Стефани Майър
Новолуние (16)

Тринадесета глава
Убиец

Да беше някой друг, а не Джейкъб, мислех си и клатех глава, докато шофирах по обрамченото с гори шосе към Ла Пуш.

Все още не бях сигурна дали постъпвам правилно, но бях решила да направя компромис със себе си.

Не можех да намеря извинение за действията на Джейкъб и приятелите му, глутницата му. Сега разбирах защо ми бе казал така снощи — че може би няма да искам да го видя повече, и можех да му се обадя, както беше предложил, но ми се струваше страхливо. Дължах му поне разговор лице в лице. Щях да му кажа в лицето, че не мога да махна с ръка на случващото се. Не можех да съм приятел на убиец и да си мълча, да позволявам убийствата да продължават… Това би превърнало и мен в чудовище.

Но пък не можех и да не го предупредя. Трябваше да направя всичко по силите си, за да го предпазя.

Спрях пред къщата им с плътно стиснати устни. Достатъчно беше гадно, че най-добрият ми приятел е върколак. Нужно ли беше да се окаже и чудовище?

Къщата беше тъмна, прозорците не светеха, но не ми пукаше, че щях да ги събудя. Юмрукът ми задумка по входната врата с гневна сила. Звукът отекна между стените.

— Влизай — чух Били да подвиква след около минута и някъде светна лампа.

Завъртях дръжката, беше отключено. Били се беше облегнал на една отворена врата встрани от кухничката, около раменете му висеше халат, още не беше седнал в количката си. Когато видя кой влиза, очите му леко се разшириха, после изражението му се изпразни.

— Е, добро утро, Бела. Какво правиш тук толкова рано?

— Здрасти, Били. Трябва да говоря с Джейк, къде е той?

— Хмм… ами всъщност не знам — излъга той, без да трепне.

— Знаеш ли какво ще прави Чарли тази сутрин? — запитах, отвратена от шикалкавенето.

— Трябва ли да знам?

— Заедно с половината мъже от града са тръгнали из гората, въоръжени с пушки, на лов за гигантски вълци.

Лицето му леко трепна, после отново стана безизразно.

— Така че бих искала да поговоря с Джейк за това, ако нямаш нищо против — продължих.

Били стисна плътните си устни и известно време не продума.

— Предполагам още спи — каза накрая и кимна към малката врата встрани от всекидневната. — Напоследък се прибира късно. Хлапето се нуждае от почивка — може би не е разумно да го будиш.

— Сега е мой ред — промърморих под нос и решително тръгнах по коридора.

Били въздъхна.

Вратата към малката като дрешник стая на Джейкъб бе единствената в дългия около метър коридор. Не си направих труда да чукам. Рязко отворих вратата и тя се удари шумно в стената отзад.

Джейкъб — все още облечен в същия срязан до коленете черен анцуг, който носеше и вчера — се бе проснал диагонално върху двойното легло, заемащо цялата стая, с изключение на няколкото сантиметра около ъглите. Дори и така леглото пак му идваше късо — краката му висяха от едната страна, а главата от другата. Спеше дълбоко и леко похъркваше с полуотворена уста. Дори не бе трепнал от трясъка на вратата.

Лицето му бе умиротворено от съня, всички гневни бръчки бяха изгладени. Под очите му имаше сенки, които не бях забелязала по-рано. Въпреки абсурдния си ръст сега ми изглеждаше много млад и много уморен. Потреперих от съжаление.

Върнах се крачка назад и тихо затворих вратата зад гърба си.

Били ме зяпаше с любопитни, предпазливи очи, когато бавно се върнах във всекидневната.

— Май ще го оставя да поспи малко.

Той кимна и в продължение на минута двамата се гледахме втренчено. Умирах да го попитам каква бе неговата роля. Какво мислеше затова, в което се бе превърнал синът му. Но помнех как още от самото начало защитаваше Сам, така че предположих, че убийствата не го тревожат особено. А как ги оправдава пред себе си, просто не можах да си представя.

В тъмните му очи видях множество въпроси и към мен самата, но той също не ги изказа гласно.

