Стефани Майър
Новолуние (27)

Двадесет и четвърта глава
Гласуване

Той не остана особено доволен, лесно го прочетох по лицето му. Но ме хвана в прегръдките си, без да спори повече, и гъвкаво скочи през прозореца, приземявайки се леко като котка, без дори да ме разтръска. Разстоянието до земята се оказа малко повече, отколкото си мислех.

— Хайде тогава — каза той, а гласът му кипеше от недоволство. — Качвай се.

Помогна ми да се кача на гърба му и хукна. Даже след толкова време това ми се стори съвсем естествено. Лесно. Явно беше от онези неща, които никога не се забравят. Като карането на колело.

В гората беше много тихо и тъмно, докато фучеше през нея, дишайки бавно и равномерно — толкова тъмно, че дърветата, които летяха покрай нас, бяха почти невидими и само движението на въздуха в лицето ми издаваше скоростта ни. Въздухът беше влажен, не пареше на очите ми, както вятърът на големия площад, и това ми действаше добре. Както и самата нощ след онази ослепителна яркост. Напомняше ми на дебелия юрган, под който играех като малка — тъмнината беше позната, закриляше ме.

Спомних си, че навремето се страхувах, когато тичаше така през гората, дори се налагаше да затварям очи. Сега това ми се струваше глупаво. Държах очите си широко отворени, подпряла брадичка върху рамото му и буза, долепена до шията му. Скоростта ме изпълваше с въодушевление. Беше сто пъти по-вълнуващо от мотоциклет.

Извърнах лице към него и притиснах устни в каменностудената кожа на шията му.

— Благодаря ти — обади се той, а неясните, тъмни силуети на дърветата продължаваха да се стрелкат край нас. — Това означава ли, че си решила дилемата дали си будна, или не?

Разсмях се. Смехът ми прозвуча без усилие, лек, естествен. Звучеше на място.

— Не съвсем. По-скоро, че няма да се мъча да се събуждам. Поне не и тази вечер.

— Някой ден ще спечеля отново доверието ти — измърмори той. — Пък ако ще да е последното нещо, което ще направя на този свят.

— Но аз ти вярвам — уверих го. — Не вярвам на себе си.

— Би ли пояснила, моля те?

Бе намалил ход и вече ходеше — разбрах го, защото вятърът спря да свири — и предположих, че не сме далече от къщата. Даже ми се стори, че чувам шума от реката, която течеше някъде наблизо в тъмнината.

— Ами… — помъчих се да намеря правилните думи. — Не вярвам, че съм… достатъчна за теб. За да те заслужавам. Че в мен изобщо има нещо, което да те задържи.

Той спря и протегна ръце, за да ме смъкне от гърба си. Нежните му ръце не ме пуснаха и след като ме постави на крака. Вместо това ме обгърнаха плътно и ме притиснаха към гърдите му.

— Силата, с която ме държиш, е вечна и ненарушима — прошепна ми той. — Никога не се съмнявай.

Но как бих могла да повярвам?

— Така и не ми каза… — промълви след малко.

— Какво?

— Кой е най-големият ти проблем?

— Познай отведнъж — въздъхнах и протегнах ръка да докосна връхчето на носа му с показалеца си.

Той кимна.

— По-страшен съм от фамилия Волтури — каза мрачно. — Предполагам съм си го заслужил.

Завъртях очи.

— Най-страшното, което мога да очаквам от Волтури, е да ме убият.

Той зачака с напрегнати очи.

— А ти можеш да си тръгнеш — продължих. — Волтури, Виктория… не могат да се сравняват с това.

Дори в тъмнината видях как страданието изкривява чертите му — напомни ми за изражението му под погледа на Джейн. Прилоша ми веднага и съжалих, че съм казала истината.

— Недей — прошепнах, докосвайки лицето му. — Недей да страдаш.

Той изкриви едното ъгълче на устата си в половинчата усмивка, която така и не стигна до очите му.

— Да имаше как да те накарам да разбереш, че не мога да си тръгна — прошепна. — Предполагам само времето ще може да те убеди.

Тази идея доста ми допадна.

— Добре — съгласих се.

Изражението му бе все така измъчено. Опитах се да го разсея с незначителни приказки.

— Щом си решил да останеш, може ли да си получа обратно нещата? — попитах с най-лекия тон, който успях да докарам.

Опитът ми подейства в известна степен: той се разсмя. Но очите му си останаха непроницаеми.

— Въобще не съм ти взимал нещата — заобяснява той. — Знаех, че не е редно, след като ти бях обещал спокойствие без нищо, което да ти напомня за мен. Беше глупаво и детинско, но ми се искаше да ти оставя нещо от себе си. Дискът, снимките, билетите — всичко е под дъските на пода в стаята ти.

— Наистина ли?

