Стефани Майър
Новолуние (14)

Единадесета глава
Култ

Всеки път, когато отварях очи на утринната светлина и осъзнавах, че съм оцеляла още една нощ, ме обземаше изненада. А когато изненадата преминеше, сърцето ми започваше да препуска, а дланите ми да се потят. Започвах да дишам едва след като ставах от леглото и се уверявах, че Чарли също е оцелял.

Усещах, че се тревожи, като ме гледа как подскачам при всеки по-силен звук или пък внезапно пребледнявам по непонятни за него причини. От въпросите, които ми задаваше от време на време, съдех, че си обяснява промяната с продължителното отсъствие на Джейкъб.

Ужасът, който обикновено бе на преден план в мислите ми, в повечето случаи се разсейваше от факта, че е отминала още една седмица, а Джейкъб все още не ми се бе обадил. Но когато успявах да се съсредоточа върху нормалния си живот, ако въобще можеше да се каже така за живота ми, това дълбоко ме разстройваше.

Ужасно ми липсваше.

Достатъчно тежко ми беше да съм сама и преди да полудея от страх. А сега, повече от всякога, копнеех за безгрижния му смях и заразителната му усмивка. Нуждаех се от трезвата безопасност на самоделния му гараж и от топлата му ръка, обгърнала студените ми пръсти.

Очаквах да ми се обади в понеделник. Нима не искаше да докладва, ако е постигнал някакво развитие с Ембри? Исках да повярвам, че тревогите по приятеля му запълват цялото му време, а не че просто се бе отказал от мен.

Обадих му се във вторник, но никой не вдигна. Дали пак нямаше проблем с телефона? Или пък Били бе инвестирал в устройство, което идентифицира обаждащия се?

В сряда звънях на всеки половин час до единадесет вечерта, копнееща отчаяно да чуя топлината на гласа му.

В четвъртък в продължение на цял час стоях в пикапа, заключен отвътре и с ключове в ръка, мъчейки се да си намеря оправдание за кратко пътешествие до Ла Пуш, но така и не успях да го направя.

Знаех, че Лоран вече се е върнал при Виктория. Ако тръгнех към Ла Пуш, рискувах да поведа един от двама им натам. Ами ако ме настигнеха, когато Джейкъб е наоколо? Колкото и да ме болеше, знаех, че за Джейкъб е по-добре, че точно сега ме отбягва. По-безопасно.

Беше достатъчно зле, че не можех да измисля как да предпазя Чарли. Най-вероятно щяха да тръгнат да ме търсят през нощта, а какво бих могла да кажа на Чарли, за да го измъкна от къщата? Ако му кажех истината, щеше да ме прати в изолатор под ключ. Бих го изтърпяла, и то с радост, ако това щеше да го опази. Но Виктория все пак щеше да дойде първо в тази къща. Може би ако ме откриеше в нея, щеше да се задоволи с мен. Може би, след като приключеше с мен, щеше просто да си тръгне.

Така че не можех да избягам. Дори и да можех, къде щях да отида? При Рене? Потреперих при мисълта да завлека своите смъртоносни сенки в безопасния, слънчев свят на майка ми. Никога не бих я изложила на такъв риск.

Тревогата прояждаше дупка в стомаха ми. Съвсем скоро щях да се сдобия с втора, която да подхожда на първата.

Същата вечер Чарли отново ми направи услуга и пак се обади на Хари, за да разбере дали семейство Блак са извън града. Хари докладва, че Били присъствал на събранието на съвета в сряда и не споменал нищо за пътуване. Чарли ме предупреди да не досаждам — Джейкъб щял да ми се обади, когато прецени.

В петък следобед, докато се прибирах с пикапа от училище, внезапно проумях.

Карах, без да обръщам внимание на познатото шосе, бях оставила звука на двигателя да притъпи мислите ми и да заглуши тревогите ми, когато подсъзнанието ми неочаквано оповести присъдата, върху която явно от известно време работеше без мое знание.

В момента, в който ми хрумна, се почувствах пълна идиотка, че не съм се сетила по-рано. Вярно, доста неща ме тревожеха — като например вманиачени вампири, огромни мутирали вълци, назъбена дупка в гърдите ми — но когато разгледах доказателствата, нещата станаха смущаващо очевидни.

Джейкъб ме отбягваше. Чарли каза, че изглеждал странно, разстроен… Били ми отговаряше неясно, неучтиво.

Мили боже, знаех точно какво се случва с Джейкъб.

Сам Ули. Дори кошмарите ми се опитваха да ми подскажат. Сам беше докопал Джейкъб. Същото, което се бе случило с останалите момчета от резервата, бе протегнало пръсти и бе сграбчило приятеля ми. Бил е всмукан в култа на Сам.

Залята от неочаквана вълна емоции, осъзнах, че въобще не ме е предал.

Оставих пикапа да работи пред къщата на Чарли. Какво можех да направя? Претеглих рисковете.

