Стефани Майър
Новолуние (7)

Четвърта глава
Пробуждане

Времето минава. Дори когато ти изглежда невъзможно. Дори когато от всяко движение на стрелката на всяка секунда те боли с пулсиращата болка на синина. То се движи неравномерно, в странни подскоци и безкрайни затишия, но все пак минава. Дори за мен.

Чарли удари с юмрук по масата.

— Писна ми, Бела! Връщам те у дома.

Вдигнах поглед от овесената каша, над която по-скоро размишлявах, вместо да я дъвча и го зяпнах смаяно. Не следях разговора. Всъщност не бях наясно, че водим такъв, и не бях съвсем сигурна какво има предвид.

— Аз съм си у дома — измънках объркано.

— Връщам те на Рене в Джаксънвил — поясни той.

После раздразнено загледа как бавно схващам смисъла на думите му.

— Какво съм направила? — усетих как лицето ми се сбръчква. Колко несправедливо! През последните четири месеца поведението ми бе далеч от всякаква критика. След онази първа седмица, която никой от нас не споменаваше, не бях отсъствала нито ден от училище и от работа. Оценките ми бяха идеални. Никога не нарушавах вечерния си час, така или иначе не ходех никъде. Съвсем рядко сервирах нещо останало от предния ден.

Чарли се мръщеше.

— Нищо не си направила. Точно това е проблемът. Никога нищо не правиш.

— Искаш да си навлека някакви неприятности ли? — учудих се, а веждите ми се събраха от недоумение. Постарах се да се съсредоточа. Никак не ми беше лесно. Така бях свикнала да се изолирам от всичко, имах чувството, че ушите ми са запушени с восък.

— По-добре неприятности, отколкото това… това постоянно мотаене с провесен нос!

Усетих леко жегване. Толкова внимавах да избягвам всякакви форми на лошо настроение, включително и мотаенето с провесен нос.

— Не се мотая с провесен нос.

— Не използвах подходящата фраза — съгласи се той неохотно. — Мотаенето би било по-добре, така поне ще правиш нещо. У теб просто няма… живот, Бела. Май това е най-точната дума.

Обвинението попадна право в целта. Въздъхнах и се опитах да вложа малко чувство в отговора си.

— Съжалявам, татко — извинението ми прозвуча малко безстрастно даже и на мен самата. Смятах, че успявам да го заблуждавам. Целият смисъл на усилията ми бе Чарли да не страда. Колко потискащо бе да установя, че те са били напразни.

— Не искам да ми се извиняваш.

Въздъхнах.

— Тогава ми кажи какво искаш да направя.

— Бела — той се поколеба, опитвайки се да прецени каква ще е реакцията ми на следващите му думи. — Миличка, ти не си първият човек, на когото се налага да преживее подобно нещо, нали знаеш?

— Знам — гримасата, която съпътстваше отговора ми, бе вяла и безразлична.

— Чуй ме, миличка. Смятам, че… че може би се нуждаеш от малко помощ.

— От помощ ли?

Той отново млъкна, търсейки подходящите думи.

— Когато майка ти ме напусна — започна, мръщейки се — и те взе със себе си — пое си дълбоко въздух — ми беше много тежко.

— Знам, татко — смотолевих.

— Но се справих — подчерта той. — А ти, миличка, не се справяш. Чаках, надявах се, че ще се оправиш — той се вгледа в мен и аз побързах да сведа поглед. — Май и двамата сме наясно, че не се оправяш.

— Нищо ми няма.

Той се направи, че не ме е чул.

— Може би, ами, може би, ако поговориш с някого? С професионалист?

— Искаш да ходя на психиатър ли? — гласът ми стана с една идея по-остър, когато схванах какво ми намеква.

— Може би ще ти помогне.

— А може би изобщо няма да ми помогне.

Не разбирах много от психоанализа, но бях почти сигурна, че не действа, ако пациентът не е поне относително искрен. Естествено, можех да кажа истината — особено ако исках да прекарам остатъка от живота си в изолатор.

Той се вгледа в твърдоглавото ми изражение и реши да смени тактиката.

— Аз не мога да се справя. Може би майка ти…

— Виж — казах с безизразен глас. — Ако искаш, довечера ще изляза. Ще се обадя на Джес или на Анджела.

— Не искам това — възрази той, обезсърчен. — Няма да издържа да гледам как още повече се стараеш. Никога не съм виждал човек така да се старае. Направо ме боли да те гледам.

Престорих се, че не схващам какво ми казва, загледана в масата.

— Не те разбирам, татко. Първо се ядосваш, че нищо не правя, а после казваш, че не искаш да излизам.

— Искам да си щастлива — всъщност ще се радвам и на по-малко. Просто не искам да си нещастна. И мисля, че ще ти е по-лесно, ако се измъкнеш от Форкс.

В очите ми проблесна първата бледа искрица на емоция от невъобразимо много време.

