Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
New Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 119гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2010)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Стефани Майър. Новолуние

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Николай Лефеджиев

Издателски редактор: Златина Сакалова

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN: 987-954-27-0320-4

История

  1. —Добавяне

Седма глава
Повторение

Не бях сигурна какво, по дяволите, правя тук.

Нима се опитвах да се върна обратно в зомбираното вцепенение? Нима бях станала мазохистка и бях развила вкус към страданията? Трябваше да ида право в Ла Пуш. С Джейкъб се чувствах много, много по-здрава. А това, което правех, беше нездраво.

Но все пак продължих да карам бавно по обраслата алея, която се виеше между дърветата, виснали над мен подобно на зелен, оживял тунел. Ръцете ми трепереха, така че стиснах по-здраво волана.

Знаех, че отчасти причината за решението ми беше кошмарът — сега, когато вече се бях пробудила, празнотата в съня ми ръфаше нервите ми, както куче кокал.

Имаше какво да търся. Недостижим и невъзможен, безразличен и незаинтересован… но той беше там някъде. Трябваше да вярвам в това.

Причината отчасти бе в усещането за повторение, което ме бе връхлетяло в училище днес, съвпадението в датата. Усещането, че започвам отначало — може би така щеше да премине първият ми ден, ако онзи следобед наистина бях най-необикновеният човек в стола.

Думите отново отекнаха в главата ми беззвучно, сякаш ги четях, а не ги чувах.

Сякаш никога не съм съществувал.

Самозалъгвах се, като изтъквах само две причини за идването си тук. Не исках да си призная най-силния мотив. Защото нашепваше за умствена нестабилност.

Истината бе, че исках отново да чуя гласа му, както по време на странния инцидент в петък вечерта. В онзи кратък миг — когато гласът му сякаш прозвуча от друга част, а не от съзнанието ми, съвършен и медено гладък, за разлика от бледото ехо на спомените ми — бях в състояние да си спомням, без да изпитвам болка. Наистина съвсем за кратко. Болката все пак ме бе настигнала и бях убедена, че ще се случи и след днешната глупава постъпка. Но невероятно се изкушавах отново да го чуя, исках това да е възможно. Трябваше да открия начин да повторя преживяването… или може би по-точната дума бе пристъпа.

Надявах се ключът да е чувството за дежа вю. Затова карах към дома му, който не бях посещавала от злополучното празненство по повод рождения ми ден преди толкова много месеци.

Гъстата, подобна на джунгла растителност, бавно пълзеше покрай прозорците ми. Алеята се виеше безкрай. От напрежение започнах да ускорявам. Откога ли карах? Не трябваше ли вече да съм стигнала къщата? Алеята бе така обрасла, че ми изглеждаше напълно непозната.

Ами ако не успеех да я открия? Потреперих. Ами ако нямаше никакво веществено доказателство?

Тогава се показа пролуката между дърветата, само дето сега личеше доста по-слабо. Растителността по тези земи не чакаше дълго, за да си възвърне всяка педя необработена земя. Високата папрат бе завзела поляната около къщата, беше притиснала дънерите на кедрите, дори и широката веранда. Сякаш цялата поляна бе залята до кръста със зелени, перести вълни.

Къщата все пак си беше там, но не беше същата. Макар отвън нищо да не се бе променило, от прозорците крещеше празнота. Беше злокобно. За първи път, откакто бях зърнала тази прекрасна къща, ми хрумна, че е подходящо обиталище за вампири.

Ударих спирачките, избягвайки да гледам право в къщата. Страхувах се да продължа напред.

Но нищо не се случи. Не чух глас в главата си.

Затова оставих двигателя включен и изскочих навън в папратовото море. Може би както в петък, ако тръгнех напред…

Бавно приближих голата, пуста фасада, а зад себе си чувах утешителното трещене на пикапа. Когато стигнах стълбите към верандата, се спрях, защото там нямаше нищо. Не се долавяше и следа от присъствието им… от присъствието му. Къщата си стоеше солидна, но лишена от смисъл. Бетонната й реалност не можеше да противодейства на празнотата от кошмарите.