— Виж — обадих се, нарушавайки тягостното мълчание. — Ще сляза до плажа за малко. Когато се събуди, предай му, че го чакам там, става ли?

— Разбира се, разбира се — съгласи се той.

Зачудих се дали наистина ще му предаде. Е, ако не го направеше, поне бях опитала, нали така?

Тръгнах с пикапа към Фърст Бийч и паркирах на празния чакълен паркинг. Все още беше тъмно — потискащият сумрак, преди да съмне поредният облачен ден — и когато угасих фаровете, едва виждах. Наложи се да изчакам очите ми да свикнат с полумрака, докато успея да открия пътеката, която водеше през високия плет от бурени. Тук беше по-студено, вятърът шибаше черната вода и аз напъхах ръце дълбоко в джобовете на зимното си яке. Поне дъждът беше спрял.

Тръгнах по плажа към северната дига. Не виждах Сейнт Джеймс, нито другите острови, само неясните контури на плискащата вода. Внимателно подбирах къде стъпвам, като гледах да не се спъна в някой довлечен от вълните дънер.

Открих каквото търсех, преди дори да осъзная, че го търся. Материализира се от полумрака едва когато бях на няколко крачки от него: дълго, бяло като кост дърво, довлечено от вълните и изхвърлено върху камъните. Обърнатите към морето корени бяха усукани като стотици крехки пипала. Не бях сигурна, че това е същото дърво, върху което двамата с Джейкъб бяхме провели първия си разговор — разговор, от който се бяха проточили толкова много оплетени нишки от живота ми — но като че ли беше на същото място. Седнах там, където бях седяла и тогава, и се загледах към невидимото море.

Гледката на Джейкъб в това състояние, невинен и уязвим в съня си, бе изтрила цялото ми отвращение, бе разтопила гнева ми. Не можех да пренебрегна случващото се, както Били явно бе съумял да направи, но не можех и да го съдя. Явно любовта не действа по такъв начин. Щом обичаш някого, не можеш да разсъждаваш логично върху поведението му. Джейкъб ми беше приятел, независимо дали убиваше хора, или не. И нямах представа какво да правя.

Когато си го представех как кротко спеше, ме заливаше непреодолимото желание да го закрилям. Напълно нелогично.

Но нелогично или не, прехвърлях спомена за спокойното му лице и се опитвах да намеря някакво решение, някакъв начин да го предпазя, а небето бавно започваше да светлее.

— Здрасти, Бела.

Чух гласа му в тъмнината и цялата подскочих. Беше тих, едва ли не срамежлив, но понеже разчитах на някакво предупреждение от страна на шумно тракащите камъни, все пак се стреснах. Виждах силуета му, очертан срещу изгрева — беше грамаден.

— Джейк?

Стоеше на няколко крачки от мен и тревожно пристъпяше от крак на крак.

— Били ми каза, че си идвала — май не ти отне много дълго, а? Знаех си, че ще се сетиш.

— Да, спомних си и онази история — прошепнах.

Дълго време стояхме мълчаливо и макар все още да бе твърде тъмно, за да виждам добре, кожата ми настръхна, сякаш очите му опипваха лицето ми. Явно за него светлината бе достатъчна, за да разгледа изражението ми, защото когато проговори, гласът му бе неочаквано злъчен.

— Можеше просто да се обадиш — каза той сурово.

Кимнах.

— Знам.

Той закрачи по камъните. Трябваше да се заслушам много внимателно, за да доловя едва-едва тихото шумолене на стъпалата му върху камъните, заглушено от плискането на вълните. Под моите крака камъните тракаха като кастанети.

— Защо дойде? — тросна се той, без да прекъсва гневното крачене.

— Реших, че ще е по-добре да стане очи в очи.

Той изсумтя.

— О, да, много по-добре.

— Джейкъб, трябва да те предупредя…

— За горските патрули и ловците ли? Не се тревожи. Вече знаем.

— Да не се тревожа ли? — запитах невярващо. — Джейк, та те имат пушки! Слагат капани и са обявили награда и…

— Можем и сами да се пазим — изръмжа той, като продължаваше да крачи. — Нищо няма да заловят. Само усложняват нещата — съвсем скоро ще започнат да изчезват един по един.

