Метаданни
Данни
- Серия
- Здрач (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- New Moon, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елка Виденова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 119гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Стефани Майър. Новолуние
ИК „Егмонт България“, София, 2009
Редактор: Николай Лефеджиев
Издателски редактор: Златина Сакалова
Коректор: Мариана Пиронкова
ISBN: 987-954-27-0320-4
История
- —Добавяне
Трета глава
Краят
На следващата сутрин се чувствах абсолютно отвратително. Не бях спала добре, ръката ме болеше, а главата ми пулсираше. Настроението ми не се подобри от факта, че лицето на Едуард бе гладко и сдържано, когато припряно ме целуна по челото и се измъкна през прозореца. Опасявах се, че твърде дълго съм спала, че отново е разсъждавал върху доброто и злото, докато ме е гледал как спя. Тревогата сякаш засили блъскането в черепа ми.
Едуард ме чакаше в училищния двор, както обичайно, но изражението му продължаваше да не ми харесва. Очите му криеха нещо, което не успявах да доловя, и това ме плашеше. Не ми се щеше да споменавам предната вечер, но не бях сигурна дали отбягването на темата не влошава нещата.
Той ми отвори вратата, за да изляза.
— Как се чувстваш?
— Идеално — излъгах и трепнах, когато трясъкът на вратата отекна в главата ми.
Тръгнахме мълчаливо, като той се стараеше да върви в крак с мен. Исках да задам толкова много въпроси, но се налагаше повечето да почакат, тъй като бяха предназначени за Алис: Как бе Джаспър днес? Какво са си говорили след тръгването ми? Какво бе казала Розали? И най-важното — какво виждаше в своите странни, несъвършени видения за бъдещето? Можеше ли да предположи за какво мисли Едуард, защо е толкова мрачен? Имаше ли някакви основания за смътните, инстинктивни опасения, от които не можех да се отърся?
Сутринта се влачеше. Нямах търпение да видя Алис, въпреки че нямаше да мога да говоря с нея в присъствието на Едуард. Той продължаваше да е резервиран. От време на време ме питаше за ръката и аз излъгвах по нещо.
Алис обикновено ни изпреварваше в стола — нали не й се налагаше да крета до такава тромава особа като мен. Но сега я нямаше на масата, не седеше с поднос храна, която нямаше да изяде.
Едуард не каза нищо за отсъствието й. Зачудих се дали не са ги задържали в час, но после видях Конър и Бен, които имаха френски заедно с нея.
— Къде е Алис? — попитах тревожно.
Едуард сведе поглед към овесеното блокче, което бавно ронеше между пръстите си, и отвърна:
— С Джаспър е.
— Той добре ли е?
— Замина за известно време.
— Какво? Къде?
Едуард вдигна рамене.
— Никъде конкретно.
— И Алис също — промълвих отчаяно. Естествено, че ако Джаспър имаше нужда от нея, тя щеше да го последва.
— Да. Известно време ще отсъства. Опитва се да го убеди да отидат в Денали.
В Денали живееше друга група необикновени вампири — от добрите, като семейство Кълън. Таня и нейното семейство. От време на време чувах по нещо за тях. Едуард бе ходил там миналата зима, когато пристигането ми във Форкс бе направило живота твърде тежък за него. Лоран, най-цивилизованият от малката глутница на Джеймс, бе отишъл при тях, вместо да застава срещу Джеймс. Звучеше ми разумно Алис да насърчава Джаспър да замине натам.
Преглътнах, опитвайки се да прокарам бучката, която внезапно се бе появила в гърлото ми. Чувството за вина приведе главата и раменете ми. Бях ги прогонила от дома им, точно както Розали и Емет. Бях като чума.
— Боли ли те ръката? — попита той загрижено.
— На кого му пука за тъпата ми ръка? — измърморих, отвратена от себе си.
Той не отговори и аз положих глава върху масата.
Към края на деня мълчанието започваше да става абсурдно. Не исках аз да го нарушавам, но явно това бе единственият начин да го накарам да ми проговори отново.
— Ще дойдеш ли по-късно довечера? — попитах, докато отново в мълчание ме изпращаше до пикапа. Винаги идваше.
— Защо по-късно?
Стана ми приятно, че се изненада.
— Трябва да ходя на работа. Наложи се да си разменя смяната с госпожа Нютън заради вчерашния почивен ден.
— О! — измърмори той.
— Но ще дойдеш, когато се прибера, нали? — стана ми ужасно неприятно, че изведнъж вече не бях съвсем сигурна.
— Стига да искаш.
— Винаги ще те искам — изглежда, му напомних малко по-пламенно, отколкото налагаше разговорът ни.
Очаквах, че ще се разсмее, ще се усмихне или поне някак ще реагира на думите ми.
— Добре тогава — отвърна той с безразличие. Преди да затвори вратата след мен, ме целуна отново по челото. След това ми обърна гръб и се запъти с грациозни крачки към колата си.
Успях да изляза от паркинга, преди паниката да ме връхлети с пълна сила, но когато стигнах до магазина на Нютън, вече едва дишах.
Просто му трябва малко време, казах си. Ще го превъзмогне. Може би му е мъчно, че семейството му се разпръсва. Но Алис и Джаспър ще се върнат скоро, а също и Розали и Емет. Ако щеше да е от полза, щях да се държа на разстояние от голямата бяла къща край реката, кракът ми повече нямаше да стъпи там. Нямаше да ми е чак толкова неприятно. Ще виждам Алис в училище. Все пак тя трябваше да се върне заради училището, нали така? А и без това постоянно висеше у дома. Не би искала да обиди Чарли, като спре да идва.
Несъмнено щях редовно да се виждам и с Карлайл — в спешното отделение.
В края на краищата станалото снощи не беше нищо особено. Всъщност нищо не се беше случило. Какво толкова, паднала съм, непрекъснато ми се случва. В сравнение с миналата пролет беше съвсем незначително. Джеймс ме бе оставил с изпотрошени крайници, полумъртва от загуба на кръв, и въпреки това Едуард се бе справил с безкрайните седмици в болницата много по-добре от сега. Дали защото този път нямаше враг, от когото да ме защити? Защото този път ставаше въпрос за брат му.
