като змия: — Няма да избягаш никъде. Докато аз не кажа. Това достатъчно ли ти е?

Джонстън, макар и да нямаше обичай да оставя отправените му предизвикателства без последствие, не беше и глупакът, за когото повечето хора го вземаха. Нещата в този случай бяха твърде ясни, за да може да има спор. Само безумец би се изправил срещу Сами след неотдавнашната му демонстрация с олово и барут. Въпреки че цялата му душа се бунтуваше и го караше да се чувства като пълзящ по корем аутсайдер, Джонстън изостави позицията си доста бързо, когато сипаничавият Сами сграбчи дръжката на револвера си.

— Добре де, добре де — промърмори той с изкривено лице. — Кажете ми къде трябва да ви заведа?

— Ето така ще се разберем. Не трябва да забравяш, че си част от това предприятие. Заедно с всички нас. Макар че половината мина е твоя, когато и ако я намерим, всичко ще бъде под мой контрол — той се усмихна доволно. — А сега ми покажи на тази карта къде се намираме.

Джонстън огледа смръщено околността. Щеше му се да знае, как така, винаги щом си има вземане-даване с други хора, те го изиграват като истински левак. Не понасяше да се държат с него снизходително. А когато така се държеше дебелото конте с бомбе на главата — просто го побиваха тръпки. Какво ли не би дал само да имаше куража да натъпче тази скапана карта в гърлото на Макреди!

Още веднъж огледа обраслите с храсталаци склонове.

— Върхът точно пред нас е планината Седъл.

Адвокатът заби поглед в картата:

— Не е обозначена тук.

— Майтап си правиш — каза Джонстън, но никой не се засмя. Преглътна притеснено и продължи, изпълнен с отвращение:

— Този път не води натам… За нея трябва да тръгнем на юг. Покажи на картата къде искаш да стигнем. — Той погледна през рамото на контето и потърси с очи нарисуваната мишена. — Потокът Олдър?

Макреди се усмихна меко:

— Ще свърши работа.

— Тогава ще тръгнем към Блек Меса. Ще ти се стори, че е по-кратко, ако минем през Диамантената планина — той посочи с пръст на картата, — но там пътят е много лош. Каквото и да правим, няма да успеем да преминем.

— Идвал ли си някога по тези места? — попита момичето.

Джонстън поклати глава:

— Не по-нататък от Сънфлауър. Там съм ходил само веднъж и ми е достатъчно. — Той погледна косо адвоката. — Как ще извозваме рудата, ако я намерим? С конски товари?

— За това ще мислим, когато му дойде времето — отвърна Макреди. — Колко е до Блек Меса?

— Може би към три мили, но ако пътят беше прав. Иначе е някъде към седем.

— След това накъде? — попита адвокатът, без да скрива нетърпението си.

— Ще се насочим към Индианската пътека. Тя е някъде тук, но не е нарисувана на картата. Доколкото познавам индианците, по нея ще трябва да стигнем до Олдър.

— Ще се доберем ли дотам преди мръкване? — попита Сами.

— По-скоро по някое време утре. Ако имаме късмет.

Макреди го погледна и изсумтя:

— Човек сам прави късмета си, Джонстън. А ти гледай нашият да е добър. Погрижи се за следите, които могат да останат след нас. Да стреляш по хората не е най-доброто разрешение на проблемите, когато се въртиш в даден район, за да търсиш изоставена мина. Умният човек се стреми да остане незабелязан.