— Джейк! — изсъсках.

— Какво? Това си е факт.

Гласът ми изтъня от възмущение.

— Как можеш да… говориш така? Та ти познаваш тези хора. Чарли е с тях! — само при мисълта стомахът ме присви.

Той внезапно спря.

— Какво повече можем да направим? — тросна се. Зад нас слънцето багреше облаците в сребристорозово. Вече виждах изражението му: беше сърдито, отчаяно, предадено.

— Не би ли могъл… ами, да опиташ да не бъдеш, ъм… върколак? — предложих шепнешком.

Той разпери ръце във въздуха.

— Да не би да имам избор? — изкрещя той. — А и с какво би помогнало това на тревогите ти, че хората изчезват?

— Не те разбирам.

Той ме загледа злобно, очите му се присвиха, устата му се изкриви и изръмжа.

— Знаеш ли какво ме вбесява толкова много, че направо ми се повръща?

Трепнах от враждебното му изражение. Като че ли чакаше отговор, затова поклатих глава.

— Такава лицемерка си, Бела — седиш си тук, ужасена от мен. Нима е справедливо? — ръцете му трепереха от ярост.

— Лицемерка? Нима страхът от чудовища ме прави лицемерка?

— О-ох! — изстена той и притисна разтреперани юмруци в слепоочията си, стискайки очи. — Чуй се само!

— Какво?

Той се приближи на две крачки, приведе се над мен и ме загледа злобно.

— Е, ужасно съжалявам, че не съм подходящият вид чудовище за вкуса ти, Бела. Предполагам не ме бива достатъчно в смученето на кръв, а?

Скочих на крака и на свой ред го изгледах яростно.

— Не! — изкрещях. — Проблемът не е в това, което си ти, глупако, а в това, което правиш.

— Какво имаш предвид? — изръмжа той и цялото му тяло се разтрепери от гняв.

Безкрайно се смаях, когато гласът на Едуард ми нашепна да внимавам.

— Внимавай много, Бела — предупреди ме кадифеният му глас. — Не го предизвиквай. Трябва да го успокоиш.

Даже гласът в главата ми днес прозвуча нелогично. Но все пак го послушах. Бих направила всичко за този глас.

— Джейкъб — примолих се, а гласът ми беше тих и равен. — Наистина ли е необходимо да убивате хората, Джейкъб? Нямали някакъв друг начин? Искам да кажа, че щом вампирите са намерили начин да оцеляват, без да убиват хора, не бихте ли могли и вие да опитате?

Той се изправи рязко, сякаш думите ми бяха пуснали ток през тялото му. Веждите му се стрелнаха нагоре, а очите му се ококориха.

— Да убиваме хора ли? — попита гневно.

— А ти за какво мислеше, че говорим?

Вече не трепереше. Погледна ме невярващо, обнадеждено.

— Според мен говорехме за отвращението ти от върколаците.

— Не, Джейк, не. Въпросът не е в това, че си… вълк. Това е без значение — заявих твърдо и още докато казвах думите, знаех, че наистина го мисля. Наистина беше без значение, че се превръщаше в огромен вълк — пак си беше Джейкъб. — Но ако можете да намерите начин да не наранявате хората… ето това ме разстройва. Това са невинни хора, Джейк, като Чарли и просто не мога да извръщам глава, докато ти…

— Това ли било? Наистина ли? — прекъсна ме той, а на лицето му се изписа усмивка. — Уплашена си само защото съм убиец? Това ли е единствената причина?

— Нима не е достатъчна?

Той започна да се смее.

— Джейкъб Блак, никак не е смешно!

— Да, да — съгласи се той, като продължаваше да се смее.

Направи една дълга крачка към мен и ме прегърна с още една спираща дъха мечешка прегръдка.

— Наистина ли, съвсем честно, нямаш нищо против, че се превръщам в гигантско куче? — попита той, а гласът в ухото ми ликуваше.

— Не — изохках. — Не мога да дишам, Джейк.