Може би беше по-добре да ме отведе някъде, вместо семейството му да се разпилява. Потиснатото ми настроение леко се поразсея, когато си помислих за безкрайните часове заедно. Ако успееше да издържи до края на учебната година, Чарли нямаше да може да възрази. Можехме да заминем да учим някъде или поне да се престорим, че сме заминали с такава цел, както бяха направили Розали и Емет тази година. Все пак, Едуард би могъл да почака една година. Какво бе една година за безсмъртен? Даже на мен не ми изглеждаше кой знае колко.
Успях достатъчно да си възвърна присъствието на духа, за да сляза от пикапа и да се придвижа до магазина. Майк Нютън ме беше изпреварил днес и когато влязох, ми се усмихна и помаха с ръка. Грабнах си престилката и кимнах бегло в негова посока. Все още бях заета да си представям приятни сценарии, в които бягах с Едуард към различни екзотични дестинации.
Майк прекъсна фантазиите ми.
— Как мина рожденият ти ден?
— Ъх — измънках. — Слава богу, всичко мина.
Той ме погледна с крайчеца на окото, сякаш бях полудяла.
Работният ден течеше мудно. Исках да се видя отново с Едуард и се молех, когато най-после това стане, вече да е преодолял най-лошото, каквото и да беше то. Нищо не се е случило, повтарях си отново и отново. Всичко ще си бъде пак както преди.
Изпитах невероятно, главозамайващо облекчение, когато завих по нашата улица и видях сребристата кола на Едуард, паркирана пред къщата. И това дълбоко ме разтревожи.
Забързах към входната врата и се провикнах още преди да вляза.
— Татко? Едуард?
Още докато говорех, дочух мелодията от спортната рубрика на „И Ес Пи Ен“ откъм хола.
— Тук сме — извика Чарли.
Закачих дъждобрана си на кукичката му и побързах да свия по коридора.
Едуард седеше на фотьойла, баща ми беше на дивана. И двамата бяха вперили поглед в телевизора. Което беше нормално за баща ми, но не и за Едуард.
— Здравейте — смотолевих безсилно.
— Здрасти, Бела — отвърна баща ми, без да отмества очи. — Току-що хапнахме малко студена пица. Май още е на масата.
— Добре.
Зачаках на прага. Най-после Едуард вдигна очи към мен с вежлива усмивка.
— Идвам след минутка — обеща той. Очите му се върнаха към екрана.
Зяпнах го за миг смаяна. И двамата не ми обърнаха внимание. Усещах нещо, може би паника, което се надигаше в гърдите ми. Избягах в кухнята.
Пицата не представляваше интерес. Седнах на стола си, сгънах колене към гърдите и увих ръце около тях. Нещо не беше наред, може би много повече, отколкото съзнавах. Звуците от мъжки разговори и закачки пред телевизора продължаваха.
Опитах се да се овладея, да проявя малко здрав разум.
Кое е най-лошото, което може да се случи? Потръпнах. Това определено не беше най-подходящият въпрос. Силно се затруднявах да дишам.
Добре, опитах отново, кое е най-лошото, което бих могла да преживея? И този въпрос не ми допадна особено. Но се опитах да премисля вариантите, които ми бяха хрумнали днес.
Да не се виждам със семейството на Едуард. Естествено, той едва ли би очаквал да спра да се виждам и с Алис. Но ако не можех да се виждам с Джаспър, това щеше да ограничи и контактите ми с нея. Кимнах — бих могла да го преживея.
Или пък да заминем. Може би няма да иска да изчакаме края на учебната година, може би ще се наложи да отпътуваме веднага.
На масата пред мен лежаха подаръците ми от Чарли и Рене, точно както ги бях оставила — фотоапаратът, който не бях имала възможност да изпробвам у семейство Кълън, редом до албума. Докоснах красивата корица на албумчето от майка ми и въздъхнах замислено. Това, че от толкова отдавна не живеех с нея, не правеше мисълта за трайна раздяла по-поносима. А и Чарли щеше да остане тук сам-самичък, изоставен. И двамата така щяха да страдат…
Но пък ние щяхме да се връщаме, нали така? Да идваме на гости, нали?
Нямаше как да съм сигурна в този отговор.
Облегнах буза на коляното си и се вгледах във физическите символи на родителската обич. Още от самото начало знаех, че пътят, който си бях избрала, няма да е лесен. А и в крайна сметка в момента обмислях най-лошите варианти, най-лошото, което бих могла да преживея.
Докоснах отново албумчето и отворих корицата. На първата страница имаше миниатюрни метални ръбчета, готови да обхванат първата снимка. Всъщност идеята някак да описвам живота си във Форкс не беше чак толкова лоша. Усетих непонятно желание да започна още начаса. Може би не ми оставаше много време тук.
Заиграх се с каишката на фотоапарата, чудейки се за първата снимка на лентата. Възможно ли бе да се окаже прилично копие на оригинала? Съмнявах се. Но пък не изглеждаше притеснен, че може да проявя празна снимка. Усмихнах се, когато се сетих за снощния му безгрижен смях, но после усмивката ми се стопи. Толкова неща се бяха променили, при това така внезапно. Чувствах се замаяна, сякаш стоях на ръба на някаква ужасно дълбока пропаст.
Вече не желаех да мисля за това. Грабнах фотоапарата и тръгнах към горния етаж.
Стаята ми не се беше променила особено през седемнадесетте години, откакто майка ми за последно бе стъпила тук. Стените все още бяха светлосини, а на прозорците висяха същите пожълтели дантелени пердета. Вече имаше легло, а не бебешко креватче, но тя би разпознала покривката, метната небрежно отгоре — беше подарък от баба ми.
Въпреки това щракнах една снимка на стаята. Нямаше какво друго да снимам тази вечер — вън бе твърде тъмно, а желанието ми ставаше все по-силно, почти непреодолимо. Исках да заснема всичко във Форкс, преди да се наложеше да го напусна.
Задаваше се промяна. Просто го усещах. Идеята не беше никак приятна, при положение че животът бе така съвършен.
