Стефани Майър
Новолуние (25)

Двадесет и втора глава
Бягство

Деметри ни остави в светлата пищна рецепция, където Джана все още беше на поста си зад лъскавото бюро. Свежа, безобидна музика ромолеше от скрити колони.

— И не тръгвайте, преди да се стъмни — предупреди ни той.

Едуард кимна и Деметри побърза да си тръгне.

Джана не изглеждаше особено изненадана от тази размяна на думи, макар все пак подозрително да огледа взетото назаем наметало на Едуард.

— Добре ли си? — попита Едуард под носа си, така че жената да не може да го чуе. Гласът му бе загрубял от тревога, доколкото кадифето можеше да бъде грубо. Предположих, че положението ни все още го тревожеше.

— Най-добре да й намерим къде да седне, преди да е припаднала — обади се Алис. — Всеки момент ще рухне.

Едва тогава осъзнах, че треперя и цялото ми тяло се тресе, а зъбите ми тракат. Стаята около мен подскачаше и се размазваше пред очите ми. За части от секундата се замислих дали Джейкъб се чувства така, преди да се превърне във върколак.

Чух някакъв непонятен, странен звук в рязък контраст с тихата, ведра музика. Толкова силно треперех, че не можех да се ориентирам откъде идва шумът.

— Шшт, Бела, тихо — прошепна Едуард и ме придърпа към най-отдалеченото канапе, далеч от любопитния поглед на жената.

— Струва ми се, че изпада в истерия. Май трябва да я плеснеш — предложи Алис.

Едуард й хвърли трескав поглед.

И тогава разбрах. О! Звукът идваше от мен. Разкъсващият звук бе от риданията в гърдите ми. Именно заради тях се тресях така.

— Всичко е наред, в безопасност си, всичко е наред — повтаряше той отново и отново. Придърпа ме в скута си и ме зави с дебелото вълнено наметало, за да ме предпази от студената си кожа.

Съзнавах, че е глупаво да реагирам така. Кой знае с колко време разполагах, за да се наслаждавам на лицето му? Беше спасен, аз също и беше напълно възможно да ме изостави още щом се озовяхме на свобода. Прахосвах скъпоценни минути, тъй като сълзите в очите ми пречеха да виждам ясно чертите му — поведението ми бе непростимо.

Но в главата ми, някъде зад очите, където сълзите не можеха да отмият, образа, продължавах да виждам разтревоженото лице на жената с броеницата.

— Всичките тези хора — изхлипах.

— Знам — прошепна той.

— Толкова е ужасно.

— Да, така е. Как ми се иска да не беше станало пред теб.

Облегнах глава на студените му гърди и избърсах очи в дебелото наметало. Поех си дълбоко въздух няколко пъти, опитвайки се да се успокоя.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита един любезен глас. Беше Джана, която се беше надвесила над рамото на Едуард с поглед, който бе едновременно загрижен и професионално безразличен. Явно изобщо не се притесняваше да стои само на сантиметри от враждебно настроен вампир. Или изобщо не го съзнаваше, или просто професионализмът й бе на много високо ниво.

— Не — студено отвърна Едуард.

Тя кимна, усмихна ми се и изчезна.

Изчаках да се отдалечи достатъчно, за да не ме чуе.

— Наясно ли е какво се случва тук? — настоях аз, а гласът ми беше нисък и дрезгав. Започнах да се съвземам, дишането ми се успокояваше.

— Да, наясно е с всичко — отговори Едуард.

— А наясно ли е, че някой ден ще я убият?

— Наясно е, че съществува такава вероятност.

Това ме изненада. Не можех да разгадая изражението на Едуард.

— Надява се да решат да я задържат.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Иска да стане една от тях?

Той кимна кратко, без да откъсва поглед от лицето ми, изчаквайки реакцията ми. Потръпнах.

— Но как е възможно да го иска? — прошепнах по-скоро на себе си, без да очаквам отговор. — Как може да гледа как тези хора отиват в онази ужасна стая и да продължава да иска да стане част от това?

Едуард не отговори. Нещо в думите ми накара чертите му да се изкривят.

Докато се взирах в неестествено красивото му лице, опитвайки се да проумея на какво се дължи промяната, внезапно истината, че бях тук в обятията му, макар и за кратко, и че поне в този момент не ни грозеше смъртна опасност, ме връхлетя с пълна сила.

