Стефани Майър
Новолуние (28)

Епилог
Примирие

Почти всичко се завърна към нормално състояние на нещата — доброто старо нормално положение отпреди зомби периода — при това по-скоро, отколкото смятах, че е възможно. В болницата приеха Карлайл с разтворени обятия, без дори да се опитат да скрият радостта си, че животът в Лос Анджелис така малко е допаднал на Есме. Благодарение на теста по висша математика, който бях пропуснала, докато бях извън страната, Алис и Едуард се оказаха в по-добра форма да се дипломират от мен самата. Внезапно колежът се оказа сред приоритетите ми — той продължаваше да представлява резервен план Б, в случай че предложението на Едуард ме отклонеше от варианта с Карлайл веднага след завършването. Бях изпуснала доста срокове, но Едуард всеки Божи ден ми носеше по една купчина формуляри за кандидатстване. Вече беше изкарал едно висше в Харвард, така че нямаше нищо против заради моето мотаене догодина да се озовем в общинския колеж „Пънинсъла“.

Чарли беше възмутен от мен, а с Едуард не желаеше да говори. Но поне го пускаше — по време на специално определените ми часове за свиждане — в къщата. Само дето не пускаше мен извън къщата.

Училището и работата бяха единствените изключения и потискащите, мрачни, жълти стени на класните стаи напоследък бяха станали учудващо привлекателни. Което беше тясно свързано с човека, който седеше до мен на чина.

Едуард следваше старата си програма от началото на годината, което означаваше, че отново сме заедно в повечето предмети. Поведението ми от миналата есен насам след предполагаемото отпътуване на семейство Кълън за Лос Анджелис бе такова, че никой не бе заел мястото до мен. Даже Майк, вечно готов да се възползва, се бе държал на разстояние. Със завръщането на Едуард предходните осем месеца изглеждаха почти като ужасяващ кошмар.

Почти, но не съвсем. От една страна, бях в домашен арест. А от друга, допреди есента не бяхме най-добри приятели с Джейкъб Блак. Така че, естествено, тогава не беше ми липсвал.

Нямаше как да отида до Ла Пуш, а Джейкъб не желаеше да дойде да ме види. Дори не ми вдигаше телефона.

Обаждах се предимно късно вечер, след като Чарли изриташе Едуард — точно в девет, при това с огромно задоволство — и преди той да се промъкне обратно през прозореца ми, след като Чарли си легнеше. Избирах този момент за безплодните си обаждания, защото бях забелязала, че Едуард прави една определена гримаса всеки път, когато споменавах името на Джейкъб. Някак неодобрителна и предпазлива… може би дори ядосана. Предполагах, че храни някакъв ответен предразсъдък срещу върколаците, макар да не го изразяваше така гласно, както бе направил Джейкъб по адрес на „кръвопийците“.

Така че не го споменавах често.

С Едуард до мен ми беше трудно да се замислям за неприятни неща — дори за бившия си най-добър приятел, който вероятно в момента бе дълбоко нещастен, и то заради мен. Когато все пак се сещах за Джейк, винаги се чувствах виновна, че толкова рядко си мисля за него.

Вълшебната приказка продължаваше. Принцът се бе завърнал, лошата магия бе развалена. Не бях съвсем сигурна какво трябва да се направи по отношение на третия герой, онзи с неразплетената съдба. Как да се постигне щастлив край и за него?

Седмиците отминаваха, а Джейкъб продължаваше да отказва да говори с мен. Това се превърна в една постоянна тревога. Като капещ кран в дъното на съзнанието ми, който не можех нито да спра, нито да пренебрегна. Кап, кап, кап. Джейкъб, Джейкъб, Джейкъб.

Така, макар и да не го споменавах често, раздразнението и тревогата ми понякога прекипяваха.

— Просто е невъзпитано! — дадох воля на гнева си един съботен следобед, когато Едуард ме взе след работа. Да се сърдя бе далеч по-лесно, отколкото да се чувствам виновна. — Направо е обидно!