— Няма да си тръгна — заявих.

— А защо не? — попита ме той.

— Това е последният ми срок в училище, ще си проваля всички шансове.

— Ти си добра ученичка, все ще измислиш нещо.

— Не искам да притеснявам мама и Фил.

— Майка ти умира да се прибереш.

— Във Флорида е прекалено топло.

Юмрукът му отново удари по масата.

— И двамата сме наясно за какво всъщност става въпрос, Бела, и това никак не е здравословно — той си пое дълбоко дъх. — Минаха месеци. И нито обаждане, нито писмо, никакъв контакт. Не можеш да продължаваш да го чакаш.

Изгледах го гневно. Топлината почти достигна до лицето ми. От много, много отдавна не се бях изчервявала от някаква емоция. Темата беше изрично забранена, както чудесно знаеше.

— Нищо не чакам. Не очаквам нищо — казах тихо и безстрастно.

— Бела… — започна Чарли с натежал глас.

— Трябва да тръгвам за училище — прекъснах го, изправих се рязко и дръпнах недокоснатата си закуска от масата. Бутнах купичката в мивката, без да се спирам да я измия. Не можех да понеса още коментари. — Ще се разбера нещо с Джесика — подвикнах през рамо, без да срещам погледа му, докато си взимах ученическата чанта. — Може би няма да се върна за вечеря. Ще идем до Порт Анджелис да гледаме някой филм.

Изтичах през вратата, преди да успее да реагира.

В бързината си да избягам от Чарли се оказах една от първите в училище. Плюсът беше, че си намерих чудесно място за паркиране. Минусът, че разполагах с твърде много свободно време, нещо, което се мъчех да избягвам на всяка цена.

Бързо, преди да започна да размишлявам върху обвиненията на Чарли, извадих учебника по висша математика. Отворих го на раздела, който щяхме да започнем днес, и се опитах да схвана нещо. Четенето на математически обяснения беше още по-ужасно и от слушането им, но ставах все по-добра. През последните няколко месеца бях посветила десет пъти повече време в разучаване на висша математика, отколкото изобщо на математиката през целия си живот. Така че успявах да поддържам успех между пет и шест. Знаех, че господин Варнър считаше напредъка ми за резултат от изключителните си преподавателски методи. А щом това го правеше щастлив, нямах намерение да пукам сапунения мехур.

Насилих се да чета, докато паркингът не се напълни, и накрая за малко да закъснея за английския. Работехме върху „Фермата на животните“, лесна работа. Нямах нищо против комунизма — приветствах отклонението от изтощителните любовни истории, които съставляваха основната част от учебния план. Настаних се на чина си доволна, че лекцията на господин Бърти донякъде ще ме разсее.

Докато бях на училище, времето течеше лесно. Звънецът удари твърде рано. Захванах се да си пренареждам чантата.

— Бела?

Разпознах гласа на Майк и знаех какви ще са следващите му думи още преди да ги изрече.

— Ще работиш ли утре?

Вдигнах очи. Беше се привел над пътеката между чиновете с напрегнато изражение. Всеки петък ми задаваше един и същи въпрос. Нямаше значение, че нито веднъж не бях отсъствала от работа, дори и по болест. Е, с едно-единствено изключение преди месеци. Но нямаше никаква причина да ме гледа толкова притеснено. Бях идеалният служител.

— Нали утре е събота? — казах. След като Чарли току-що ми бе обърнал внимание, осъзнах колко безжизнен действително звучи гласът ми.

— Да, събота е — съгласи се той. — Ще се видим по испански — махна ми с ръка, преди да тръгне към вратата. Вече не си правеше труда да ме изпраща до кабинетите.

Затътрих се към висшата математика със смръщено изражение. Това бе часът, в който седях до Джесика.

От седмици, може би дори месеци, Джес не ме поздравяваше, когато се срещнехме в коридора. Знаех, че съм я засегнала с антисоциалното си поведение и че ми се цупи. Нямаше да ми е лесно да говоря с нея, камо ли пък да я моля за услуга. Внимателно претеглях вариантите, докато се мотаех пред кабинета и отлагах момента на срещата.

Нямах намерение да се изправям пред Чарли, без да съм в състояние да докладвам за някаква форма на социално взаимодействие. Знаех, че не мога да излъжа, макар да ме изкушаваше мисълта да отида до Порт Анджелис и обратно сама, за да съм сигурна, че километражът на пикапа ще отрази нужните километри, в случай че му хрумне да провери. Но майката на Джесика, госпожа Станли, беше най-голямата клюкарка в града, а Чарли рано или късно щеше да се сблъска с нея. И несъмнено щеше да спомене пътуването ни. Така че нямаше как да излъжа.

С въздишка бутнах вратата и влязох.

Господин Варнър ме изгледа навъсено — вече беше започнал лекцията. Забързах към мястото си. Джесика не вдигна поглед, докато се настанявах до нея. Бях доволна, че разполагам с петдесет минути, за да се подготвя психически.

