Стефани Майър
Новолуние (12)

Девета глава
Трето колело

Времето започна да се търкаля много по-бързо от преди. Училището, работата и Джейкъб, макар и не задължително в този ред, създаваха спретнат и лесен за следване модел. А желанието на Чарли най-после се сбъдна — вече не бях нещастна. Естествено, не можех да се самозаблуждавам напълно. Направех ли разбор на живота си, което се стараех да не се случва често, не можех да пренебрегна какво говори поведението ми.

Бях като изгубена луна — някакъв катаклизъм беше унищожил планетата ми като в сценарий, достоен за катастрофичен филм — която въпреки това продължаваше да се върти в тясна, малка орбита около празното пространство, пренебрегвайки всички закони на гравитацията.

Напредвах в мотоциклетизма, а това означаваше, че бинтовете, които така тревожеха Чарли, понамаляха. Но и също, че гласът в главата ми започна да замлъква, докато накрая вече изобщо не го чувах. Изпаднах в тиха паника. Хвърлих се в търсене на поляната с налудничав ентусиазъм. Напрягах мозъка си да измисля други адреналино произвеждащи дейности.

Не следях отминаващите дни — нямах причина да го правя, тъй като се опитвах колкото се може повече да живея в настоящето, без бледнеещото минало, без надвисналото бъдеще. Затова дълбоко се изненадах, когато Джейкъб спомена датата в един от дните за домашни. Чакаше ме на прага, когато спрях, за да го взема.

— Честит Свети Валентин — каза усмихнат, но с леко приведена глава.

Държеше малка розова кутия върху дланта си. Бонбони във формата на сърце.

— О, чувствам се като пълна идиотка — смотолевих. — Наистина ли е Свети Валентин?

Джейкъб поклати глава в престорена тъга.

— Толкова си завеяна понякога. Да, днес е четиринадесети февруари. Е, ще бъдеш ли моята валентинка? Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като не си похарчила петдесет цента, за да ми купиш бонбони.

Обхвана ме неловко чувство. Думите му бяха закачливи, но само привидно.

— Какво точно предполага това? — зашикалкавих.

— Обичайното — да ми бъдеш слуга до гроб, такива неща.

— А, е, ако е само това… — взех бонбоните. Но се мъчех да измисля как да изясня границите между нас. За пореден път. При Джейкъб май често се размиваха.

— Е, какво ще правим утре? Поход или спешно отделение?

— Поход — реших. — Не си единственият, който се вманиачава. Започвам да си мисля, че съм го сънувала онова място — намръщих се.

— Ще го намерим — увери ме той. — А моторите в петък? — предложи.

Съзрях своя шанс и се вкопчих в него, без да се замислям особено.

— В петък съм на кино. От цяла вечност обещавам на тайфата от стола — Майк щеше да се зарадва.

Лицето на Джейкъб посърна. Долових изражението на тъмните му очи, преди да ги сведе към земята.

— И ти ще дойдеш, нали? — побързах да добавя. — Или ще ти е множко да се влачиш с група скучни зрелостници? — май дотук бях с опитите да вмъкна някаква дистанция помежду ни. Не можех да понеса да му причиня болка. Сякаш по някакъв непонятен начин бяхме свързани и неговата болка пробождаше и мен. Освен това идеята да си имам компания за предстоящото изпитание (действително бях обещала на Майк, но не изпитвах никакво въодушевление от мисълта да изпълня обещанието си) бе твърде изкусителна.

— Искаш да дойда заедно с приятелите ти?

— Да — най-искрено си признах, съзнавайки, че вероятно си вкарвам сериозен автогол. — Така ще ми е по-приятно. Вземи и Куил и ще стане истински купон.

— Куил ще пощурее. Абитуриентки — той се разсмя и завъртя очи. Не споменах Ембри, нито пък той.

И аз се засмях.

— Ще гледам да му подсигуря добър избор.

Повдигнах въпроса пред Майк в часа по английски.

— Хей, Майк — започнах, когато часът приключи. — Свободен ли си в петък вечер?

Той вдигна поглед, внезапно изпълнен с надежда.

— Свободен съм, да. Искаш ли да излезем?

Внимателно подбирах думите си.