Той ме пусна, но хвана двете ми ръце.

— Не съм убиец, Бела.

Взрях се в лицето му и ми стана ясно, че говори истината. В цялото ми тяло запулсира мощно чувство на облекчение.

— Наистина ли? — попитах.

— Честна дума — закле се той тържествено.

Метнах ръце около врата му. Това ми напомни за първия ден с моторите, но сега бе още по-едър и още повече се почувствах като дете.

Както и тогава, той погали косата ми.

— Съжалявам, че те нарекох лицемерка — извини се той.

— Съжалявам, че те нарекох убиец.

Той се засмя.

В този момент се сетих нещо и се отдръпнах, за да виждам лицето му. Веждите ми се сключиха тревожно.

— Ами Сам? И останалите?

Той поклати глава широко ухилен, сякаш някой бе смъкнал огромен товар от раменете му.

— Естествено, че не. Не помниш ли как се наричаме?

Помнех съвсем ясно — същия ден мислех по този въпрос.

— Защитници?

— Именно.

— Нищо не разбирам. Какво се случва в гората тогава? Изчезналите туристи, кръвта?

Лицето му внезапно стана сериозно, разтревожено.

— Опитваме се да си вършим работата, Бела. Опитваме се да ги защитим, но вечно се оказваме закъснели.

— От какво да ги защитите? Наистина ли има и мечка в гората?

— Бела, миличка, защитаваме хората от едно-единствено нещо, от единствения ни враг. Съществуваме единствено по тази причина — защото съществува и той.

В продължение на една секунда го зяпах тъпо, но най-после схванах. Кръвта се дръпна от лицето ми и тънък ужасен писък се отдели от устните ми.

Той кимна.

— Мислех, че именно ти би трябвало да разбираш какво се случва.

— Лоран — прошепнах. — Още е в гората.

Джейкъб премигна два пъти и килна глава на една страна.

— Кой е Лоран?

Опитах се да подредя хаоса в главата си, за да мога да отговоря.

— Знаеш, нали го видя там, на поляната. Ти беше там… — думите ми прозвучаха озадачено, тъй като започвах да навързвам нещата. — Бяхте там и му попречихте да ме убие…

— А, чернокосата пиявица ли? — той се ухили със стегната, жестока усмивка. — Така ли се казваше?

Потреперих.

— Но какво си мислехте вие? — прошепнах. — Та той можеше да ви убие! Джейк, та вие не съзнавате колко опасно…

Прекъсна ме нов смях.

— Бела, един самотен вампир не е голям проблем за такава голяма глутница като нашата. Беше толкова лесно, че дори не беше забавно!

— Кое беше лесно?

— Да убием онзи кръвопиец, който се канеше да те схруска. Това не се брои за убийство обаче — побърза да добави той. — Вампирите не ги считаме за хора.

Успях единствено да прошепна.

— Убил си… Лоран?

Той кимна.

— Е, всички заедно го свършихме — поясни.

— Лоран е мъртъв? — прошепнах.

Изражението му се смени.

— Това нали не те разстройва? Та той се канеше да те убие, беше тръгнал на лов, Бела, сигурни бяхме, преди да го нападнем. Знаеш го, нали?

— Знам. И не, не съм разстроена, а… — исках да седна. Препънах се крачка назад, но усетих дънера с прасец и се отпуснах върху него. — Лоран е мъртъв. И няма да се върне да ме убие.

— Не се ли сърдиш? Нали не беше от твоите приятели или нещо такова?

— Приятел ли? — зяпнах го, объркана и замаяна от облекчение. Започнах да дърдоря, а очите ми се навлажниха. — Не, Джейк. Толкова съм… толкова съм облекчена. Мислех, че ще ме открие, всяка нощ го чаках и все се надявах да се задоволи само с мен и да остави Чарли на мира. Толкова се страхувах, Джейкъб… Но как? Та той беше вампир! Как го убихте? Той е толкова силен, толкова твърд, като мрамор…

Той седна до мен и утешително уви дългата си ръка около мен.

— Затова сме създадени, Белс. Ние също сме силни. Жалко, че не си ми казала, че толкова се страхуваш. Било е излишно.

