Стефани Майър
Новолуние (22)

Деветнадесета глава
Надпревара

Успяхме да хванем самолета на косъм, но тогава започна истинското мъчение. Самолетът стоеше на пистата, стюардесите се разхождаха с безкрайно спокойствие напред-назад по пътеката, потупваха чантите в отделенията за багаж над главите ни, за да се уверят, че всичко е на мястото си. Когато минаваха покрай пилотската кабина, пилотите подаваха глави, за да си бъбрят с тях. Ръката на Алис тежеше върху рамото ми и ме придържаше на място, защото аз тревожно подскачах върху седалката.

— По-бързо е, отколкото да тичаме — напомни ми с тих глас.

Кимнах и отново се надигнах от стола.

Най-после самолетът мързеливо потегли и започна да набира скорост мъчително бавно. Очаквах да изпитам облекчение, когато се отлепим от земята, но безумното ми нетърпение не намаля.

Алис вдигна телефона, който висеше на гърба на седалката пред нея, още преди да достигнем нужната височина и обърна гръб на стюардесата, която я изгледа неодобрително. Нещо в изражението ми обаче я възпря да дойде да ни направи забележка.

Опитах се да не слушам какво шепне на Джаспър; не исках отново да чувам думите, но някои просто се прокрадваха в съзнанието ми.

— Не съм сигурна, виждам го да прави най-различни неща, непрекъснато променя решенията си… Първо реши да убива наред из целия град, да нападне охраната, след това да вдигне кола с голи ръце насред главния площад… предимно неща, които ще ги изобличат. Наясно е, че така най-сигурно ще ги принуди да реагират… Не, не можеш — гласът на Алис стана едва доловим, макар да седях на сантиметри от нея. Противно на волята си се заслушах още по-усърдно. — Кажи на Емет да не… Тогава тръгвай след Емет и Розали и ги върни… Помисли си, Джаспър. Ако види някого от нас, какво предполагаш, че ще направи?

Тя кимна.

— Именно. Мисля, че Бела е единственият ни вариант, ако изобщо разполагаме с вариант… Ще направя всичко по силите си, но ти подготви Карлайл. Шансовете не са на наша страна.

Тя се засмя, но гласът й пресекна.

— Помислила съм за това… да, обещавам — гласът й стана умоляващ. — Не тръгвай след мен. Обещавам ти, Джаспър. Ще се измъкна по един или друг начин… и аз те обичам.

Тя затвори телефона и се облегна със затворени очи.

— Мразя да го лъжа.

— Кажи ми всичко, Алис — помолих я. — Не разбирам. Защо каза на Джаспър да спре Емет? Защо не могат да дойдат да ни помогнат?

— По две причини — прошепна тя все така със затворени очи. — Първата му я казах. Бихме могли да опитаме да спрем Едуард и сами. Ако Емет успее да го хване, бихме могли да го забавим достатъчно, за да го убедим, че си жива. Но няма как да го изненадаме. А ако усети, че идваме, просто ще ускори плановете си. Ще вземе да метне някоя кола през стена или нещо подобно и Волтури ще го отстранят. Това е и втората причина, естествено, която не можех да кажа на Джаспър. Защото, ако всички пристигнат там, а Волтури убият Едуард, ще поискат да се бият с тях. Бела — тя отвори очи и ме погледна настоятелно. — Ако имахме някакъв шанс да победим… ако имаше начин четиримата да спасим брат ни, като се бием за него, щеше да е различно. Но ние не можем да победим, Бела, а аз не мога да загубя Джаспър.

Сега разбрах защо погледът й беше така умолителен. Опитваше се да предпази Джаспър за наша сметка, а вероятно и за сметка на Едуард. Разбирах и не можех да я виня. Кимнах.

— А Едуард няма ли да те чуе? — попитах. — Няма ли как да разбере, като чуе мислите ти, че съм жива и следователно няма никакъв смисъл да го прави?