Ако тръгнех да търся Джейкъб, рискувах Виктория или Лоран да ме открият с него. Ако не тръгнех да го търся, Сам щеше да го впримчи още по-здраво в своята страховита, принудителна банда. Може би ако не предприемех нещо незабавно, щеше да стане твърде късно.

Беше минала цяла седмица, а вампирите все още не ме бяха погнали. А една седмица бе предостатъчно време, за да се завърнат, явно вече не бях приоритет. Най-вероятно щяха да дойдат през нощта, както вече бях решила. Вероятността да ме последват до Ла Пуш бе много по-малка от опасността да загубя Джейкъб заради Сам.

Рискът да пътувам по самотното горско шосе бе оправдан. Вече не ставаше въпрос за безцелно посещение, уж да проверя какво става. Вече знаех какво става. Това бе спасителна операция. Трябваше да говоря с Джейкъб, дори да го отвлека, ако се наложеше. Веднъж бях гледала едно предаване за препрограмиране на хора с промити мозъци. Все имаше някакъв лек.

Реших все пак първо да се обадя на Чарли. Може би това, което се случваше в Ла Пуш, някак засягаше и полицията. Втурнах се в къщата, нетърпелива да потегля.

Чарли сам вдигна телефона.

— Началник-управление Суон.

— Татко, Бела е.

— Какво се е случило?

Този път не можех да оспоря очакването за катаклизъм в гласа му. Моят собствен трепереше.

— Тревожа се за Джейкъб.

— Защо? — попита ме той, изненадан от неочакваната тема.

— Мисля… Мисля, че нещо странно се случва долу в резервата. Джейкъб ми разказа, че разни странни неща се случват с хлапетата на неговата възраст. А сега и той се държи по същия начин и се страхувам.

— Какви неща? — попита той с професионалния си, служебен глас. Което беше добре — явно ме взимаше на сериозно.

— Ами в началото Джейкъб се страхуваше, после започна да ме избягва, а сега… Опасявам се, че в резервата са го привлекли в онази странна банда на Сам. Бандата на Сам Ули.

— Сам Ули? — повтори Чарли, отново изненадан.

— Да.

Гласът му беше по-спокоен, когато ми отговори.

— Мисля, че грешиш, Бела. Сам Ули е чудесно момче. Е, вече е мъж. Примерен син. Трябва да чуеш как говори Били за него. Прави чудеса с младежите в резервата. Той е този, който… — той млъкна насред изречението и предположих, че се канеше да спомене нощта, в която се загубих в гората. Побързах да продължа.

— Тате, не е така. Джейкъб се страхуваше от него.

— Говорила ли си с Били по този въпрос? — сега вече се опитваше да ме успокои. Споменавайки Сам, бях изгубила вниманието му.

— Били не проявява интерес.

— Е, Бела, тогава съм сигурен, че всичко е наред. Джейкъб е дете, вероятно просто се е шегувал. Сигурен съм, че е добре. В крайна сметка не може да прекарва всяка минута с теб.

— Не става въпрос за мен — настоях, но вече бях изгубила битката.

— Не е нужно да се тревожиш по този въпрос. Остави Били да се грижи за Джейкъб.

— Чарли… — гласът ми започваше да звучи като скимтене.

— Белс, доста неща са ми се струпали на главата. Двама туристи са изчезнали от пътеката край езерото Кресънт — гласът му прозвуча разтревожено. — Този проблем с вълците излиза извън контрол — за миг думите му отвлякоха вниманието ми — смаях се. Нямаше как вълците да са оцелели в битката с Лоран…

— Сигурен ли си, че са били вълците? — попитах.

— Страхувам се, че да, миличка. Имало… — той се поколеба. — Пак имало следи, а… този път и кръв.

— О! — значи не се бе стигнало до конфронтация. Лоран явно просто бе избягал на вълците, но защо? Видяното на поляната ставаше все по-странно и по-странно, невъзможно за разгадаване.

— Виж, наистина трябва да затварям. Не се тревожи за Джейк, Бела. Сигурен съм, че няма нищо.

— Добре — отвърнах кратко, разочарована, тъй като думите му ме подсетиха, че нямам време за губене. — Чао — затворих.

В продължение на една минута гледах телефона. Е, какво, по дяволите, реших накрая.

Били вдигна след две иззвънявания.

— Ало?

— Здрасти, Били — почти изръмжах. Но после се постарах да звуча по-дружелюбно. — Мога ли да говоря с Джейкъб, моля?

— Джейкъб не е у дома.

Виж ти, каква изненада!

— А знаеш ли къде е?

— Навън с приятели — гласът му бе предпазлив.

— Така ли? Дали ги познавам? Куил? — усещах, че думите ми не звучат така небрежно, както ми се искаше.

— Не — отвърна бавно Били. — Мисля, че днес не е с Куил.

Проявих достатъчно разум да не споменавам името на Сам.

— Ембри? — попитах.

Сега вече отговори с готовност.

