Стефани Майър
Новолуние (19)

Шестнадесета глава
Парис

В този миг главата ми се показа над повърхността.

Колко странно. Бях сигурна, че потъвам.

Течението не ме пускаше. Блъскаше ме в скалите. Те се врязваха остро, ритмично точно в средата на гърба ми, изтласквайки водата от дробовете ми. Тя излизаше на огромни струи, от устата и носа ми се изливаха порои. Солта ме изгаряше, дробовете ми горяха, гърлото ми беше пълно с вода и не можех да си поема въздух, а гърбът ме болеше от скалите. Някак успявах да се задържа на едно място, макар вълните да продължаваха да се надигат около мен. Виждах единствено вода, вода, която се протягаше към лицето ми.

— Дишай! — нареждаше ми обезумял от тревога глас и аз усетих жестока болка, разпознавайки гласа — защото не беше на Едуард.

Не можех да се подчиня. Водопадът, който се лееше от устата ми, не спираше, за да си поема въздух. Черната, ледена вода пълнеше гърдите ми и ме изгаряше.

Скалата отново се заби в гърба ми, точно между лопатките, и поредната струя вода се изля от дробовете ми.

— Дишай, Бела! Хайде! — замоли се Джейкъб.

Пред погледа ми затанцуваха черни точки, които ставаха все по-големи и големи и скриваха светлината.

Скалата отново се заби в гърба ми.

Скалата далеч не беше така студена като водата, усещах как пари кожата ми. Внезапно осъзнах, че това е ръката на Джейкъб, който се опитва да изкара водата от дробовете ми. Желязната пръчка, която ме бе издърпала от морето, също беше… топла… Зави ми се свят, черните точки покриха всичко пред погледа ми…

Отново ли умирах? Не ми харесваше, не беше толкова приятно, колкото предния път. Всичко тънеше в мрак, нямаше нищо за гледане. Шумът от разбиващите се вълни заглъхна и се превърна в тихо, равномерно пищене, което сякаш излизаше от ушите ми…

— Бела? — повика ме Джейкъб, гласът му бе все още напрегнат, но вече не така безумен. — Белс, миличка, чуваш ли ме?

Съдържанието на главата ми мъчително се въртеше и свистеше, сякаш се бе присъединило към бурната вода…

— Откога е в безсъзнание? — попита друг глас. Чуждият глас ме стресна, разтърси ме и някак успях да се фокусирам.

Осъзнах, че лежа неподвижно. Течението не ме носеше вече, люшкането беше само в главата ми. Повърхността под мен беше равна и неподвижна. Усещах нещо зърнесто с голите си ръце.

— Не знам — отвърна Джейкъб, все още разтреперан. Гласът му прозвуча съвсем отблизо. Нечии ръце — толкова топли, че не можеше да са други, освен неговите — отметнаха мокрите кичури от лицето ми. — От няколко минути. Успях навреме да я извлека на брега.

Тихото свистене в ушите ми не беше от вълните, а от въздуха, който влизаше и излизаше през дробовете ми — дихателните ми пътища бяха толкова разранени, че сякаш бяха изжулени с тел. Но все пак дишах.

И умирах от студ. Хиляди остри, ледени иглички удряха лицето и ръцете ми, от което ми ставаше още по-студено.

— Диша, ще се свести. Но трябва да я стоплим. Не ми харесва как започва да посинява… — този път разпознах гласа на Сам.

— Мислиш ли, че е безопасно да я местим?

— Нали не си е ударила гърба при падането?

— Не знам.

Те се поколебаха.

Опитах се да отворя очи. Отне ми известно време, но след това видях моравите облаци, които стрелкаха ледени капки дъжд към мен.

— Джейк? — изграчих.

Лицето на Джейкъб закри небето.

— Ох! — въздъхна той и по лицето му премина облекчение. Очите му бяха мокри от дъжда. — О, Бела! Добре ли си? Чуваш ли ме? Боли ли те някъде?

— Само… само… гърлото — заекнах с треперещи от студа устни.