Бавно слязох по стълбите с фотоапарат в ръка, опитвайки се да не обръщам внимание на спазмите в стомаха си, докато мислех за странната отчужденост, която не исках отново да съзирам в очите на Едуард. Щеше да превъзмогне случилото се. Вероятно се тревожеше, че ще се разстроя, ако ме помоли да напуснем града. Щях да го оставя да преодолее тревогите, без да се меся. И щях да съм готова, когато ми предложи да отпътуваме.
Приготвих апарата и крадешком показах глава иззад ъгъла. Сигурна бях, че нямам шанс да изненадам Едуард, но той не вдигна поглед. Нещо ледено се усука в стомаха ми и потреперих. Изблъсках чувството и щракнах снимката.
В този момент и двамата ме погледнаха. Чарли се смръщи. Лицето на Едуард бе пусто, безизразно.
— Какво правиш, Бела? — недоволно попита Чарли.
— Е, хайде де — залепих една фалшива усмивка и седнах на пода пред дивана, на който се беше излегнал. — Нали знаеш, че мама в най-скоро време ще звънне да пита дали си ползвам подаръците. Трябва да се захващам за работа, преди да ми се е обидила.
— Но защо снимаш мен? — измърмори той.
— Защото си толкова привлекателен — отвърнах с весел тон. — А и понеже фотоапаратът е от теб, си длъжен да бъдеш един от моите обекти.
Той смънка нещо неразбираемо.
— Хей, Едуард — казах със завидно равнодушие. — Снимай ни двамата с татко.
Подхвърлих фотоапарата към него, като внимателно избягвах погледа му, и приклекнах до облегалката на дивана, където бе лицето на Чарли. Чарли въздъхна.
— Ще трябва да се усмихнеш, Бела — измърмори Едуард.
Направих всичко възможно и светкавицата блесна.
— Дайте да ви снимам вас двамата — предложи Чарли.
Знаех, че се опитва да отклони обектива от собствената си особа.
Едуард се изправи и му подхвърли апарата. Застанах до него, а позата ми се стори престорена и чужда. Той положи леко ръка върху рамото ми, а аз обвих своята малко по-плътно около кръста му. Исках да го погледна в лицето, но се страхувах.
— Усмихни се, Бела — напомни ми отново Чарли. Поех си дълбоко въздух и се усмихнах. Светкавицата ме заслепи.
— Достатъчно снимки за тази вечер — каза Чарли, като пъхна апарата в една пролука между възглавниците на дивана и се претърколи отгоре им. — Не е нужно да изщракаш цялата лента наведнъж.
Едуард свали ръка от рамото ми и небрежно се измъкна от прегръдката. Седна обратно във фотьойла.
Поколебах се, след това седнах на пода пред дивана. Внезапно ме обзе такъв страх, че ръцете ми се разтрепериха. Притиснах ги до корема си, за да ги скрия, положих брадичка върху коленете и се взрях в екрана пред мен, без да виждам каквото и да било.
Не мръднах и на сантиметър, докато не свърши предаването. С ъгълчето на очите си видях как Едуард се изправя.
— Най-добре да тръгвам — каза той.
Чарли не отклони поглед от рекламата.
— До скоро.
Изправих се тромаво — бях се вдървила от неподвижната поза — и го последвах до входната врата. Той тръгна право към колата си.
— Ще останеш ли? — попитах без особена надежда. Бях подготвена за отговора, така че не ме заболя чак толкова.
— Тази вечер не.
Не попитах каква е причината.
Той се качи в колата и потегли, а аз останах неподвижна в алеята. Почти не съзнавах, че вали. Чаках, без да зная какво, докато вратата зад мен не се отвори.
— Бела, какво правиш? — попита Чарли, изненадан, че ме вижда сама и подгизнала.
— Нищо — врътнах се и поех тежко към къщата. Нощта беше безкрайна, а сънят твърде кратък. Станах още с първата бледа светлина от прозореца.
Съвсем механично се облякох за училище, изчаквайки облаците да просветнат. Когато изядох овесената си каша, реших, че вече е достатъчно светло за снимки. Снимах пикапа, а после предната фасада на къщата. Обърнах се с гръб към нея и щракнах няколко снимки на гората до къщата. Странно как вече не ми изглеждаше така злокобна, както едно време. Съзнавах, че ще ми липсва — зеленината, усещането за безвремие, загадъчността на гората. Всичко.
Преди да тръгна, пъхнах апарата в раницата си. Опитах се да се концентрирам върху новия си проект вместо върху факта, че Едуард вероятно не бе успял да преглътне случката и тази нощ.
Наред със страха изпитвах и нетърпение. Колко време щеше да продължи това?
Продължи цялата сутрин. Крачеше мълчаливо до мен, без да ме поглежда. Опитах се да се съсредоточа в лекциите, но дори и английският не успя да грабне вниманието ми. Наложи се господин Бърти да повтори въпроса си за синьора Капулети, преди да осъзная, че говори на мен. Едуард ми прошепна правилния отговор, след това продължи да се преструва, че не ме вижда.
Мълчанието продължи и на обяд. Имах чувството, че всеки момент ще се разкрещя, и за да разсея напрежението, което се трупаше в мен, се наклоних над невидимата граница и се обърнах към Джесика.
— Ей, Джес?
— Какво има, Бела?
— Би ли ми направила една услуга? — попитах и бръкнах в раницата си. — Майка ми иска да направя снимки на всичките си приятели за албума, който ми подари. Би ли щракнала по една снимка на всички?
Подадох й фотоапарата.
— Разбира се — отвърна тя с усмивка и се обърна да изненада Майк с пълна уста.
Разрази се истинска фотографска война. Гледах как фотоапаратът се предава от ръка на ръка около масата, как се кикотят и флиртуват, и недоволстват, че ги хващат в кадър. Реакциите им ми се струваха странно детински. Може би днес просто не бях в настроение за нормално човешко поведение.
— Ау — каза Джесика с извинителен тон, когато ми подаде фотоапарата. — Май изразходвахме целия филм.
— Няма нищо. Май и без това снимах всичко, което исках.
След училище Едуард ме изпрати до паркинга отново в мълчание. Пак трябваше да ходя на работа и този път, по изключение, се радвах. Присъствието ми очевидно не помагаше за уталожването на нещата. Може би трябваше да прекараме известно време поотделно.