Не се приближих повече. Не исках да поглеждам през прозорците. Не бях сигурна кое ще ми е по-неприятно. Ако стаите бяха голи, ехтящо празни от пода до тавана, определено щеше да ме заболи. Както на погребението на баба ми, когато майка ми бе настояла да остана отвън по време на поклонението. Каза, че нямало нужда да виждам баба си по този начин и да я запомня така, а не жива.

Но нямаше ли да е по-зле, ако всичко си беше постарому? Ако диваните си стояха точно както ги видях и последния път, картините по стените и най-лошото — пианото върху своя нисък подиум? Да видя, че не се чувстваха обвързани с нищо физическо, би било почти толкова непоносимо, колкото и ако цялата къща бе изчезнала. Да видя как всичко е останало недокоснато и забравено след тях. Точно като мен.

Обърнах гръб на зейналата празнота и забързах към пикапа. Почти се затичах. Нямах търпение да си тръгна, да се върна обратно в човешкия свят. Чувствах се отвратително празна и исках да видя Джейкъб. Може би развивах нов вид болест, нова пристрастеност, каквато доскоро бе вцепенението. Но не ми пукаше. Пришпорих пикапа до предела на силите му, докато летях към поредната си доза.

Джейкъб ме чакаше. Гръдният ми кош сякаш олекна още щом го зърнах и дишането ми веднага се успокои.

— Здрасти, Бела — провикна се той.

Усмихнах се с облекчение.

— Здрасти, Джейкъб — помахах на Били, който зяпаше през прозореца.

— Да се захващаме за работа — каза Джейкъб с тих, но нетърпелив глас.

Някак успях да се разсмея.

— Ама сериозно, не ти ли дойде до гуша от мен? — почудих се.

Вероятно започваше да се пита колко ли съм била отчаяна за малко компания.

Той ме поведе зад къщата към гаража.

— Не. Още не.

— Моля те да ми кажеш, когато започна да ти лазя по нервите. Не искам да ставам досадна.

— Добре — разсмя се той гърлено. — Но на твое място не бих разчитал да е скоро.

Когато влязох в гаража, със смайване установих, че червеният мотор стои изправен и прилича доста повече на машина, отколкото на купчина нащърбен метал.

— Джейк, ти си невероятен — прошепнах.

Той отново се разсмя.

— Когато си поставя някаква задачка, направо се вманиачавам — той вдигна рамене. — Ако имах малко акъл в главата, щях повече да протакам.

— Защо?

Той сведе поглед и мълча толкова дълго, че започнах да се чудя дали изобщо е чул въпроса ми. Най-накрая ме попита:

— Бела, ако ти бях казал, че не мога да поправя моторите, какво щеше да ми отговориш?

Аз също не отвърнах веднага и той вдигна поглед, за да провери изражението ми.

— Бих казала… кофти работа, но съм сигурна, че можем да измислим и друго за правене. Ако съвсем се отчаем, бихме могли даже да си пишем домашните заедно.

Джейкъб се усмихна и раменете му се отпуснаха. Седна на пода до мотора и вдигна един гаечен ключ.

— Значи ще продължаваш да идваш и когато приключа, така ли?

— Това ли имаше предвид? — поклатих глава. — Предполагам, че действително се възползвам от твоите изключително евтини монтьорски умения. Но стига да ми позволяваш да идвам, все ще съм тук.

— С надеждата отново да зърнеш Куил? — подкачи ме той.

— Хвана ме.

Той се подсмихна.

— Наистина ли ти е приятно да сме заедно? — попита ме той озадачен.

— Много, наистина много. И ще ти го докажа. Утре съм на работа, но в сряда ще правим нещо не монтьорско.

— Какво например?

— Нямам представа. Можем да идем у нас, за да не се изкушаваш от задачата си. Можеш да си донесеш и домашните — сигурна съм, че изоставаш, защото при мен определено е така.

— Май не е лоша идеята — той направи гримаса и аз се зачудих колко ли е изостанал, само и само да бъде с мен.

— Да — съгласих се. — Ще трябва от време на време да се държим отговорно, иначе Били и Чарли няма да проявят особена сговорчивост по този въпрос — направих жест, който слагаше двама ни под общ знаменател. Това му допадна, усмихна се широко.