Той кимна, като че ли леко развеселен от очевидното ми задоволство при този незначителен факт. Но не достатъчно, за да може болката да изчезне изцяло от лицето му.

— Мисля — започнах бавно, — не съм сигурна, но се чудя… мисля си, че може би съм си знаела през цялото време.

— Какво си знаела?

Исках единствено да премахна болката от очите му, но още щом изрекох думите, те ми прозвучаха много по-верни, отколкото си мислех.

— Някаква част от мен, вероятно подсъзнанието, така и не спря да вярва, че все още се интересуваш дали съм жива, или не. Вероятно затова чувах гласове.

За миг настъпи пълно мълчание.

— Гласове ли? — попита той безизразно.

— Ами всъщност само един глас. Твоят. Но това е дълга история — напрегнатото му изражение ме накара да съжаля, че съм засегнала темата. Дали щеше да сметне, че съм луда, както всички останали? А дали те не бяха прави? Но поне изражението му, че сякаш нещо го изгаря, се стопи.

— Разполагам с доста време — гласът му бе неестествено равен.

— Жалка история е.

Той продължаваше да чака. Не бях сигурна как точно да обясня.

— Помниш ли какво ти каза Алис за екстремните спортове?

Той проговори без интонация и без емоция.

— Скочила си от скалата за забавление.

— Ъм, да. А преди това, с мотора…

— Мотор? — попита. Познавах гласа му достатъчно добре, че да доловя как нещо кипва под цялото спокойствие.

— Май това не съм го разказвала на Алис.

— Не.

— Ами по този въпрос… Разбираш ли, открих, че… когато правя нещо опасно или глупаво… някак те помня много по-ясно — признах си накрая, чувствайки се ужасно тъпа. — Помнех как звучи гласът ти, когато си ядосан. Направо го чувах, сякаш стоиш точно до мен. В повечето случаи се стараех да не мисля за теб, но от този глас не ме болеше толкова. Сякаш отново ме закриляше. Сякаш не искаше да се нараня. И се чудех дали причината да те чувам толкова ясно е, че въпреки всичко винаги съм знаела, че не си спирал да ме обичаш.

И отново, изричайки тези думи, усетих някакво чувство на вътрешна убеденост. На правота. Нещо дълбоко в мен разпозна истината.

Думите му излязоха задавени.

— Ти… си… рискувала живота си… за да чуеш…

— Шшт — прекъснах го. — Чакай малко. Май току-що получих прозрение.

Сетих се за онази нощ в Порт Анджелис, когато бях получила първата халюцинация. Бяха ми хрумнали два отговора — че или съм луда, или съзнанието ми се старае да угоди на копнежа ми. Не ми беше хрумвал друг вариант.

Ами ако…

Ами ако искрено вярваш, че нещо е истина, а всъщност дълбоко грешиш? Ами ако така упорито си убеден в правотата си, че дори отказваш да потърсиш истината? Дали тя ще замлъкне, или ще се опита да си пробие път?

Вариант номер три: Едуард ме обичаше. Връзката, изкована помежду ни, не можеше да се наруши от отсъствие, разстояние или време. И независимо колко по-специален или по-красив, или по-умен, или по-съвършен от мен беше той, той беше точно толкова необратимо променен, колкото и аз. Както аз винаги щях да му принадлежа, така и той винаги щеше да бъде мой.

Дали не се бях опитвала да си внуша именно това?

— О!

— Бела?

— О! Ясно. Схванах.

— Прозрението ти? — попита той, а гласът му бе изопнат, напрегнат.

— Обичаш ме — смаях се. Чувството за убеденост и правота отново ме заля.

Макар очите му да бяха все така тревожни, на лицето му грейна онази крива усмивка, която толкова обичах.

— Наистина, обичам те.

Сърцето ми се изду, сякаш се канеше да пробие ребрата ми. Изпълни гръдния ми кош и препречи гърлото, така че не можех да продумам.

Значи действително ме желаеше така, както аз него — завинаги. И наистина единствено от страх за душата ми, заради всички човешки неща, от които не искаше да ме лиши, бе така решен да ме запази смъртна. В сравнение със страха, че не ме желае, тази пречка — душата — ми се струваше почти незначителна.

Той пое лицето ми плътно между хладните си длани и ме зацелува, докато не ми се зави свят така, че гората започна да се върти около главата ми. После опря чело в моето и този път не бях единствената, която дишаше тежко.

— Справила си се много по-добре от мен, между другото — каза той.

— С кое?

— С оцеляването. Ти поне си полагала някакви усилия. Ставала си сутрин, опитвала си се да се държиш нормално заради Чарли, следвала си шаблона на живота си. А аз, когато не се занимавах да следя Виктория, бях… напълно безполезен. Не можех да търпя семейството си. Не можех да търпя никого. Колкото и да ми е неудобно, ще си призная, че прекарвах повечето време свит на топка, изцяло предаден на мъката — той се ухили глуповато. — Което е много по-жалко от чуването на гласове. Което, както знаеш, и без това ми се случва.