Бях променила графика на обажданията с надеждата за различна реакция. Този път се бях обадила от работата, но бях попаднала на неуслужливия Били. За пореден път.

— Били твърди, че не искал да говори с мен — казах ядосано аз и погледнах гневно дъжда, който се стичаше по стъклото на колата. — Че си бил вкъщи, но отказвал да измине трите крачки до телефона! Обикновено Били казва, че е навън или че спи, или нещо такова. Ясно е като бял ден, че ме лъже, но поне е любезен начин да затвори. Предполагам вече и Били ме мрази. Не е честно.

— Не теб, Бела — каза тихо Едуард. — Никой не мрази теб.

— Усещането е същото — измърморих, кръстосвайки ръце на гърдите си. Жестът беше единствено израз на твърдоглавие. В тялото ми вече нямаше дупка, почти не помнех усещането за празнина.

— Джейкъб знае за нашето завръщане и сигурно е наясно, че двамата сме заедно — отбеляза Едуард. — Никога не би се приближил до мен. Враждебността е вкоренена твърде дълбоко.

— Но това е глупаво. Та той знае, че не си… като другите вампири.

— Въпреки това си има причини да се държи на разстояние.

Взирах се през предното стъкло, виждайки единствено лицето на Джейкъб, застинало в горчивата маска, която ненавиждах.

— Бела, ние сме това, което сме — каза тихо Едуард. — Аз мога да се контролирам, но се съмнявам, че той го умее. Много е млад. Ако се видим, най-вероятно ще се стигне до бой, а не знам дали бих могъл да спра нещата, преди да го у… — той рязко млъкна, но побърза да продължи. — Преди да го нараня. А ти ще си нещастна. Не искам да се случва.

Спомних си какво бе казал Джейкъб онзи път в кухнята, когато чух с кристална яснота думите му и дрезгавия му глас: Не съм сигурен, че мога да се контролирам дотолкова, че да се справя с положението… вероятно и ти няма да останеш особено доволна, ако убия приятелката ти.

— Едуард Кълън — прошепнах. — „Убия“ ли се канеше да кажеш? Това ли започна да казваш?

Той извърна поглед и се зазяпа в дъжда. Пред нас червената светлина на светофара, който изобщо не бях забелязала, изгасна, светна зелено и той потегли отново напред много бавно. Нетипично за него.

— Бих се постарал… изключително много… да не го направя — каза накрая.

Зяпнах го с отворена уста, но той продължи да гледа право напред. Спряхме на знака стоп на ъгъла.

Внезапно се сетих какво се бе случило с Парис, когато Ромео се бе завърнал. Текстът в пиесата бе съвсем кратък: Сражават се. Граф Парис пада.

Но това бе абсурдно. Невъзможно.

— Е — казах и си поех дълбоко дъх, клатейки глава, за да прогоня думите. — Нищо такова няма да се случи, така че няма смисъл да се тревожим по въпроса. А знаеш, че в момента Чарли седи и гледа в часовника. Най-добре да ме прибереш у дома, преди да си навлека допълнителни неприятности, задето закъснявам.

Обърнах лице към него и се усмихнах колебливо.

Всеки път, когато погледнех лицето му, това невъзможно съвършено лице, усещах как сърцето ми започва да блъска силно, бодро, усещах го в гърдите си. Този път пулсът ми изпревари обичайния ритъм, плод на лудешките ми чувства към него. Защото разпознах изражението върху каменното му лице.

— Вече си имаш допълнителни неприятности, Бела — прошепна той с неподвижни устни.

Плъзнах се към него, сграбчих ръката му и се втренчих през предното стъкло като него, за да видя това, което виждаше той. Не знам какво очаквах — може би Виктория, застанала насред улицата, а вятърът да развява огненочервената й коса, или пък редица високи черни наметала… или пък глутница разярени върколаци. Но не видях нищо.

— Какво? Какво има?