— Значи веднъж седмично домашни работи? — предложи той.

— Май по-добре да е два пъти седмично — предложих на свой ред, мислейки за купчината, която ми бяха стоварили само днес.

Той въздъхна тежко. След това се пресегна през сандъчето с инструментите и бръкна в една хартиена пазарска торбичка. Измъкна две кутийки безалкохолно, отвори едната и ми я подаде. После отвори другата и тържествено я вдигна.

— Да пием за чувството за отговорност — вдигна тост. — Два пъти седмично.

— И за безразсъдството във всички останали дни — натъртих.

Той се ухили и допря кутийката си до моята.

 

 

Прибрах се по-късно, отколкото смятах, и установих, че Чарли е предпочел да поръча пица, вместо да ме чака. Отказа да изслуша извиненията ми.

— Нямам нищо против — увери ме. — И без това заслужаваш малко почивка от цялото това готвене.

Знаех, че чисто и просто изпитва облекчение от държането ми като нормален човек и нямаше никакво намерение да клати лодката.

Преди да се захвана с домашните си, проверих имейла. Имах дълго писмо от Рене, пълно с излияния за всяка подробност, която бях споделила, така че й пратих още едно изчерпателно описание на деня си. За всичко, с изключение на моторите. Даже и безгрижната Рене бе в състояние да се стресне от подобно нещо.

Във вторник в училище имаше и хубави, и лоши моменти. Анджела и Майк явно бяха готови да ме приемат обратно с разтворени обятия — любезно да затворят очи за неколкомесечното ми ненормално поведение. Джес продължаваше да се противи. Чудех се дали да не й предложа официално писмено извинение за инцидента в Порт Анджелис.

На работа Майк бе оживен и бъбрив. Сякаш бе съхранил цял срок приказки и се канеше сега да ме залее с тях. Открих, че съм в състояние да се усмихвам, даже да се смея с него, макар да не ми беше толкова лесно, колкото с Джейкъб. Но ми се струваше сравнително безобидно, поне докато не дойде време да затваряме.

Майк сложи табелата „Затворено“ на витрината, а аз си сгънах престилката и я пъхнах под щанда.

— Много беше забавно тази вечер — щастливо заяви той.

— Аха — съгласих се, макар че предпочитах да бях прекарала следобеда в гаража.

— Жалко, че ти се е наложило да излезеш преди края на филма миналия петък.

Внезапната смяна на темата леко ме обърка. Вдигнах рамене.

— Явно съм страхливка.

— Искам да кажа, че трябва да гледаш някой по-готин филм, който да ти е приятен — поясни той.

— О! — измърморих все така объркана.

— Примерно този петък. С мен. Можем да идем да гледаме нещо, което не е страшно.

Прехапах устна.

Не исках да развалям нещата с Майк, не и след като се бе оказал сред малцината готови да ми простят моята налудничавост. Но пък това ми се струваше твърде познато. Сякаш миналата година изобщо не се бе случвала. Прииска ми се пак да разполагам с Джес за извинение.

— Като среща ли? — попитах.

Вероятно на този етап бе най-добре да съм напълно откровена. Да приключа веднъж завинаги.

Той анализира тона на гласа ми.

— Стига да искаш. Но не е задължително.

— Не ходя по срещи — казах бавно, осъзнавайки колко вярно бе това.

Този свят ми се струваше невъзможно далечен.

— А като приятели? — предложи той. Ентусиазмът в ясните му сини очи се бе уталожил. Надявах се да е искрен с това, че можем да сме приятели.

— Ще ми е приятно. Но за съжаление вече имам планове за този петък, така че може би другата седмица.

— Какво ще правиш? — попита той не толкова безразлично, колкото бих искала.

— Ще пиша домашни. Уговорила съм се… да уча с един приятел.

— А. Добре. Може другата седмица?

Изпрати ме до колата вече не толкова жизнерадостен. Това така ми напомняше на първите няколко месеца във Форкс. Бях затворила кръга и сега всичко ми се струваше като ехо — празно ехо, лишено от вълнението, с което някога бе наситено.