— Да, с Ембри е.

Това ми беше достатъчно. Ембри бе един от тях.

— Е, предай му да ми се обади, когато се прибере, става ли?

— Разбира се, разбира се. Няма проблеми — щрак.

— Доскоро, Били — измърморих в глухата слушалка. Отидох в Ла Пуш, решена да чакам. Щях да стоя пред къщата му дори и цяла нощ, ако се наложеше. Дори на училище нямаше да отида. Все някога щеше да се прибере, а когато се прибереше, щеше да се наложи да поприказва с мен.

Съзнанието ми бе така ангажирано с мисли, че пътуването, от което толкова се страхувах, сякаш ми отне едва няколко секунди. Много по-рано, отколкото очаквах, дърветата започнаха да се разреждат и разбрах, че съвсем скоро ще видя първите малки къщи на резервата.

От лявата страна на шосето крачеше високо момче с бейзболна шапка.

За миг дъхът ми се заклещи в гърлото, изпълних се с надежда, че поне веднъж късметът ще се окаже на моя страна и съм се натъкнала на Джейкъб, без въобще да го търся. Но това момче бе твърде широкоплещесто, а косата под шапката бе късо подстригана. Дори в гръб бях сигурна, че е Куил, макар да изглеждаше по-едър от последния път. Какво им ставаше на тези куилеутски момчета? Да не би да ги хранеха с някакви експериментални хормони на растежа?

Пресякох насрещната лента и спрях до него. Вдигна глава, когато ръмженето на пикапа приближи. Изражението му по-скоро ме уплаши, отколкото изненада. Лицето му беше мрачно, замислено, а челото — тревожно, набраздено.

— О, здрасти, Бела — поздрави ме вяло.

— Здрасти, Куил… Добре ли си?

Той ме загледа свъсено.

— Добре съм.

— Искаш ли да те закарам някъде? — предложих.

— Ами, май да — смънка той. Заобиколи пикапа, тътрейки крака, отвори дясната врата и се покатери вътре.

— Накъде?

— Моята къща е в северната част, зад магазина — обясни ми той.

— Виждал ли си Джейкъб днес? — въпросът ми изскочи, преди още да е довършил изречението си.

Вгледах се нетърпеливо в него, в очакване на отговора му. Той се загледа за миг през предното стъкло, преди да отговори.

— От разстояние — каза най-накрая.

— От разстояние? — повторих.

— Опитах се да ги последвам, беше с Ембри — гласът му беше тих, едва се чуваше от шума на двигателя. Приведох се към него. — Знам, че ме видяха. Но после се обърнаха и просто изчезнаха сред дърветата. Май не бяха сами — предполагам, Сам и бандата му са били с тях. От близо час се въртя из гората и ги викам. Тъкмо бях излязъл отново на шосето, когато ти пристигна.

— Значи Сам все пак се е докопал до него — думите ми излязоха малко неясни, понеже бях стиснала зъби.

Куил ме зяпна.

— Ти знаеш ли за това?

Кимнах.

— Джейк ми беше разказвал… навремето.

— Навремето — повтори Куил и въздъхна.

— Сега като останалите ли се държи?

— Не се отделя от Сам — Куил извърна глава и плю през отворения прозорец.

— А преди това избягваше ли хората? Имаше ли вид на разстроен?

Гласът му бе нисък и дрезгав.

— Не толкова дълго, колкото останалите. Може би не повече от ден. След това Сам го настигна.

— За какво мислиш, че става въпрос? За наркотици или за нещо друго?

— Не мога да си представя Джейкъб или Ембри да се забъркат в нещо такова… но знам ли? Какво друго би могло да бъде? И не мога да разбера защо възрастните не се тревожат — той поклати глава и страхът пролича в очите му. — Джейкъб не искаше да става част от този… култ. Не разбирам какво е могло така да го промени — той ме загледа ужасено. — Не искам да съм следващият.

Моите очи отразяваха страха му. За втори път чувах да го описват като култ. Потръпнах.

— Родителите ти проявяват ли разбиране?

Той направи гримаса.

— Дядо ми е в съвета заедно с бащата на Джейкъб. Според него Сам Ули е най-прекрасното нещо, което се е случвало на това място.

Дълго време се гледахме един друг. Бяхме стигнали резервата и пикапът ми едва-едва пълзеше по празното шосе. Вече виждах единствения магазин в селото.

— Ще сляза тук — каза Куил. — Къщата ми е-хей там — той посочи малкия дървен правоъгълник зад магазина. Спрях на банкета и той скочи от колата.

— Смятам да чакам Джейкъб — казах му с твърд глас.

— Късмет — той затръшна вратата и затътри крака по шосето, привел глава с отпуснати рамене.

Изражението му продължи да ме преследва дори след като направих обратен завой и потеглих към къщата на Джейкъб. Беше ужасен, че ще е следващият. Какво, за бога, се случваше тук?