— Теб те нямаше — смънках, замислена.

— О, вярно.

— Чакай, Джейк, но аз мислех, че ти знаеш. Снощи каза, че е опасно да си в стаята ми. Мислех, че вампирът ще дойде и ти знаеш. Нямаше ли това предвид?

За миг доби объркано изражение, после наведе глава.

— Не, нямах това предвид.

— Тогава защо каза, че е опасно да си в стаята?

Той ме погледна с виновни очи.

— Не съм казвал, че е опасно за мен. Мислех за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Той наведе очи и подритна един корен.

— Има повече от една причина да не бъда с теб, Бела. Едната е, че не биваше да разкривам тайната ни, а другата причина е, че не е безопасно за теб. Ако се ядосам твърде много… или се разстроя твърде много… може да те нараня.

Замислих се внимателно.

— Когато се беше вбесил… докато ти крещях… и целият трепереше…?

— Аха — лицето му още повече се сведе към земята. — Беше доста глупаво от моя страна. Трябва да се контролирам повече. Бях се заклел, че няма да се вбесявам, независимо какво ще кажеш. Но… просто толкова се разстроих, че ще те загубя… че няма да понесеш в какво съм се превърнал…

— Какво ще се случи… ако се ядосаш твърде много? — прошепнах.

— Ще се превърна във вълк — прошепна в отговор той.

— Не трябва ли да има пълнолуние?

Той завъртя очи.

— Холивудската версия доста се разминава с истината — после въздъхна и отново стана сериозен. — Не е нужно да се шашкаш толкова, Белс. Ще се погрижим за всичко. И специално ще си отваряме очите за Чарли и за останалите, няма да допуснем нещо да му се случи. Имай ми доверие.

Нещо много, много очевидно, нещо, което трябваше да схвана още в началото — но бях така впечатлена от идеята, че Джейкъб и приятелите му са се изправили срещу Лоран, че изобщо не се замислих — това нещо ми хрумна чак сега, когато Джейкъб отново използва бъдеще време.

Ще се погрижим за всичко.

Значи не беше приключило.

— Лоран е мъртъв — ахнах и цялото ми тяло се вкочани.

— Бела? — обади се разтревожено Джейкъб и докосна пепелявата ми буза.

— Щом Лоран е умрял… преди седмица… значи някой друг избива хората.

Джейкъб кимна, стисна зъби и проговори през тях.

— Бяха двама. Мислехме, че спътничката му ще иска да се бие с нас — според нашите легенди вампирите обикновено зле понасят, ако убиеш другаря им — но тя побягна и продължава да ни се измъква и пак да се връща. Ако успеем да разберем какво точно преследва, ще ни е много по-лесно да я хванем. Но се държи напълно нелогично. Постоянно танцува по периферията, сякаш изпитва защитата ни, търси начин да пробие и да влезе, но къде? Къде иска да отиде? Сам смята, че се опитва да ни раздели, за да има по-добър шанс…

Гласът му стихваше и накрая звучеше така, сякаш идваше от някакъв дълъг тунел — вече не можех да различа отделните думи. На челото ми изби пот, а стомахът ми се сви като от стомашния вирус. Точно като при грипа.

Побързах да се извърна и се наведох през дънера на дървото. Тялото ми се сгърчи в безполезни напъни, празният ми стомах се засвива в ужасяващи спазми, макар да нямаше какво да изхвърли.

Виктория беше тук. И ме търсеше. И избиваше непознати хора в гората. В гората, където Чарли бе тръгнал на лов…

Главата ми болезнено се завъртя.

Ръцете на Джейкъб ме хванаха за раменете, предпазвайки ме да не се хлъзна на камъните. Усещах горещия му дъх върху бузата си.

— Бела! Какво има?

— Виктория — изохках веднага щом успях да си възвърна дъха след болезнените спазми.

В главата ми Едуард гневно изръмжа при споменаването на името й.

Усетих как Джейкъб ме издърпа до изправено положение. Просна ме неловко върху скута си, положи отпуснатата ми глава върху рамото си. Помъчи се да ме прихване, така че да не висна от едната или другата страна.