На път за магазина на Нютън оставих филма в Трифтуей за проявяване, а след работа минах да взема готовите снимки. У дома казах здрасти на Чарли, взех си едно овесено блокче от кухнята и забързах към стаята с плика снимки под мишница.
Седнах в средата на леглото и отворих плика с предпазливо любопитство. Колкото и да беше абсурдно, все още очаквах първата снимка да е празна.
Когато я измъкнах от плика, ахнах на глас. Едуард изглеждаше точно толкова прекрасен, колкото и на живо, и ме гледаше от снимката с онези топли очи, които така ми бяха липсвали през последните няколко дни. Беше почти свръхестествено, че някой можеше да изглежда толкова… толкова… отвъд всякакви думи. И хиляда думи не можеха да опишат тази снимка.
Набързо прехвърлих купчинката, след това извадих три от снимките и ги положих една до друга върху леглото.
Първата беше снимката на Едуард в кухнята, а в топлите му очи играеше търпелива искрица. Втората беше на Едуард и Чарли пред телевизора. Разликата в изражението на Едуард беше невероятна. На нея очите му бяха нащрек, резервирани. Пак бе смайващо красив, но лицето му бе по-студено, като на скулптура, не така живо.
Последната беше снимката на двама ни, застанали един до друг. Лицето му бе както на втората снимка — студено, приличащо на маска. Но не това бе най-мъчителното. Контрастът между нас беше болезнен. Той приличаше на Бог. Аз изглеждах съвсем обикновена, дори за човек, направо срамно безлична. Отвратена, обърнах снимката наопаки.
Вместо да се захвана с домашните, започнах да подреждам снимките в албума. С химикалка надписах всяка една с имена и дати. Взех снимката на двама ни с Едуард и без да се заглеждам много-много, я сгънах на две по дължината и я пъхнах под металните накрайници, така че Едуард да е отгоре.
Когато приключих, напъхах втория комплект снимки в нов плик и написах на ръка дълго благодарствено писмо на Рене.
Едуард все още не идваше. Не исках да си признавам, че заради него стоя будна до толкова късно — естествено, че беше така. Опитах се да си припомня кога за последен път не бе идвал при мен без обяснение, без телефонно обаждане… и не успях да се сетя за такъв случай.
Отново спах зле.
На следващия ден часовете преминаха точно толкова мълчаливо, вбесяващо, ужасяващо, както и през последните два дни. В началото почувствах облекчение, като го видях да ме чака на паркинга, но чувството бързо се стопи. Не се беше променил, може би беше дори още по-сдържан.
Вече ми беше трудно да си спомня каква бе първопричината за цялата тази бъркотия. Рожденият ми ден ми се струваше потънал в миналото. Да можеше поне Алис да се върне. Скоро. Преди нещата съвсем да излязат извън контрол.
Но не можех да разчитам на това. Реших, че ако днес не успея да говоря с него, ако не успея да проведа истински разговор, на следващия ден ще отида да се видя с Карлайл. Все нещо трябваше да направя. Обещах си след училище двамата с Едуард да говорим за това най-после. Нямаше да приема никакви извинения.
Той ме изпрати до пикапа и аз се подготвих за решителния разговор.
— Имаш ли нещо против да дойда довечера? — попита ме той, преди да стигнем пикапа, и напълно обърка плана ми.
— Естествено, че не.
— А сега? — зададе нов въпрос и ми отвори вратата.
— Разбира се — отвърнах с равен тон, макар никак да не ми допадаше настойчивостта в гласа му. — Само искам да пусна едно писмо до Рене по пътя. Ще се чакаме пред къщата.
Той погледна дебелия плик на седалката. Внезапно се пресегна през мен и го дръпна.
— Аз ще го пусна — каза тихо. — И въпреки това ще стигна преди теб — усмихна се с любимата ми крива усмивка, но нещо не беше наред.
Очите му си останаха мрачни.
— Добре — съгласих се, без да успея да отвърна на усмивката.
Той затвори вратата и тръгна към своята кола.
Действително пристигна преди мен. Беше паркирал на мястото на Чарли, когато спрях пред къщата. Това беше лош знак. Явно не смяташе да остане за през нощта. Тръснах глава и си поех дълбоко въздух, опитвайки се да събера малко кураж.
Когато излязох от пикапа, той също излезе от колата си. Протегна ръка и взе чантата с учебниците ми. Както беше обичайно. Но после я пъхна обратно на седалката. Което не беше обичайно.
— Ела да се поразходим — предложи с лишен от емоции глас и ме хвана за ръката.
Не отговорих. Не се сещах как да възразя, но незабавно осъзнах, че ужасно искам да го направя. Ситуацията никак не ми се нравеше. Нещата са зле, много зле, повтаряше гласът в главата ми.
Но той не изчака да му отговоря. Дръпна ме към източния край на двора, където настъпваше гората. Последвах го с нежелание, опитвайки се да разсъждавам въпреки паниката. Нали точно това исках, напомних си. Възможност да говорим. Тогава защо се давех от паника?
Направихме едва няколко крачки сред дърветата и той се спря. Дори не бяхме поели по пътеката, все още виждах къщата.
Що за разходка?
Едуард се облегна на едно дърво и ме загледа с непроницаемо изражение.
— Добре, хайде да поговорим — казах. Прозвуча доста по-смело, отколкото се чувствах.
Той си пое дълбоко дъх.
— Бела, трябва да заминем.
Аз също си поех дълбоко въздух. Този вариант беше приемлив. Смятах, че съм подготвена. Но все пак трябваше да попитам.
— Но защо сега? Още една година…
— Бела, крайно време е. В крайна сметка, колко още бихме могли да останем във Форкс? Карлайл едва минава за тридесетгодишен, а вече твърди, че е на тридесет и три. И без това скоро ще трябва да започнем отначало.
Отговорът му ме обърка. Мислех, че целият смисъл на заминаването ни бе семейството му да може да живее спокойно. Защо трябваше да заминаваме, след като те смятаха да напускат града? Зяпнах го, опитвайки се да проумея какво иска да ми каже.
Той отвърна студено на погледа ми.