— Тогава да те махаме оттук — каза Джейкъб. Плъзна ръце под мишниците ми и ме повдигна без никакво усилие, все едно вдигаше празна кутия. Гърдите му бяха голи и топли; приведе рамене, за да ме предпази от дъжда. Главата ми се люшна безпомощно през ръката му.

Погледнах с празен поглед разбеснялата се вода, която шибаше пясъка зад него.

— Държиш ли я? — чух Сам да го пита.

— Да, аз поемам оттук. Връщай се в болницата. Ще дойда по-късно. Благодаря ти, Сам.

Още ми се виеше свят. Първоначално не вникнах в думите. Сам не отговори. Не чух никакъв звук и се зачудих дали не си беше тръгнал вече.

Водата облиза пясъка след мен, гърчеше се върху него, сякаш се гневеше, че съм се изплъзнала. Докато я гледах уморено, една цветна искрица улови погледа ми — някакъв огнен пламък танцуваше по черните води навътре в залива. Беше напълно нелогично и се зачудих дали изобщо съм в съзнание. В главата ми се въртеше споменът за черната, въртяща се вода и как бях толкова объркана, че не знаех кое е горе и кое долу. Бях изгубена… но някак Джейкъб…

— Как ме откри? — попитах аз дрезгаво.

— Търсих те — отговори той. Почти тичаше под дъжда нагоре по плажа към пътя. — Последвах следите от пикапа и после те чух да викаш… — той потръпна. — Защо скочи, Бела? Не усети ли, че вятърът се обръща в ураган? Не можа ли да ме изчакаш? — облекчението в гласа му постепенно се изместваше от гняв.

— Извинявай — промърморих аз. — Глупаво беше.

— Аха, наистина, глупаво — съгласи си той, а когато кимна, от косата му се посипаха капки дъжд. — Имаш ли нещо против да запазваш глупостите за моментите, когато съм наоколо? Няма как да се съсредоточа върху задачата, ако вечно се чудя дали не скачаш от някоя скала зад гърба ми.

— Добре — съгласих се аз. — Няма проблем — гласът ми беше като на заклет пушач. Опитах се да прочистя гърлото си и трепнах от болка, сякаш някой ми заби нож в гърлото. — Какво се случи? Открихте ли… Виктория? — сега беше мой ред да потръпна, макар притисната до абсурдно топлите му гърди да не ми беше толкова студено.

Джейкъб поклати глава. Продължаваше да подтичва по шосето към къщи.

— Не. Скри се във водата, там кръвопийците са с предимство. Затова тичах до вкъщи, страх ме беше, че ще се върне с плуване. Толкова време прекарваш на плажа… — той замълча, в гърлото му сякаш имаше буца.

— Сам се върна с теб… а останалите вкъщи ли са? — надявах се, че не продължават да я търсят.

— Да, почти.

Опитах се да разгадая изражението му, присвивайки очи срещу шибащия дъжд. Очите му бяха изпълнени с тревога или болка.

Внезапно схванах смисъла на думите, който до този момент ми беше убягвал.

— Ти спомена… болница. Преди малко на Сам. Да не е пострадал някой? Тя нападна ли ви? — гласът ми подскочи с една октава, толкова дрезгав, че сякаш беше чужд.

— Не, не. Ем ни чакаше с лоши новини, когато се върнахме. За Хари Клиъруотър. Тази сутрин е получил инфаркт.

— Хари? — разтърсих глава, опитвайки се да схвана думите му. — О, не! Чарли знае ли?

— Да. И той е в болницата с баща ми.

— Хари ще се оправи ли?

Погледът му отново се напрегна.

— В момента положението не изглежда много добро.

Внезапно изпитах остро чувство на вина, почувствах се ужасно заради безразсъдния скок. Не беше редно да тревожа околните точно сега. Колко неподходящ момент бях избрала да проявявам безразсъдство.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах.

В този момент над главите ни спря да вали. Забелязах, че сме стигнали къщата на Джейкъб едва когато минахме през вратата. Бурята блъскаше по покрива.