Не че ако бях мъртва имаше смисъл. Все още не можех да повярвам, че е способен на подобна реакция. Нещо не се връзваше! Болезнено ясно си спомнях какво бе казал в онзи ден на дивана, докато гледахме как Ромео и Жулиета се самоубиват — първо единият, после другият. Нямах намерение да живея без теб, беше казал той, сякаш бе очевидно. Но пък това, което каза в гората, преди да си тръгне, изтриваше предишните думи насилствено.

— Ако изобщо слуша — обясни тя. — Но вярваш, или не, възможно е да се лъже и чрез мислите. Ако действително беше мъртва, пак щях да опитам да го спра. И щях непрекъснато да мисля „тя е жива, жива е“. И той го знае.

Заскърцах със зъби в безмълвно безсилие.

— Ако имаше начин да се справя без теб, Бела, нямаше да те излагам на опасност. Не съм права да постъпвам така.

— Не бъди глупава. Аз съм последният човек, за когото трябва да се притесняваш — нетърпеливо поклатих глава. — А какво имаше предвид, като каза, че мразиш да лъжеш Джаспър?

Тя се усмихна мрачно.

— Обещах му, че ще се измъкна, преди да убият и мен. Няма как да му обещая подобно нещо, въобще не мога да съм сигурна — тя повдигна вежди, сякаш да ме убеди да гледам по-сериозно на опасността.

— Кои са тези Волтури? — попитах шепнешком. — Какво ги прави толкова по-опасни от Емет, Джаспър, Розали и теб? — трудно ми беше да си представя нещо по-страшно от тях.

Тя си пое дълбоко въздух, после рязко хвърли мрачен поглед над рамото ми. Обърнах се навреме, за да видя как мъжът от другата страна на пътеката отмества поглед, сякаш изобщо не ни слуша. Имаше вид на бизнесмен в тъмен костюм с вратовръзка и лаптоп на коленете. Докато го зяпах раздразнено, той си отвори компютъра и преднамерено сложи слушалки на ушите си.

Наведох се към Алис. Тя почти допря устни в ухото ми и задъхано заразказва.

— Изненадана съм, че изобщо си чувала името — зашепна тя. — Когато ти казах, че е тръгнал за Италия, веднага разбра за какво става въпрос. Мислех, че ще трябва да ти обяснявам. Какво ти е разказвал Едуард?

— Само, че са стара, могъща фамилия, нещо като кралска фамилия. И че не трябва да ги предизвикваш, освен ако не искаш да… умреш — прошепнах аз. Последната дума трудно излезе от гърлото ми.

— Трябва да знаеш — гласът й беше по-бавен и по-равен — че ние от семейство Кълън сме уникални в повече отношения, отколкото съзнаваш. Не е… нормално толкова много от нас да живеят заедно на едно място. Същото важи и за семейството на Таня на север и Карлайл предполага, че въздържанието ни помага по-лесно да бъдем цивилизовани и да създаваме връзки, които се основават на любов, а не на инстинкта за оцеляване или удобството. Дори малката глутница на Джеймс бе необичайно голяма — и ти видя колко лесно ги изостави Лоран. Представителите на нашия вид по правило се движат сами или по двойки. Доколкото знам, семейството на Карлайл е най-голямото, с едно изключение. Волтури. Първоначално са били трима — Аро, Кай и Марк.

— Виждала съм ги — смотолевих. — На картината в кабинета на Карлайл.

Алис кимна.

— След време към тях се присъединили две женски и сега петимата са едно семейство. Не съм сигурна, но подозирам, че възрастта им е причина да живеят заедно в мир. Май са на повече от три хиляди години. Или пък дарбите им ги правят по-толерантни. Подобно на мен и Едуард, Аро и Марк имат своите… скрити таланти.

Тя продължи, преди да успея да я попитам.

— Възможно е да ги свързва любовта им към властта. Названието „кралска“ фамилия е доста уместно.