Той си пое дълбоко въздух.

— Чарли…

— Баща ми? — изпищях.

Той ме погледна и изражението му бе достатъчно спокойно, че да уталожи част от паниката.

— Чарли… вероятно няма да те убие, но определено му минава през ум — каза той. Потегли отново, спусна се по улицата ми, но подмина къщата и паркира край ръба на гората.

— Какво съм направила? — ахнах.

Едуард погледна назад към къщата. Проследих погледа му и за първи път забелязах какво е паркирано в алеята редом до полицейската кола. Лъскав, яркочервен, невъзможно да бъде незабелязан. Моят мотоциклет се перчеше на алеята.

Според Едуард Чарли бе готов да ме убие, така че явно бе наясно, че… че е мой. Само един човек можеше да стои зад тази подлост.

— Не! — изохках. — Защо? Защо му е на Джейкъб да ми причинява такова нещо? — болката от предателството ме заля. Та аз му имах безрезервно доверие, бях му доверила абсолютно всички свои тайни. Уж беше моят безопасен пристан — единственият човек, на когото винаги можех да разчитам. Естествено, в момента отношенията ни бяха обтегнати, но не смятах, че основите са подкопани.

Не смятах, че подлежат на подкопаване!

Какво бях направила, за да го заслужа? Чарли щеше да побеснее и което бе по-лошо — да се засегне и да се разтревожи. Нима не му струвах достатъчно грижи и без това? Никога не ми беше минало през ум, че Джейк би могъл да бъде толкова дребнав, толкова откровено подъл. В очите ми бликнаха парещи сълзи, но не от болка. Бях предадена. Внезапно така се ядосах, че главата ми запулсира, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— Още ли е там? — изсъсках.

— Да. Чака ни хей там — отвърна Едуард и кимна към тънката пътека, която разделяше на две тъмната сянка на ограждащата гора.

Скочих от колата и се втурнах към дърветата, вече свила ръце в юмруци за първия удар.

Защо бе нужно Едуард да е толкова по-бърз от мен? Хвана ме през талията още преди да стигна пътеката.

— Пусни ме! Ще го убия! Предател! — изкрещях последното към дърветата.

— Чарли ще те чуе — предупреди Едуард. — А веднъж вкара ли те в къщата, нищо чудно да зазида вратата.

Инстинктивно погледнах към къщата и ми се стори, че виждам единствено лъскавия червен мотор. Виждах червено. Главата ми отново запулсира.

— Дай ми само един рунд с Джейкъб и после ще се разправям с Чарли — напразно се борех да се освободя.

— Джейкъб Блак иска да се види с мен. Затова е останал да чака.

Това ме накара да застина — желанието да се бия моментално се изпари. Ръцете ми виснаха безпомощно. Сражават се. Граф Парис пада.

Бях ужасно ядосана, но не чак толкова ядосана.

— Ще говорите? — попитах.

— Малко или много.

— Колко? — гласът ми трепереше.

Едуард отметна косата от лицето ми.

— Не се тревожи, не е дошъл да се бием. Идва в ролята на… говорител на глутницата.

— О!

Едуард погледна отново към къщата, след това обгърна още по-плътно талията ми и ме задърпа към гората.

— Да побързаме. Чарли започва да губи търпение.

Не се наложи да влизаме навътре — Джейкъб ни чакаше съвсем в началото на пътеката. Беше се облегнал на един обрасъл с мъх дънер, а изражението му бе кораво и горчиво, точно както очаквах. Погледна първо мен, после и Едуард. Устата му се разтегли в невесела подигравателна усмивка, после се отдели от дървото. Застана на пръсти, бос, наведен леко напред, със свити в юмруци треперещи ръце. Изглеждаше още по-едър, отколкото при последната ни среща. Някак, колкото и да бе невероятно, продължаваше да расте. Ако застанеше до Едуард, щеше да е с цяла глава по-висок.