— О, Едуард — извиках аз и отново се разхлипах. Каква идиотщина. Завесата от сълзи беше твърде плътна, за да виждам лицето му, а това беше непростимо. Разполагах с време само до залез-слънце. Бях като в приказка с краен срок, след който магията щеше да се развали.

— Какво има? — попита притеснено и започна нежно да разтрива гърба ми.

Обвих ръце около врата му — кое беше най-лошото, което можеше да направи? Да ме отблъсне? Притиснах се още по-плътно.

— Странно ли е, че точно в този момент се чувствам щастлива? — попитах, а гласът ми пресекна на два пъти.

Той не ме отблъсна. Притисна ме към твърдите си като лед гърди толкова плътно, че едва си поемах въздух.

— Разбирам те — прошепна. — Но имаме достатъчно причини да сме щастливи. Една от тях е, че сме живи.

— Да — съгласих се аз. — Нелоша причина.

— И сме заедно — пошепна.

Дъхът му беше толкова сладостен, че ми се зави свят. Успях само да кимна, сигурна, че този довод нямаше същата тежест за него, както за мен.

— И с малко късмет утре също ще бъдем живи.

— Да се надяваме — разтревожено отвърнах аз.

— Изгледите са доста добри — увери ме Алис. Беше така притихнала, че почти бях забравила за присъствието й. — Ще видя Джаспър след по-малко от двадесет и четири часа — добави тя доволно.

Какъв късмет имаше! Можеше да се довери на бъдещето си.

Не можех за дълго да откъсна очи от лицето на Едуард. Гледах го и с всички сили желаех бъдещето да не приближава. Исках този момент да продължи вечно, а ако бе невъзможно — просто да спра да съществувам, когато отмине.

Едуард се взираше в мен, тъмните му очи бяха нежни и вече не ми беше трудно да се преструвам, че той изпитва същото. Така и направих. Преструвах се, за да удължа сладостния момент.

Той прокара пръсти по тъмните кръгове под очите ми.

— Изглеждаш толкова уморена.

— А ти изглеждаш жаден — прошепнах в отговор, взирайки се във виолетовите сенки под черните му ириси.

Той сви рамене.

— Няма значение.

— Сигурен ли си? Мога да седна до Алис — предложих с нежелание. Предпочитах да ме убие на място, отколкото да се отдели и на сантиметър от мен.

— Не ставай смешна — той въздъхна и сладкият му дъх погали лицето ми. — Никога не съм контролирал тази страна от природата си толкова добре.

Исках да му задам милион въпроси. Един от тях буквално пареше на езика ми, но стиснах устни. Не исках да развалям момента, колкото и странен да бе той тук, в тази стая, от която ми се повдигаше, под погледа на едно бъдещо чудовище.

Тук в прегръдките му ми беше толкова лесно да си представям, че все още ме иска. Отказвах да разсъждавам върху подбудите му, не исках да мисля дали се държи така, за да ме успокои, докато все още бяхме в опасност, или просто се чувстваше виновен за положението и доволен, че не е станал причина за смъртта ми. Вероятно му влияеше и дългото време, през което бяхме разделени, и в момента не го отегчавах. Нямаше значение. Много по-добре се чувствах, като се преструвах.

Лежах отпусната в прегръдката му, стараех се да запомня наново лицето му, мечтаех…

Той се взираше в лицето ми, сякаш зает със същото, докато двамата с Алис обсъждаха как да се приберем вкъщи. Думите им се лееха толкова тихо и бързо, та бях сигурна, че Джана не успяваше да ги разбере. Самата аз не разбрах половината. Дочух обаче, че ще се наложи да извършим няколко кражби. Интересно дали жълтото порше се беше завърнало при собственика си.

— Какви бяха всички тези приказки за певци — попита по едно време Алис.

— La tua cantante — отвърна Едуард. Думите прозвучаха като музика от устата му.

— Да, именно — каза Алис и за момент се вслушах в разговора им. Аз също се бях зачудила.

Усетих как Едуард вдига рамене.

— По този начин наричат човек, който мирише така, както Бела мирише за мен. Наричат я певица, защото кръвта й пее за мен.

Алис се засмя.

Бях уморена и ми се спеше, но упорито се борех срещу умората. Нямах намерение да пропусна и секунда от миговете, които ми бяха отредени с него. Докато разговаряше с Алис, от време на време внезапно се навеждаше и ме целуваше: гладките му като стъкло устни докосваха косата ми, челото ми, върха на носа ми. И всеки път допирът му сякаш изпращаше ток към отдавна замръзналото ми сърце. Ударите му сякаш изпълваха цялата стая. Беше рай насред самия ад.