Спрях пред къщата, изгасих двигателя и смъкнах прозорците. Днес беше задушно, нямаше вятър. Опънах крака върху таблото и се настаних да чакам.

Долових някакво движение с периферното си зрение — обърнах се и забелязах Били, който ме наблюдаваше с объркано изражение през предния прозорец. Помахах му и се усмихнах пестеливо, но не помръднах от мястото си.

Очите му се присвиха. Той пусна обратно пердето. Бях готова да стоя, колкото се наложеше, но все пак ми се искаше да се занимавам с нещо. Изрових една химикалка от дъното на раницата и някакъв стар тест. Започнах да рисувам драскулки върху гърба на листа. Успях да нарисувам едва една редичка ромбове, преди да чуя остро почукване по вратата.

Подскочих и вдигнах глава, очаквайки Били.

— Какво правиш тук, Бела? — изръмжа Джейкъб.

Зяпнах го втрещено.

Джейкъб се бе променил коренно през последните седмици. Първото, което забелязах, бе косата му — прекрасната му коса бе изчезнала, подстригана бе съвсем късо и покриваше главата му с мастилен блясък, като черен сатен. Чертите на лицето му някак бяха закоравели, стегнати… състарени. Вратът и раменете му също бяха различни, някак по-плътни. Ръцете му, сграбчили рамката на прозореца, изглеждаха огромни, а сухожилията и вените изпъкваха рязко под червеникавата кожа. Но физическите промени бяха незначителни.

Изражението бе това, което го правеше почти друг човек. Откритата, дружелюбна усмивка бе изчезнала подобно на косата, топлината на тъмните му очи се бе превърнала в мрачно негодувание, което незабавно будеше тревога. Обвиваше го някакъв мрак. Сякаш слънчицето ми беше угаснало.

— Джейкъб? — прошепнах.

Той ме загледа с напрегнати и гневни очи.

Осъзнах, че не сме сами. Зад него стояха още четирима, все високи, с червеникава кожа, а черните им коси бяха подстригани късо като неговата. Сякаш бяха братя, не можех дори да различа Ембри сред тях. Приликата само се засилваше от удивително сходната враждебност във всеки чифт очи.

Във всеки, с едно изключение. Сам, най-възрастният от тях, стоеше най-отзад, а лицето му бе ведро и уверено. Наложи се да преглътна жлъчта, която се надигна в гърлото ми. Идеше ми да го цапардосам. Не, исках нещо друго. Повече от всичко желаех да съм нещо страховито и смъртоносно, с което никой не би искал да си има вземане-даване. Някой, който да накара Сам Ули да се изприщи от страх.

Исках да бъда вампир. Пожелах го толкова силно, че чак се изненадах, останах без дъх. Това бе най-забраненото желание — дори когато мотивът ми бе злонамерен, като например да спечеля преимущество над враг — защото бе най-болезненото. Това бъдеще бе загубено завинаги, всъщност никога не бе стояло пред мен. Помъчих се да се овладея, а дупката в гърдите ми кухо запулсира.

— Какво искаш? — попита Джейкъб, а изражението му ставаше все по-сърдито, като наблюдаваше играта на чувства върху лицето ми.

— Искам да говоря с теб — казах със слаб глас. Опитах се да се съсредоточа, но все още бях замаяна от пробуждането на забранената мечта.

— Слушам те — изсъска той през зъби. Погледът му бе пропит със злоба. Никога не го бях виждала да гледа така, още по-малко мен. Заболя ме изненадващо много — изпитах физическа болка, внезапно остро прорязване в главата.

— Насаме! — изсъсках на свой ред и сега гласът ми бе по-силен.

Той погледна зад себе си и бях сигурна накъде ще се насочат очите му. Всички до един се обърнаха, за да видят реакцията на Сам.

Сам кимна веднъж, а лицето му не промени изражението си. Каза нещо кратко на непознат, звучен език — сигурна бях единствено, че не е нито френски, нито испански, но предположих, че е езикът на куилеутите. Обърна се и влезе в къщата на Джейкъб. Останалите — Пол, Джаред и Ембри, предположих, го последваха.

— Добре — гневът му като че ли леко се уталожи в отсъствието на останалите. Лицето му бе малко по-спокойно, но и по-отчаяно. Устата му сякаш трайно бе увиснала в ъгълчетата.

Поех си дълбоко въздух.

— Знаеш какво искам да разбера.

Той не ми отговори. Само ме гледаше с горчивина.

Аз отвърнах на погледа му и мълчанието се проточи. Болката, изписана върху лицето му, подкопаваше решителността ми. Усещах как в гърлото ми се образува бучка.

— Можем ли да се поразходим? — попитах, докато все още можех да говоря.

Той не реагира по никакъв начин. Лицето му не се промени.

Излязох от колата, чувствайки невидимите очи, впити в мен иззад прозорците, и тръгнах към дърветата на север. Краката ми шляпаха в мократа трева и калта край шосето и тъй като това бе единственият звук, в началото реших, че не ме е последвал. Но когато се огледах, видях, че е точно до мен, краката му някак успяват да се движат безшумно.