Часът отмина по-бързо и от английския. Това отчасти се дължеше на назубреното сутринта в пикапа, но най-вече на факта, че времето винаги летеше със страшна скорост, когато ми предстоеше нещо неприятно.

Смръщих се, когато господин Варнър разпусна класа пет минути по-рано. Усмихна се, сякаш ни правеше услуга.

— Джес? — носът ми се сбръчка и цялата се свих, докато я чаках да се извърне към мен.

Тя се извъртя на стола си и ме изгледа невярващо.

— На мен ли говориш, Бела?

— Естествено — ококорих очи, за да си докарам невинен вид.

— Какво? Да не би да имаш нужда от помощ по математика? — гласът й бе леко кисел.

— Не — поклатих глава. — Всъщност исках да те попитам дали би… дошла на кино с мен довечера? Имам истинска нужда от излизане по женски — думите ми прозвучаха сковано, като зле подадена реплика, и тя ме изгледа подозрително.

— Защо каниш мен — попита тя, все така недружелюбно.

— Защото си първият човек, за когото се сещам, когато имам нужда от женска компания — усмихнах се с надеждата усмивката ми да изглежда искрена. А и вероятно това бе самата истина. Ако не друго, тя беше първият човек, за когото се сещах, когато исках да се измъкна от зоркото око на Чарли. Което беше почти същото.

Това като че ли донякъде я смили.

— Ами, не знам.

— Имаш някакви планове ли?

— Не… предполагам, бих могла да дойда с теб. Какво ти се гледа?

— Нямам представа какво дават — заувъртах. Ето това беше най-деликатният момент. Разчовърках мозъка си за някакво решение — не бях ли чула някой да говори за някакъв филм напоследък? Не бях ли зървала някакъв плакат? — Какво ще кажеш за онзи с жената президент?

Тя ме погледна странно.

— Бела, та него не го дават от цяла вечност.

— О! — намръщих се. — На теб не ти ли се гледа нещо конкретно?

Вродената й приказливост започна да се проявява въпреки неохотата й и тя започна да мисли на глас.

— Ами, има една нова романтична комедия с много добри отзиви. Искаше ми се да я гледам. А пък баща ми съвсем наскоро гледа „Смъртоносен край“ и много му хареса.

Хванах се като удавник за сламка за това многообещаващо заглавие.

— За какво се разказва?

— За зомбита или нещо такова. Каза, че от години не бил гледал толкова страшен филм.

— На мен ми звучи идеално — предпочитах да се изправя пред истински зомбита, отколкото да гледам романтичен филм.

— Добре — тя, изглежда, се изненада малко от отговора ми. Опитах се да си припомня дали харесвах филми на ужасите, но не бях сигурна. — Искаш ли да те взема след училище? — предложи тя.

— Разбира се.

Преди да си тръгне, Джесика ми се усмихна с колеблива дружелюбност. Моята усмивка малко закъсня, но като че ли тя успя да я види.

Останалата част от деня отмина бързо, тъй като мислите ми бяха заети да планирам вечерта. Знаех от опит, че веднъж успея ли да накарам Джесика да се разприказва, ще мога да мина с няколко смотолевени отговора в подходящите моменти. Щеше да е необходимо съвсем ограничено взаимодействие.

Плътната мъгла, която от известно време забулваше дните ми, понякога ми въздействаше доста объркващо. Изненадах се, когато се озовах в стаята си, без да си спомням как съм се прибрала от училище, нито дори как съм отключила входната врата. Но това нямаше значение. И бездруго основното, което исках от живота, е времето да тече неусетно.

Не се опитах да се боря срещу мъглата и когато отворих дрешника. В някои случаи липсата на мисли бе по-наложителна, отколкото в други. Когато плъзнах вратата настрани и пред очите ми се разкри купчината боклуци отляво под дрехите, които никога не обличах, почти не регистрирах какво виждам.

Очите ми така и не се отклониха към черния чувал за отпадъци, който съдържаше подаръка ми от миналия рожден ден, не доловиха контурите на стереоуредбата, очертаващи се под черния найлон. Дори не се сетих как си бях разкървавила ноктите, докато успея да я изчопля от таблото на пикапа.

Дръпнах рядко използваната си дамска чанта от пирона, на който висеше, и плъзнах обратно вратата.

В този момент чух свиренето на клаксон. За миг прехвърлих портмонето си от ученическата чанта в дамската. Разбързах се, сякаш това някак щеше да накара нощта да премине по-бързо.

Преди да отворя вратата, се погледнах в огледалото в коридора и внимателно залепих на лицето си усмивка, стараейки се да я задържа там.

— Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш с мен — казах на Джес, докато се качвах на дясната седалка, опитвайки се да вложа благодарност в гласа си. От доста време бях престанала да се замислям какво говоря на хората, с изключение на Чарли. Джес беше по-сложен случай. Не бях сигурна коя е най-подходящата емоция, която да фалшифицирам.