Отметна потната коса от лицето ми.

— Кой? — попита той. — Чуваш ли ме, Бела? Бела!

— Не беше спътница на Лоран — изстенах в рамото му. — Бяха просто стари познайници…

— Искаш ли вода? Или лекар? Кажи ми какво да правя — настоя той, обезумял.

— Не ми е лошо, страх ме е — обясних шепнешком. Думата страх не описваше точно чувствата ми.

Джейкъб ме потупа по гърба.

— Страх те е от Виктория ли?

Кимнах и потръпнах.

— Виктория е червенокосата женска, така ли?

Отново потреперих и изскимтях:

— Да.

— Откъде знаеш, че не му е била спътница?

— Лоран ми каза, че Джеймс е бил нейната половинка — обясних и механично свих ръката с белега.

Той извъртя лицето ми към себе си, придържайки го с едрата си длан. Взря се напрегнато в очите ми.

— А каза ли ти нещо друго, Бела? Важно е. Знаеш ли какво иска тя?

— Естествено — прошепнах. — Иска мен.

Очите му рязко се разтвориха, после се свиха като цепки.

— Защо? — попита.

— Едуард уби Джеймс — прошепнах. Джейкъб ме държеше толкова силно, че нямаше нужда да притискам дупката, той щеше да ме предпази от разпадане. — И тя действително… го понесе доста зле. Но Лоран каза, че е решила за по-справедливо да убие мен вместо Едуард. Другар за другар. Не знае, предполагам все още не знае, че… че… — преглътнах болезнено. — Че нещата между нас вече не стоят така. Поне не и за Едуард.

Това го изненада, изражението му се бореше между няколко противоположни емоции.

— Това ли се е случило? Затова ли си тръгнаха?

— Все пак съм само човек. Нищо особено — обясних и немощно вдигнах рамене.

Нещо като изръмжаване, не истинско, а човешкият му еквивалент заклокочи в гърдите на Джейкъб под ухото ми.

— Ако този малоумен кръвопиец действително е толкова глупав…

— Моля те — изстенах. — Моля те. Недей.

Джейкъб се поколеба, след това кимна.

— Това е важно — каза, а изражението му стана делово. — Точно това ни беше нужно. Трябва незабавно да кажем на останалите.

Той се изправи и ме издърпа на крака. Задържа ръцете си около талията ми, докато се убеди, че няма да падна.

— Добре съм — излъгах.

Той отпусна хватката около кръста ми и хвана едната ми ръка.

— Да вървим.

Задърпа ме обратно към пикапа.

— Къде отиваме? — попитах.

— Още не съм сигурен — призна той. — Ще свикам събрание. Хей, изчакай тук само минутка, може ли? — той се облегна на пикапа и пусна ръката ми.

— А ти къде отиваш?

— Веднага се връщам — обеща той. После се врътна и хукна през паркинга, пресече шосето и се гмурна в заобикалящата ни гора. Стрелна се между дърветата, пъргав и строен като сърна.

— Джейкъб! — извиках дрезгаво след него, но вече беше изчезнал.

Моментът не беше подходящ да оставам сама. Само секунди след като Джейкъб се бе скрил от поглед, вече дишах на пресекулки. С мъка се изкатерих в кабината на пикапа и незабавно заключих вратите. От което не се почувствах по-добре.

Виктория вече беше по петите ми. Беше си чист късмет, че още не ме бе хванала — късмет и петима подрастващи върколаци. Вдишах рязко. Независимо какво бе казал Джейкъб, мисълта, че би могъл да се доближи до Виктория, ме ужасяваше. Нямаше значение в какво се превръща, когато се ядоса. Виждах я в мислите си, дивото й лице, огнената й коса, смъртоносна, неуязвима…

Но според Джейкъб Лоран вече го нямаше. Нима беше възможно? Едуард (механично обгърнах гръдния си кош) ми бе казвал колко е трудно да се убие вампир. Само друг вампир би могъл да свърши тази работа. Но пък Джейк твърдеше, че върколаците съществували именно поради тази причина…

Каза, че специално ще си държат очите отворени за Чарли и да им се доверя, че ще пазят баща ми. Как бих могла да повярвам? Никой не беше в безопасност! А най-малко от всички Джейкъб, щом се опитваше да се вмъкне между Виктория и Чарли… между Виктория и мен.