С внезапен пристъп на гадене осъзнах, че съм го разбрала погрешно.
— Като казваш, че трябва да заминем… — прошепнах.
— Имам предвид себе си и семейството ми — всяка дума бе изречена ясно и отчетливо.
Поклатих неволно глава, опитвайки се да проясня мислите си. Той чакаше без каквато и да било следа от нетърпение. Нужни ми бяха няколко минути, преди да успея да проговоря.
— Добре — казах. — Ще дойда с вас.
— Не можеш, Бела. Там, където отиваме… Не е подходящо за теб.
— Навсякъде, където си ти, е подходящо за мен.
— Аз съм вреден за теб.
— Не ставай смешен — исках да прозвуча гневно, но гласът ми бе умолителен. — Та ти си най-хубавото нещо в живота ми.
— Моят свят не е за теб — отвърна той мрачно.
— Случилото се с Джаспър е нищо, Едуард! Абсолютно нищо!
— Права си — съгласи се той. — Нищо повече от очакваното.
— Ти ми обеща! Във Финикс ми обеща, че ще останеш…
— Дотогава, докато е безопасно за теб — прекъсна ме той, за да ме поправи.
— Не! Правиш го заради душата ми, нали? — изкрещях побесняла, думите сами се откъснаха, но някак продължаваха да звучат като молба. — Карлайл ми разказа всичко, но на мен не ми пука, Едуард. Не ми пука! Можеш да вземеш душата ми. Та тя не ми трябва, ако нямам теб — и без това вече е твоя!
Той си пое дълбоко въздух и се загледа невиждащо в земята. Устните му потрепнаха. Когато най-после вдигна поглед, очите му бяха съвсем различни: по-твърди, като течно злато, което бе замръзнало.
— Бела, не искам да идваш с мен — той изговори думите бавно и ясно, втренчил в мен студени очи, наблюдаващи ме дали проумявам какво всъщност ми казва.
Настъпи кратко мълчание, докато повторя думите няколко пъти наум, докато схвана истинското им значение.
— Не… искаш… да съм с теб? — опитах да задам въпроса си с тези думи, макар, подредени по такъв начин, да ме смущаваха.
— Не.
Взрях се неразбиращо в очите му. Той отвърна на погледа ми без извинение. Очите му бяха като топаз — твърди и ясни и много дълбоки. Имах чувството, че погледът ми потъва в тях на километри, но никъде в бездънните им дълбини не откривах опровержение на думата, която току-що бе изрекъл.
— Е, това доста променя нещата — учудих се колко спокойно и разумно прозвуча гласът ми. Вероятно защото напълно се бях вцепенила. Не можех да разбера какво се опитва да ми каже. Думите му просто нямаха смисъл.
Когато проговори отново, очите му бяха втренчени в дърветата.
— Естествено, винаги ще те обичам… в определен смисъл. Но случилото се онази вечер ме накара да осъзная, че е време за промяна. Тъй като се… уморих да се преструвам, че съм нещо, което не съм, Бела. Аз не съм човек — той се обърна към мен и ледените черти на съвършеното му лице действително не бяха човешки. — Допуснах нещата да продължат твърде дълго и дълбоко съжалявам.
— Недей — гласът ми бе спаднал до шепот. Започнах да проумявам, истината бавно се просмукваше в мен, процеждаше се като киселина във вените ми. — Не го прави.
Той продължи да ме гледа и в очите му прочетох, че думите ми са закъснели. Вече беше решил.
— Не ми се отразяваш добре, Бела — извъртя предишните си думи, така че нямаше как да споря. Чудесно знаех, че не съм достатъчно добра за него.
Отворих уста да кажа нещо, но после я затворих. Той чакаше търпеливо, лицето му бе лишено от всякаква емоция. Опитах отново.
— Щом… така искаш.
Той кимна.
Цялото ми тяло се вцепени. Не чувствах нищо под шията си.
— Бих искал да те помоля за една услуга, ако не смяташ, че съм нахален — каза той.
Зачудих се какво съзря в лицето ми, защото нещо пробяга по чертите му в отговор. Но преди още да успея да го идентифицирам, той бе успял да се овладее и отново да надене маската на спокойствието.
— Каквото поискаш — обещах, гласът ми бе малко по-силен.
Докато го гледах, ледените му очи сякаш омекнаха. Златото отново стана течно, разтопено и прогаряше моите със съкрушителна сила.
— Не прави нищо безразсъдно или глупаво — нареди ми той, а тонът му вече не бе така безпристрастен. — Разбираш ли какво ти казвам?
Кимнах безпомощно.
Очите му отново станаха студени, преградата се вдигна.
— Естествено, в случая мисля за Чарли. Той се нуждае от теб. Пази се заради него.
Кимнах отново.
— Ще се пазя — прошепнах.
Той като че ли се отпусна малко.
— А в замяна и аз ще ти обещая нещо — каза. — Обещавам, че ме виждаш за последен път. Няма да се върна. Повече няма да те подлагам на такива неща. Можеш да продължиш живота си без каквато и да било намеса от моя страна. Сякаш никога не съм съществувал.
Явно в този момент колената ми са започнали да треперят, защото дърветата внезапно се разклатиха. Чувах как кръвта блъска бясно зад слепоочията ми. Гласът му звучеше някъде отдалеко.
Той се усмихна нежно.
— Не се тревожи. Ти си човек — паметта ти е като сито. За вашия вид времето лекува всякакви рани.
— А твоите спомени? — попитах. Имах чувството, че нещо е заседнало в гърлото ми, че се давя.
— Ами — той се поколеба за един кратък миг — аз няма да забравя. Но моят вид… доста по-лесно се разсейва — той се усмихна. Усмивката му бе спокойна, но очите му останаха сериозни.
Отстъпи една крачка назад.
— Предполагам, че това е всичко. Повече няма да те безпокоим.
Множественото число привлече вниманието ми. Това ме изненада — мислех, че вече не съм в състояние да забелязвам каквото и да било.
— Алис няма да се върне — осъзнах. Не знам как ме чу, едва помръднах с устни, но той сякаш ме разбра.
Поклати бавно глава, без да откъсва очи от лицето ми.