— Но ако са само петима…

— Петима са само в семейството — поправи ме тя. — Това не включва охраната.

Поех си дълбоко въздух.

— Е, това вече звучи… сериозно.

— Сериозно е — увери ме тя. — Според последната ни информация постоянната им охрана е от девет човека. Има и приходящи. Сменят се. Мнозина също имат дарби, и то страховити дарби, пред които моят талант изглежда като евтин трик. Семейство Волтури ги е избрало заради способностите им — както физически, така и други.

Отворих уста, но после я затворих. Май не исках да знам колко малки са шансовете ни.

Тя отново кимна, сякаш беше доловила мислите ми.

— По принцип избягват конфронтацията. Никой не е толкова глупав, че да ги предизвика. Живеят си в града и го напускат само по работа.

— По работа?

— Едуард не ти ли е казвал с какво се занимават?

— Не — отвърнах и усетих как лицето ми губи всякакво изражение.

Алис отново погледна над главата ми към бизнесмена на другата седалка и допря студени устни до ухото ми.

— Има си причина той да ги определи като кралска фамилия… господстващата класа. През хилядолетията са възприели позицията на законодатели, което всъщност означава, че наказват нарушителите. И изпълняват задълженията си доста решително.

Очите ми изскочиха от ужас.

— Имате закони? — попитах аз прекалено високо.

— Шшт!

— Не трябваше ли да ми го споменете по-рано? — ядосано прошепнах. — Искам да кажа… нали исках да бъда… да бъда една от вас! Не трябваше ли някой да ми обясни законите?

Алис се изсмя на реакцията ми.

— Не е толкова сложно, Бела. Има едно-единствено основно ограничение. И ако се замислиш, можеш сама да се досетиш кое е.

Замислих се.

— Не. Не се сещам.

Тя разочаровано поклати глава.

— Вероятно е прекалено очевидно. Трябва да пазим съществуването си в тайна.

— О! — промърморих аз. Наистина беше очевидно.

— Има логика и повечето от нас нямат нужда от контрол — продължи тя. — Но след няколко века живот понякога на някого му доскучава. Или пък изпада в моментно умопомрачение. Нямам представа. Тогава семейство Волтури се намесват, преди ситуацията да ги компрометира, както и нас останалите.

— Значи Едуард…

— Възнамерява да се подиграе с този закон в собствения им град — в града, който тайно обитават вече повече от три хиляди години, още от времето на етруските. Те защитават града си толкова ревностно, че не позволяват никой да ловува в него. Волтера вероятно е най-безопасният град в света — поне що се отнася до нападения от вампири.

— Но нали каза, че не напускат града — как се хранят?

— Не го напускат. Носят им храната отвън, понякога от доста далеч. Така създават работа на охраната, когато не е заета да унищожава отцепниците. Или да защитава Волтера от разобличаване…

— При ситуации като тази с Едуард — довърших изречението й. Сега ми беше невероятно лесно да произнеса името му. Не знаех защо, но предположих, че защото не възнамерявам да живея особено дълго, без да го виждам. Или изобщо да живея, ако пристигнехме прекалено късно. Утеших се с факта, че смъртта ми ще бъде лесна.

— Съмнявам се да са имали подобен случай — отвратено измърмори тя. — Вампирите не се самоубиват често.

От устата ми се изтръгна тих звук, но Алис явно се досети, че е вик на болка, и обви тънката си силна ръка около раменете ми.

— Ще направим каквото можем, Бела. Не всичко е загубено.

— Още не — позволих й да ме успокои, макар да знаех, че според нея шансовете ни не бяха големи. — А семейство Волтури ще ни хванат, ако оплескаме нещата.

Алис се напрегна.

— Казваш го, сякаш е нещо хубаво.

Свих рамене.

— Я престани, Бела, иначе в Ню Йорк обръщаме към Форкс.

— Какво?

— Знаеш какво. Ако закъснеем за Едуард, ще направя всичко по силите си да те върна при Чарли и не искам да ми създаваш неприятности. Ясно ли е?