Сред дърветата, където Сам Ули нямаше как да наблюдава, се почувствах малко по-добре. Докато крачехме, се борех да намеря най-подходящите думи, но нищо не се получаваше. Само гневът ми нарастваше, гневът, че Джейкъб някак бе въвлечен… че Били го бе допуснал… че този Сам бе в състояние да стои така уверен и спокоен…

Джейкъб внезапно ускори крачка и с лекота ме изпревари с дългите си крака, а после се извъртя и застана с лице към мен на пътя ми, така че се наложи и аз да спра.

Направи ми впечатление явната грациозност на движенията му. Та Джейкъб бе почти толкова непохватен, колкото и аз с този неспирен растеж. Кога ли се бе променил?

Но той не ми даде възможност да разсъждавам по този въпрос.

— Давай да приключваме — каза със суров, дрезгав глас.

Зачаках. Той знаеше какво искам.

— Не е каквото си мислиш — гласът му внезапно прозвуча уморено. — Нито пък каквото аз си мислех, безкрайно съм грешал.

— Тогава за какво става въпрос?

Той се вгледа дълго в лицето ми замислен. Гневът не бе напуснал съвсем очите му.

— Не мога да ти кажа — отвърна накрая.

Челюстта ми се стегна и аз проговорих през зъби.

— Нали бяхме приятели?

— Бяхме — като че ли леко натърти на миналото време.

— Но вече нямаш нужда от приятели — казах горчиво. — Имаш си Сам. Колко мило, винаги толкова си го уважавал.

— По-рано не го разбирах.

— А сега вече видя светлината. Алилуя.

— Не е каквото си мислех. Вината не е на Сам. Той ми помага, доколкото може — гласът му се накъса и той се загледа невиждащо някъде над главата ми, а очите му пламнаха от гняв.

— Помага ти — повторих подозрително. — Разбира се.

Но Джейкъб като че ли не ме слушаше. Дишаше бавно, дълбоко, опитвайки се да се успокои. Беше така побеснял, че ръцете му трепереха.

— Джейкъб, моля те — прошепнах. — Защо не ми кажеш какво се е случило? Може би ще мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне вече — думите му прозвучаха като тихо стенание, гласът му пресекна.

— Какво ти е сторил? — попитах, а очите ми се насълзиха. Протегнах ръце към него, както веднъж преди много време, и пристъпих напред с разтворени обятия.

Но този път той трепна и се дръпна, вдигайки ръце да се предпази.

— Не ме докосвай — прошепна.

— Да не би Сам да е заразен? — смотолевих. Тъпите сълзи се бяха отронили от ъгълчетата на очите ми. Избърсах ги с опакото на ръката си и скръстих ръце на гърдите си.

— Престани да обвиняваш Сам — думите потекоха твърде бързо, като наизустени. Ръцете му се вдигнаха, за да приберат косата, която вече не беше там, после се отпуснаха безжизнено край тялото му.

— Тогава кого да обвинявам? — отвърнах.

Той се усмихна наполовина — мрачна, крива усмивка.

— Не би искала да знаеш.

— Хайде бе! — троснах се. — Искам да знам, и то веднага.

— Грешиш — тросна се той на свой ред.

— Не смей да ми казваш, че греша, не на мен са промили мозъка! Кажи ми веднага чия е вината за всичко това, щом не е на Сам?

— Сама си го изпроси — изръмжа той, а очите му проблеснаха остро. — Ако толкова искаш да обвиняваш някого, защо не насочиш пръст към онези мръсни, вонящи кръвопийци, дето толкова ги обичаш?

Устата ми зяпна и дъхът ми излезе със свистене. Застинах намясто, пронизана от острите му думи. Болката се усука в познатите шарки из тялото ми, назъбената дупка ме разкъса отвътре навън, но агонията отстъпи на второ място — беше едва фон на хаоса в мислите ми. Не можех да повярвам, че съм чула правилно. Но лицето на Джейкъб не съдържаше и сянка на колебание. Само гняв.

Устата ми продължаваше да виси отворена.

— Нали ти казах, че не би искала да знаеш — натърти той.

— Не разбирам кого имаш предвид — прошепнах.

Той вдигна недоверчиво вежда.

— Мисля, че чудесно разбираш кого имам предвид. Нали не искаш да го кажа гласно? Не ми е приятно да те наранявам.

— Не разбирам кого имаш предвид — повторих механично.

— Семейство Кълън — каза бавно той, като проточи думата, взирайки се в лицето ми, докато говореше. — Видях — виждам в очите ти какво ти причинявам, когато спомена името им.