На следващата вечер Чарли не прояви никаква изненада, когато завари двама ни с Джейкъб, проснати на пода във всекидневната, заобиколени от учебници, затова ми мина мисълта, че с Били ни обсъждат зад гърбовете.

— Здравейте, хлапета — каза той, а очите му се отклониха към кухнята.

Миризмата на лазанята, която приготвях цял следобед, докато Джейкъб ме гледаше и от време на време дегустираше, се носеше по коридора. Проявявах усърдие, за да компенсирам за многото пица.

Джейкъб остана за вечеря и занесе една чиния и на Били. С неохота добави още една година към спорната ми възраст, задето готвех добре.

Петъкът прекарахме в гаража, а съботата, след смяната ми в магазина, отново бе посветена на домашни. Чарли се почувства достатъчно уверен в трезвия ми ум, за да иде на риба с Хари. Когато се прибра у дома, бяхме приключили с всичко, изпълнени с чувство за благоразумие и зрялост, и гледахме „Работилница за чудовища“ по „Дискавъри“.

— Май трябва да си ходя — въздъхна Джейкъб. — Станало е късно.

— Добре де, добре — измърморих. — Ще те закарам.

Той се разсмя на недоволното ми изражение — като че ли го радваше.

— Утре се залавяме отново за работа — казах, когато бяхме на сигурно в пикапа. — В колко искаш да дойда?

В усмивката му се долавяше непонятно вълнение.

— Ще ти се обадя, става ли?

— Добре — смръщих се, чудейки се какво ли става. Усмивката му се разтегна още повече.

 

 

На следващата сутрин се захванах да чистя къщата в очакване на обаждането на Джейкъб и в опит да се отърся от последния си кошмар. Пейзажът се беше сменил. Снощи се бях лутала в огромно море от папрат, осеяно тук-там с величествени канадски ели. Нямаше нищо друго и се бях изгубила, залутана безцелно и самотно, търсейки нищото. Идеше ми да си зашлевя шамар, задето бях предприела онова глупаво пътешествие предната седмица. Изтиках съня от съзнанието си, надявайки се да остане заключен в някое кътче и повече да не се измъкне.

Чарли беше отвън, миеше колата си и когато телефонът иззвъня, пуснах четката за тоалетната и хукнах долу да вдигна.

— Ало? — казах задъхано.

— Бела — обади се Джейкъб със странен, официален тон.

— Здрасти, Джейк.

— Струва ми се, че… имаме среща — каза той, а гласът му бе наситен с намеци.

Трябваше ми цяла секунда, преди да схвана.

— Готови ли са? Не мога да повярвам! — какъв идеален момент.

Отчаяно се нуждаех от нещо, което да ме разсее от кошмарите и чувството за пустота.

— Аха, и вървят, и всичко им е наред.

— Джейкъб, ти си абсолютно, без никакво колебание, най-талантливият и прекрасен човек, когото познавам. Печелиш десет години за тая работа.

— Супер! Вече съм на средна възраст.

Засмях се.

— Тръгвам веднага.

Метнах нещата за чистене под плота в банята и грабнах якето.

— Тръгнала си към Джейк — отбеляза Чарли, когато изтичах покрай него. Не беше въпрос.

— Аха — отвърнах и скочих в пикапа.

— После ще съм в управлението — подвикна той след мен.

— Добре — извиках и завъртях ключа.

Чарли каза още нещо, но не можах да го чуя ясно от рева на двигателя. Звучеше като „Да няма пожар някъде?“

Паркирах пикапа отстрани на къщата, край дърветата, за да измъкнем по-лесно моторите навън. Когато излязох, погледът ми бе привлечен от цветно петно — два лъскави мотора, червен и черен, бяха скрити под един смърч, невидими откъм къщата. Джейкъб се беше подготвил.

На всяко от кормилата беше завързано на фльонга късче синя панделка. Тъкмо се смеех на украсата, когато Джейкъб изтича от къщата.

— Готова ли си? — каза той тихо, а очите му блестяха.

Надзърнах над рамото му и не видях и следа от Били.