— Няма нищо. Е, какво предизвика всичко това? — попита ме Джес, докато излизаше от моята улица.

— Кое да предизвика?

— Защо така внезапно реши… да излезеш? — стори ми се, че по средата на изречението бе решила да промени въпроса си.

Вдигнах рамене.

— Просто имам нужда от промяна.

Точно в този момент разпознах песента по радиото и посегнах към копчето за смяна на станциите.

— Имаш ли нещо против?

— Не, давай.

Запрехвърлях станциите, докато не намерих една далеч по-безобидна. Когато музиката изпълни колата, зърнах изражението на Джесика.

Очите й се присвиха.

— Откога слушаш рап?

— Не знам — отвърнах. — От известно време.

— И това ти харесва? — попита тя с недоверие.

— Ами да.

Щеше да се окаже твърде сложно да общувам с Джесика, ако трябваше да полагам усилия да се изолирам и от музиката. Заклатих глава, надявайки се, че спазвам ритъма.

— Добре… — изгледа ме тя изумено и отправи поглед през предното стъкло с ококорени очи.

— Е, какво става с теб и Майк напоследък? — побързах да попитам.

— Ти го виждаш по-често от мен.

Въпросът ми не я бе накарал да се разприказва, както се бях надявала.

— На работа е трудно да се разговаря — смотолевих, после реших да опитам отново. — Излизала ли си с някого напоследък?

— Май не. От време на време излизам с Конър. Преди две седмици излязох с Ерик — тя завъртя очи и аз надуших дълга история. Вкопчих се в тази златна възможност.

— С Ерик Йорхи? Кой кого покани?

Тя изпъшка и се оживи.

— Естествено, че той! Не можах да му откажа любезно.

— Къде те заведе? — попитах, знаейки, че ще изтълкува любопитството ми като интерес. — Я ми разкажи с подробности.

Тя се впусна в разказа и аз се облегнах на седалката, вече по-спокойна. Съсредоточих се с пълна сила, мънках съчувствено и ахках от ужас според нуждите на историята. Когато приключи с разказа за Ерик, сама подхвана дълго сравнение с Конър, без да се налага да я ръчкам.

Филмът имаше и ранна прожекция, така че Джес реши да гледаме нея, а да хапнем след това. Аз се съгласявах с готовност с всичко, което й хрумваше; в крайна сметка си получавах желаното — Чарли да ме остави на мира.

Поддържах бръщолевенето й по време на рекламите, за да ми е по-лесно да не им обръщам внимание. Но когато филмът започна, ме обхвана тревога. Млада двойка се разхождаше по плажа, държеше се за ръце и обсъждаше взаимната си любов с лигав фалш. Устоях на импулса да запуша уши и да започна да си тананикам. Не се бях подготвила за романтика.

— Нали уж избрахме филма със зомбитата? — изсъсках на Джесика.

— Това е филмът със зомбитата.

— Тогава защо никой никого не изяжда? — попитах отчаяно.

Тя ме изгледа с широко отворени, почти стреснати очи.

— Сигурна съм, че и до това ще стигнем — прошепна ми.

— Ще ида за пуканки. Ти искаш ли?

— Не, благодаря.

Отзад някой ни изшътка.

Забавих се максимално пред будката, наблюдавах часовника и се чудех каква ли част от един деветдесетминутен филм може да е посветена на романтични обяснения. Реших, че десет минути са предостатъчни, но пред вратата на киносалона за всеки случай поспрях. Чух ужасени викове от тонколоните и разбрах, че съм чакала достатъчно.

— Изпусна всичко — прошепна Джес, когато се промъкнах обратно на мястото си. — Почти всички вече са зомбита.

— Имаше опашка — предложих й пуканки.

Тя си взе една шепа.

Останалата част от филма се състоеше от гнусни нападения на зомбитата и безкрайни писъци от шепата оцелели хора, чиито редици бързо се стопяваха. Мислех си, че това не би ме смутило. Но се чувствах напрегната и в началото не проумявах защо.

Едва съвсем към края, когато гледах как едно измършавяло зомби преследва последната оцеляла жена, осъзнах какъв е проблемът. Камерата непрекъснато редуваше кадри на ужасеното лице на героинята и мъртвото, безизразно лице на преследвача й, докато той скъсяваше разстоянието помежду им.

И осъзнах на кого от двамата приличам повече.

Изправих се.

— Къде отиваш? Остават две минути? — изсъска Джесика.

— Жадна съм — измънках и хукнах към изхода. Седнах на пейката до вратите на салона и положих всички усилия да не се замислям върху иронията. Но определено беше нелепо, че в крайна сметка щях да се окажа зомби. Това въобще не ми беше хрумвало. Не че някога не бях мечтала да се превърна в митично чудовище. Но никога в гнусен, ходещ труп. Тръснах глава, за да прекъсна тази линия на размишления, усещайки, че ме завладява паника. Не можех да си позволя да мисля за някогашните си мечти.