Започна отново да ми се повръща.

Остро почукване на прозореца ме накара да изквича от ужас, но беше само завърналият се Джейкъб. Отключих вратата с треперещи, благодарни пръсти.

— Ама теб наистина те е страх, а? — попита, когато се покатери вътре.

Кимнах.

— Не се бой. Ще се погрижим за теб и за Чарли също. Обещавам ти.

— Идеята да намериш Виктория ме плаши повече от идеята тя да намери мен — прошепнах.

Той се разсмя.

— Трябва да ни имаш малко повече доверие. Направо е обидно.

Поклатих глава. Бях виждала твърде много вампири в действие.

— Къде ходи току-що? — попитах.

Той стисна устни и не отвърна.

— Какво? Тайна ли е?

Той се намръщи.

— Не точно. Но е малко странно. Не искам да те шашкам.

— Знаеш ли, вече съм свикнала с разни странности — опитах да се усмихна без особен успех.

Джейкъб ми се усмихна весело.

— Май ти се налага. Добре. Виждаш ли, когато сме вълци, можем… да се чуваме един друг.

Веждите ми се събраха объркано.

— Не звуци — продължи той — а… мисли, поне мислите един на друг, независимо какво разстояние ни дели. Много помага, когато сме на лов, но иначе е голямо неудобство. Малко е смущаващо да нямаш никакви тайни. Притеснително е, нали?

— Това ли имаше предвид снощи, когато каза, че ще им признаеш за виждането ни, макар да не ти се иска?

— Бързо схващаш.

— Благодаря.

— Освен това много добре понасяш странностите. Мислех, че това ще те притесни.

— Не е… ами, не си първият човек, който може да го прави. Така че не ми се струва толкова странно.

— Така ли?… Чакай, за кръвопийците ли говориш?

— Ще ми се да не ги наричаш така.

Той се засмя.

— Както и да е. Кълън ли?

— Само… само Едуард — скришом обгърнах тяло с едната си ръка.

Джейкъб изглеждаше изненадан, при това неприятно.

— Мислех, че са легенди. Чувал съм, че някои вампири имат… допълнителни умения, но смятах, че са само митове.

— Нима остана нещо, което да е само мит? — попитах кисело.

Той се намръщи.

— Май не. Добре, да идем да се срещнем със Сам и останалите там, където ходехме да караме моторите.

Запалих пикапа и потеглих обратно по шосето.

— Значи току-що се превърна във вълк, за да говориш със Сам, така ли? — попитах любопитно.

Джейкъб кимна леко смутен.

— Бях много кратък и се опитах да не мисля за теб, за да не разберат какво точно става. Страхувах се, че Сам ще ми каже да не те взимам със себе си.

— Това нямаше да ме спре — все не можех да се отърся от мисълта, че Сам е от лошите. Челюстта ми се стягаше всеки път, когато чуех името му.

— Е мен щеше да ме спре — каза Джейкъб леко свъсен. — Нали помниш как не можех да си довърша изреченията снощи? Как не можех да ти разкажа всичко?

— Аха. Имаше вид като да се давиш с нещо.

Той се подсмихна мрачно.

— Доста си близко. Сам ми каза да не ти казвам. Той е… водачът на глутницата, нали разбираш. Той е алфата. Когато ни каже да направим или пък да не правим нещо, когато говори сериозно — е, не можем просто да се направим на ударени.

— Странна работа — промърморих.

— Определено — съгласи се той. — Май е някаква вълча работа.

— Аха — това бе най-доброто, което ми хрумна.

— Да, има цял куп такива неща, вълчи работи. Все още ги уча. Не мога да си представя какво му е било на Сам да се опитва сам да се справи с всичко. Достатъчно е гадно да трябва да преминеш през всичко, макар и с подкрепата на цялата глутница.

— А той сам ли е бил?