— Мислех си няколко души — натъртих на думата — да идем заедно да гледаме „Мерник“ — този път бях направила предварително проучване, даже бях изчела коментари за филма, за да не се окажа неподготвена. Предполагаше се филмът да е кървава баня от начало до край. Не се бях възстановила дотолкова, че да понеса романтика. — Как ти звучи?

— Става — съгласи се той, видимо по-малко ентусиазиран.

— Супер.

След секунда почти възстанови предишния си ентусиазъм.

— Какво ще кажеш да вземем Анджела и Бен? Или Ерик и Кейти?

Явно бе твърдо решен да организира мероприятието по двойки.

— Най-добре всички — предложих. — Също и Джесика, естествено. И Тайлър, и Конър, и може би Лорън — добавих неохотно. Все пак бях обещала на Куил разнообразие.

— Добре — промърмори Майк, победен.

— И — продължих — имам двама приятели от Ла Пуш, които искам да поканя. Така че, ако всички дойдат, май ще ни трябва твоят шевролет.

Очите на Майк се присвиха подозрително.

— Тези, с които постоянно учите заедно, така ли?

— Да, същите — отвърнах весело. — Макар че може би по-скоро трябва да се нарече преподаване — те са в долния курс.

— О! — възкликна изненадано Майк. След кратък размисъл се усмихна.

В крайна сметка обаче шевролетът се оказа ненужен.

В момента, в който Майк се изпусна, че аз планирам нещата, Джесика и Лорън заявиха, че са заети. Ерик и Кейти си имаха други планове — празнуваха три седмици, откакто са заедно, или нещо такова. Лорън бе успяла да говори с Тайлър и Конър преди Майк и двамата също се оказаха заети. Даже Куил беше възпрепятстван — беше наказан да не излиза заради сбиване в училище. В крайна сметка можеха да дойдат само Анджела, Бен и, естествено, Джейкъб.

Но оределите редици не попариха ентусиазма на Майк. Дърдореше само и единствено за петъка.

— Сигурна ли си, че не искаш да гледаме „Утре и завинаги“ вместо този? — попита ме той на обяд по повод най-новата романтична комедия, която пълнеше киносалоните. — Сайтът „Ротън Томатос“ му дава по-добра рецензия.

— Искам да гледам „Мерник“ — настоях. — В настроение съм за екшън. Вадете кръвта и червата!

— Добре — Майк извърна поглед, но не и преди да забележа изражението му — „може би все пак е луда“.

Когато се прибрах след училище, пред къщата беше паркиран един добре познат автомобил. Джейкъб се беше облегнал върху предния капак, а лицето му бе озарено от огромна усмивка.

— Не може да бъде! — извиках и изскочих от пикапа. — Готов си! Не мога да повярвам! Довършил си фолксвагена.

Той се усмихна още по-широко.

— Едва снощи. Това е първото му пътешествие.

— Невероятно — вдигнах разперена длан за поздрав.

Той я плесна със своята, но не я дръпна, а преплете пръсти между моите.

— Е, може ли аз да карам довечера?

— Определено — казах и после въздъхнах.

— Какво има?

— Предавам се, с това не мога да се конкурирам. Така че ти печелиш. Ти си по-големият.

Той вдигна рамене, без да се учудва на капитулацията ми.

— Естествено, че съм.

Шевролетът на Майк запухтя иззад ъгъла. Дръпнах ръка от пръстите на Джейкъб. Той направи физиономия, която не се предполагаше да забележа.

— Този го помня — каза тихо, когато Майк паркира от другата страна на улицата. — Онзи, който смяташе, че си му гадже. Още ли е така объркан?

Вдигнах вежда.

— Някои хора не се обезкуражават лесно.

— Но пък от друга страна — каза Джейкъб замислено, — понякога упоритостта се възнаграждава.

— В повечето случаи обаче просто дразни.

Майк излезе от колата си и пресече шосето.

— Здрасти, Бела — поздрави ме той, а когато очите му се вдигнаха към Джейкъб, се изпълниха с подозрения. Аз също го погледнах, опитвайки се да бъда обективна. Наистина никак не приличаше на второкурсник. Просто беше твърде висок — главата на Майк едва достигаше до рамото му, а направо не ми се мислеше как изглеждам самата аз до него — а лицето му изглеждаше някак по-зряло от преди, даже отпреди месец.