Осъзнаването, че вече не съм главната героиня, че моята история е приключена, бе доста потискащо.

Джесика се показа през вратата и се поколеба, вероятно чудейки се къде да ме търси. Когато ме видя, за миг на лицето й се изписа облекчение, което бързо се заменени с раздразнение.

— Много страшен ли ти дойде филмът? — попита ме тя.

— Аха — съгласих се. — Явно съм страхливка.

— Странна работа — тя се намръщи. — Не разбрах, че те е страх. Аз крещях през цялото време, а теб не те чух нито веднъж. Затова така и не разбрах защо си излезе.

Вдигнах рамене.

— Просто се уплаших.

Тя се успокои малко.

— Това беше най-страшният филм, който някога съм гледала. Обзалагам се, че нощес ще сънуваме кошмари.

— Сто процента — отвърнах, опитвайки се гласът ми да прозвучи нормално. Кошмарите ми бяха неизбежни, но нямаше да включват зомбита. Очите й пробягаха по лицето ми. Може би не бях успяла да докарам нормален глас.

— Къде искаш да хапнем? — попита.

— Все ми е тая.

— Добре.

Докато вървяхме, Джес започна да обсъжда главния актьор във филма. Кимах, когато тя се възторгваше от външния му вид, но всъщност не помнех какъвто и да било мъж, освен зомбитата.

Не гледах къде ме води. Съвсем смътно осъзнавах, че вече е по-тъмно и тихо. Отне ми твърде дълго време да схвана защо е толкова тихо. Джесика беше спряла да дърдори. Погледнах я извинително, надявайки се да не съм я обидила.

Тя обаче не гледаше към мен. Лицето й бе напрегнато, гледаше право напред и крачеше бързо. Докато я наблюдавах, очите й се стрелнаха бързо надясно към отсрещната страна на улицата и отново се обърнаха напред.

За първи път се огледах.

Вървяхме по къс участък неосветен тротоар. Малките магазинчета, наредени от двете страни на улицата, бяха заключени за през нощта, а витрините им бяха тъмни. На половин пресечка пред нас уличното осветление беше запалено, а по-нататък виждах златните арки на „Макдоналдс“, накъдето се бяхме запътили.

От другата страна на улицата имаше едно-единствено отворено заведение. Прозорците бяха покрити отвътре, а пред тях светеха неонови табели, рекламиращи различни видове бира. Най-голямата табела, в яркозелено, оповестяваше името на бара — „Едноокия Пийт“. Чудех се дали отвътре барът е обзаведен с пиратски мотиви, които не се виждаха от улицата. Металната врата беше отворена, вътре бе полутъмно, а на улицата се долавяше шумът от множество гласове и потракването на ледени кубчета в чашите. На стената до вратата се бяха облегнали четирима мъже.

Погледнах отново към Джесика. Очите й бяха втренчени в пътя напред и тя крачеше бързешком. Не изглеждаше уплашена — просто беше нащрек, опитваше се да не привлича внимание върху себе си.

Поспрях, без да се замислям, и погледнах назад към четиримата мъже. Обзе ме силно чувство за дежа вю. Улицата беше друга, нощта — също, но сцената беше толкова сходна. Даже единият от мъжете беше нисък и мургав. Когато спрях и се обърнах към тях, един от тях любопитно вдигна глава.

Зяпнах го замръзнала на тротоара.

— Бела? — прошепна Джес. — Какво правиш?

Поклатих глава, тъй като и аз самата не знаех.

— Май ги познавам… — измърморих.

Какво всъщност правех? Би трябвало да бягам с всички сили от този спомен, да изтласкам образа на четиримата мъже, да се обвия с мъглата от безчувственост, без която вече не можех да функционирам. Защо бях спряла замаяна насред улицата?

Съвпадението ми се струваше твърде голямо — да съм в Порт Анджелис с Джесика, при това на тъмна улица. Очите ми се впиха в дребния, мъчейки се да сравнят чертите му с тези на мъжа от спомените ми, който ме бе заплашил преди почти година. Чудех се дали изобщо бих могла да го разпозная, ако действително беше той. Конкретно тази част от онази нощ беше мъгляво петно в съзнанието ми. Тялото ми я помнеше по-добре от мозъка ми — напрежението в краката, докато се опитвах да реша дали да бягам, или да се отбранявам, сухотата в гърлото, докато се опитвах да събера сили да изкрещя, изопнатата върху кокалчетата ми кожа, докато стисках ръце в юмруци, студените тръпки по тила ми, когато тъмнокосият ме бе нарекъл „захарче“…

У тези мъже имаше някаква смътна, загатната заплаха, която нямаше нищо общо с онази нощ. Всичко произтичаше от факта, че бяха непознати, че беше тъмно, че бяха четирима — нищо по-конкретно. Но бе достатъчно, за да накара гласа на Джесика да потрепери уплашено, когато тя извика след мен.