— Не. Всички заминаха. Аз останах последен, за да се сбогуваме.
— Алис е заминала? — смайването лиши гласа ми от всякаква емоция.
— Искаше да се сбогува с теб, но аз я убедих, че за теб е по-добре една раздяла без ръбове.
Зави ми се свят. Не можех да се концентрирам. Думите му се завъртяха в главата ми и чух гласа на лекаря от болницата във Финикс миналата пролет, докато ми показваше рентгеновите снимки. Виждате, че счупването е без ръбове, пръстът му сочеше снимката на счупената ми ръка. Това е добре. Ще заздравее по-лесно, по-бързо.
Опитах се да дишам равномерно. Трябваше да се съсредоточа, да намеря начин да се измъкна от този кошмар.
— Сбогом, Бела — каза той със същия тих, спокоен глас.
— Чакай! — думата ме задави и аз се протегнах към него, насилвайки вдървените си крака да направят крачка напред.
Мислех, че и той също посяга към мен. Но студените му ръце се вкопчиха в китките ми и притиснаха ръцете ми до тялото ми. После се наведе и докосна устни съвсем леко до челото ми, само за миг. Очите ми се затвориха.
— Пази се — прошепна той и усетих студения му дъх върху кожата си.
Усетих някакъв лек, неестествен ветрец. Очите ми рязко се отвориха. Листата на дребния клен все още тръпнеха от нежния полъх на движенията му.
Беше изчезнал.
С разтреперани крака, пренебрегвайки факта, че действията ми са напълно безполезни, тръгнах след него в гората. Всякакви следи от преминаването му вече бяха изчезнали. Нямаше стъпки, нито движение сред листата, но аз продължих напред, без да мисля. Не можех да направя друго. Трябваше да продължавам да вървя. Ако престанех да го търся, всичко щеше да свърши.
Любовта, животът, смисълът… край.
Продължавах да крача. Нямах никаква представа за времето, докато се борех с гъстите шубраци. Минаваха часове или пък само секунди. Може би имах чувството, че времето е замръзнало, защото гората не се променяше, независимо какво разстояние изминавах. Взех да се тревожа, че се въртя в кръг, при това в много малък кръг, но продължавах. Често се препъвах, а когато стана по-тъмно, започнах и да падам.
Най-накрая се спънах в нещо — вече беше напълно тъмно, така и не разбрах в какво се удари кракът ми — и останах на земята. Претърколих се на една страна, за да мога да дишам, и се свих върху влажната папрат.
Докато лежах, ме обзе чувството, че е отминало повече време, отколкото ми се бе сторило първоначално. Не можех да си спомня преди колко време бе паднала нощта. Нима винаги е толкова тъмно тук нощно време? Все си мислех, че малко лунна светлина би трябвало да се процежда през облаците, през процепите в балдахина от дървета и да достига земята.
Но не и тази вечер. Тази вечер небето бе мастиленочерно. Може би тази вечер имаше лунно затъмнение, новолуние — нямаше луна.
Новолуние. Потреперих, макар да не ми беше студено.
Дълго време лежах в тъмнината, преди да чуя как ме викат.
Някой крещеше името ми. Виковете бяха тихи, приглушени от влажната растителност, която ме заобикаляше, но определено беше моето име. Не можех да разпозная гласа. Мислех да отговоря, но бях така замаяна, че дълго време не можах да стигна до заключението, че би трябвало да отговоря. После викането спря.
По-късно ме събуди дъждът. Не мисля, че бях заспала истински, по-скоро бях потънала в някакво лишено от мисли вцепенение, вкопчена с всички сили във временната безчувственост, пречеща ми да осъзная онова, което не желаех да приема.
Дъждът беше неприятен. Студен. Разгърнах ръце от коленете си, за да си покрия с тях лицето.
Тогава отново долових виковете. Този път бяха по-отдалече и на моменти ми се струваше, че бяха няколко гласа едновременно. Опитах се да дишам дълбоко. Сетих се, че би трябвало да отговоря, но не вярвах да ме чуят. Дали бих могла да извикам достатъчно силно?
Внезапно чух друг звук, при това стряскащо близо. Нещо като душене, животински звук. От нещо едро. Зачудих се дали не е редно да се уплаша. Но не се страхувах, не изпитвах абсолютно нищо. Нищо нямаше значение. Душенето се отдалечи.
Дъждът продължаваше и усещах как водата се стича във вадичка по бузата ми. Опитах се да събера достатъчно сили, за да извърна глава, и тогава видях светлината.
В началото съвсем бледо се отразяваше от храстите в далечината. Но после започна да става все по-ярка и по-ярка, осветяваше огромно пространство, не като концентрирания лъч на фенер. Светлината нахлу през най-близкия храст и видях, че е газов фенер, но за момент не видях нищо друго — бях заслепена.
— Бела.
Гласът беше плътен и непознат, но собственикът му явно ме разпозна. Интонацията му подсказваше, че не ме търси, а потвърждава, че ме е намерил.
Вдигнах поглед нагоре, невъзможно високо, към тъмното лице, което вече виждах над себе си. Съвсем смътно осъзнах, че непознатият вероятно изглежда толкова висок само защото главата ми все още беше на земята.
— Ранена ли си?
Знаех, че думите означават нещо, но продължавах единствено да го гледам втренчено, объркана. Нима смисълът им имаше някакво значение в момента?
— Бела, казвам се Сам Ули.
Името не ми говореше нищо.
— Чарли ме изпрати да те търся.
Чарли? Това вече събуди някакви чувства и аз се опитах да вникна в думите му. Чарли имаше значение дори и ако всичко останало бе изгубило смисъл.
Високият мъж ми подаде ръка. Втренчих се в нея, без да съм сигурна какво се очаква да направя.
Той ме изгледа преценяващо с черните си очи в продължение на една секунда, след това размърда рамене. С бързо и гъвкаво движение ме вдигна от земята и ме пое в ръцете си.
Увиснах отпусната във въздуха, докато дългите му крачки умело прекосяваха мократа гора. Част от мен съзнаваше, че би трябвало да се разтревожа — някакъв непознат ме отнасяше на ръце. Но се чувствах толкова празна, че тревогата просто нямаше какво да завладее.