— Да — казах, но не се чувствах чак толкова ентусиазирана, колкото по-рано. Опитвах се да си се представя върху мотора.

Джейкъб с лекота натовари моторите в каросерията на пикапа и внимателно ги положи легнали, за да не се виждат.

— Да вървим — каза той с глас, изтънял от вълнение. — Знам идеалното място, там никой няма да ни хване.

Потеглихме извън града в южна посока. Покритото с чакъл шосе ту се шмугваше сред дърветата, ту се извиваше на открито — понякога не се виждаше нищо друго, освен дървета, след това внезапно се разкриваше поразителна гледка към Тихия океан, проснал се до хоризонта, тъмносив под облаците. Карахме над брега върху скалите, които обграждаха тукашния плаж, и гледката сякаш се простираше безкрай.

Карах бавно, за да мога от време на време да зяпам океана, когато шосето започна да се вие все по-близо до морските скали. Джейкъб дърдореше за довършителните работи по моторите, но описанията му ставаха все по-технически, така че спрях да слушам внимателно.

Точно тогава забелязах четири фигури, застанали на една скална издатина съвсем близо до пропастта. От разстояние не можех да преценя на колко години са, но реших, че са възрастни. Въпреки студа като че ли бяха само по къси панталони.

Докато гледах, най-високият пристъпи още по-близо до ръба. Без да се замислям, намалих, а кракът ми нерешително висна над педала на спирачката.

И в този миг той се хвърли през ръба.

— Не! — изкрещях и настъпих спирачката.

— Какво има? — извика стреснато Джейкъб.

— Онзи мъж, той просто скочи от скалата. Защо не го спряха? Трябва да викнем линейка! — отворих рязко вратата и понечих да изляза, което не бе особено разумно. Най-бързият начин да се доберем до телефон бе да се върнем у Били. Но просто не можех да повярвам на очите си. Може би подсъзнателно се надявах, че ако предното стъкло не ми пречеше, щеше да се окаже, че съм видяла нещо друго.

Джейкъб се разсмя и аз се извъртях побесняла към него. Как можеше да е толкова закоравял, толкова студен?

— Просто се гмуркат от скалата, Бела. За забавление. Ла Пуш си няма развлекателен център, нали знаеш — шегуваше се, но в тона му се долавяше странна нотка на раздразнение.

— Гмуркат се от скалата? — повторих зашеметена. Зяпнах невярващо как още една фигура пристъпи към ръба, спря за миг, а след това изключително грациозно скочи в бездната. Стори ми се, че падаше цяла вечност, но най-накрая гладко разцепи тъмносивите вълни отдолу.

— Страшно е високо — плъзнах се обратно на седалката, наблюдавайки с широко отворени очи другите двама гмурци. — Сигурно има трийсетина метра.

— Ами да, ние скачаме от по-ниско долу, онзи камък там, който стърчи горе-долу на половината разстояние — той посочи през прозореца. Мястото действително изглеждаше далеч по-разумно. — А тези са луди. Вероятно просто се фукат колко са смели. Така де, днес е ужасно студено. Водата едва ли е приятна — той направи кисела физиономия, сякаш каскадите лично го обиждаха. Това малко ме изненада. Мислех си, че нищо не може да повлияе на доброто му настроение.

— И ти ли се гмуркаш така? — не бях пропуснала това „ние“.

— Ами да — той вдигна рамене и се ухили. — Забавно е. Малко страшничко, голяма тръпка.

Загледах отново скалата, където третата фигура се приближаваше към ръба. Никога в живота си не бях виждала нещо толкова безразсъдно. Очите ми се разшириха и аз се усмихнах.

— Джейк, непременно трябва да ме заведеш да се гмуркаме.

Той ми се намръщи недоволен.

— Бела, току-що искаше да викнеш линейка за Сам — напомни ми той. Изненадах се, че е успял да разпознае фигурата от такова разстояние.

— Искам да опитам — настоях и тръгнах отново да излизам от колата.

Джейкъб ме хвана за китката.

— Но не днес, става ли? Не може ли поне да изчакаме по-топъл ден?