— Здрасти, Майк! Нали помниш Джейкъб Блак?

— Ами, всъщност не — Майк протегна ръка.

— Стар семеен приятел — представи се Джейкъб и също протегна своята. Двамата май вложиха повече сила в здрависването, отколкото бе наложително. Когато пуснаха ръце, Майк лекичко раздвижи пръсти.

Чух телефонът да звъни откъм кухнята.

— Ще ида да вдигна, може да е Чарли — казах им и се втурнах вътре.

Беше Бен. Анджела пипнала стомашен вирус, а на него не му се идваше без нея. Извини се, че ни издънва в последния момент.

Тръгнах бавно към момчетата, клатейки глава. Искрено се надявах Анджела скоро да се оправи, но трябваше да призная, че новото развитие на нещата ме тревожеше от чисто егоистична гледна точка. Само тримата, Майк, Джейкъб и аз, цяла вечер заедно — нещата се бяха развили просто идеално, помислих си с горчив сарказъм.

В мое отсъствие Джейк и Майк не бяха напреднали особено по пътя към приятелството. Стояха на няколко метра един от друг, всеки извърнат настрани, и ме чакаха. Изражението на Майк бе свъсено, а на Джейкъб — ведро, както винаги.

— Андж е болна — обявих печално. — Двамата с Бен няма да идват.

— Явно грипът прави нова обиколка. Остин и Конър също са го пипнали. Може би трябва да го оставим за друг път — предложи Майк.

Преди да успея да се съглася, Джейкъб се намеси.

— Аз все още съм навит. Но ако предпочиташ да си останеш тук, Майк…

— Не, идвам — прекъсна го Майк. — Просто си мислех за Анджела и Бен. Да вървим — той тръгна към шевролета си.

— Хей, имаш ли нещо против Джейкъб да кара? — попитах. — Обещах му — тъкмо е завършил колата си. Сам си я направи, от нулата — започнах да го хваля като майка от училищен съвет, горда със сина си, който е в списъка на отличниците.

— Добре — тросна се Майк.

— Добре тогава — каза Джейкъб, сякаш това уреждаше всичко. Изглеждаше доста по-спокоен от нас двамата с Майк.

Майк се стовари на задната седалка на фолксвагена с отвратена физиономия.

Джейкъб се държеше както обикновено, не спираше да бъбри, докато почти не забравих за Майк, който се цупеше отзад.

Но той внезапно реши да смени стратегията. Наведе се напред и облегна брадичка върху облегалката на моята седалка — бузата му почти опираше в моята. Отместих се леко, обръщайки гръб към прозореца.

— Не му ли работи радиото на това нещо? — попита Майк с нотка на раздразнение в гласа, прекъсвайки Джейкъб по средата на изречението.

— Работи — отвърна Джейкъб. — Но Бела не обича музика.

Зяпнах го изненадана. Никога не му бях казвала подобно нещо.

— Бела? — продължи да досажда Майк.

— Вярно е — смотолевих, загледана в спокойния профил на Джейкъб.

— Как е възможно да не харесваш музика? — настоя Майк.

Вдигнах рамене.

— Не знам. Просто ме дразни.

— Хмм — Майк се облегна отново назад.

Когато стигнахме киното, Джейкъб ми подаде банкнота от десет долара.

— Какво е това? — възразих.

— Нямам нужните години за филма — напомни ми той.

Разсмях се на глас.

— Явно дотук бяхме с относителната възраст. И какво, ще ме убие ли Били, ако те вкарам нелегално?

— Не. Вече му казах, че смяташ да поквариш младежката ми невинност.

Подсмихнах се, а Майк забърза крачка, за да върви редом с нас. Почти съжалих, че Майк не се беше отказал. Продължаваше да се цупи, с което не допринасяше за веселото настроение. Но пък и не исках да се окажа сама с Джейкъб. Това никак нямаше да помогне.

Филмът се оказа точно това, което се очакваше. Още при първите кадри застреляха четирима души, а един бе обезглавен. Момичето пред мен закри очи с ръце и завря лице в гърдите на приятеля си. Той я галеше по рамото, а от време на време сам трепваше. Майк май също не гледаше. Лицето му бе като вкаменено, а погледът — прикован в завесата над екрана.