Като че ли не мина много време и се озовахме сред светлини и дълбокото бумтене на множество мъжки гласове. Сам Ули забави крачка, приближавайки тълпата.
— Намерих я! — извика той с гръмовен глас.
Жуженето стихна, после отново се поде, още по-оживено. Над мен се завъртяха объркващо много лица. Гласът на Сам бе единственият, който смислено долавях сред суматохата, вероятно защото ухото ми бе прилепено в гърдите му.
— Не, мисля, че нищо й няма — каза той на някого. — Просто непрекъснато повтаря: „Тръгна си“.
Нима наистина го бях повтаряла гласно? Прехапах устна.
— Бела, миличка, добре ли си?
Този глас бих разпознала навсякъде — дори и така разкривен от тревога, както бе в момента.
— Чарли? — гласът ми прозвуча особен, немощен.
— Ето ме, детето ми.
Под тялото ми нещо се размърда, след това ме лъхна миризмата на кожа от шерифското яке на баща ми. Чарли се олюля под тежестта ми.
— Искаш ли аз да я държа? — предложи Сам Ули.
— Хванал съм я — отвърна Чарли малко задъхано.
Той тръгна бавно, с мъка. Исках да му кажа да ме пусне на земята, за да вървя сама, но не можех да издам нито звук.
В ръцете на тълпата, която крачеше редом до него, имаше фенери. Сякаш бяхме на парад. Или на погребално шествие.
— Почти стигнахме у дома, миличка — от време на време промърморваше Чарли.
Когато чух вратата да се отключва, отново отворих очи. Бяхме на верандата и високият мъж на име Сам държеше вратата, протегнал ръка към нас, сякаш готов да ме хване, ако ръцете на Чарли поддадат.
Но Чарли успя да ме внесе през вратата и да ме положи върху дивана във всекидневната.
— Татко, цялата съм мокра — възразих слабо.
— Няма значение — гласът му беше дрезгав. После се обърна към някой друг. — Одеялата са в шкафа на горния етаж.
— Бела? — повика ме нов глас. Погледнах към сивокос мъж, който се наведе над мен, и след няколко секунди бавно успях да го разпозная.
— Доктор Джеранди? — изломотих.
— Точно така, миличка — отвърна той. — Нарани ли се, Бела?
Отне ми една минута да премисля въпроса му. Объркваше ме споменът за сходния въпрос на Сам Ули в гората. Само дето въпросът на Сам бе малко по-различен: Ранена ли си? Тази разлика някак ми се струваше важна.
Доктор Джеранди чакаше. Едната му посивяла вежда се повдигна, а бръчките по челото му още повече се очертаха.
— Нищо ми няма — излъгах. Думите ми съдържаха достатъчно истина затова, което ме питаше.
Топлата му ръка докосна челото ми, а пръстите му притиснаха вътрешната страна на китката ми. Наблюдавах устните му, докато си броеше тихичко, загледан в часовника си.
— Какво се случи? — попита той уж небрежно.
Замръзнах под ръката му, а в гърлото си ясно усетих вкуса на паниката.
— В гората ли се загуби? — продължи да ме разпитва той. Усещах, че ни слушат няколко души. Три високи фигури с тъмни лица, вероятно от Ла Пуш, индианския резерват на куилеутите долу към крайбрежието — единият от тях бе Сам Ули — стояха плътно един до друг и ме гледаха съсредоточено. Господин Нютън също бе тук заедно с Майк и господин Уебър, бащата на Анджела, но за разлика от непознатите, те ме гледаха крадешком. От кухнята и пред къщата се носеха и други плътни гласове. Май половината град се бе вдигнал да ме търси.
Чарли бе най-близо до мен. Наведе се да чуе отговора ми.
— Да — прошепнах. — Изгубих се.
Лекарят кимна замислено, докато пръстите му нежно опипваха жлезите под челюстта ми. Лицето на Чарли се скова.
— Чувстваш ли се уморена? — попита доктор Джеранди.
Кимнах и послушно затворих очи.
— Мисля, че нищо й няма — чух го да промърморва на Чарли след минута. — Просто е изтощена. Остави я да се наспи и ще дойда да я видя утре — той млъкна за миг. Явно бе погледнал часовника си, защото добави: — Всъщност по-късно днес.
Чух скърцане, когато и двамата се облегнаха на дивана, за да се изправят на крака.
— Вярно ли е? — прошепна Чарли. Гласовете им се отдалечаваха. Напрегнах се, за да го чуя. — Действително ли са заминали?
— Доктор Кълън помоли да не коментираме — отвърна доктор Джеранди. — Предложението било много внезапно, наложило се да решат незабавно. Карлайл не искаше да настава суматоха заради заминаването им.
— Нямаше да е зле да бяха предупредили все пак — измърмори Чарли.
Гласът на доктор Джеранди прозвуча малко неловко, когато отговори.
— Да, май в тази ситуация се изисква някакво предупреждение.
Не исках да слушам повече. Опипах с ръка за ръба на одеялото, което някой бе метнал върху мен, и го придърпах над ушите си.
Ту се пробуждах, ту отново се унасях. Чух как Чарли благодари шепнешком на доброволците, които един по един си тръгваха. Усетих пръстите му върху челото ми, а след това тежестта на още едно одеяло. Телефонът иззвъня няколко пъти и той бързаше да го вдигне, преди да ме събуди. Успокояваше шепнешком обаждащите се.
— Да, открихме я. Добре е. Била се е загубила. Сега е добре — повтаряше отново и отново.
Чух и как пружините на фотьойла изстенват, когато се настани в него за през нощта.
След няколко минути телефонът отново иззвъня.
Чарли изохка, докато се изправяше тежко на крака, след това забърза, препъвайки се, към кухнята. Заврях глава по-дълбоко под одеялата, не желаейки отново да слушам същия разговор.
— Аха — каза Чарли и се прозя.
Но при следващата дума тонът му бе съвсем променен, съвсем разбуден.
— Къде? — последва пауза. — Сигурен ли си, че е извън резервата? — нова кратка пауза. — Но какво би могло да гори точно там? — звучеше едновременно разтревожен и озадачен. — Виж, ще се обадя до там да проверя нещата.