Поклатих глава в отрицание, като същевременно се опитвах да проясня мислите си. Откъде знаеше? И какво общо имаше това с култа на Сам? Нима бяха банда вампиромразци? И какъв бе смисълът да се организира подобна секта, когато във Форкс вече не живееха вампири? Защо Джейкъб бе започнал да вярва на историите за Кълън сега, когато доказателствата за съществуването им отдавна бяха изчезнали и никога нямаше да се завърнат?

Правилната реакция ми отне твърде дълго време.

— Не ми казвай, че си започнал да вярваш на суеверията на Били — казах в жалък опит да прозвуча подигравателно.

— Той знае повече, отколкото по-рано вярвах.

— Не се занасяй, Джейкъб.

Той ме изгледа с критични очи.

— Да оставим суеверията настрана — побързах да кажа — но пак не разбирам в какво обвиняваш… семейство Кълън — трепнах. — Та те заминаха преди повече от половин година. Как можеш да ги обвиняваш за това, което Сам прави сега?

— Сам нищо не прави, Бела. И знам, че са заминали. Но понякога… определени неща се задвижват и се оказва твърде късно.

— Какво се е задвижило? За какво е твърде късно? За какво ги обвиняваш?

Внезапно тикна лицето си в моето, а очите му светнаха от ярост.

— За това, че съществуват — просъска.

Смаях се и съвсем се обърках, когато чух предупредителния глас на Едуард, макар в момента дори да не се страхувах.

— Мълчи си, Бела. Не го предизвиквай — предупреждаваше той в ухото ми.

Откакто името на Едуард бе пробило внимателно изградените стени, зад които го бях погребала, повече не бях успяла да го заключа. Но през онези скъпоценни секунди, в които чувах гласа му, не изпитвах болка.

Джейкъб беснееше пред мен, трепереше от ярост.

Не можех да разбера защо тази халюцинация внезапно се бе появила. Джейкъб беше бесен, но все пак си беше Джейкъб. Нямаше нито адреналин, нито опасност.

— Дай му шанс да се успокои — настояваше гласът на Едуард.

Поклатих объркано глава.

— Държиш се абсурдно — казах и на двама им.

— Добре — отвърна Джейкъб и отново задиша дълбоко. — Нямам намерение да споря с теб. Вече няма значение, вредата е нанесена.

— Каква вреда?

Той дори не трепна, когато изкрещях думите в лицето му.

— Да се връщаме. Няма какво повече да си кажем.

Зяпнах.

— Напротив, имаме ужасно много да си казваме! Ти все още нищо не си казал!

Той закрачи обратно към къщата и безцеремонно ме подмина.

— Срещнах Куил днес — извиках след него.

Той спря насред крачката, но не се обърна.

— Помниш ли приятеля си Куил? Е, той умира от ужас.

Джейкъб се извъртя към мен. Изражението му бе изпълнено с болка.

— Куил — пророни единствено.

— И се тревожи за теб. Направо се е побъркал.

Джейкъб се взря някъде зад мен с отчаяни очи. Продължих да го ръчкам.

— Страх го е, че той ще е следващият.

Джейкъб се опря на едно дърво, а лицето му доби странен зеленикав оттенък под червеникавокафявата повърхност.

— Няма да е следващият — промърмори той. — Не би трябвало. Всичко приключи. Не би трябвало да продължава. Защо? Защо? — юмрукът му удари дървото. Дървото не беше кой знае колко масивно — стройно и само метър по-високо от Джейкъб. Но въпреки това се смаях, когато дънерът му поддаде и шумно се скърши от удара.

Джейкъб загледа нащърбения, счупен връх с изненада, която бързо премина в ужас.

— Трябва да се връщам — той се извъртя и потегли с такава скорост, че се наложи да подтичвам до него.

— Обратно при Сам!

— Може и така да се каже — стори ми се, че го чух. Не бях сигурна, понеже мънкаше и бе извърнат на другата страна.

Гоних го чак до пикапа.

— Чакай! — извиках, когато тръгна към къщата.

Той се извърна с лице към мен и забелязах, че ръцете му отново треперят.

— Върви си у дома, Бела. Вече не мога да си прекарвам времето с теб.

Глупавата, необяснима болка, която изпитах, бе невероятно силна. Очите ми отново се наляха със сълзи.

— Късаш… с мен ли? — думите бяха съвсем неуместни, но по-добре не можех да формулирам въпроса си. В крайна сметка, това между нас двамата беше много повече от ученически романс. Беше много по-силно.

Той се изсмя горчиво, сякаш излая.

— Не мисля. Ако нещата стояха по този начин, щях да кажа „Нека да останем приятели“. А аз не мога да кажа дори това.

— Джейкъб… защо? Нима Сам не ти дава да имаш други приятели? Моля те, Джейк. Ти обеща. Имам нужда от теб! — пустотата от предишния ми живот, преди Джейкъб да възвърне някакво подобие на разум в него, надигна глава и отново се изправи пред мен. Чувството за самота задави гърлото ми.

— Съжалявам, Бела — Джейкъб изрече отчетливо всяка дума със студен глас, който сякаш не принадлежеше на него.