— Разбира се, Алис.

Тя се отдръпна леко и ме изгледа свирепо.

— Никакви неприятности.

— Честна скаутска — измърморих.

Тя завъртя очи.

— А сега ме остави да се съсредоточа. Опитвам се да видя какво смята да прави.

Тя отпусна глава на облегалката и затвори очи, но не пусна раменете ми. Притисна другата си ръка в главата си и заразтърква слепоочия.

Дълго време я гледах като омагьосана. Седеше напълно неподвижна, а лицето й беше като каменна маска. Минутите течаха и ако не знаех какво прави, щях да реша, че е заспала.

Щеше ми се да имаше нещо безобидно, за което да мисля. Не можех да си позволя да разсъждавам върху ужаса, към който се бяхме запътили, нито пък, което беше още по-ужасно, върху вероятността да се провалим. В противен случай имаше опасност да се разпищя.

Не можех да очаквам каквото и да било. Може би ако имах огромен късмет, щях някак да успея да спася Едуард. Но не бях толкова глупава да смятам, че това би означавало, че ще мога да остана с него. Не бях нито по-различна, нито по-специална от преди. Нямаше никаква причина този път да ме иска. А да го видя и отново да го загубя…

Опитах се да отблъсна болката. Това беше цената, която трябваше да платя, за да спася живота му. И щях да я платя.

В самолета даваха някакъв филм и съседът ми си сложи слушалки. От време на време се заглеждах в силуетите на екрана, но не можех дори да преценя дали филмът е романтичен, или на ужасите.

След цяла вечност самолетът започна да се спуска към Ню Йорк. Алис все още беше в транс. Поколебах се и протегнах ръка да я докосна, но после я отдръпнах. Още десетина пъти посягах да я събудя, преди самолетът да докосне пистата с рязко разтърсване.

— Алис — казах най-накрая. — Алис, трябва да тръгваме.

Докоснах ръката й. Тя отвори очи много бавно. Известно време клатеше глава.

— Нещо ново? — попитах тихо, съзнавайки, че мъжът от другата страна на пътеката ни слуша.

— Не точно — прошепна тя едва доловимо. — Приближава се. Опитва се да реши как да ги помоли.

Трябваше да тичаме, за да хванем другия самолет, но беше за предпочитане пред чакането. Щом самолетът излетя, Алис затвори очи и отново изпадна в същия унес. Чаках възможно най-търпеливо. Когато навън се стъмни, вдигнах щората на прозорчето и се загледах в тъмнината, толкова празна, че сякаш зяпах самата щора.

Изпитах благодарност, че месеци наред бях тренирала да контролирам мислите си. Вместо да разсъждавам над ужасните възможности (въпреки думите на Алис, аз не възнамерявах да остана жива), реших да се съсредоточа над по-дребните проблеми. Като например какво щях да кажа на Чарли, ако се върнех? Този въпрос беше достатъчно сложен, та да ме занимава няколко часа. Ами Джейкъб? Беше обещал да ме чака, но дали обещанието му щеше да важи? Щях ли да се окажа сама във Форкс, без никого до себе си? Може би не исках да оцелея, независимо какво щеше да се случи.

Сякаш едва секунди по-късно Алис разтърси рамото ми — не бях усетила как съм заспала.

— Бела — изсъска тя, а гласът й прозвуча твърде високо в тъмния самолет, пълен със заспали пътници.

Сънят не ме беше замаял — беше твърде кратък.

— Нещо лошо ли е станало?

Очите на Алис проблясваха на светлината на лампата за четене от съседния ред.

— Не е лошо — усмихна се тя пламенно. — Хубаво е. Още обмислят, но са решили да му откажат.

— Волтури ли? — смънках.

— Разбира се, Бела, следвай мисълта ми. Виждам какво ще му кажат.

— Кажи ми.

Един стюард пристъпи на пръсти до нас.