Напълно изгубих представа за времето. Затова, когато ръцете на Едуард затегнаха прегръдката си около тялото ми и двамата с Алис вдигнаха напрегнат поглед към дъното на стаята, аз изпаднах в паника. Свих се в прегръдките на Едуард, когато Алек — с очи ярки като рубини, но все така безупречен в светлосивия си костюм, въпреки следобедната закуска — влезе през двойните врати.

Носеше добри новини.

— Свободни сте да си тръгвате — обяви той така топло, сякаш бяхме отдавнашни приятели. — Единствената ни молба е да не се мотаете из града.

Едуард отказа да се преструва на свой ред. Гласът му беше леденостуден.

— Това няма да е проблем.

Алек се усмихна, кимна и отново изчезна.

— Зад ъгъла тръгнете по десния коридор към първите асансьори — заобяснява Джана, докато Едуард ми помагаше да се изправя. — Лобито е два етажа по-надолу и излиза на улицата. А сега довиждане — добави тя любезно. Зачудих се дали професионализмът й бе достатъчен, за да я спаси.

Алис я изгледа мрачно.

Изпитах облекчение, че има и друг изход; не бях сигурна, че ще издържа още едно пътешествие под земята. Излязохме през луксозно лоби, мебелирано с вкус. Бях единствената, която погледна назад към средновековния замък, в който се помещаваше изисканата бизнес фасада. Слава Богу, кулата не се виждаше.

Фестивалът по улиците продължаваше с пълна сила. Докато бързо се провирахме по тесните, павирани улички, уличните лампи започнаха една по една да светват. Небето над нас беше мрачно, тъмносиво, но сградите бяха скупчени толкова близо, че изглеждаше още по-тъмно.

Празненството също бе по-мрачно. Тази вечер дългото, влачещо се наметало на Едуард не се набиваше на очи. Имаше и други хора в черни сатенени наметала, а пластмасовите вампирски зъби, които бях видяла в устата на онова момченце, явно бяха доста популярни и сред възрастните.

— Колко нелепо — промърмори Едуард.

Не забелязах кога Алис изчезна. Обърнах се към нея, за да я попитам нещо, и установих, че я няма.

— Къде е Алис? — изплашено прошепнах аз.

— Отиде да вземе чантите ви от мястото, където ги е скрила сутринта.

Бях забравила, че имам четка за зъби. Това определено подобри настроението ми.

— И ще открадне някоя кола, нали? — предположих.

Той се ухили.

— Не и докато не излезем от града.

Пътят до градските порти ми се стори безкрайно дълъг. Едуард забеляза, че съм изтощена, обви ръка около кръста ми и почти ме пренесе през целия път.

Потръпнах, когато минахме под тъмната каменна арка. Огромната вековна подвижна решетка над главите ни беше като врата на клетка, заплашваща да се спусне и да ни затвори вътре завинаги.

Едуард ме поведе към една тъмна кола, която ни чакаше със запален двигател в сенките от дясната страна на портата. За моя изненада се плъзна след мен на задната седалка, без да настоява да шофира.

Алис се извини:

— Съжалявам — тя направи жест към таблото — нямаше особено голям избор.

— Много е добра, Алис — усмихна се той. — Не може всички да са „Турбо“ 911.

Тя въздъхна.

— Ще взема да се сдобия с една такава съвсем законно. Беше невероятна.

— Ще ти купя за Коледа — обеща й Едуард.

Алис се обърна да му се усмихне, което ме разтревожи, тъй като колата вече набираше скорост по тъмния, виещ се път.

— Обаче жълта.

Едуард ме притискаше плътно към себе си. Беше ми топло и приятно в сивото наметало. Повече от приятно.

— Вече можеш да поспиш, Бела — прошепна той. — Всичко свърши.

Знаех, че има предвид опасността, кошмара в древния град, но въпреки това преглътнах с усилие, преди да му отговоря.

— Не искам да спя. Не съм уморена — само втората част беше лъжа. Нямах намерение да затварям очи. Купето беше слабо осветено от светлините на таблото и можех да виждам лицето му.

Той притисна устни в ямката под ухото ми.

— Опитай се.

Поклатих глава. Той въздъхна.

— Продължаваш да си упорита.