— Можеш да стоиш тук — каза Джейкъб и ме пусна върху късия диван. — Сериозно ти говоря, точно тук. Ще ти донеса сухи дрехи.

Докато Джейкъб трополеше в спалнята си, очите ми успяха да привикнат към полумрака в стаята. Претъпканата с мебели стая изглеждаше толкова празна без Били, едва ли не изоставена. И странно злокобна, но вероятно защото знаех къде е в момента.

Джейкъб се върна след секунди и ми подхвърли купчина сиви памучни дрехи.

— Ще са ти огромни, но нямам по-подходящи. Аз, ъъъ, ще изляза, за да се преоблечеш.

— Недей. Прекалено съм уморена, за да помръдна. Постой с мен.

Той седна на пода до мен и опря гръб в дивана. Интересно кога ли беше спал за последно. Изглеждаше точно толкова изтощен, колкото се чувствах аз самата.

Облегна глава на възглавницата до моята и се прозя.

— Предполагам бих могъл да си почина за минутка…

Очите му се затвориха. Оставих и моите да се притворят.

Бедният Хари. Бедната Сю. Знаех, че Чарли няма да е на себе си. Хари беше един от най-добрите му приятели. Въпреки скептичното настроение на Джейк горещо се надявах Хари да се оправи. Заради Чарли. Заради Сю, Лея и Сет…

Диванът беше точно до радиатора и въпреки мокрите дрехи започнах да се стоплям. Дробовете ме боляха толкова силно, че болката, вместо да ме държи будна, по-скоро ме тласкаше към безсъзнание. Вяло се зачудих дали не е опасно да заспя… или може би бърках препоръките при давене с тези при мозъчно сътресение…? Джейкъб започна лекичко да похърква и звукът ме унесе като приспивна песен. Бързо, почти мигновено.

За първи път от много дълго време сънят ми беше съвсем обикновен. Неясни стари спомени — ослепително ярки образи на слънцето във Финикс, лицето на майка ми, една разнебитена къщичка сред клоните на дърво, избеляло одеяло, стена с огледала, пламък върху черни води… забравях всеки образ в момента, в който следващият го заменеше.

Единствено последният образ се запечата в съзнанието ми. Беше безсмислен — сценичен декор. Нощ, балкон, нарисувана луна, увиснала в небето. Наблюдавах как момичето по нощница се обляга на парапета и си говори на глас.

Безсмислен сън… но когато бавно и мъчително се събудих, образът на Жулиета отказа да изчезне.

Джейкъб продължаваше да спи. Беше се отпуснал на пода и дишаше дълбоко и равномерно. Къщата беше притъмняла, зад прозорците цареше мрак. Бях изтръпнала, но ми беше топло и дрехите ми почти бяха изсъхнали. Гърлото ме болеше при всяко вдишване.

Трябваше да стана, поне да пийна нещо. Но тялото ми предпочиташе да си лежи неподвижно, никога повече да не помръдне.

Вместо да стана, се замислих за Жулиета.

Зачудих се какво щеше да направи, ако Ромео бе напуснал града не защото бе прогонен, а защото бе загубил интерес към нея? Ако Розалинда бе проявила интерес и той бе размислил? Ами ако вместо да се ожени за Жулиета просто беше изчезнал?

Мислех си, че знам как щеше да се чувства тя.

Нямаше да се върне към предишния си живот. Никога нямаше да го преживее, сигурна бях. Дори да доживееше дълбока старост, всеки път, когато затвореше очи, щеше да вижда образа на Ромео. И в крайна сметка щеше да се примири.

Зачудих се дали в крайна сметка щеше да се ожени за Парис само заради родителите си, за да има мир. Вероятно не, реших. Но пък и в пиесата не се споменаваше много за Парис. Беше второстепенен персонаж — заместител, заплаха, краен срок за ръката й.

Ами ако се беше оказал нещо повече?