Аз се настаних и се подготвих да изтърпя двата часа, или по-скоро да зяпам цветовете и движението върху екрана, вместо да виждам силуетите на хора, къщи и коли. Но точно тогава Джейкъб се изкикоти.

— Какво? — прошепнах.

— Е, хайде! — зашепна той. — Кръвта пръсна на седем метра от онзи тип. Доста са прекалили.

Засмя се отново, когато един прът за знаме наниза човек в бетонна стена.

След това наистина се загледах и се смеех заедно с него, докато хаосът ставаше все по-абсурден. Как въобще щях да се преборя с размиването на границите в нашата връзка, след като ми беше толкова приятно да съм с него?

И Джейкъб, и Майк си бяха присвоили облегалките от двете ми страни. Ръцете и на двамата бяха положени лекичко отгоре, в неестествена поза — с обърнати нагоре длани. Като капан за мечки, отворен и дебнещ. Джейкъб имаше навика да ме хваща за ръката при всеки сгоден случай, но тук в тъмния киносалон под зоркото око на Майк жестът му щеше да се изтълкува по съвсем друг начин и бях сигурна, че го съзнава. Не можех да повярвам, че Майк мисли за същото, но ръката му лежеше точно както тази на Джейкъб.

Скръстих ръце плътно върху гърдите си, надявайки се в някакъв момент пръстите им да изтръпнат.

Майк се предаде пръв. Някъде по средата на филма той си дръпна ръката, наведе се напред и скри глава в шепи. В първия момент реших, че реагира на нещо от екрана, но после чух как изстена.

— Майк, добре ли си? — прошепнах.

Той изстена отново и двойката пред нас се обърна да го изгледа.

— Не — изохка той. — Нещо ми е зле.

На светлината от екрана виждах как лицето му е лъснало от пот. Той отново изстена и хукна към вратата. Изправих се да го последвам и Джейкъб незабавно стана.

— Не, стой тук — прошепнах. — Само ще проверя дали всичко е наред.

Но той въпреки това ме придружи.

— Няма смисъл да идваш. Върни се да си догледаш клането, все пак струва осем долара — настоях, докато крачехме по пътеката между редовете.

— Няма нищо. Ама и ти какви ги избираш, Бела. Тоя филм е направо отвратителен — гласът му премина от шепот в нормален тон, тъй като вече бяхме извън салона.

В коридора нямаше и следа от Майк и сега вече се радвах, че Джейкъб бе излязъл с мен — пъхна се в мъжката тоалетна, за да провери дали не е там.

Върна се след няколко секунди.

— Там е, да — каза и подбели очи. — Какъв е кекав. Трябва да си намериш човек с по-силен стомах. Някой, който да се надсмива над гадостите, които карат по-слабите мъже да повръщат.

— Ще си държа очите отворени на четири за такъв човек.

Бяхме сами в коридора. Филмите и в двата салона продължаваха, коридорът беше пуст, достатъчно тих, че да чуваме как пукат пуканките на щанда за закуски.

Джейкъб отиде да седне на тапицираната с плюш пейка до стената и потупа мястото до себе си.

— Струва ми се, че ще се забави известно време — каза той, изпъна дългите си крака напред и се приготви да чака.

Седнах до него с въздишка. Имах чувството, че отново възнамерява да размива границите. И наистина, в момента, в който седнах, той се намести и обгърна раменете ми с ръка.

— Джейк — изпротестирах и се отместих. Той махна ръката си, без ни най-малко да се притесни от отдръпването ми. После се протегна и здраво хвана ръката ми, а когато се опитах да я дръпна, уви другата си ръка около китката ми. Откъде ли черпеше такава увереност?

— Чакай малко, Бела — каза със спокоен глас. — Моля те да ми кажеш нещо.

Направих гримаса. Не исках да се получава така. Нито сега, нито никога. На този етап в живота ми не ми беше останало нищо по-важно от Джейкъб Блак. Но той явно бе решен да провали всичко.

— Какво? — промърморих тихо.

— Ти ме харесваш, нали?

— Знаеш, че те харесвам.

— Повече от онзи тип, дето си повръща червата в момента?

Той посочи вратата на тоалетната.

— Да — въздъхнах.