Почувствах огромно облекчение от факта, че ме разбра — успокоих се, че му звучи нормално. Във всеки случай не ме гледаше, сякаш съм луда. Гледаше ме, сякаш… ме обичаше.

— Аз чувах само един глас — поправих го.

Той се разсмя, после ме притисна плътно до дясната си страна и ме поведе напред.

— В момента само ти угаждам — той направи широк жест към тъмнината пред нас, докато крачехме. Пред нас изплува нещо бледо и грамадно — къщата. — Няма абсолютно никакво значение какво ще кажат.

— Но това засяга и тях.

Той вдигна рамене с безразличие.

Поведе ме през отворената входна врата в тъмната къща и щракна осветлението. Стаята беше точно каквато я помнех — роялът, белите канапета и огромното бледо стълбище. Нямаше прах, нямаше бели чаршафи.

Едуард ги повика, без да повишава глас, както аз бих ги споменала в хода на нормален разговор.

— Карлайл? Есме? Розали? Емет? Джаспър? Алис? — те щяха да го чуят.

Карлайл внезапно се озова до мен, сякаш през цялото време бе стоял там.

— Добре дошла отново, Бела — усмихна се той. — Какво можем да направим за теб тази сутрин? Предвид ранния час, предполагам, не става въпрос за светска визита?

Кимнах.

— Бих искала да поговоря с всички, ако е възможно. Става въпрос за нещо важно.

Не можах да се стърпя и хвърлих поглед към Едуард, докато говорех. Изражението му беше критично, но примирено. Когато върнах очи върху Карлайл, той също гледаше към Едуард.

— Разбира се — каза той. — Защо не говорим в другата стая?

Той ни поведе през ярко осветената всекидневна, зави към трапезарията, щракайки ключовете на осветлението, докато крачеше. Стените бяха бели, а таваните високи, както във всекидневната. В средата на помещението под ниския полилей стоеше огромна, полирана овална маса, заобиколена от осем стола. Карлайл ми дръпна стола начело на масата.

Никога не бях виждала семейство Кълън да ползват масата — беше само реквизит. Не се хранеха в къщата.

Още щом се обърнах, за да седна, видях, че вече не сме сами. Есме бе последвала Едуард, а зад нея се точеше цялото семейство.

Карлайл седна от дясната ми страна, а Едуард — от лявата. Останалите заеха местата си мълчаливо. Алис ми се хилеше, вече наясно със сценария. Емет и Джаспър изглеждаха любопитни, а Розали ми се усмихна колебливо. Моята ответна усмивка бе точно толкова плаха. Щеше да ми е нужно време да свикна.

Карлайл кимна към мен.

— Сцената е твоя.

Преглътнах. Втренчените им очи ме изнервяха. Едуард хвана ръката ми под масата. Погледнах го крадешком, но той бе вперил поглед към другите, а лицето му внезапно се бе изострило.

— Ами — млъкнах за миг. — Надявам се Алис вече да ви е разказала всичко, което се случи във Волтера?

— Всичко — увери ме тя.

Хвърлих й многозначителен поглед.

— А по пътя?

— И това също — тя кимна.

— Добре — въздъхнах облекчено. — Значи всички сме в течение.

Те зачакаха търпеливо, докато се мъчех да организирам мислите си.

— Значи имам проблем — започнах. — Алис обеща на Волтури, че ще стана една от вас. Смятат да изпратят някого да провери и съм сигурна, че няма да е особено приятно и е по-добре да се избегне. Така че ситуацията вече засяга всички ви. За което много съжалявам — изгледах всички прекрасни лица едно по едно, запазвайки най-красивото за най-накрая. Устата на Едуард бе свита в гримаса. — Но ако не ме искате, тогава няма да ви се натрапвам, независимо дали Алис е склонна да го направи, или не.

Есме отвори уста да проговори, но аз вдигнах пръст, за да я спра.

— Моля ви, оставете ме да довърша. Всички знаете какво е желанието ми. И съм сигурна, че сте наясно и с мнението на Едуард. Смятам, че единственият справедлив начин да стигнем до решение е всеки да заяви своя глас. Ако решите, че не ме искате, тогава… явно сама ще се върна в Италия. Няма да допусна те да дойдат тук — челото ми се набръчка, когато се замислих за този вариант.

От гърдите на Едуард се надигна тихо ръмжене. Не му обърнах внимание.

— Затова имайте предвид, че и в двата случая няма да ви изложа на опасност. Искам да гласувате с да или не дали да стана вампир.

Почти се усмихнах при последната дума и направих жест към Карлайл да започне.

— Само една минута — намеси се Едуард. Изгледах го гневно с присвити очи. Той вдигна вежди и стисна ръката ми под масата.