Ами ако й беше приятел? Най-добрият й приятел? Ако можеше да споделя само с него отчаянието си по Ромео? Ако беше единственият, който истински я разбира и я кара да се чувства почти човек? Ако беше мил и търпелив? Ако се грижеше за нея? Ако Жулиета знаеше, че не би могла да оцелее без него? Ако той истински я обичаше и искаше да бъде щастлива?

Ами… ако тя обичаше Парис? Не като Ромео. Не така, разбира се. Но достатъчно, за да иска той също да бъде щастлив?

Бавното, дълбоко дишане на Джейкъб беше единственият звук в стаята — като приспивна песен, като шепот на люлеещ стол, като тиктакането на стар часовник, когато нямаш за къде да бързаш… Звукът на спокойствието.

Ако Ромео действително и окончателно си беше тръгнал, нима имаше значение дали Жулиета ще приеме предложението на Парис? Може би бе редно да опита да намери мир с това, което бе останало от живота й. Може би това щеше да е единственото й щастие.

Въздъхнах и веднага след това изстенах от болката в гърлото. Прекалено се вживявах в драмата. Ромео нямаше да промени решението си. Затова и хората още помнеха името му завинаги преплетено с нейното: Ромео и Жулиета. Затова и историята им беше красива. „Жулиета остава сама и накрая се омъжва за Парис“ — такъв сюжет никога няма да се хареса.

Затворих очи и отново се отнесох, изоставяйки глупавата пиеса, за която вече не желаех да мисля. Вместо това се замислих за действителността — за скока ми от скалата и каква безмозъчна грешка се бе оказал. И не само скалата, ами моторите и изобщо цялата безотговорна работа с каскадите, ала Ивъл Книвъл. Ами ако ми се беше случило нещо? Какво щях да причиня на Чарли? Инфарктът на Хари изведнъж ме накара да видя нещата от съвсем различен ъгъл. Перспектива, която отказвах да погледна, защото, ако я приемех за правилна, това щеше да означава, че трябва да променя живота си. А можех ли да живея така?

Вероятно. Нямаше да бъде лесно; всъщност щеше да бъде ужасно да се откажа от халюцинациите си и да се опитам да се държа като зрял човек. Но може би трябваше да го направя и сигурно можех. Ако Джейкъб беше до мен.

Не бях способна да взема решение точно сега. Болката бе твърде силна. По-добре да мисля за нещо друго. Докато се опитвах да мисля за нещо приятно, в съзнанието ми се завъртяха образи от неблагоразумната ми следобедна каскада… усещането от вятъра, докато падах, черната вода, блъскането на течението… лицето на Едуард… задържах този образ по-дълго време. Топлите ръце на Джейкъб, който се опитваше да ми влее живот… хапещият дъжд от виолетовите облаци, който шибаше лицето ми… странният пламък върху вълните…

В тази цветна искра върху водата имаше нещо познато. Естествено нямаше как да е истински огън…

Мислите ми бяха прекъснати от шума на кола, газеща калта по пътя. Колата спря пред къщата, чух отваряне и затваряне на врати. Замислих се дали да не се изправя, но после се отказах.

Лесно разпознах гласа на Били, но той говореше необичайно тихо, гласът му звучеше като дрезгаво мърморене.

Вратата се отвори и лампата светна. Примигнах, заслепена от светлината. Джейк се стресна, изохка и скочи на крака.

— Извинявайте — изръмжа Били. — Събудихме ли ви?

Бавно фокусирах поглед върху лицето му и когато разчетох изражението му, очите ми се напълниха със сълзи.

— О, не, Били! — изстенах.

Той бавно кимна, лицето му бе вкаменено от мъка. Джейкъб изтича при баща си и пое едната му ръка. Болката внезапно му придаде детинско изражение — то странно контрастираше с мъжественото му тяло.

Сам стоеше зад Били и буташе количката през вратата. Върху изкривеното му от мъка лице липсваше обичайната сдържаност.

— Толкова съжалявам — прошепнах.

Били кимна.

— На всички ще ни бъде тежко.

— Къде е Чарли?