— Бела, да вървим.

Не й обърнах внимание и тръгнах бавно напред, без да полагам съзнателни усилия да движа краката си. Не проумявах защо, но неясната заплаха, която представляваха мъжете, ме привличаше към тях. Импулсът беше глупав, но от толкова време не бях усещала никакъв импулс… че просто го последвах.

Нещо непознато пулсираше във вените ми. Явно това бе адреналин, който така дълго бе отсъствал от организма ми, а сега ускоряваше пулса ми и се бореше срещу липсата на чувства. Странно — защо адреналин, след като не изпитвах страх? Сякаш беше просто ехо от последния път, когато бях стояла така на тъмна улица в Порт Анджелис, заобиколена от непознати мъже.

Не виждах причина да се страхувам. Не можех да си представя нищо на този свят, от което да се страхувам, поне физически. Едно от малкото предимства на това да изгубиш всичко.

Бях по средата на улицата, когато Джес ме настигна и ме сграбчи заръката.

— Бела! Не можеш да влезеш в бар! — просъска ми тя.

— Няма да влизам — отвърнах разсеяно и си дръпнах ръката. — Просто искам да проверя нещо…

— Да не си полудяла? — прошепна тя. — Да нямаш склонност към самоубийство?

— Нямам — гласът ми прозвуча отбранително, но си беше вярно. Нямах желание да се самоубивам. Дори в началото, когато определено щях с облекчение да приема смъртта, не се бях замисляла за такъв вариант. Бях твърде задължена на Чарли. Чувствах се отговорна за Рене. Трябваше да мисля за тях.

А и бях обещала да не правя нищо глупаво или безразсъдно. Поради всички тези причини все още дишах.

Припомняйки си обещанието, внезапно ме прободе чувство за вина, но това, което правех в момента, едва ли се броеше. Не беше като да прокарам бръснач през вените си.

Очите на Джес бяха широко отворени, устата й висеше отворена. Твърде късно осъзнах, че въпросът й за самоубийството е бил риторичен.

— Иди да вечеряш — насърчих я с жест към закусвалнята. Не ми хареса как ме изгледа. — Ще те настигна след една минута.

Обърнах й гръб, извърнах се обратно към мъжете, които ни наблюдаваха с любопитни, развеселени очи.

— Бела, веднага спри!

Мускулите ми се вкочаниха и аз замръзнах на място. Защото не гласът на Джесика ме мъмреше. Чувах един гневен, познат, прекрасен глас — нежен като кадифе, макар да бе раздразнен.

Беше неговият глас — безкрайно внимавах името му да не минава през съзнанието ми — и се изненадах, че звукът му не ме накара да рухна на земята, не ме накара да се сгърча до бордюра заради болката от загубата. Не усещах болка, абсолютно никаква.

В момента, в който чух гласа му, всичко някак се избистри. Сякаш главата ми внезапно бе изплувала от тъмно езеро. Внезапно бях в състояние да долавям всичко далеч по-отчетливо: гледки, звуци, студения вятър, който духаше остро в лицето ми, миризмите, които се носеха от отворената врата на бара. Огледах се шокирана.

— Връщай се при Джесика — нареди ми прекрасният глас, все така гневен. — Нали обеща — никакви глупости.

Бях сама. Джесика бе на няколко крачки от мен и ме гледаше с уплашени очи. Облегнати на стената, непознатите мъже ме наблюдаваха объркани и озадачени какво ли правя, спряла неподвижно по средата на улицата.

Поклатих глава, опитвайки се да проумея. Знаех, че го няма, но въпреки това го усещах невероятно близо, за първи път от… от края. Гневът в гласа му беше от загриженост, същият гняв, който някога ми бе така познат нещо, което не бях чувала сякаш от цял живот.

— Спазвай обещанието си — гласът затихваше, все едно някой намаляваше звука на радио.

Започнах да подозирам, че имам някакви халюцинации. Несъмнено бях провокирана от спомена, от дежа вю, необичайно познатата ситуация.

Набързо прехвърлих вариантите през главата си.

Вариант номер едно: бях полудяла. Такъв поне беше стандартният термин за хора, които чуват гласове.

Възможно.

Вариант номер две: подсъзнанието ми поднасяше това, за което смяташе, че копнея. Един вид сбъдване на желанието — моментно облекчаване на болката чрез невярното предположение, че той се интересува дали съм жива или мъртва. Проектирах това, което би казал, ако а) беше тук, и б) изобщо му пукаше дали ще ми се случи нещо лошо.

Вероятно.