Заслушах с по-голям интерес, когато той набра някакъв номер.
— Здравей, Били, Чарли е. Съжалявам, че се обаждам толкова рано… не, тя е добре. Спи… Благодаря ти, но не за това се обаждам. Току-що ми звънна госпожа Станли и казва, че от прозореца на втория си етаж вижда огньове по скалите, но не съм съвсем… А! — гласът му внезапно се напрегна и успях да доловя нещо друго — раздразнение… или гняв. — И защо го правят? Аха. Така ли? — тонът му беше саркастичен. — Е, не ми се извинявай на мен. Да, да. Просто гледайте пламъците да не се разпрострат… Знам, знам, направо се учудвам, че са успели изобщо да ги запалят в това време.
Млъкна за миг, после добави неохотно:
— Благодаря ти, че ми прати Сам и другите момчета. Прав беше — действително познават гората по-добре от нас. Именно Сам я намери, така че съм ти задължен… Да, ще се чуем по-късно — съгласи се накрая, все така кисел, и затвори.
Докато се връщаше в стаята, измърмори нещо неразбираемо.
— Какво има? — попитах.
Той забърза към мен.
— Съжалявам, че те събудих, миличка.
— Нещо запалило ли се е?
— Няма нищо — увери ме той. — Някакви огньове по скалите.
— Огньове ли? — попитах. В гласа ми не се долавяше никакво любопитство, звучеше направо мъртвешки.
Чарли се намръщи.
— Някакви хлапета от резервата хулиганстват — поясни той.
— Защо? — зачудих се вяло.
Усещах, че не иска да ми отговори. Погледът му се наведе към пода.
— Празнуват новината — тонът му бе горчив.
Колкото и да се опитвах да не мисля за това, се сещах за една-единствена новина. После нещата внезапно щракнаха в главата ми.
— Защото семейство Кълън са заминали — прошепнах. — В Ла Пуш не ги харесват, бях забравила.
Куилеутите имаха своите суеверия за „студенокожите“, кръвопийците, които бяха врагове на племето им, наред с легендите за потопа и предците им — хората вълци. Повечето от тях ги възприемаха единствено като приказки, фолклор. Но неколцина все пак вярваха. Добрият приятел на Чарли, Били Блак, определено вярваше, макар собственият му син Джейкъб да го смяташе за суеверен старец. Били ме беше предупредил да стоя настрана от Кълън…
Името пробуди нещо в мен, нещо започна да драпа със зъби и нокти към повърхността, нещо, пред което не исках да се изправям.
— Абсурдна история — изломоти Чарли.
Известно време стояхме мълчаливо. Небето зад прозореца вече не беше черно. Някъде зад дъждовните струи слънцето бе започнало да се надига.
— Бела? — обърна се към мен Чарли. Погледнах го смутено. — Оставил те е сама в гората? — предположи той. Опитах се да отклоня въпроса.
— Как разбрахте къде да ме откриете? — съзнанието ми бягаше от неизбежната истина, която ме връхлиташе неумолимо.
— От бележката ти — отвърна Чарли изненадано. Бръкна в задния джоб на дънките си и извади измачкан лист хартия. Беше изцапан и влажен, с множество гънки от многобройно разгръщане и повторно сгъване. Той го разтвори за пореден път и го вдигна високо, като доказателство. Разхвърляният почерк удивително приличаше на моя.
„Отивам на разходка с Едуард по горската пътека — гласеше бележката. Скоро се връщам.
— Когато не се прибра, се обадих у Кълън, но никой не отговори — започна Чарли тихо. — След това се обадих в болницата и доктор Джеранди ми каза, че Карлайл е заминал.
— Къде са заминали? — измънках.
Той ме зяпна.
— Едуард не ти ли каза?
Поклатих глава ужасено. Името му отприщи онова, което дращеше в съзнанието ми — болка, която ме остави без дъх, зашемети ме със силата си.
Чарли ме загледа подозрително, докато отговаряше.
— Карлайл приел предложение от една голяма болница в Лос Анджелис. Предполагам става дума за доста пари.
Слънчев Лос Анджелис. Последното място, където биха заминали. Спомних си кошмара с огледалото — как кожата му блестеше на ярката слънчева светлина.
При спомена за лицето му ме раздра силна болка.
— Искам да знам дали Едуард те е оставил сама насред гората — настоя Чарли.
При повторното споменаване на името му ме заля нова вълна на страдание. Поклатих глава като обезумяла, с отчаяното желание да избягам от болката.
— Вината е моя. Остави ме на пътеката, даже виждах къщата… но се опитах да го последвам.
Чарли започна да казва нещо, но съвсем по детински закрих уши с шепи.
— Не мога да говоря за това, татко. Искам да си ида в стаята.
Преди да успее да отговори, аз се надигнах мъчително от дивана и се закатерих по стълбите.
Някой бе влизал в къщата, за да остави бележка на Чарли, бележка, която да му помогне да ме открие. От мига, в който осъзнах този факт, в главата ми започна да се очертава ужасяващо подозрение. Втурнах се в стаята, затворих и заключих вратата зад гърба си, преди да скоча към плейъра до леглото.
Всичко изглеждаше точно така, както го бях оставила. Натиснах капачето, механизмът изщрака и то бавно се отвори.
Плейърът беше празен.
Албумът от Рене лежеше на пода до леглото, където го бях оставила последно. Отгърнах корицата с трепереща ръка.
Не се наложи да гледам след първата страница. Малките метални скоби вече не държаха снимка. Страницата беше празна, с изключение на собствения ми почерк, който бе надраскал в долната част:
„Едуард Кълън, в кухнята на Чарли, 13 септ.“
Не продължих. Бях сигурна, че е свършил задачата си старателно.
Сякаш никога не съм съществувал, ми беше обещал.
Усетих гладките дъски под коленете си, после под дланите, а след това усетих как притискат бузата ми. Надявах се, че ще припадна, но за мое разочарование така и не загубих съзнание. Вълните на болката, които до този момент само се плискаха в мен, сега се надигнаха високо над главата ми и ме заляха, дърпайки ме надолу.
Така и не изплувах.
Октомври
Ноември
Декември
Януари