— Баща ти още е в болницата със Сю. Има много… неща за организиране.

Преглътнах с усилие.

— Най-добре е да се връщам — промърмори Сам и бързо излезе.

Били издърпа ръката си от Джейкъб и се придвижи през кухнята към стаята си.

Джейк се загледа след него за момент, после отново седна на пода до мен. Зарови лице в ръцете си. Заразтривах раменете му, чудейки се какво да кажа.

След известно време Джейкъб хвана ръката ми и я притисна към лицето си.

— Как се чувстваш? Добре ли си? Може би трябваше да те заведа на лекар — той въздъхна.

— Не се притеснявай за мен — изграчих.

Той обърна глава да ме погледне. Очите му бяха зачервени.

— Не ми изглеждаш особено добре.

— Не се и чувствам особено добре.

— Ще ида да докарам пикапа и ще те закарам вкъщи. Най-добре да си там, когато Чарли се прибере.

— Добре.

Останах отпусната върху дивана, докато го чаках. От стаята на Били не се чуваше шум. Чувствах се като натрапница, която надзърта през процепите, за да зяпа мъката на другите хора.

Джейк не се забави много. Ревът на пикапа наруши тишината по-рано, отколкото очаквах. Джейк мълчаливо ми помогна да стана от дивана и ме прегърна през рамо, когато потръпнах на студения въздух отвън. Седна на шофьорското място, без да ме пита, и ме придърпа към себе си, за да ме прегърне. Облегнах глава на гърдите му.

— Как ще се прибереш? — попитах.

— Няма да се прибирам. Още не сме хванали кръвопиеца, забрави ли?

Новата тръпка нямаше нищо общо със студа.

Изминахме останалия път в мълчание. Студеният въздух ме беше разбудил. Бях нащрек и съзнанието ми работеше на бързи обороти.

Ами ако? Кое беше правилното решение?

Вече не можех да си представя живота си без Джейкъб — свих се от страх дори при самата мисъл. По някакъв начин той беше станал жизненоважен за оцеляването ми. Но да оставя нещата така, както бяха… жестоко ли беше, както ме беше обвинил Майк?

Помня как си мечтаех Джейкъб да ми беше брат. Сега съзнавах, че всъщност съм искала да ми принадлежи. Начинът, по който ме прегръщаше, не беше братски. Но беше толкова приятно, топло и успокоително. Безопасно. Джейкъб беше като пристан.

Можех да поискам да ми принадлежи. Това поне беше по силите ми.

Знаех, че щеше да се наложи да му разкажа всичко. Само така щеше да е честно. И трябваше да го обясня като хората, за да разбере, че не става въпрос за примирение, че е прекалено добър за мен. Вече знаеше, че сърцето ми е разбито и тази част от обясненията нямаше да го изненада, но трябваше да разбере до каква степен. Щеше да се наложи да призная, че съм луда — да му обясня за гласовете, които чувах. Трябваше да знае всичко, преди да вземе решение.

Но още докато обмислях какво трябва да направя, бях наясно, че ще ме приеме въпреки всичко. Нямаше дори да се замисли.

Трябваше да се отдам изцяло, да отдам всичко, което ми беше останало, всяко счупено парченце от себе си. Само така можех да бъда справедлива. Щях ли да бъда? Можех ли?

Толкова ли бе грешно да опитам да направя Джейкъб щастлив? Дори ако любовта, която изпитвах към него, да бе само бледо ехо от любовта, на която бях способна, дори когато сърцето ми беше някъде далеч, скитащо и страдащо по моя непостоянен Ромео?

Джейкъб спря пикапа пред тъмната къща и рязко изключи двигателя. Както толкова много пъти, като че ли и сега усещаше какво мисля.

Обгърна ме и с другата си ръка и ме привлече към гърдите си, притискайки ме към себе си. Беше ми приятно. Сякаш отново бях цяла.

Предположих, че мисли за Хари, но когато заговори, в гласа му се долавяше извинение.