Не виждах трети вариант, така че се надявах да става въпрос за второто. Реакцията ми далеч не бе логична — бях благодарна. Страхувах се, че съм изгубила спомена за звученето на гласа му, затова повече от всичко преобладаваше емоцията на огромна благодарност, че подсъзнанието ми е запазило много по-добре от съзнанието ми гласа му така ясен.

Не си позволявах да мисля за него. По този въпрос се стараех да съм изключително стриктна. Естествено, понякога се изпусках — все пак бях само човек. Но ставах все по-добра, така успявах да избягвам болката няколко дни поред. Цената бе постоянна вцепененост. Между болката и липсата на чувства бях избрала безчувствието.

Сега зачаках болката. Вече не бях вцепенена — сетивата ми бяха необичайно изострени след дългите месеци в мъглата — но обичайната болка не ме връхлиташе. Изпитвах единствено остро чувство на разочарование, че гласът му затихва.

За секунда се поколебах.

Най-мъдро би било да избягам от това потенциално разрушително и определено разстройващо психиката развитие на нещата. Би било глупаво да насърчавам халюцинации.

Обаче гласът му затихваше.

Направих още една крачка напред за проверка.

— Бела, върни се назад — изръмжа той.

Въздъхнах от облекчение. Именно гняв исках да чуя — фалшиво, изфабрикувано доказателство, че изпитва нещо към мен, съмнителен дар на подсъзнанието ми.

Бяха изминали едва няколко секунди в подобни размишления. Скромната ми публика ме наблюдаваше любопитно. Вероятно отстрани изглеждаше сякаш се колебая дали да се приближа. Нима можеха да предположат, че стоя и се наслаждавам на неочакван миг на лудост?

— Здравей — провикна се един от мъжете със самоуверен и леко саркастичен тон. Беше светъл, русокос, а позата му издаваше самочувствието на човек, който се счита за доста привлекателен. Не можех да преценя дали е прав. Бях предубедена.

Гласът в главата ми реагира с остро изръмжаване. Усмихнах се и самоувереният мъж го възприе като поощрение.

— Мога ли да ти помогна с нещо? Май си се изгубила — той ми се ухили и намигна.

Прекрачих внимателно канавката, пълна с черна в тъмнината вода.

— Не, не съм се изгубила.

Сега, когато бях по-близо и очите ми бяха учудващо съсредоточени, разгледах лицето на по-ниския, мургав мъж. Беше ми съвсем непознат. Изпитах странно разочарование, че не беше същият ужасен човек, който се бе опитал да ме нарани преди почти година.

Гласът в главата ми замлъкна.

Ниският забеляза втренчения ми поглед.

— Искаш ли да ти взема нещо за пиене? — предложи той нервно и като че ли поласкан, че съм се зазяпала точно в него.

— Не съм пълнолетна — отвърнах механично.

Той се обърка — явно се чудеше защо изобщо се бях приближила. Почувствах се длъжна да обясня.

— В далечината ми заприличахте на един познат. Съжалявам, припознала съм се.

Чувството за заплаха, което ме бе привлякло от другия край на улицата, се бе изпарило. Това не бяха опасните мъже, които си спомнях. Вероятно бяха симпатяги. Безобидни. Изгубих интерес.

— Няма нищо — обади се самоувереният русокос мъж. — Остани при нас да си поприказваме.

— Благодаря, но не мога — Джесика се колебаеше насред улицата, очите й бяха разширени от гняв и чувството, че съм я предала.

— Хайде де, само за няколко минути.

Поклатих глава и тръгнах обратно към Джесика.

— Да вървим да ядем — предложих, почти без да я поглеждам. Макар за момента да се бях освободила от зомбоидната дистанцираност, продължавах да съм все така разсеяна. Съзнанието ми бе прекалено ангажирано. Вярната вцепененост отказваше да се завърне и се чувствах все по-напрегната с всяка изминала минута.

— Какво ти хрумна? — тросна се Джесика. — Въобще не ги познаваш, можеха да се окажат психопати!

Вдигнах рамене, надявайки се да смени темата.

— Просто ми се стори, че познавам единия.

— Ужасно си странна, Бела Суон. Имам чувството, че въобще не те познавам.

— Извинявай, Джес — не знаех какво друго да отговоря.

Тръгнахме мълчаливо към „Макдоналдс“. Усещах съжалението й, че не бяхме взели колата, вместо да вървим пеша краткото разстояние от киното, и затова не можехме да минем през авто гишето. Тя вече изгаряше от нетърпение да приключи с вечерта, същото, каквото и аз исках от самото начало.

Докато се хранехме, на няколко пъти се опитах да подхвана разговор, но Джесика не откликваше. Явно истински я бях засегнала.

Когато се качихме обратно в колата, тя настрои радиото обратно на любимата си станция и усили звука, така че да не можем да говорим спокойно.

Сега не ми се налагаше да се боря така усърдно, за да се изолирам от музиката. Мислите ми бяха твърде многобройни, за да чуя текста на песните, за разлика от обичайно, когато съзнанието ми бе изтръпнало и празно.