Но Едуард се спря веднага щом го видя, оставяйки широко разстояние между нас. После извърна тяло, така че да се окажа зад него. Надникнах иззад него, за да се втренча в Джейкъб и да го обвинявам с поглед.

Мислех си, че като видя изпълненото му с омраза цинично лице, щях да се ядосам още повече. Вместо това се сетих за последния път, когато го бях видяла и за сълзите в очите му. Докато го гледах, гневът ми отслабваше, разколебаваше се. Толкова отдавна не го бях виждала — стана ми безкрайно неприятно, че именно по този начин се срещахме отново.

— Бела — каза Джейкъб вместо поздрав и кимна еднократно към мен, без да откъсва очи от Едуард.

— Защо? — прошепнах, опитвайки се да не издавам бучката, която бе заседнала в гърлото ми. — Как можа да ми причиниш такова нещо, Джейкъб?

Подигравателната усмивка изчезна, но изражението му си остана сурово и каменно.

— За добро е.

— Какво, за Бога, трябва да означава това? Да не искаш Чарли да ме удуши? Или искаш да получи инфаркт като Хари? Независимо колко си сърдит на мен, как можа да причиниш такова нещо на него?

Джейкъб трепна и веждите му се сключиха, но не отговори нищо.

— Не е искал да създава проблеми, а само Чарли да ти забрани да излизаш, за да не можеш да си с мен — прошепна Едуард, пояснявайки това, което Джейкъб не желаеше да изрече.

Очите на Джейкъб пламнаха от гняв, когато отново изгледа свирепо Едуард.

— О, Джейк! — изпъшках. — И без това съм наказана! Защо, мислиш, не идвам в Ла Пуш да ти сритам задника, задето не отговаряш на обажданията ми?

Очите на Джейкъб се стрелнаха към мен, но вече объркани.

— Затова ли било? — попита той, после стисна челюст, сякаш съжаляваше, че е проговорил.

— Мислел е, че аз не те пускам, а не Чарли — обясни отново Едуард.

— Престани — озъби му се Джейкъб.

Едуард не отговори.

Джейкъб потръпна, после стисна зъби със същата сила, както юмруците.

— Бела явно не е преувеличавала за… способностите ти — процеди той през стиснати зъби. — Така че вероятно вече знаеш защо съм тук.

— Да — съгласи се тихо Едуард. — Но преди да започнеш, искам да кажа нещо.

Джейкъб зачака, без да спира да свива и отпуска ръце в опит да овладее тръпките, които пробягваха по тялото му.

— Благодаря ти — каза Едуард и гласът му трепереше от дълбока искреност. — Никога няма да мога да изразя колко съм ти благодарен. Ще съм ти задължен за остатъка от… съществуването си.

Джейкъб се втренчи неразбиращо в него, а от изненада чак тръпките му замряха. Размени бърз поглед с мен, но аз бях точно толкова озадачена.

— Задето си опазил живота на Бела — поясни Едуард, а гласът му бе дрезгав и пламенен. — Когато аз… не го направих.

— Едуард — тръгнах да казвам, но той вдигна ръка, без да снема очи от Джейкъб.

За миг, преди отново да надене суровата маска, лицето на Джейкъб изрази разбиране.

— Не съм го направил заради теб.

— Знам. Но това не променя колко съм ти благодарен. Смятах, че е редно да го знаеш. Ако някога има нещо, което да е по силите ми…

Джейкъб вдигна едната си черна вежда.

Едуард поклати глава.

— Това не е по силите ми.

— А по чии тогава? — изръмжа Джейкъб.

Едуард погледна към мен.

— Нейните. Бързо схващам, Джейкъб Блак, и не правя една и съща грешка втори път. Оставам тук, докато тя не ми нареди да си тръгна.

За миг потънах в златистия му поглед. Не беше трудно да разбера какво бях пропуснала от разговора. Единственото нещо, което Джейкъб би могъл да поиска от Едуард, бе да си замине.

— Никога — прошепнах, все така впила поглед в очите на Едуард.