— Повече от останалите момчета, дето ги познаваш? — беше спокоен, ведър, сякаш отговорът ми всъщност нямаше значение или сякаш вече знаеше какво ще му отговоря.

— И повече от останалите момичета, също — изтъкнах.

— Но това е всичко — каза той и думите му не прозвучаха като въпрос.

Трудно ми беше да отговоря, да изрека думата. Щеше ли да се засегне, да започне да ме избягва? И как щях да го понеса?

— Да — прошепнах.

Той ми се ухили.

— Всичко е наред, спокойно. Стига да харесваш мен най-много. И да смяташ, че съм привлекателен, така да се каже. Готов съм да бъда дразнещо упорит.

— Аз няма да се променя — казах и сама долових тъгата в гласа си, макар да се опитах да прозвуча нормално.

Лицето му доби замислено изражение, вече не беше шеговито.

— Онзи, другият, така ли?

Трепнах. Интересно как усещаше, че не бива да споменава името му — точно както по-рано в колата за музиката. Долавяше толкова много неизказани от мен неща.

— Не е нужно да говориш за това — каза.

Кимнах, благодарна.

— Но не ми се сърди, че ще продължавам да се навъртам, става ли? — той погали опакото на ръката ми. — Защото не смятам да се предавам. Разполагам с много време.

Въздъхнах.

— Не би трябвало да го пропиляваш по мен — казах, макар точно това да исках. Особено ако бе готов да ме приеме такава, каквато съм — повредена стока.

— Но аз искам, стига и занапред да ти е приятно с мен.

— Не мога да си представя как не би ми било приятно да бъда с теб — признах си най-искрено.

Той грейна.

— Значи ще мога да го понеса.

— Само не очаквай нещо повече — предупредих го и се опитах да дръпна ръката си. Той упорито я задържа.

— Сигурен съм, че всъщност не ти е неприятно, нали? — попита ме, притискайки пръстите ми.

— Не — въздъхнах. Всъщност беше хубаво. Ръката му беше толкова по-топла от моята. Напоследък вечно ми беше студено.

— И не ти пука какво ще си помисли той — Джейкъб посочи с палец към тоалетната.

— Май не.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е — отвърнах — че за теб това означава нещо различно.

— Е — той притисна отново ръката ми. — Това си е мой проблем, нали така?

— Добре — измрънках. — Само не го забравяй.

— Няма. Май сега аз съм дръпнал предпазителя на гранатата, а? — той ме сръга в ребрата.

Завъртях очи. Реших, че ако е решил да обръща нещата на майтап, то това си е негово право. Известно време тихичко се подсмихваше, а кутрето му разсеяно чертаеше нещо по ръката ми.

— Доста странен белег имаш тук — каза внезапно и изви ръката ми, за да го разгледа. — Как се е получил?

Показалецът на свободната му ръка проследи линията на дългия сребрист полумесец, който едва-едва се забелязваше върху бледата ми кожа.

Смръщих се.

— Наистина ли очакваш да помня откъде са ми всичките белези?

Зачаках споменът да ме зашлеви, да отвори зеещата дупка. Но, както толкова често се случваше, присъствието на Джейкъб не ми позволяваше да се разпадна.

— Студен е — прошепна той, притискайки леко мястото, където Джеймс бе разкъсал плътта ми със зъби.

Точно в този момент от тоалетната със залитане се появи Майк с пепеляво лице, потънал в пот. Изглеждаше ужасно.

— О, Майк — ахнах.

— Имате ли нещо против да си тръгнем по-рано? — прошепна той.

— Не, разбира се, че не — освободих ръката си и се приближих към него да го подхвана. Изглеждаше нестабилен.

— Множко ли ти дойде филмът? — попита Джейкъб безсърдечно.

Погледът на Майк се изпълни със злоба.

— Всъщност не видях нищо от него — смотолеви той. — Прилоша ми още преди да загасят лампите.

— Защо не каза? — скарах му се, докато отивахме със залитане към изхода.

— Надявах се да ми мине — отвърна той.

— Само секунда — каза Джейкъб, когато стигнахме вратата. Забърза към щанда със закуски. — Може ли една празна кофичка за пуканки? — попита той момичето. Тя хвърли поглед към Майк и подаде една на Джейкъб.