— Добре, хубаво — съгласих се. Кожата ми бе настръхнала от ледения вятър, нахлул през отворената врата. — Но искам скоро да опитам.

— Скоро — той ме изгледа учудено. — Понякога си малко странна, Бела. Знаеш ли?

Въздъхнах.

— Знам.

— И няма да скачаме от най-високото.

Гледах омагьосана как третото момче се затича и се хвърли, много по-далече от предишните двама. Докато падаше, се извъртя и се преметна във въздуха, сякаш скачаше с парашут. Изглеждаше съвършено свободен — свободен от разсъждения и от всякаква отговорност.

— Добре — съгласих се. — Поне първия път.

Сега вече Джейкъб въздъхна.

— Ще пробваме ли моторите, или не? — попита той.

— Добре, добре — казах и с мъка откъснах очи от последния останал на ръба на скалата. Закопчах отново колана и затворих вратата. Двигателят продължаваше да работи, ръмжейки на празен ход. Потеглихме отново.

— И кои са тези момчета — лудите? — попитах. Той издаде някакъв гърлен звук на отвращение.

— Бандата от Ла Пуш.

— Имате си банда? — попитах. Бях впечатлена и си пролича по гласа ми.

Той се разсмя на реакцията ми.

— Не такава. Кълна се, че те са като разлудували се училищни наставници. Не се бият, напротив, пазят мира — той изсумтя. — Имаше едно момче отнякъде по-нагоре край резервата на макаите, едро момче, доста страховито на вид. Значи, плъзнал слух, че продава амфетамин на децата и Сам Ули и последователите му го изгониха от района. Само дуднат за нашата земя и племенната гордост, вече става абсурдно. Най-лошото е, че съветът ги взима насериозно. Ембри твърди, че от съвета даже се срещали със Сам — той поклати глава, а на лицето му се изписа негодувание. — Ембри чул от Лея Клйъруотър, че се наричат „защитници“ или нещо такова.

Ръцете му се бяха свили в юмруци, сякаш му се искаше да цапардоса някого. Никога не бях виждала тази страна от характера му.

Учудих се, като чух името на Сам Ули. Не исках да си припомням образите от кошмара ми, затова набързо изкоментирах нещо, само и само да спра да мисля в тази посока.

— Май не ги харесваш особено.

— Личи ли си? — попита той саркастично.

— Ами… Не ми звучи като да правят нещо лошо — опитах се да го успокоя, да го развеселя отново. — Просто са дразнещо благоприлични за членове на банда.

— Аха. Дразнещо е много подходяща дума. Вечно се фукат за нещо — като например това гмуркане от скалите. Държат се сякаш… сякаш, знам ли? Сякаш са корави мъжаги. Веднъж, миналия срок, стоях пред магазина с Ембри и Куил, когато се появи Сам със своите последователи Джаред и Пол. Куил каза нещо, нали знаеш колко е отворен, и Пол побесня. Очите му станаха едни тъмни и някак се усмихна, не, по-скоро си показа зъбите, и беше толкова бесен, че чак се разтрепери. Но Сам си сложи ръката на гърдите му и поклати глава. Пол го гледа втренчено в продължение на една минута и накрая се успокои. Честна дума, все едно Сам го удържаше, все едно ако не беше Сам, Пол щеше да скочи и да ни разкъса — той изпъшка. — Като в тъп уестърн. Сам поне е доста едър и е на двадесет. Ама Пол е на шестнадесет, като нас, по-нисък е от мен и далеч не е така як като Куил. Мисля, че всеки от нас би го надвил.

— Истински мъжаги — съгласих се. Докато описваше случката, ясно си ги представих и това ми напомни за нещо… за трите високи, тъмни фигури, които стояха съвсем неподвижно една до друга във всекидневната на баща ми. Кадърът от спомена ми беше обърнат странично, защото главата ми лежеше върху дивана, докато доктор Джеранди и Чарли се навеждаха над мен… Дали това не е била бандата на Сам?

Побързах да заговоря, за да се отклоня от мрачните спомени.

— Сам не е ли твърде голям за такива работи?