— Искам да добавя нещо, преди да преминем към гласуването.

Въздъхнах.

— Относно опасността, за която говори Бела — продължи той, — не смятам, че е нужно да се тревожим особено.

Изражението му се оживи. Той постави свободната си ръка върху лъскавата повърхност на масата и се облегна напред.

— Вероятно се досещате — започна да обяснява той, оглеждайки седящите, докато говореше, — че причината да не стисна ръката на Аро накрая не бе само една. Имаше нещо, за което не се сетиха, а аз не исках да им го подсказвам — той се ухили.

— Което е? — обади се Алис. Сигурна бях, че изражението ми бе точно толкова скептично, колкото и нейното.

— Фамилия Волтури са твърде самоуверени и съвсем основателно. Когато решат да открият някого, обикновено не се затрудняват особено. Помниш ли Деметри? — погледна той към мен.

Пролази ме тръпка, която той възприе като утвърдителен отговор.

— Талантът му е да открива хора, затова го държат при себе си. През цялото време, докато бяхме при тях, ровех из мислите им, за да открия нещичко, което би могло да ни спаси, стараех се да извлека колкото се може повече информация. И разбрах как действа талантът му. Той е преследвач, хиляди пъти по-надарен от Джеймс. Способностите му наподобяват моите или на Аро. Той улавя… може би вкуса? Не знам как да го опиша… по-скоро звученето на… нечий ум и го следва. Действа на огромни разстояния. Но след малките експерименти на Аро, ами… — Едуард вдигна рамене.

— Смяташ, че няма да може да ме намери — казах глухо.

Изражението му стана самодоволно.

— Убеден съм. Той разчита напълно на тази допълнителна сетивност. Когато се окаже, че при теб не действа, ще са напълно слепи.

— А защо смяташ, че това решава нещата?

— Очевидно Алис ще може да ни каже кога възнамеряват да ни посетят и аз ще те скрия. Ще бъдат напълно безпомощни — довърши той съвсем развеселен. — Ще бъде като да търсят игла в купа сено!

Двамата с Емет си размениха поглед и самодоволна усмивка.

Това ми звучеше напълно безсмислено.

— Но нали могат да открият теб — напомних му.

— А аз мога да се погрижа за себе си.

Емет се разсмя и протегна юмрук през масата към брат си.

— Чудесен план, братле — каза той ентусиазирано.

Едуард също протегна ръка и удари юмрука на Емет със своя.

— Не — изсъска Розали.

— Категорично не — съгласих се.

— Разкошно — обади се одобрително Джаспър.

— Идиоти — измърмори Алис.

Есме изгледа ядосано Едуард.

Седнах по-изправено на стола и се съсредоточих. Това си беше моето събрание.

— Е, добре тогава. Едуард ви предлага алтернатива, която да обмислите — започнах хладно. — Нека гласуваме.

Този път погледнах право към Едуард, най-добре беше да си каже мнението и да не се меси по-нататък.

— Искаш ли да стана част от семейството ви?

Очите му бяха корави и черни като кремък.

— В никакъв случай. Оставаш човек.

Кимнах, запазвайки делово изражение, и продължих нататък.

— Алис?

— Да.

— Джаспър?

— Да — отвърна той със сериозен глас. Малко се учудих. Не бях никак сигурна в мнението му, но прикрих изненадата си и продължих.

— Розали?

Тя се поколеба, прехапвайки пухкавата си, съвършена долна устна.

— Не.

Постарах се да не издам никаква емоция и леко завъртях глава, за да продължа нататък, но тя вдигна двете си ръце с обърнати нагоре длани.

— Нека обясня — помоли тя. — Не че ще ми е неприятно да ми бъдеш сестра. Просто… това не е животът, който бих си избрала. Жалко, че навремето не е имало кой да гласува за мен самата.

Кимнах бавно, после се обърнах към Емет.

— По дяволите, да! — той се ухили. — Все ще намерим друг повод да натупаме онзи Деметри.

Все още смръщена след тази реплика се обърнах към Есме.

— Да, разбира се, Бела. И без това вече те считам за част от семейството.

— Благодаря ти, Есме — прошепнах, докато се обръщах към Карлайл.

Внезапно ме обзе тревога, съжалих, че не бях поискала първо неговия глас. Бях сигурна, че този глас е с най-голямо значение и тежи повече от каквото и да било мнозинство.

Карлайл обаче не гледаше към мен.

— Едуард — каза той.

— Не — изръмжа Едуард. Челюстта му бе скована, а устните му оголиха зъбите.

— Това е единственият разумен вариант — настоя Карлайл. — Избрал си да не живееш без нея и това не ми оставя никакъв избор.

Едуард пусна ръката ми и се дръпна от масата. Излезе от стаята, ръмжейки под носа си.

— Предполагам сте наясно с мнението ми — въздъхна Карлайл.

Гледах след Едуард.