— Изведете го отвън, моля ви — примоли се тя. Явно на нея се падаше да чисти пода. Задърпах Майк навън на прохладния влажен въздух. Той задиша дълбоко. Джейкъб бе точно зад нас. Помогна ми да го вкарам в колата и му подаде кофичката със сериозно изражение.

— Моля те — каза му само.

Смъкнахме прозорците, за да пуснем ледения вечерен въздух да духа в колата с надеждата да облекчи Майк. Увих ръце около краката си, за да се топля.

— Пак ли ти е студено? — попита ме Джейкъб и ме обгърна с ръка, преди да успея да отговоря.

— На теб не ти ли е?

Той поклати глава.

— Сигурно имаш температура — изръмжах. Беше ужасно студено. Пипнах челото му с пръст и главата му действително беше гореща. — Джейк, та ти гориш!

— Нищо ми няма. В цветущо здраве съм.

Намръщих се и отново докоснах челото му. Кожата му пареше под пръстите ми.

— Ръцете ти са ледени — оплака се той.

— Може би наистина проблемът е в мен — съгласих се. Майк изстена от задната седалка и повърна в кофичката. Направих гримаса, надявайки се собственият ми стомах да издържи на звуците и миризмата. Джейкъб тревожно погледна зад рамо да провери дали колата му не е изцапана.

Пътят на връщане ми се стори по-дълъг.

Джейкъб мълчеше замислено. Не отмести ръката си, а тя бе толкова топла, че студеният вятър даже ми беше приятен. Аз гледах през прозореца, обзета от чувство за вина. Беше толкова непочтено да го насърчавам. Чист егоизъм. Нямаше значение, че се бях опитала да изясня позицията си. Щом таеше каквато и да било надежда за нещо друго, освен приятелство между нас, значи не съм била достатъчно ясна.

Как можех да му обясня, така че да ме разбере? Бях празна черупка. Като запустяла къща, обявена за разрушаване — месеци наред бях напълно необитаема. Сега имаше леки подобрения. Всекидневната бе ремонтирана. Но само това — една-едничка стая. А той заслужаваше нещо по-добро — по-добро от рушаща се, козметично освежена къща. Никакви инвестиции от негова страна не можеха да възстановят основите ми. И въпреки това си знаех, че няма да го прогоня. Твърде много се нуждаех от него и бях твърде голяма егоистка. Може би трябваше по-ясно да заявя позицията си, така че сам да реши да ме остави. Тази мисъл ме накара да потръпна и Джейкъб ме прегърна още по-плътно.

Закарах Майк до тях с неговия шевролет, а Джейкъб караше зад нас, за да ме върне вкъщи. През целия път обратно мълчеше и се чудех дали е на същото мнение като мен. Може би точно в момента размисляше.

— Бих се самопоканил, след като така и така подранихме — каза той, когато спря до пикапа ми. — Но май си права за температурата. Започвам да се чувствам малко… особено.

— О, не, и ти ли? Искаш ли да те закарам до вас?

— Не — той поклати глава, а веждите му се сключиха. — Все още не ми е зле. Просто се чувствам… странно. Ако се наложи, ще отбия някъде.

— Ще ми се обадиш ли веднага щом се прибереш? — попитах разтревожено.

— Да, да — той се намръщи, загледан в тъмнината, и прехапа устна.

Отворих вратата да изляза, но той ме хвана за китката и ме задържа. Забелязах колко гореща беше кожата му.

— Какво има, Джейк? — попитах.

— Искам да ти кажа нещо, Бела… но вероятно ще прозвучи малко изтъркано.

Въздъхнах. Явно щеше да продължи темата от киното.

— Слушам.

— Искам само да кажа, че съзнавам колко нещастна се чувстваш. И може да няма особена полза, но искам да знаеш, че винаги ще съм до теб. Никога няма да те предам — обещавам, че винаги ще можеш да разчиташ на мен. Уф, наистина звучи банално. Но знаеш, че е така, нали? Че никога, никога не бих те наранил?

— Да, Джейк. Знам. И действително разчитам на теб повече, отколкото съзнаваш.

Усмивката грейна на лицето му като слънце, което подпалва облаците, и ми си прииска да си отхапя езика. Всяка дума, която изрекох, беше истина, но май трябваше да излъжа. Истината беше неуместна, щеше да го нарани. Аз щях да предам него.