— Ами да. Трябваше да замине да учи, но си остана тук. И никой не му направи никакви проблеми. А когато сестра ми се отказа от частична стипендия и взе, че се омъжи, целият съвет изпадна в истерия. Но, о, не, Сам Ули винаги е прав.

Лицето му се бе изопнало в непозната гримаса на гняв и още нещо, което не успях веднага да различа.

— Звучи ми ужасно дразнещо… и странно. Но не разбирам защо го приемаш толкова лично — взрях се в лицето му, надявайки се, че не съм го обидила. Той внезапно се успокои и се загледа през прозореца.

— Току-що изпусна отбивката — каза с равен глас. Направих широк обратен завой и замалко да ударя едно дърво, когато дъгата ми изкара пикапа наполовина извън шосето.

— Благодаря, че ми го каза навреме.

— Извинявай, бях се разсеял.

За кратко настъпи мълчание.

— Вече можеш да спираш, където ти е удобно — каза той тихо.

Отклоних леко и изгасих двигателя. Ушите ми забучаха в тишината, която последва. Двамата излязохме и Джейкъб заобиколи отзад, за да свали моторите. Опитах се да разгадая изражението му. Нещо го тревожеше. Бях уцелила слабо място.

Той ми се усмихна с половин уста, докато буташе червения мотор към мен.

— Честит рожден ден на патерица. Готова ли си за такова нещо?

— Май да — в момента, в който осъзнах, че скоро ще се озова отгоре му, моторът внезапно доби заплашителен, страховит вид.

— Ще започнем бавничко — обеща той. Внимателно облегнах мотора в решетката на пикапа, докато той се върна за своя.

— Джейк… — поколебах се аз, когато той се върна.

— Да?

— Какво всъщност те тревожи? По отношение на този Сам, искам да кажа? Има ли нещо друго? — гледах внимателно лицето му. Той направи гримаса, но май не се ядоса. Погледна в земята и започна да подритва предната гума на мотора, сякаш си тактуваше.

После въздъхна.

— Просто… дразня се как се държат с мен. Направо ме отвращава — думите започнаха да се леят. — Нали знаеш, че съветът би трябвало да се състои от равни, но ако има лидер, то това ще е баща ми. Така и не схващам защо хората се държат така с него. Защо неговото мнение тежи най-много. По някакъв начин е свързано с неговия баща и с бащата на баща му. Прадядо ми Ефраим Блак е бил едва ли не последният ни вожд и все още слушат Били може би заради това. Но аз съм като всички останали. Никой не се държи с мен, сякаш съм нещо специално… поне доскоро.

Това ме изненада.

— Сам се държи с теб, сякаш си нещо специално?

— Аха — съгласи се той и ме погледна с тревожни очи. — Гледа ме, сякаш очаква нещо… сякаш един ден ще се включа в тъпата му банда. Обръща ми повече внимание, отколкото, на когото и да е друг от момчетата. Страшно ми е неприятно.

— Не е нужно да се включваш в каквото и да било — гласът ми бе ядосан. Ситуацията откровено тревожеше Джейкъб и това ме вбесяваше. За какви се мислеха тези „защитници“?

— Аха — кракът му продължаваше да отмерва ритъм върху гумата.

— Какво? — усещах, че има и още.

Той се смръщи, веждите му се събраха, така че изражението му изглеждаше по-скоро тъжно и тревожно, отколкото ядосано.

— Нещо става с Ембри. Напоследък ме отбягва.

Това не ми се струваше свързано с предишната тема, но се запитах дали не бях аз виновна за проблемите с приятеля му.

— Доста време прекарваш с мен — напомних му и се почувствах крайно себична. Май бях започнала да го монополизирам.

— Не, не е това. Не е само към мен, а и спрямо Куил и останалите. Отсъства цяла седмица от училище, но колкото пъти ходихме до тях, така и не го заварихме вкъщи. А след това се върна и изглеждаше… като побъркан. Ужасен. С Куил се опитахме да го накараме да ни каже какво има, но той отказва да разговаря и с двама ни.

Загледах го и прехапах разтревожено устна — май истински се беше уплашил. Но той не вдигна очи. Гледаше собствения си крак, който продължаваше да рита гумата, сякаш принадлежеше на някой друг. Темпото се ускори.