Наистина бях упорита. Борех се с натежалите си клепачи и спечелих.

Тъмният път беше най-тежката част от пътуването. Ярките светлини на летището във Флоренция ме освежиха, както и възможността да си измия зъбите и да се преоблека с чисти дрехи. Алис купи нови дрехи за Едуард и той хвърли черното наметало върху купчина боклуци в някаква уличка. Полетът до Рим беше толкова кратък, че умората не успя да надделее. Знаех, че полетът от Рим до Атланта ще бъде изморителен, затова помолих стюардесата да ми донесе кока-кола.

— Бела — укорително се обади Едуард. Знаеше, че не понасям добре кофеина.

Алис седеше зад нас. Чувах я да говори тихо с Джаспър по телефона.

— Не искам да спя — напомних му. Обяснението ми беше правдоподобно, защото беше вярно: — Ако сега затворя очи, ще видя неща, които не искам да си спомням. Ще сънувам кошмари.

Той не възрази.

Моментът би бил много подходящ да си поговорим, да получа отговорите, от които се нуждаех, но всъщност не желаех. Вече се отчайвах от мисълта какво вероятно щях чуя. Имахме достатъчно време да говорим необезпокоявано, а в самолета не можеше да ме избегне или поне не толкова лесно. Никой нямаше да ни чуе, освен Алис. Беше късно и повечето пътници гасяха лампичките над главите си и сънено молеха за възглавници. Един разговор би прогонил умората ми.

Аз обаче прехапах език, за да спра потока от въпроси. Може би умората ми пречеше да разсъждавам трезво, но се надявах, че като отлагам разговора, ще си спечеля още няколко часа за някой по-късен момент — ще разтегна съвместния миг като в приказка на Шехерезада.

Затова отпивах от колата и се опитвах дори да не мигам. Едуард изглеждаше напълно доволен да ме притиска в прегръдката си и да прокарва пръсти по овала на лицето ми отново и отново. Аз също докосвах лицето му. Не можех да се спра, макар да се страхувах, че после, когато отново останех сама, ще ме боли. Непрекъснато целуваше косата ми, челото ми, китките ми… но не и устните ми, което беше добре. В крайна сметка колко пъти можеше да бъде разбивано едно сърце и все още да продължава да бие? През последните дни преживях много неща, които можеха да ме убият, но не се чувствах по-силна. Напротив, чувствах се ужасно крехка, сякаш една-единствена дума можеше да ме покоси.

Едуард не казваше нищо. Може би се надяваше, че ще заспя. А може би нямаше какво да ми каже.

Спечелих битката срещу натежалите си клепачи. Бях будна, когато кацнахме на летището в Атланта и дори видях как слънцето изгрява над облаците, покриващи Сиатъл, преди Едуард да спусне щората над прозореца. Гордеех се със себе си. Не бях пропуснала нито миг.

Алис и Едуард не изглеждаха никак изненадани от посрещането ни на летище Сий-Так, но аз не го очаквах. Видях първо Джаспър, който сякаш изобщо не ме забеляза. Имаше очи само за Алис. Тя пъргаво се приближи към него, но не се прегърнаха като останалите двойки, които се посрещаха. Само се взираха един в друг, но това изглеждаше някак толкова интимно, че извърнах очи.

Карлайл и Есме ни чакаха в един тих ъгъл, в сянката на една колона, далеч от детектора за метал. Есме пристъпи към мен и силно ме прегърна, макар и доста непохватно, защото Едуард не ме изпускаше.

— Толкова съм ти благодарна — прошепна тя в ухото ми.

След това прегърна Едуард и доби вид, сякаш би се разплакала, стига да можеше.

— Това никога повече да не се случва — почти изръмжа тя.

Едуард се усмихна извинително.

— Извинявай, мамо.

— Благодаря ти, Бела — каза Карлайл. — Длъжници сме ти.

— Едва ли — промърморих аз. Безсънната нощ внезапно си каза думата. Имах чувството, че главата ми не е свързана с тялото ми.

— Тя едва се държи на крака — скара се Есме на Едуард. — Да я закараме вкъщи.

Не бях сигурна дали в този момент искам да си ходя вкъщи, но се запрепъвах слепешката през летището, подкрепяна от едната страна от Едуард, а от другата от Есме. Не знаех дали Алис и Джаспър ни следват, но бях прекалено изтощена, за да се обърна да проверя.