Не можех да повярвам, че действително това иска да каже. Имах чувството, че нещо друго се опитва да намери израз през гневните му очи, но не можех да схвана посланието.

Може би изобщо не ставаше въпрос за Сам. Може би нямаше нищо общо и със семейство Кълън. Може би просто се опитваше да се измъкне от безнадеждна ситуация. Може би трябваше да му позволя да го направи, ако това бе най-доброто за него. Така би трябвало да направя. Така беше редно.

Но чух как гласът ми преминава в шепот.

— Съжалявам, че не можех… преди… Ще ми се да можех да променя това, което чувствам към теб, Джейкъб — бях отчаяна, пресягах се, разтягах истината така, че тя почти възприе формата на лъжа. — Може би… може би бих могла да се променя… — прошепнах. — Може би, ако ми дадеш малко време… само не ме изоставяй сега, Джейк. Не мога да го понеса.

За секунда изражението му се смени от гняв към страдание. Една трепереща ръка се протегна към мен.

— Не. Недей да мислиш така, Бела, моля те. Не обвинявай себе си, не си мисли, че вината е твоя. Всичко е заради мен. Кълна се, няма нищо общо с теб.

— Тия стандартни обяснения са нещо ново между нас — прошепнах.

— Честна дума, Бела. Не се опитвам… — той правеше усилие, гласът му стана още по-дрезгав, докато се бореше да овладее емоциите си. Очите му бяха измъчени. — Вече не съм достатъчно добър да ти бъда приятел или каквото и да било друго. Не съм това, което бях преди. Не съм добър човек.

— Какво? — зяпнах го, объркана, ужасена. — Какво говориш? Та ти си толкова по-свестен от мен, Джейк. Ти си добър човек! Кой ти каза, че не си? Сам ли? Това е гнусна лъжа, Джейк! Не му позволявай да ти говори така! — внезапно отново се разкрещях.

Лицето на Джейк доби сурово и потиснато изражение.

— Не се налага някой да ми го казва. Аз си знам какво съм.

— Ти си мой приятел, ето какво си! Джейк — недей!

Той отстъпваше назад.

— Съжалявам, Бела — повтори отново, но този път едва смънка думите си. Обърна се и почти се затича към къщата.

Не можех да помръдна от мястото си. Загледах къщичката — струваше ми се твърде малка, за да побере четири едри момчета и двама още по-едри мъже. Отвътре нямаше никаква реакция. Не трепваха пердета, не се чуваха звуци, не се долавяше движение. Къщата ме наблюдаваше безучастно.

Започна да ръми и капките започнаха да капят тук и там по кожата ми. Не можех да сваля очи от къщата.

Джейкъб щеше да се върне. Трябваше да се върне.

Дъждът се усили, а също и вятърът. Капките вече не падаха отгоре, идваха под ъгъл от запад. Усещах соления дъх на океана. Косата ми се ветрееше около лицето ми, лепнеше по влажните места и се оплиташе в миглите ми. Чаках.

Накрая вратата се отвори и аз направих крачка напред от облекчение.

Били придвижи количката си до рамката на вратата. Не виждах друг зад него.

— Чарли току-що се обади, Бела. Казах му, че си тръгнала към къщи — очите му бяха изпълнени със съчувствие.

И това съчувствие някак подчерта колко окончателно е всичко. Не казах нищо. Само се обърнах механично и се покатерих в пикапа. Бях оставила прозорците отворени и седалките бяха хлъзгави и мокри. Нямаше значение. И без това бях вир-вода.

Не е толкова страшно! Не е толкова страшно!, умът ми се опитваше да ме утеши. Вярно беше. Не беше толкова страшно. Не беше настъпил краят на света, нямаше как да се случи втори път. Просто бе краят на малкото покой, който ми бе останал. Само това.

Не е толкова страшно, съгласих се, после добавих: Но е достатъчно страшно.

Мислех, че Джейкъб е започнал да лекува дупката в гърдите ми или поне да я запушва, да възпира болката. Грешала съм. Просто е дълбаел своя дупка, така че сега бях надупчена като швейцарско сирене. Интересно как не се разпадах на парчета.

Чарли ме чакаше на верандата. Когато спрях колата, той излезе да ме посрещне.

— Били се обади. Каза, че си се скарала с Джейк, че си доста разстроена — обясни той, докато ми отваряше вратата.

След това ме погледна в лицето. Видях как очите му ужасено проблясваха в разбиране. Опитах се да си представя как изглежда лицето ми, да разбера какво вижда. Усещах го празно и студено и осъзнах на какво му напомня.

— Не беше точно така — промърморих.

Чарли ме обгърна с ръка и ми помогна да се измъкна от колата. Не каза нищо за мокрите ми дрехи.

— А какво стана? — попита, когато влязохме вътре. Докато говореше, смъкна одеялото от облегалката на дивана и го уви около раменете ми. Осъзнах, че все още треперя.