— Да — гласът на Джейкъб се снижи. — Когато аз… се промених, беше най… ужасното, най-страшното нещо, което някога съм преживявал, по-лошо от всичко, което бих могъл да си представя. Но не бях сам — чувах гласове в главата си, които ми казваха какво се случва и какво трябва да направя. Май само заради това не си изгубих разсъдъка. Но Сам… — той поклати глава. — На него не е имало кой да му помогне.

Нужно ми беше малко време за пренастройване. Когато Джейкъб описваше нещата така, не можех да не изпитам съчувствие към Сам. Трябваше да продължавам да си напомням, че вече няма причина да го мразя.

— Ще се разсърдят ли, че съм с теб? — попитах.

Той направи физиономия.

— Вероятно.

— Може би не трябва…

— Не, няма нищо — увери ме той. — Знаеш един куп неща, които могат да ни помогнат. Не е като да си някой невежа. Ти си като… Знам ли, като шпионин или нещо подобно. Била си в тила на врага.

Смръщих се. Това ли щеше да иска от мен Джейкъб? Вътрешна информация, която да им помогне да унищожат враговете си? Но аз не бях шпионин. Съвсем не събирах информация. Думите му ме накараха да се почувствам като предател.

Но пък исках да спре Виктория, нали така?

Не.

Исках някой да спре Виктория, за предпочитане, преди да ме намери и да ме изтезава до смърт, или пък да се натъкне на Чарли, или да убие друг турист. Но не желаех Джейкъб да е този, който ще я спре, или по-скоро ще се опита да я спре. Не исках да се доближава и на сто километра от нея.

— Като например за кръвопиеца, който чете мисли — продължи той, сляп за дълбоките размишления, в които бях потънала. — Точно такива неща ни трябват. Тъпо е, че точно тези истории се оказват верни. Това доста усложнява нещата. Хей, мислиш ли, че тази Виктория умее нещо специално?

— Не мисля — поколебах се, после въздъхнах. — Щеше да спомене нещо.

— Кой? А, имаш предвид Едуард — опа, извинявай. Забравих. Не обичаш да споменаваш името му. Нито да го чуваш.

Притиснах корема си, опитвайки се да не обръщам внимание на пулсиращата болка в гърдите.

— Не особено.

— Съжалявам.

— Откъде ме познаваш толкова добре, Джейкъб? Понякога ми се струва, че можеш да четеш и моите мисли.

— Не-е. Просто обръщам внимание.

Вече бяхме излезли на тесния черен път, където за първи път ми бе показал как да карам мотор.

— Тук добре ли е? — попитах.

— Става, да.

Отбих и изгасих двигателя.

— Все още се чувстваш нещастна, нали? — прошепна той.

Кимнах, втренчена невиждащо в мрачната гора.

— Не ти ли е хрумвало… че може би… така е по-добре?

Вдишах бавно, след това издишах.

— Не.

— Защото той не беше най-добрият…

— Моля те, Джейкъб — прекъснах го, умолявайки шепнешком. — Моля те да не говорим за това. Не мога да го понеса.

— Добре — той си пое дълбоко въздух. — Съжалявам, че започнах темата.

— Не се чувствай виновен. Ако нещата бяха малко по-различни, щеше да е приятно най-после да поприказвам с някого за това.

Той кимна.

— Да, доста трудно ми беше да пазя тайна от теб цели две седмици. Сигурно е истински ад да не можеш да говориш с никого.

— Истински — съгласих се.

Джейкъб си пое рязко дъх.

— Тук са. Да вървим.

— Сигурен ли си? — попитах, докато той отваряше вратата си. — Може би не е уместно да идвам.

— Ще го преживеят — каза той и се ухили. — Я да видим кого го е страх от големия лош вълк?

— Ха-ха! — изсумтях. Но се измъкнах от пикапа и побързах да заобиколя предницата, за да съм близо до Джейкъб. Твърде ясно си спомнях гигантските чудовища от поляната. Ръцете ми трепереха, както неговите по-рано, но не от гняв, а от страх.

Джейк ме хвана за ръката и лекичко я стисна.

Хайде.