Зачаках вцепенението да се завърне или пък болката. Защото бях сигурна, че тя ще се завърне. Бях нарушила собствените си правила. Вместо да бягам от спомените си, бях тръгнала право към тях, бях ги приветствала. Бях допуснала гласа му в главата си толкова ясно. И това щеше да донесе своите последствия, сигурна бях. Особено ако не успеех да възстановя мъглата, която ме пазеше. Чувствах се твърде будна и това ме плашеше.

Но най-силното чувство продължаваше да е облекчението — облекчение, което струеше някъде дълбоко от мен.

Колкото и да се стараех да не мисля за него, не се опитвах да го забравя. Късно нощем, когато изтощението от безсънието подронваше защитните ми сили, се тревожех, че всичко ми се изплъзва, че съзнанието ми действително е като сито и някой ден няма да си спомням точния оттенък на очите му, усещането на хладната му кожа, тембъра на гласа му. Не можех да мисля за тях, но трябваше да ги запомня.

Защото трябваше да вярвам в едно нещо, за да мога да живея — трябваше да знам, че той съществува. Само това. Всичко останало можех да понеса. Стига той да съществува.

Именно затова, повече откогато и да е, бе невъзможно да напусна Форкс, именно затова спорих с Чарли, когато ми предложи да си замина. В крайна сметка не би трябвало да има значение — никой нямаше да се върне тук.

Но заминех ли за Джаксънвил или за друго слънчево и непознато място, как щях да съм сигурна, че той бе реален? На място, където не бих могла да си го представя, убеждението за съществуването му можеше да избледнее… а това не бих могла да понеса.

Забранявах си да си спомня, ужасявах се да не забравя — въжето, по което трябваше да вървя, бе твърде тънко.

Изненадах се, когато Джесика спря колата пред къщата ми. Пътуването не беше дълго, но макар да ми се бе сторило още по-кратко, и през ум не ми беше минало, че Джесика ще издържи толкова дълго, без да говори.

— Благодаря ти, че излезе с мен, Джес — казах, отваряйки вратата. — Беше… приятно — надявах се, че приятно е подходящата дума.

— Няма защо — измърмори тя.

— Съжалявам за… онова след киното.

— Както и да е, Бела — тя се взираше ядосано през предното стъкло и отказа да ме погледне. Като че ли все повече се вбесяваше, вместо да й минава.

— Ще се видим в понеделник, нали?

— Да. Чао.

Отказах се и затворих вратата след себе си. Тя потегли отново, без да ме погледне.

Когато влязох вкъщи, вече я бях забравила.

Чарли ме чакаше насред коридора, скръстил ръце на гърдите си, свил длани в юмруци.

— Здрасти, татко — поздравих го разсеяно, докато го заобикалях, за да стигна до стълбите. От доста време мислех за него и исках да се прибера в стаята си, преди последствията да ме застигнат.

— Къде беше? — попита ме Чарли.

Погледнах го изненадано.

— Ходих на кино в Порт Анджелис с Джесика. Нали ти казах сутринта.

— Хъмм — изсумтя.

— Нещо против ли имаш?

Той се вгледа в лицето ми и очите му се разшириха сякаш бе съзрял нещо неочаквано.

— Не, всичко е наред. Добре ли прекарахте?

— Аха — отвърнах. — Гледахме как зомбита ядат хора. Много беше забавно.

Очите му се присвиха.

— Лека, татко.

Той ме пусна да мина. Забързах към стаята си. Няколко минути по-късно вече лежах в леглото си примирена и болката най-после се появи.

Беше смазващо това усещане, че в гърдите ми е пробита огромна дупка, която бе изрязала най-важните ми органи и бе оставила назъбени, незараснали рани, които продължаваха да пулсират и да кървят въпреки отминаващото време. С разума си съзнавах, че дробовете ми вероятно са непокътнати, но въпреки това се борех за всяка глътка въздух, а главата ми се въртеше, сякаш не можех да си набавя кислород, въпреки всички усилия. Сърцето ми вероятно също туптеше, но не можех да доловя звука от пулса в ушите си, чувствах ръцете си посинели от студ. Свих се на кълбо, обвих здраво ръце около ребрата си, за да попреча на тялото си да се разпадне. Отчаяно търсех старото вцепенение, отричането на реалността, но то ми убягваше.

Все пак открих, че съм в състояние да оцелея. Съзнанието ми бе напълно будно, усещах болката — болезнената празнота, която тръгваше от гърдите ми, запращаше опустошителни вълни от страдание през крайниците и главата ми — но беше поносима. Можех да я преживея. Не че болката бе отслабнала с времето, по-скоро бях станала достатъчно силна, за да я понеса.

Случилото се тази вечер — дали заради зомбитата, адреналина или халюцинациите — ме беше събудило.

За първи път от много време нямах представа какво да очаквам на сутринта.