Гласът ми бе безжизнен.

— Сам Ули казва, че Джейкъб не може повече да дружи с мен.

Чарли ме стрелна особено.

— Кой ти го каза?

— Джейкъб — заявих, макар да не го бе казал с тези думи. Но все пак беше вярно.

Веждите на Чарли се събраха.

— Наистина ли смяташ, че нещо не е наред с хлапето на Ули?

— Убедена съм. Но Джейкъб не иска да ми каже — чувах как водата от дрехите ми капе по пода върху линолеума. — Отивам да се преоблека.

Чарли се бе замислил дълбоко.

— Добре — отвърна той разсеяно.

Реших да си взема душ, понеже ми беше ужасно студено, но горещата вода не даде очаквания температурен ефект върху кожата ми. Когато накрая се предадох и спрях водата, продължих да треперя от студ. Във внезапно настъпилата тишина чух как Чарли говори с някого на долния етаж. Увих една кърпа около тялото си и открехнах вратата на банята. Гласът му бе гневен.

— Това не го вярвам. Въобще не ми звучи логично — после настъпи тишина и тогава осъзнах, че говори по телефона. — Недей да обвиняваш Бела! — внезапно извика Чарли.

Подскочих. Когато отново проговори, гласът му беше внимателен и по-тих.

— Бела още от самото начало съвсем ясно даде да се разбере, че с Джейкъб са само приятели… Е, ако става въпрос за това, тогава защо не каза още в началото? Не, Били, смятам, че тя е права по този въпрос… Защото познавам дъщеря си и щом тя казва, че по-рано Джейкъб се е страхувал… — той млъкна по средата на изречението, а когато заговори отново, почти крещеше. — Какво искаш да кажеш, че не познавам дъщеря си толкова добре, колкото си мисля? — той се заслуша за миг, а отговорът му бе толкова тих, че едва го чух. — Ако смяташ, че ще й напомням за онзи случай, много грешиш. Тъкмо е започнала да се възстановява, и то най-вече заради Джейкъб, поне така си мислех. Ако това, което Джейкъб прави с онзи Сам, отново я тласне в депресия, тогава Джейкъб ще отговаря пред мен. Ти си ми приятел, Били, но това се отразява на семейството ми.

Настъпи нова пауза.

— В това поне си прав — ако тия момчета направят и крачка встрани, веднага ще науча. Можеш да си сигурен, че ще сме нащрек — вече не беше Чарли, сега беше полицейският началник Суон. — Хубаво. Да. Дочуване — телефонът тресна върху вилката.

Претичах на пръсти през коридора и се шмугнах в стаята си. Чарли си мърмореше сърдито в кухнята.

Значи Били се опитваше да обвини мен. Подвеждала съм Джейкъб и накрая му е писнало.

Странно, защото аз самата се опасявах от подобно нещо, но последните думи на Джейкъб вече ми подсказаха друго. Тук ставаше въпрос за нещо много повече от несподелена любов и се учудих, че Били пада толкова ниско да твърди подобно нещо. Това ме накара да смятам, че каквато и тайна да криеха, тя бе далеч по-голяма, отколкото си мислех. Но поне Чарли вече беше на моя страна.

Облякох си пижамата и пропълзях в леглото. В момента животът и без това ми се струваше достатъчно мрачен, затова си позволих да играя нечестно. Дупката, всъщност вече дупките, и без това ме боляха, така че — защо не? Извадих спомена, не истински спомен — това би било твърде болезнено — а фалшивия спомен за гласа на Едуард днес следобед и го пусках отново и отново в мислите си, докато накрая заспах със сълзи върху безизразното си лице.

Тази нощ сънят беше различен. Валеше дъжд и Джейкъб крачеше безшумно до мен, макар под моите крака земята да хрущеше като сух чакъл. Но това не беше моят Джейкъб — беше новият озлобен, грациозен Джейкъб. Плавната гъвкавост на походката му ми напомняше на друг и докато го наблюдавах, чертите му започнаха да се променят. Червеникавият цвят на кожата му се разтопи и лицето му стана бледо, бяло като кост. Очите му станаха златисти, после алени, после отново златисти. Подстриганата му коса се заусуква на вятъра и там, където вятърът я докосваше, ставаше бронзова на цвят. А лицето му стана толкова красиво, че сърцето ме заболя. Протегнах ръка да го докосна, но той направи крачка назад и вдигна ръце като щит пред себе си. И в този момент Едуард изчезна.

Когато се събудих в тъмното, не бях сигурна дали току-що съм започнала да плача, или сълзите ми бяха рукнали още докато съм спала и продължаваха да текат и сега. Загледах се в тъмния таван. Усещах, че е посред нощ — все още наполовина спях, може би дори повече от наполовина. Затворих уморено очи и се помолих за сън без сънища.

Точно тогава чух звука, който вероятно ме беше събудил. Нещо остро дращеше по дължината на прозореца с пронизително скърцане като нокти по стъкло.