— Извинявай. Знам, че чувствата ти се различават от моите, Белс, но нямам нищо против, кълна се. Просто толкова се радвам, че си добре, че ми иде да запея, а никой не би искал да ме чуе — той се засмя с гърления си смях.

Дишането ми се учести и сякаш посипа гърлото ми с пясък.

Нима Едуард, колкото и да беше безразличен, не би искал да съм щастлива, доколкото позволяваха обстоятелствата? Нима не му бе останало поне някакво приятелско чувство, че да ми го пожелае? Мислех, че би го направил. Би проявил щедрост, би подал малка частица от любовта, която той самият не желаеше, на приятеля ми Джейкъб. В крайна сметка това не беше същата любов.

Джейк притисна топлата си буза в главата ми.

Ако обърнех лице, ако притиснех устни в голото му рамо… Знаех какво щеше да последва. Би било толкова лесно. Нямаше да има нужда от обяснения.

Но можех ли да го направя? Можех ли да предам разбитото си сърце, за да спася жалкия си живот?

Стомахът ми се загърчи, докато обмислях дали да обърна глава.

Внезапно така ясно, сякаш бях в опасност, кадифеният глас на Едуард прошепна в ухото ми.

— Бъди щастлива.

Замръзнах.

Джейкъб усети, че се стягам, и незабавно ме пусна, после се пресегна към вратата.

Чакай, исках да кажа аз. Само минутка. Но останах вкаменена, заслушана в ехото от гласа на Едуард в главата си.

Студеният вятър влетя в купето.

— Ох! — Джейкъб рязко издиша, сякаш някой го беше ударил в корема. — По дяволите!

Той хлопна обратно вратата и в същия момент завъртя ключа на стартера. Ръцете му трепереха толкова силно, че се зачудих как въобще успя.

— Какво става?

Той форсира двигателя прекалено бързо, той се задави и загасна.

— Вампир — процеди той.

Кръвта нахлу в главата ми и ми се зави свят.

— Откъде знаеш?

— Защото го надушвам! Дявол да го вземе!

Очите му бяха като обезумели, оглеждаше тъмната улица. Не забелязваше конвулсиите, които тресяха тялото му.

— Да се трансформирам или да я спасявам оттук? — изсъска сам на себе си.

Погледна ме за части от секундата, взирайки се в изпълнените ми с ужас очи и пребледняло лице, и след това отново огледа улицата.

— Добре. Да те измъквам оттук.

Двигателят изръмжа. Гумите изпилиха асфалта, докато обръщаше пикапа назад към единствения ни път за спасение. Фаровете заляха тротоара със светлина, осветиха предната част на черната гора и накрая се плъзнаха по колата, паркирана срещу къщата ми.

— Спри! — ахнах.

Колата беше черна — кола, която добре познавах. Вярно, че хич не разбирах от коли, но знаех абсолютно всичко за тази. Беше мерцедес S55 AMG. Знаех колко конски сили има и какъв е цветът на купето. Познавах мъркането на мощния двигател. Познавах плътния аромат на кожените седалки и как тъмните стъкла превръщат пладнешкото слънце в сумрак.

Това беше колата на Карлайл.

— Спри! — отново извиках аз, този път по-силно, защото Джейкъб набираше скорост надолу по улицата.

— Какво?!

— Не е Виктория. Спри, спри! Искам да се върна.

Той натисна спирачките толкова рязко, че се вкопчих за таблото, за да не падна.

— Какво? — отново попита той втрещено. Изгледа ме ужасено.

— Това е колата на Карлайл! На Кълън. Познавам я.

Видя, че действително съм я разпознала, и тялото му се разтърси от мощна тръпка.

— Спокойно, Джейк. Всичко е наред. Няма опасност. Успокой се.

— Да, да, спокойно — задъхано отвърна той и наведе глава и затвори очи. Докато полагаше всички усилия да не се превърне във върколак, аз се загледах през задния прозорец към черната кола.