— Благодаря ти — смотолевих.

От съседната стая отекна гръмовен трясък. Трепнах и заговорих бързо-бързо.

— Само това исках. Благодаря ви, че сте готови да ме приемете. Аз изпитвам същите чувства към вас — към края на изречението гласът ми започна да пресеква от вълнение.

Есме се озова до мен на секундата, а студените й ръце ме обгърнаха.

— Миличка Бела — прошепна тя.

Прегърнах я на свой ред. С ъгълчето на окото си видях как Розали свежда поглед към масата и осъзнах, че думите ми можеха да се тълкуват по два начина.

— Е, Алис — казах, когато Есме ме пусна. — Къде искаш да го направим?

Алис ме зяпна, а очите й се разшириха от ужас.

— Не! Не! Не! — изръмжа Едуард и се втурна обратно в стаята. Лицето му се озова до моето, преди дори да успея да мигна, наведе се над мен с изкривено от гняв изражение. — Да не си полудяла? — изкрещя той. — Да не би напълно да си загубила разсъдък?

Трепнах и се дръпнах с ръце върху ушите.

— Ъм, Бела — намеси се Алис с тревожен глас. — Не мисля, че съм готова за това. Ще трябва да се подготвя…

— Ти обеща — напомних й, гледайки я лошо изпод ръката на Едуард.

— Знам, но… Честна дума, Бела. Нямам представа как да не те убия.

— Ще се справиш — окуражих я. — Вярвам ти.

Едуард се озъби побеснял.

Алис поклати бързо глава съвсем паникьосана.

— Карлайл? — обърнах се към него.

Едуард сграбчи лицето ми с ръка, принуждавайки ме да погледна към него. Другата му ръка бе протегната с дланта нагоре към Карлайл.

Карлайл не обърна внимание.

— Аз мога да го направя — отговори той на въпроса ми. Жалко, че не можех да видя изражението му. — Няма опасност да изгубя контрол.

— Звучи ми чудесно — дано да ме беше разбрал — хватката на Едуард ми пречеше да говоря ясно.

— Чакай — просъска той през зъби. — Няма причина да става точно сега.

— Няма причина да не става точно сега — отвърнах, а думите ми прозвучаха съвсем разкривени.

— Сещам се поне за няколко.

— Естествено, че ще се сетиш — отвърнах кисело. — А сега ме пусни.

Той освободи лицето ми и скръсти ръце на гърдите си.

— След около два часа Чарли ще пристигне да те търси. Не бих се учудил, ако викне и полицията.

— Всичките трима полицаи — сопнах се, но все пак се смръщих.

Открай време това бе най-трудната част. Чарли, Рене. А сега вече и Джейкъб. Хората, които щях да изгубя, които щях да нараня. Така копнеех да има вариант, при който да страдам единствено аз, но знаех, че е невъзможно.

Същевременно ги наранявах много повече, като си оставах човек. Излагах Чарли на постоянна опасност с присъствието си. Излагах Джейк на още по-голяма опасност, като привличах враговете му в земята, която се чувстваше длъжен да пази. А Рене — не можех да рискувам дори да се видя със собствената си майка от страх, че ще повлека след себе си смъртоносните си проблеми!

Бях магнит за опасности — вече го бях приела.

А приемайки това, знаех, че щеше да ми се наложи да се грижа за себе си и онези, които обичах, дори това да означаваше да не мога да бъда с тях. Трябваше да съм силна.

— Ако искаме да продължим да не се набиваме на очи — каза Едуард, стискайки все така зъби, но вече обърнат към Карлайл, — предлагам да отложим този разговор поне докато Бела не завърши гимназия и не се изнесе от къщата на Чарли.

— Това ми звучи доста разумно, Бела — изтъкна Карлайл.

Замислих се за реакцията на Чарли, когато се събуди сутринта, ако след всичко, което бе изтърпял покрай загубата на Хари (а после и всичко, на което аз го бях подложила с необясненото си изчезване), откриеше леглото ми празно. Чарли заслужаваше нещо повече. Ставаше въпрос за съвсем малка отсрочка, дипломирането никак не беше далече…

Стиснах устни.

— Ще си помисля.

Едуард се успокои, челюстта му се отпусна.

— Май е по-добре да те върна у дома — каза той вече по-спокоен, но очевидно нетърпелив да ме измъкне от къщата. — За всеки случай, ако Чарли вземе да се събуди по-рано.

Погледнах към Карлайл.

— След дипломирането?

— Имаш думата ми.

Поех си дълбоко въздух, усмихнах се и се обърнах към Едуард.

— Добре. Можеш да ме връщаш вече.

Едуард побърза да ме измъкне от къщата, преди Карлайл да успее да ми обещае нещо друго. Изведе ме през задната врата и така и не разбрах какво се бе счупило във всекидневната.