— Ще желаете ли възглавници, дами? — приглушеният му шепот беше порицание за относително шумния ни разговор.

— Не, благодаря — Алис му се усмихна със зашеметяващо красива усмивка. Стюардът замаяно се запрепъва обратно към мястото си.

— Разкажи ми — едва доловимо прошепнах аз.

Тя зашепна в ухото ми.

— Заинтригувани са — смятат, че талантът му може да им бъде полезен. Ще му предложат да остане при тях.

— А той какво ще им отговори?

— Още не мога да видя, но се обзалагам, че ще е нещо цветисто — тя отново се усмихна. — Това са първите добри новини, първият пробив. Заинтригувани са, определено не желаят да го унищожават. „Каква загуба“ — точно такива думи ще използва Аро и това може да принуди Едуард да прояви повече изобретателност. Колкото по-дълго обмисля плановете си, толкова по-добре за нас.

Това не беше достатъчно, за да ме изпълни с надежда, да ме накара да почувствам облекчението, което очевидно я изпълваше. Все още имаше огромна вероятност да пристигнем прекалено късно. А ако не успеех да прекрача през стените и да вляза в града на Волтури, нямаше да мога да попреча на Алис да ме завлече обратно вкъщи.

— Алис?

— Какво?

— Малко съм объркана. Как така сега виждаш всичко толкова ясно? А друг път виждаш неща, които са далеч в бъдещето, но така и не се случват?

Очите й се присвиха. Зачудих се дали се е досетила за какво мисля.

— Ясно е, защото е в съвсем близкото бъдеще и максимално се концентрирам. А далечните неща, които минават пред погледа ми, са само бегла картина, бледа представа за нещо, което е възможно да се случи. Освен това виждам себеподобните си по-ясно от хората. С Едуард ми е дори по-лесно, защото сме в такъв синхрон.

— Но виждаш и мен понякога — напомних й аз.

Тя поклати глава.

— Но не толкова ясно.

Въздъхнах.

— Толкова ми се иска да се беше оказала права за мен. В самото начало, в онези първи видения, още преди да се срещнем…

— Какво искаш да кажеш?

— Видяла си, че ставам една от вас — едва изрекох думите.

Тя въздъхна.

— По онова време това беше вероятно.

— По онова време — повторих аз.

— Всъщност, Бела… — тя се поколеба и после явно взе решение. — Честно казано, смятам, че ситуацията започва да става направо смешна. Вече се чудя дали самата аз да не взема да те променя.

Втренчих се в нея, замръзнала от изненада. Съзнанието ми незабавно изгради защитна стена пред думите й. Не можех да си позволя подобни надежди, защото можеше да промени решението си.

— Изплаших ли те? — попита тя. — Мислех, че това искаш.

— Искам го! — ахнах аз. — О, Алис, направи го още сега! Бих могла да ти помогна толкова много, вместо постоянно да те забавям. Ухапи ме!

— Шшт — предупреди ме тя. Стюардът пак поглеждаше към нас. — Бъди разумна — прошепна. — Нямаме достатъчно време. Утре трябва да сме във Волтера, а ти ще се гърчиш от болки дни наред — тя направи гримаса. — А и не съм убедена, че останалите пътници биха реагирали положително.

Прехапах устни.

— Ако не го направиш сега, ще размислиш.

— Няма — тя отново се намръщи нещастно. — Май няма да размисля. Той ще побеснее, но какво би могъл да направи?

Сърцето ми се разтупка.

— Абсолютно нищо.

Тя тихо се засмя, сетне въздъхна.

— Имаш прекалено голяма вяра в мен, Бела. Не съм сигурна, че бих могла. Най-вероятно ще те убия.

— Ще рискувам.

— Толкова си чудата, дори за човек.

— Благодаря.

— Както и да е, това е напълно хипотетично за момента. Първо трябва да оцелеем до утре.