Джейкъб издаде звук, сякаш щеше да повърне. Неохотно откъснах поглед и се смръщих на Джейкъб.

— Имаш ли нужда от нещо друго, Джейкъб? Искаше да ми навлечеш неприятности — мисията ти е изпълнена. Чарли като нищо ще ме прати във военно училище. Но това няма да ме раздели от Едуард. Нищо не може да ни раздели. Какво друго искаш?

Джейкъб гледаше към Едуард.

— Исках само да напомня на твоите кръвопиещи приятели някои ключови моменти от споразумението, което са приели. Споразумението, което единствено ми пречи да му прегриза гърлото още в този миг.

— Не сме го забравили — отвърна Едуард в същия момент, в който аз попитах:

— Какви ключови моменти?

Джейкъб продължаваше да гледа свирепо към Едуард, но отговорът му бе насочен към мен.

— Споразумението е съвсем конкретно. Ако някой от тях ухапе човек, примирието е нарушено. Ухапе, а не убие — подчерта той. Най-накрая ме погледна. Очите му бяха студени.

Отне ми само секунда да схвана разликата, след което лицето ми стана точно толкова студено, колкото неговото.

— Това не ви влиза в работата.

— Дяволски… — успя единствено да каже той, преди да се задави от ярост.

Не очаквах прибързаните ми думи да предизвикат подобна силна реакция. Въпреки предупреждението, което бе дошъл да отправи, явно не е бил наясно. Явно е смятал, че предупреждава единствено като предпазна мярка. Не е съзнавал или не е искал да повярва, че вече съм направила своя избор. Че действително възнамерявах да стана член на семейство Кълън.

Отговорът ми го хвърли в конвулсии. Той притисна юмруци с все сила в слепоочията си, стисна очи и целият се сви в опит да контролира спазмите. Под тъмната кожа лицето му доби жълто-зелен оттенък.

— Джейк? Добре ли си? — обадих се разтревожено. Направих половин стъпка към него, но в същия миг Едуард ме сграбчи и ме дръпна зад собственото си тяло.

— Внимавай! Не може да се контролира — предупреди ме той.

Но Джейкъб вече почти се беше овладял, само ръцете му трепереха. Изгледа Едуард с неподправена омраза.

— Аз никога не бих я наранил.

Нито Едуард, нито аз пропуснахме да отбележим натъртеното местоимение и обвинението, което съдържаше. От устните на Едуард се откъсна ниско съскане. Джейкъб инстинктивно стисна юмруци.

— Бела! — ревът на Чарли проехтя откъм къщата. — Прибирай се в къщата на часа!

И тримата замръзнахме, заслушани в тишината, която последва крясъка.

Проговорих първа, гласът ми трепереше.

— По дяволите.

Гневното изражение на Джейкъб леко се поколеба.

— Съжалявам за това — измърмори той. — Трябваше да направя каквото можех, трябваше да опитам…

— Благодаря — треперенето на гласа ми заглуши сарказма. Тръгнах по пътеката, очакваща Чарли да влети през влажната папрат като разбеснял се бик. А аз щях да съм червеното знаме.

— Само още нещо — каза Едуард, после се обърна към Джейкъб. — Не открихме никаква следа от Виктория откъм нашата страна на границата, а вие?

Разбра отговора още в мига, в който Джейкъб си го помисли, но Джейкъб все пак го каза на глас.

— За последно, когато Бела беше… заминала. Оставихме я да мисли, че ще пробие линията ни, започнахме да затягаме примката, готови да я нападнем из засада…

По гръбнака ми се стрелна ледена тръпка.

— Но тя внезапно хукна като призрак. Смятаме, че вероятно е доловила миризмата на вашата малка женска и е побягнала. Оттогава не е влизала в нашите земи.

Едуард кимна.

— Когато все пак се завърне, вече няма да е ваша грижа. Ние ще…

— Тя уби на нашата територия — просъска Джейкъб. — Наша е!