Обратният път премина в мълчание. Тържествувах, изпълваше ме самодоволство. И невероятен страх, естествено, но се опитвах да не мисля за него. Нямаше особена полза да се тревожа за болката — физическа или емоционална — така че отказах да го правя. Поне докато не се наложеше.

Когато стигнахме къщата, Едуард дори не спря. Стрелна се по стената и нахълта през прозореца за половин секунда. След това разплете ръцете ми от врата си и ме положи върху леглото.

Мислех си, че имам доста точна представа за какво си мисли, но изражението му ме изненада. Вместо гневно то бе замислено, пресметливо. Крачеше мълчаливо напред-назад из тъмната ми стая, а аз го наблюдавах с нарастващо подозрение.

— Каквото и да ти се върти из главата, няма да стане — уведомих го.

— Шшт. Мисля.

— Уф! — изпъшках, метнах се обратно на леглото и дръпнах завивката над главата си.

Не чувах нито звук, но знаех, че е до мен. Отметна завивката, за да вижда лицето ми. Беше легнал до мен. Ръката му се протегна и дръпна косата от бузата ми.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да не си криеш лицето. Достатъчно дълго живях без него. А сега… кажи ми нещо.

— Какво? — попитах неохотно.

— Ако можеше да имаш всичко на този свят, абсолютно всичко, какво щеше да поискаш?

Направо усещах колко скептичен е погледът ми.

— Теб.

Той поклати нетърпеливо глава.

— Това вече го имаш.

Не бях сигурна каква е целта му, така че се замислих, преди да отговоря. Най-накрая стигнах до нещо, което беше едновременно вярно, а също така вероятно невъзможно.

— Бих искала… да не се налага Карлайл да го прави. Бих искала ти да ме промениш.

Наблюдавах предпазливо изражението му, очаквайки нов изблик на гняв, подобен на онзи в къщата. Изненадах се, че изражението му не се промени. Продължаваше нещо да обмисля, да пресмята.

— Какво си готова да предложиш в замяна?

Не можех да повярвам на ушите си. Зяпнах в спокойното му лице и изтърсих отговора, преди да успея да помисля.

— Всичко.

Той се усмихна леко, след това стисна устни.

— Пет години?

Лицето ми се изкриви в нещо средно между ужас и раздразнение.

— Каза, че би дала всичко — напомни ми той.

— Да, но… ти ще използваш времето, за да намериш начин да се измъкнеш. Трябва да кова желязото, докато още е горещо. Освен това прекалено рисковано е да си човек — поне що се отнася до мен. Така че всичко, освен това.

Той се намръщи.

— Три години?

— Не!

— Не предпочиташ ли да го направя аз?

Замислих се колко много желаех точно това. Но реших, че е по-разумно да запазя безпристрастно изражение и да не му показвам колко много го исках. Така само щеше да има възможност да ме изнудва.

— Шест месеца?

Той завъртя очи.

— Не ми върши работа.

— Тогава една година — казах. — Това е пределът.

— Нека да са поне две.

— В никакъв случай. Приемам да стана на деветнадесет. Но нямам никакво намерение дори да наближавам двадесет. Щом ти ще си завинаги под двадесет, тогава и аз ще бъда.

Той се замисли за минута.

— Добре. Забрави за времевото ограничение. Ако искаш аз да го направя, ще се наложи да изпълниш едно-единствено условие.

— Условие ли? — гласът ми стана безизразен. — Какво условие?

Той проговори бавно, наблюдавайки ме внимателно.

— Първо се омъжи за мен.

Зяпнах го, изчаквайки…

— Така. А къде е смешното?

Той въздъхна.

— Нараняваш егото ми, Бела. Току-що ти предложих брак, а ти си мислиш, че се шегувам.

— Едуард, моля те, дръж се сериозно.

— Напълно сериозен съм — той се взря в мен без следа от чувство за хумор в изражението.

— О, стига де — казах и долових нотка на истерия в гласа си. — Та аз съм само на осемнадесет.

— Е, а аз съм почти на сто и десет. Крайно време е да се укротя.

Отклоних очи към тъмния прозорец, опитвайки се да овладея паниката, преди да ме издаде.

— Виж, бракът не е точно в списъка с приоритетите ми, знаеш ли? За Рене и Чарли се оказа един вид целувката на смъртта.

— Интересен избор на думи.

— Знаеш какво искам да кажа.

Той си пое въздух дълбоко.

— Моля те, не ми казвай, че се страхуваш от обвързването — изрече той с невярващ тон и аз разбрах какво има предвид.

— Не е това — заувъртах. — Просто… ме е страх от Рене. Тя има доста категорично мнение за браковете преди тридесет.

— Но би предпочела да се присъединиш към вечно прокълнатите, вместо да се омъжиш — той се засмя мрачно.

— Мислиш си, че се шегуваш.