— Вярно — но поне имах на какво да се надявам, ако оцелеехме. Ако Алис спазеше обещанието си и ако не ме убиеше, Едуард можеше да тича по развлечения колкото си иска, а аз можех да го следвам. Нямаше да му позволя да се разсейва. Може би, когато станех красива и силна, нямаше да има нужда от развлечения.

— А сега заспивай — предложи ми тя. — Ще те събудя, ако има нещо ново.

— Добре — измърморих, сигурна, че не бих могла да заспя. Алис придърпа краката си върху седалката, обви ръце около тях и положи глава върху коленете си. Започна да се полюшва напред-назад, докато се опитваше да се съсредоточи.

Облегнах глава назад и я загледах, а следващото нещо, което видях, бе как смъква щората на прозорчето, през което се процеждаше бледата утринна светлина.

— Какво става? — смотолевих.

— Отказали са му — тихо отвърна тя. Веднага забелязах, че ентусиазмът й се е изпарил.

Гласът ми заседна в гърлото от паника.

— Какво смята да прави?

— Първоначално всичко беше много объркано. Толкова бързо си променяше решенията, че виждах само откъслечни образи.

— Какви решения? — настоях аз.

— Имаше един доста опасен момент — прошепна тя. — Беше решил да ловува.

Тя ме погледна, съзирайки недоумението в очите ми.

— В града — обясни тя. — Беше на косъм. В последния момент размисли.

— Не би искал да разочарова Карлайл — промърморих аз. — Не и накрая.

— Вероятно — съгласи се тя.

— Ще имаме ли достатъчно време? — в същия момент налягането в кабината сякаш се промени. Усещах, че самолетът се насочва надолу.

— Надявам се — ако се придържа към последното си решение, може би.

— И какво е то?

— Ще постъпи много просто. Ще се покаже на слънце.

Ще се покаже на слънце. Само това.

И щеше да е достатъчно. Образът на Едуард на поляната — светещ, искрящ, сякаш кожата му бе изтъкана от милиони диаманти — беше прогорен в паметта ми. Никой, станал свидетел на подобна гледка, не би могъл да я забрави. Волтури не биха го позволили. Не и ако искаха градът им все така да не привлича внимание.

Загледах се в бледото, сивкаво сияние, прозиращо през прозорците.

— Ще закъснеем — прошепнах и гърлото ми се сви от ужас.

Тя поклати глава.

— Точно сега е изпаднал в мелодраматично настроение. Иска да привлече възможно най-голяма публика и за целта ще избере главния площад, под часовниковата кула. Там стените са високи. Ще изчака слънцето да застане точно в средата на небосклона.

— Значи имаме време до обяд?

— Ако имаме късмет. Ако не си промени решението.

Гласът на пилота прозвуча по високоговорителя и обяви предстоящото ни кацане първо на френски, а после и на английски. Сигналната лампа за предпазните колани замига.

— Колко далеч е Волтера от Флоренция?

— Зависи колко бързо караме… Бела?

— Да?

Тя ме изгледа преценяващо.

— Много ли ще се възпротивиш срещу кражбата на автомобил?

Едно яркожълто порше спря със свирене на спирачки на няколко метра от мястото, където крачех нервно. На задницата му със сребърни букви пишеше „TURBO“. Всички по претъпкания тротоар, освен мен, се обърнаха да го огледат.

— Побързай, Бела! — Алис нетърпеливо извика през отворения прозорец.

Изтичах до вратата и се хвърлих вътре, чувствайки се сякаш си бях нахлузила черен чорап на главата.

— За бога, Алис — възроптах, — не можа ли да избереш нещо още по-очебийно?

Салонът беше от черна кожа, а прозорците — затъмнени. Почувствах се в безопасност, като през нощта.

Алис вече се провираше, и то прекалено бързо, през гъстия трафик на летището, плъзгайки се в тесните пространства между колите, докато аз се свивах от страх и се мъчех да си закопчая колана.