На лицето му се изписа странно изражение.

— Сега вече наистина трябва да се прибирам — каза. Измъкнах се бързо от колата.

— Обади ми се! — извиках, когато потегляше. Гледах го как се отдалечава и как успява да управлява колата, поне така изглеждаше. Когато изчезна, продължих да гледам празната улица, а стомахът ми също се заприсвива, но причината не бе здравословна.

Колко ми се искаше Джейкъб Блак да ми беше истински брат, брат от моята плът и кръв, така че да имам някакви обосновани претенции към него, но да не страдам от чувство на вина. Бог ми е свидетел, че никога не ми бе хрумвало да го използвам, но вината, която изпитвах в момента, бе доказателство, че именно това правя.

Никога не ми бе минавала мисълта да го обичам. Едно от малкото неща, в които бях убедена — което знаех с всичките си вътрешности, с костите си, с всичко, от главата до петите, знаех го дълбоко в празния си гръден кош — бе, че любовта дава сила на другия да те прекърши.

А аз бях непоправимо прекършена.

Но сега се нуждаех от Джейкъб като от наркотик. Твърде дълго го бях използвала като патерица и бях затънала по-дълбоко, отколкото смятах, че ще ми се случи отново с когото и да било. Сега не можех да понеса да го нараня и същевременно не можех да не го нараня. Той вярваше, че времето и търпението му ще ме променят и макар да знаех, че греши, усещах, че ще му позволя да опита.

Беше най-добрият ми приятел. Винаги щях да го обичам, но това никога, никога нямаше да е достатъчно. Влязох вътре, седнах до телефона и загризах нокти.

— Свърши ли вече филмът? — попита ме изненадано Чарли, когато влязох. Седеше на пода само на педя от телевизора. Явно мачът беше интересен.

— На Майк му стана лошо — поясних. — Някакъв стомашен вирус.

— А ти как си?

— Засега съм добре — казах колебливо.

Замислих се, бях прекарала доста време до болен. Облегнах се на кухненския плот с ръка на сантиметри от телефона и се опитах да чакам търпеливо. Замислих се за странното изражение на Джейкъб, преди да потегли, и пръстите ми започнаха да барабанят по плота. Трябваше да настоя да го откарам до тях.

Гледах часовника и броях минутите. Десет. Петнадесет. Дори аз преодолявах разстоянието за петнадесет минути, а Джейкъб караше по-бързо от мен. Осемнадесет минути. Вдигнах слушалката и набрах номера.

Даваше свободно. Може би Били беше задрямал. Може би бях набрала грешно. Пробвах отново.

На осмото иззвъняване, точно когато се канех да затворя, Били все пак вдигна телефона.

— Ало? — каза той. Гласът му бе някак предпазлив, сякаш очакваше неприятни вести.

— Били, аз съм, Бела. Джейк дали се прибра вече? Тръгна оттук преди двадесет минути.

— Тук е — отвърна безизразно Били.

— Трябваше да ми се обади — казах леко подразнена. — Не се чувстваше добре на тръгване и се притесних.

— Той… той е твърде зле да говори. В момента му е лошо — Били звучеше разсеяно. Реших, че иска да е край Джейкъб.

— Мога да помогна, ако имате нужда — предложих. — Мога да дойда — замислих се за Били, заклещен в инвалидната количка, и Джейк, принуден да се оправя сам…

— Не, не — бързо отвърна Били. — Оправяме се. Стой си у дома.

Така го каза, че прозвуча почти грубо.

— Добре — съгласих се.

— Чао, Бела.

Линията прекъсна.

— Чао — измърморих.

Е, поне бе успял да се прибере. Странно, но не се чувствах по-спокойна. Тръгнах с натежала крачка към горния етаж, затормозена. Можех да мина през тях утре преди работа и да видя как е. Можех да му занеса супа — май някъде имахме една консерва „Кембълс“.

Но ми стана ясно, че всякакви подобни планове се отменят, когато се събудих рано-рано — в четири и тридесет според часовника — и хукнах към банята. Половин час по-късно Чарли ме завари все още там, просната на пода, притиснала буза в хладния ръб на ваната. Той ме гледа в продължение на една дълга минута.