Карлайл е, сам, опитвах се да си внуша. Не очаквай нещо повече. Евентуално и Есме… Спри веднага, наредих си. Само Карлайл. И това беше достатъчно. Далеч надминаваше и най-смелите ми надежди.

— В къщата ти има вампир и ти искаш да се върнеш? — изсъска Джейкъб.

Погледнах го, като с мъка откъснах очи от мерцедеса, ужасена, че ще изчезне, ако отместя поглед.

— Разбира се — отвърнах аз, изненадана от въпроса му. Разбира се, че исках да се върна.

Лицето му придоби сурово изражение, превърна се в горчивата маска, която смятах за изчезнала завинаги. Точно преди да надене маската, зърнах как в очите му проблесна мъката от предателството. Ръцете му продължаваха да треперят. Изглеждаше десет години по-стар от мен.

Пое си дълбоко въздух.

— Сигурна ли си, че не е номер? — попита той бавно и тежко.

— Не е номер. Това е Карлайл. Върни ме!

По широките му рамене премина тръпка, но очите му останаха безизразни.

— Няма!

— Джейк, всичко е наред…

— Не. Върни се сама, Бела — гласът му изплющя и аз се сепнах. Челюстите му се стягаха и отпускаха. — Виж, Бела — продължи със същия студен тон. — Не мога да се върна. Въпреки примирието това там е врагът ми.

— Не е така…

— Трябва незабавно да кажа на Сам. Това променя нещата. Не можем да се оставим да ни хванат на тяхна територия.

— Джейк, това не е война!

Той не ме слушаше. Изключи пикапа от скорост и скочи, оставяйки двигателя запален.

— Довиждане, Бела — извика той през рамо. — Наистина се надявам да не умреш — затича в тъмнината, треперейки толкова силно, че силуетът му изглеждаше размазан, и изчезна, преди да успея да го извикам.

Останах неподвижна на седалката в продължение на един дълъг миг, прикована от чувство на разкаяние. Какво бях причинила на Джейкъб?

Но разкаянието не можеше дълго да ме държи в колата.

Прехвърлих се на шофьорската седалка и включих на скорост. Ръцете ми трепереха почти като неговите и се наложи да изчакам да се концентрирам. Внимателно обърнах пикапа и поех към къщи.

Когато загасих фаровете, настана пълна тъмнина. Чарли явно толкова е бързал да излезе, че беше забравил да запали лампата на верандата. Докато се взирах в потъналата в сенките къща, усетих спазъм на съмнение. Ами ако наистина беше номер?

Погледнах отново черната кола, почти невидима в нощта. Не. Познавах тази кола.

Въпреки това ръцете ми буквално се тресяха, докато се протягах да взема ключа от скривалището му над вратата. Когато сграбчих облата дръжка, за да отключа, тя се завъртя в ръката ми. Побутнах вратата, така че сама да се отвори. Коридорът беше тъмен.

Исках да извикам нещо за поздрав, но гърлото ми беше пресъхнало. Не можех да си поема въздух.

Пристъпих напред и затършувах за ключа на лампата. Беше съвсем тъмно, като черната вода… Къде беше проклетият ключ?

Точно като черната вода с оранжевия пламък, блеснал над повърхността й. Нямаше как да е огън, но какво беше тогава…? Пръстите ми опипваха стената, търсещи, треперещи…

Внезапно нещо, което Джейкъб ми беше казал следобеда, отекна в съзнанието ми…

Скри се във водата — беше казал той — там кръвопийците са с предимство. Затова тичах до вкъщи — страх ме беше, че ще се върне с плуване. Ръката ми замръзна, цялото ми тяло замръзна намясто, когато осъзнах защо оранжевият пламък по водата ми е познат.

Косата на Виктория, развята от вятъра, огнена на цвят…

Била е там. Била е в залива с нас с Джейкъб. Ако Сам не беше там, ако бяхме само ние двамата…? Не можех да дишам, не можех да помръдна.

Лампата светна, макар замръзналата ми ръка да не беше намерила ключа.

Примигнах на ярката светлина и видях, че някой вече ме чакаше.