— А после тази седмица, съвсем ненадейно, Ембри започна да излиза със Сам и останалите. Сега беше с тях на скалите — гласът му беше нисък и напрегнат.

Най-после вдигна очи към мен.

— Бела, та той им се дразнеше повече и от мен. Не искаше да има нищо общо с тях. А сега върви по петите на Сам, сякаш се е включил в някаква секта. Така беше и с Пол навремето. Абсолютно същото. Не общуваше със Сам. После спря да идва на училище няколко седмици и когато се върна, Сам ненадейно му беше станал като господар. Не знам какво става. Нищо не разбирам, а трябва да узная, защото Ембри ми е приятел и… Сам ме гледа много особено… и… — той замлъкна.

— Говорил ли си с Били за това? — попитах. Страхът му ми се предаваше. Усещах студени тръпки да полазват тила ми.

Сега вече се ядоса.

— Да — изсумтя той. — И разговорът беше безкрайно информативен.

— Какво ти каза?

Изражението му стана саркастично, а когато заговори, гласът му имитираше дълбокия тон на баща му.

— „Няма за какво да се тревожиш, Джейкъб. След няколко години, ако не… е, ще ти обясня по-нататък!“ — след това продължи със собствения си глас: — Какво трябва да разбирам от това обяснение? Да не иска да каже, че е някаква глупост, свързана с пубертета, с пълнолетието? Не, има нещо друго. Нещо нечисто.

Беше прехапал долната си устна, а ръцете му бяха свити в юмруци. Имах чувството, че ще се разплаче.

Инстинктивно го прегърнах, увих ръце около кръста му и притиснах лице в гърдите му. Беше толкова висок, че се почувствах като дете, прегърнало възрастен.

— О, Джейк, всичко ще се оправи! — обещах му. — Ако нещата се влошат, можеш да дойдеш да живееш при мен и Чарли. Не се плаши, все ще измислим нещо.

За миг остана като замръзнал, после дългите му ръце колебливо ме обгърнаха.

— Благодаря, Бела — гласът му бе по-дрезгав от обикновено.

Постояхме така няколко секунди и това учудващо не ме притесняваше. Всъщност допирът ме успокояваше. По никакъв начин не наподобяваше последната прегръдка, която си спомнях. Тук ставаше дума за приятелство. А и Джейкъб беше така топъл.

Беше ми странно да съм толкова близо — по-скоро емоционално, отколкото физически, макар и физическата близост също да бе странна — до друго човешко същество. Нетипично беше за мен. Обикновено не успявах толкова лесно да установя връзка на такова първично ниво.

Поне не и с хората.

— Ако така ще реагираш, смятам по-често да се разстройвам — гласът на Джейкъб беше шеговит, отново нормален, и смехът му избоботи в ухото ми. Пръстите му докоснаха косата ми нежно, неуверено.

Хм, явно само от моя страна ставаше дума за приятелство. Побързах да се отдръпна, разсмях се с него, но реших веднага да върна нещата по местата им.

— Трудно ми е да повярвам, че съм с две години по-голяма от теб — казах, натъртвайки на думите по-голяма. — Караш ме да се чувствам като джудже — действително, като стоях толкова близо до него, трябваше да си извия врата като жерав, за да виждам лицето му.

— Естествено, забравяш, че съм надхвърлил четиридесет.

— А, вярно.

Той ме погали по главата.

— Като малка кукла си — пошегува се. — Порцеланова.

Отстъпих с една крачка.

— Хайде да не започваме с шегите за албиноси.

— Ама сериозно, Бела, сигурна ли си, че не си? — той протегна червеникавокафявата си ръка до моята. Разликата не беше особено ласкателна. — Никога не съм виждал по-блед човек от теб… е, с изключение на… — той млъкна и аз извърнах поглед, опитвайки се да не схвана какво се кани да каже. — Е, ще караме ли, или не?

— Хайде — съгласих се с повече ентусиазъм, отколкото изпитвах преди половин минута. Недовършеното му изречение ми бе напомнило защо съм тук.