— Не… — започнах да протестирам и срещу двамата.

— Бела! Виждам колата му и знам, че си някъде отвън. Ако не влезеш в къщата до една минута…! — Чарли не си направи труда да довърши заплахата.

— Да вървим — каза Едуард.

Обърнах се към Джейкъб, разкъсвана. Щях ли да го видя отново?

— Извинявай — прошепна той толкова тихо, че се наложи да прочета думата по устните му. — Чао, Белс.

— Ти обеща — напомних му отчаяно. — Все още сме приятели, нали?

Джейкъб бавно поклати глава и буцата в гърлото ми насмалко да ме задуши.

— Знаеш колко се мъчих да спазя обещанието си, но… не виждам как мога да продължавам. Не и сега… — той се помъчи да задържи строгата маска върху лицето си, но тя трепна и изчезна. — Липсваш ми — промълви само с устни. Едната му ръка посегна към мен с протегнати пръсти, сякаш му се искаше да са достатъчно дълги, за да преодолеят разстоянието помежду ни.

— И ти на мен — казах задавено. Ръката ми се протегна към неговата през огромното разстояние.

И сякаш бяхме свързани, ехото от неговата болка се изви в тялото ми. Неговата болка, моята болка.

— Джейк… — направих крачка към него. Исках да увия ръце около кръста му и да изтрия страдалческото изражение от лицето му.

Едуард ме дръпна назад, а този път ръцете му целяха да ме възпрат, а не да ме предпазят.

— Всичко е наред — казах, вдигайки очи към лицето му, изпълнена с доверие. Той щеше да разбере.

Но очите му бяха непроницаеми, изражението — безизразно. Студено.

— Не, не е.

— Пусни я — озъби се Джейкъб, наново побеснял. — Тя иска да се приближи! — той направи две големи крачки напред. В очите му проблесна очакване. Гръдният му кош сякаш се изду едновременно с тръпките.

Едуард ме избута зад себе си и се извъртя с лице към Джейкъб.

— Не! Едуард…!

— Изабела Суон!

— Хайде! Чарли е бесен! — гласът ми бе изпълнен с паника, но вече не заради Чарли. — Побързай!

Побутнах го и той донякъде се овладя. Задърпа ме бавно назад, без да отделя очи от Джейкъб, докато отстъпвахме заднишком.

Джейкъб ни наблюдаваше с мрачна гримаса върху горчивото си лице. Очакването угасна в очите му, а точно преди гората да го скрие от погледа ми лицето му се сгърчи от болка.

Знаех, че този последен образ ще ме преследва, докато не го видех отново да се усмихва.

И точно тогава реших, че ще го видя усмихнат, при това скоро. Щях да намеря начин да запазя приятеля си.

Едуард продължаваше да придържа талията ми, притиснал ме към себе си. Само това пречеше на сълзите да рукнат.

Бях изправена пред няколко твърде сериозни проблема.

Най-добрият ми приятел ме числеше към враговете си.

Виктория все още вилнееше на свобода, поставяйки всички, които обичах, в опасност.

Ако не станех вампир в най-скоро време, Волтури щяха да ме убият.

А сега излизаше, че ако стана вампир, куилеутските върколаци щяха да се опитат да свършат тази работа сами, а също и да се опитат да избият бъдещото ми семейство. Не смятах, че имат някакъв шанс, но дали при този опит нямаше да загине най-добрият ми приятел?

Доста сериозни проблеми. Тогава защо, когато излязохме изпод прикритието на последните дървета и зърнах изражението върху моравото лице на Чарли, всичко ми се стори безкрайно маловажно?

Едуард лекичко ме притисна.

— Тук съм.

Поех си дълбоко въздух.

Точно така. Едуард бе до мен, а аз бях в прегръдката му.

И докато това беше така, можех да се изправя пред всичко.

Изпънах рамене и тръгнах да посрещна съдбата си, а до мен крачеше моята орис.