Сякаш в просъница стигнах до колата им. Разсъних се, когато с изненада видях, че Емет и Розали стоят облегнати на черния седан под слабите светлини на паркинга. Едуард се напрегна.

— Недей — прошепна Есме. — Тя се чувства ужасно.

— И би трябвало — отвърна Едуард, без да снишава глас.

— Тя не е виновна — казах аз, но вече завалях думите от изтощение.

— Позволи й да изкупи вината си — помоли го Есме. — Ще пътуваме с Алис и Джаспър.

Едуард изгледа кръвнишки абсурдно красивата русокоса вампирка.

— Моля те, Едуард — казах аз. Самата аз също не изгарях от желание да се возя с Розали, но вече бях причинила достатъчно неприятности на семейството.

Той въздъхна и ме побутна към колата.

Емет и Розали се качиха отпред, без да кажат нищо, и Едуард ме придърпа на задната седалка. Съзнавах, че повече нямаше да мога да се боря с умората и смирено положих глава на гърдите му, затваряйки очи. Двигателят замърка.

— Едуард — започна Розали.

— Знам — грубият глас на Едуард не й даде възможност да се извини.

— Бела? — нежно каза Розали.

Отворих изненадано очи. За първи път се обръщаше към мен.

— Да, Розали? — колебливо казах аз.

— Наистина страшно съжалявам, Бела. Чувствам се ужасно за всичко и същевременно съм ти дълбоко благодарна, че прояви достатъчно смелост, за да спасиш брат ми след всичко, което направих. Моля те, прости ми.

Думите й звучаха странно, някак надуто заради смущението й, но бяха искрени.

— Разбира се, Розали — смънках аз, сграбчвайки възможността да я накарам да ме мрази по-малко. — Вината изобщо не е твоя. Аз съм тази, която скочи от проклетата скала. Разбира се, че ти прощавам.

Думите ми едва се разбираха.

— Не се брои, защото е почти в безсъзнание, Роуз — изхили се Емет.

— В съзнание съм — възразих, но думите ми прозвучаха като въздишка.

— Оставете я да поспи — настоя Едуард, но гласът му беше малко по-топъл.

Настъпи тишина, чуваше се само тихото бучене на двигателя. Трябва да съм заспала, защото ми се стори, че Едуард отваря вратата и ме изнася от колата само секунди по-късно. Не можех да отворя очи. Отначало помислих, че сме още на летището.

След това чух гласа на Чарли.

— Бела! — извика той от далечината.

— Чарли — измърморих, опитвайки се да се отърся от унеса си.

— Шшт — прошепна Едуард. — Всичко е наред, вече си вкъщи и в безопасност. Продължавай да спиш.

— Не мога да повярвам, че имаш смелостта да се появиш пред мен — Чарли изрева към Едуард, а гласът му прозвуча съвсем отблизо.

— Татко, спри — изстенах аз.

Той не ме чу.

— Какво й е? — настоя Чарли.

— Просто е много уморена, Чарли — тихо го увери Едуард. — Моля те, остави я да си почине.

— Не ми казвай какво да правя! — извика Чарли. — Дай ми я. Махни си ръцете от нея!

Едуард се опита да ме прехвърли в прегръдката на Чарли, но аз здраво се вкопчих в него. Баща ми дърпаше ръката ми.

— Татко, спри — казах по-силно. Успях да отворя очи и да погледна Чарли с размазан поглед. — Сърди се на мен.

Бяхме пред къщата ни. Входната врата зееше отворена. Облаците над главите ни бяха прекалено гъсти и не можех да предположа кое време от денонощието беше.

— Можеш да си сигурна, че ще ти се сърдя — закани се той. — Влизай вътре.

— Добре, просто ме пуснете — въздъхнах.

Едуард ме остави да стъпя, но не усещах краката си. Въпреки това пристъпих напред, но тротоарът сякаш полетя към лицето ми. Едуард ме хвана, преди да се строполя на асфалта.

— Нека само я кача горе — каза Едуард. — И веднага си тръгвам.

— Не! — ужасено извиках. Не беше отговорил на нито един от въпросите. Дължеше ми поне това, нали?

— Няма да съм далече — Едуард прошепна тихо в ухото ми, така че Чарли нямаше как да го чуе.

Не чух отговора на Чарли, но Едуард ме понесе към къщата. Останах с отворени очи само до стълбището. Последното нещо, което усетих, бяха студените ръце на Едуард, опитващи се с мъка да откопчат пръстите ми от ризата му.