— По-важният въпрос е — поправи ме тя — дали можех да открадна по-бърза кола, но май това е най-доброто. Извадихме късмет.

— Сигурна съм, че ще ни бъде голяма утеха, когато полицията ни направи блокада.

Тя весело се засмя.

— Повярвай ми, Бела, ако някой се опита да направи блокада на пътя, тя ще е зад нас — и тя настъпи газта, сякаш за да докаже думите си.

Може би трябваше да гледам как Флоренция и после пейзажът на Тоскана профучават край нас. Беше ми първото пътуване в чужбина, а вероятно и последното. Но скоростта ме плашеше, макар да знаех, че мога да имам пълно доверие на Алис зад волана. Освен това ме мъчеха тревоги и едва забелязвах хълмовете и оградените със стени градове, приличащи на замъци в далечината.

— Виждаш ли още нещо?

— Нещо се случва — промърмори Алис. — Нещо като фестивал. Улиците са пълни с хора с червени знамена. Какъв ден е днес?

Не бях много сигурна.

— Май е деветнайсети.

— Е, това ако не е ирония. Днес е свети Марк.

— И какво означава това?

Тя мрачно се изсмя.

— Градът празнува този ден всяка година. Според легендата един християнски мисионер, отец Марк — всъщност Марк от семейство Волтури — прогонил всички вампири от Волтера преди хиляда и петстотин години. Легендата гласи, че загинал мъченически в Румъния, където също се опитвал да прогони ордите на вампирите. Това, разбира се, са пълни глупости, никога не е напускал града. Но оттук произлизат част от суеверията за кръстовете и чесъна. Отец Марк ги използвал много успешно. А понеже вампирите не притесняват Волтера, очевидно действат — усмивката й беше саркастична. — Денят се е превърнал по-скоро в празник на града и на полицията — в крайна сметка Волтера е невероятно безопасен град. И полицията обира лаврите.

Вече разбирах защо намираше ирония в ситуацията.

— Май няма да им стане особено приятно, ако Едуард обърка нещата точно в деня на свети Марк, нали?

Тя поклати глава със сериозно изражение.

— Не. Ще действат много бързо.

Извърнах поглед, опитвайки се да не си прехапвам устните. Кръвта нямаше да е особено подходяща точно в този момент.

Слънцето се бе вдигнало плашещо високо в бледосиньото небе.

— Още ли смята да го направи по обяд? — попитах за всеки случай.

— Да, решил е да изчака. А те чакат него.

— Кажи ми какво да направя.

Тя не откъсваше поглед от виещия се път — стрелката на километража бе опряла в най-дясната цифра.

— Няма нужда да правиш нищо. Просто трябва да те види, преди да се покаже на слънцето. И трябва да види теб, преди да види мен.

— И как ще го постигнем?

Профучахме покрай някаква малка червена кола, която сякаш препускаше назад.

— Ще те закарам възможно най-близо, а после ще тичаш, накъдето ти кажа.

Кимнах.

— И гледай да не се спънеш. Нямаме време за мозъчни сътресения.

Изпъшках. Би било типично в мой стил — да проваля всичко, да разруша целия свят от чиста непохватност.

Слънцето продължаваше да се катери в небето, а Алис се надпреварваше с него. Грееше прекалено ярко и паниката започна да ме завладява. Току-виж решил да не чака до обяд.

— Ето — рязко каза Алис и посочи града крепост на върха на най-близкия хълм.

Взрях се натам и за първи път изпитах някакъв нов страх. Всяка минута от вчера сутринта насам, което ми се струваше като преди седмица, от мига, в който Алис беше изрекла името му пред стълбите у дома, се страхувах от едно-единствено нещо. Но сега, гледайки древните жълто-кафяви стени и кули, увенчали върха на стръмния хълм, усетих как потръпвам от някакъв друг, по-себичен вид страх.

Градът вероятно бе много красив. Но гледката му ме изпълваше единствено с ужас.

— Волтера — обяви сухо Алис.