— Стомашен вирус — каза най-накрая.

— Аха — изстенах.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита ме.

— Би ли се обадил на семейство Нютън, моля те — инструктирах го с дрезгав глас. — Кажи им, че съм пипнала същото като Майк и няма да мога да отида днес. Кажи им, че съжалявам.

— Добре, не се тревожи — увери ме Чарли.

Прекарах остатъка от деня на пода на банята и дори успях да дремна няколко часа с глава върху една сгъната кърпа. Чарли заяви, че трябва да иде до управлението. Подозирах, че просто искаше достъп до някаква баня. Остави чаша с вода на пода до главата ми да не се обезводня.

Събудих се, когато се върна вкъщи. През вратата видях, че в стаята ми е тъмно — беше се мръкнало. Той затрополи нагоре по стълбите да провери как съм.

— Жива ли си още?

— Горе-долу — отвърнах.

— Искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

Той се поколеба за миг, очевидно чувствайки се като риба на сухо.

— Добре тогава — каза и се върна обратно в кухнята. Няколко минути по-късно чух да звъни телефонът.

Чарли разговаря с някого с тих глас, после затвори.

— Майк е по-добре — подвикна нагоре към мен.

Е, това бе окуражаващо. Беше се разповръщал само около осем часа преди мен. Значи още осем часа. Мисълта накара стомаха ми да се преобърне и аз се повдигнах, за да се наведа над тоалетната чиния.

Заспах отново върху кърпата, но когато се събудих, се оказах в леглото си, а зад прозореца ми беше светло. Не помнех да съм се местила — явно Чарли ме беше пренесъл до стаята и беше сложил чашата с вода на нощното ми шкафче. Умирах от жажда. Изгълтах цялата чаша, макар да имаше застоял вкус.

Надигнах се бавно, за да не провокирам наново гаденето. Чувствах се немощна и имах отвратителен вкус в устата, но стомахът ми беше спокоен. Погледнах часовника.

Присъдата ми от двадесет и четири часа беше изтекла. Все пак реших да не насилвам късмета си и хапнах само солети за закуска. Чарли си отдъхна, като ме видя поободрена. Веднага щом ми стана ясно, че няма да прекарам и този ден на пода в банята, завъртях номера на Джейкъб.

Вдигна самият той, но когато чух гласа му, разбрах, че още не се е оправил.

— Ало? — гласът му бе пресипнал, накъсан.

— О, Джейк — изпъшках съчувствено. — Звучиш ужасно.

— И се чувствам ужасно — прошепна той.

— Толкова съжалявам, че те накарах да дойдеш с мен. Ужасно се получи.

— Радвам се, че дойдох — продължаваше да шепне. — Не се самообвинявай. Не си виновна ти.

— Ще се оправиш скоро — обещах му. — Аз дойдох на себе си чак тази сутрин, но се чувствам добре.

— Болна ли беше? — попита безизразно.

— Да, и аз го пипнах. Но сега съм добре.

— Това е хубаво — гласът му бе безжизнен.

— Така че вероятно ще си много по-добре след няколко часа — окуражих го. Едва чух отговора му.

— Мисля, че при мен не е същото.

— Не си ли пипнал стомашния вирус? — попитах, объркана.

— Не, нещо друго е.

— Къде ти е зле?

— Навсякъде — прошепна той. — Абсолютно всичко ме боли.

Болката в гласа му бе почти осезаема.

— Какво да направя, Джейк? Какво искаш да ти донеса?

— Нищо. Не бива да идваш тук — прозвуча рязко.

Сетих се за Били предната вечер.

— Вече съм била изложена на това, което си пипнал — отбелязах.

Той не ми обърна внимание.

— Ще ти се обадя, когато мога. Ще ти кажа кога можеш пак да дойдеш.

— Джейкъб…

— Трябва да затварям — каза той с внезапна настойчивост.

— Обади ми се, когато си по-добре.

— Става — съгласи се той, а в гласа му се долавяше странна, горчива нотка.

За миг замълча. Зачаках го да се сбогува, но той също чакаше.

— Доскоро — казах най-накрая.

— Изчакай аз да ти се обадя — повтори той.

— Добре… Чао, Джейкъб.

— Бела — прошепна той името ми и затвори.