— Бела, ако сравниш степента на обвързване между брачния съюз и отказа от душата в замяна на вечен живот като вампир… — той поклати глава. — Щом не си достатъчно смела да се омъжиш за мен, то…

— Добре де — прекъснах го. — Ами ако взема, че го направя? Ами ако ти кажа още сега да ме закараш до Вегас? След три дни ще бъда ли вампир?

Той се усмихна, а зъбите му блеснаха в тъмнината.

— Разбира се — отвърна, усетил, че блъфирам. — Отивам да докарам колата.

— По дяволите — измърморих. — Давам ти осемнадесет месеца.

— Не става — отвърна той ухилен. — Предпочитам това условие.

— Хубаво. Значи Карлайл ще го направи, след като завърша.

— Щом така предпочиташ — той вдигна рамене, а усмивката му стана съвсем ангелска.

— Ти си невъзможен — изпъшках. — Истинско чудовище.

Той се подсмихна.

— Затова ли не искаш да се омъжиш за мен?

Отново изпъшках.

Той се приведе към мен. Тъмните му като нощ очи се разтопиха, пламнаха и разбиха на пух и прах цялата ми решителност.

— Моля те, Бела? — прошепна съвсем тихо.

За миг забравих как се диша. Когато се съвзех, разтърсих глава, опитвайки се да проясня внезапно замъглените си мисли.

— Щеше ли да тръгне по-добре, ако бях успял да купя пръстен?

— Не! Никакви пръстени! — почти изкрещях.

— Сега вече оплеска нещата — прошепна той.

— Опа.

— Чарли става, най-добре да тръгвам — каза примирено Едуард.

Сърцето ми спря да бие.

Той изгледа изражението ми преценяващо.

— Дали няма да е твърде детинско, ако се скрия в дрешника ти?

— Не — прошепнах настойчиво. — Остани. Моля те.

Той се усмихна и изчезна.

Стоях в тъмнината и ми кипеше, докато чаках Чарли да дойде да ме провери. Едуард бе напълно наясно какво прави и бях готова да се обзаложа, че цялата обидена изненада е част от сценария. Естествено, все още разполагах с варианта Карлайл, но сега, когато знаех, че има шанс Едуард да ме промени, вече копнеех за това. Беше такъв мошеник.

Вратата ми се открехна.

— Добро утро, татко.

— О, здрасти Бела — звучеше смутен, задето го бях изловила. — Не знаех, че си будна.

— Аха. Просто чаках и ти да се събудиш, за да ида да си взема душ — тръгнах да ставам.

— Я, спри за малко — каза Чарли и щракна лампата. Примигнах при внезапната ярка светлина, като внимавах да не поглеждам към дрешника. — Искам да си поговорим една минутка.

Не успях да овладея изражението си и се намръщих. Бях забравила да питам Алис за достоверно алиби.

— Нали знаеш, че здравата си загазила.

— Да, знам.

— Направо бях полудял тия три дни. Връщам се вкъщи след погребението на Хари, а теб те няма. Джейкъб успя да ми каже само, че си хукнала с Алис Кълън и че според него си се забъркала в някакви неприятности. Не ми остави никакъв номер и така и не се обади. Не знаех къде си, нито кога ще се върнеш и дали изобщо ще го направиш. Имаш ли някаква представа как… как… — той не успя да довърши изречението. Пое си рязко въздух, после продължи. — Можеш ли да ми дадеш поне една причина да не те пратя в Джаксънвил още на минутата?

Очите ми се присвиха. Значи щеше да заплашва, а? Тази игра можеха да я играят и двама. Седнах в леглото, придърпвайки завивката около себе си.

— Защото няма да си тръгна.

— Я почакай малко, млада госпожичке…

— Виж, татко, поемам пълна отговорност за действията си и имаш правото да ме накажеш да не излизам за колкото прецениш. Освен това ще върша всички домакински задължения — и прането, и миенето на чиниите, докато не решиш, че съм си научила урока. И предполагам си в правото да ме изриташ оттук, ако прецениш, но това няма да ме принуди да ида във Флорида.

Лицето му почервеня. Той си пое няколко дълбоки глътки въздух, преди да отговори.

— А би ли ми обяснила къде точно беше?

О, по дяволите.

— Възникна… спешен случай.

Той повдигна вежди в очакване на блестящото ми обяснение.

Напълних бузите си с въздух, след това шумно го издишах.

— Не знам какво да ти кажа, татко. Получи се недоразумение. Той казал, тя казала. И нещата излязоха извън контрол.

Той продължи да чака с недоверчиво изражение.

— Разбираш ли, Алис казала на Розали, че съм скочила от скалата — отчаяно се мъчех да звуча смислено, да поддържам разказа максимално близо до истината, така че неумението ми да лъжа убедително да не провали обяснението, но още преди да продължа, изражението на Чарли ми напомни, че той не бе в течение на историята за скалата.

