Стефани Майър
Новолуние (3)

Пролог

„Тез бурни чувства имат бурен край. Умират те в триумфа си върховен, тъй както огън и барут загиват в целувката си.“

Ромео и Жулиета, действие II, сцена 6

Имах чувството, че съм попаднала в един от онези ужасни кошмари, в които трябва да тичаш с всички сили, докато дробовете ти се пръснат, но не можеш да накараш тялото си да се движи достатъчно бързо. Краката ми сякаш се движеха все по-бавно, докато се опитвах да си проправя път през безразличната тълпа, но стрелките на огромната часовникова кула не забавяха ход. Неумолимо, безпощадно те пълзяха към безмилостния край, към края на всичко.

Но това не беше сън и за разлика от другите кошмари, сега не тичах, за да спася собствения си живот, тичах, за да спася нещо далеч по-ценно. Днес собственият ми живот не означаваше нищо.

Алис бе казала, че има голяма вероятност и двете да умрем тук. Може би нещата щяха да са по-различни, ако ярката слънчева светлина не я правеше безсилна. Само аз можех да претичам през този осветен, претъпкан площад.

Но не можех да тичам достатъчно бързо.

Затова за мен беше без значение, че сме заобиколени от извънредно опасните си врагове. Когато часовникът започна звучно да отбелязва часа и земята под омекналите ми крака завибрира, вече знаех, че съм закъсняла. Бях почти доволна, че в сенките в периферията на площада дебне нещо кръвожадно. Ако не успеех сега, нямаше да имам никакво желание за живот.

Часовникът отново удари, а слънцето лееше лъчите си точно от средата на небосвода.