Невероятна глупост. Сякаш не бях загазила и без това.

— Май не съм ти споменавала за това — казах задавено. — Нищо особено не беше. Просто се забавлявах, плувах с Джейк. Както и да е, Розали казала на Едуард и той се разстроил. Без да иска, тя изкарала нещата, че едва ли не съм се опитала да се самоубия или нещо такова. Той не си вдигаше телефона, така че Алис ме замъкна до… Лос Анджелис, за да му обясня лично — вдигнах рамене с отчаяната надежда новината за скалата да не го разсее дотолкова, че да пропусне гениалното ми обяснение.

Лицето му бе като вкаменено.

— Да се самоубиеш ли си опитала, Бела?

— Не, естествено, че не. Просто се забавлявахме с Джейк. Гмуркахме се от скалите. Хлапетата от Ла Пуш го правят непрекъснато. Нали ти казвам, нищо особено.

Лицето му пламна — както беше замръзнало, цялото почервеня от ярост.

— А Едуард Кълън какво го засяга? — излая той. — През цялото това време те беше зарязал без никаква вест…

Прекъснах го.

— И това се оказа недоразумение.

Нова вълна червенина заля лицето му.

— Значи се връща, така ли?

— Не съм сигурна какъв точно е планът. Май всички се връщат.

Той поклати глава, а вената на челото му пулсираше.

— Искам да стоиш настрана от него, Бела. Нямам му доверие. Не ти влияе добре. Няма да му позволя отново да те съсипе така.

— Добре — отвърнах отсечено.

Той се олюля на пети.

— О! — обърка се за миг и шумно издиша от изненада. — Мислех, че ще се заинатиш.

— Ще се заинатя — погледнах го право в очите. — Исках да кажа „Добре, тогава ще се изнеса“.

Очите му се разшириха, а лицето му стана червеникавокафяво. Изведнъж се стреснах да не му стане нещо, решителността ми се поколеба. Не беше по-млад от Хари…

— Татко, не искам да се изнасям — казах, вече по-меко. — Обичам те. Знам, че се тревожиш, но трябва да ми се довериш по този въпрос. И ако искаш да остана тук, ще трябва да оставиш Едуард на мира. Искаш ли да живея при теб, или не?

— Не си честна, Бела. Знаеш, че искам да си при мен.

— Тогава се дръж любезно с Едуард, защото той ще е там, където съм и аз — заявих най-уверено. Все още бях убедена в своето прозрение.

— Не и под моя покрив — избухна Чарли.

Въздъхнах тежко.

— Виж, тази вечер няма да ти давам повече ултиматуми — или по-скоро тази сутрин. Просто си помисли няколко дни, става ли? Но имай предвид, че двамата с Едуард вървим в комплект.

— Бела…

— Помисли си — настоях. — А докато си мислиш, дали не би ме оставил сама? Наистина трябва да се изкъпя.

Лицето на Чарли бе добило странен оттенък на лилавото, но той все пак излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Чух как гневно набива крак по стълбите.

Хвърлих завивката, а Едуард вече седеше на люлеещия стол, сякаш бе присъствал през целия разговор.

— Съжалявам за това — прошепнах.

— Не е като да не съм си го заслужил — отвърна той тихо. — Недей да се караш с Чарли заради мен, моля те.

— Не се тревожи — пошепнах, докато си приготвях нещата за банята и чисти дрехи. — Ще се скарам точно колкото е необходимо и нито грам повече. Или се опитваш да ми кажеш, че няма къде да отида? — опулих очи във фалшив ужас.

— Нима би се настанила в къща, пълна с вампири?

— Тя май е най-безопасното място за човек като мен. Освен това… — ухилих се. — Ако Чарли ме изрита, тогава няма да има защо да чакаме дипломирането, нали така?

Челюстта му се стегна.

— Няма търпение да бъде прокълната завинаги — измърмори той.

— Знаеш, че всъщност не вярваш в проклятието.

— О, така ли? — избухна той.

— Да, точно така.

Той ме изгледа ядно и тръгна да казва нещо, но аз го прекъснах.

— Ако действително вярваше, че си изгубил душата си, когато те открих във Волтера, щеше веднага да разбереш какво се е случило, вместо да сметнеш, че и двамата сме мъртви. Но не се сети, а каза: „Невероятно. Карлайл се оказа прав“ — напомних му тържествуващо. — Значи все пак таиш някаква надежда.

За първи път, откакто го познавах, Едуард онемя.

— Така че нека и двамата таим надежда, съгласен ли си? — предложих. — Не че има някакво значение. Ако останеш с мен, не ми трябва рай.

Той се изправи бавно, приближи се към мен и обхвана лицето ми с ръце, взирайки се в очите ми.

— Завинаги — закле се той, все още леко зашеметен.

— Това е единственото, което искам — казах и се вдигнах на пръсти, за да притисна устни в неговите.