Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (16)

Глава шестнадесета

Спър мигновено осъзна, че няма да има време да натисне спусъка и като на забавен каданс видя как цевта на карабината му се стовари върху пистолета. Сякаш времето беше спряло в мига, когато оръжията заработиха. Спър се хвърли напред, сякаш нападаше с нож. Щом петлето падна, металът се удари в метал и барутът експлодира, като изхвърли четирийсет и четири калибровия куршум от дулото и го насочи напред.

Спър усети как цевта на карабината му се вряза в другото оръжие. Отскочи обратно и натисна спусъка. Изстрелът почти изхвърли оръжието от ръката му, но и той видя как нападателят му полита назад и изпуска пистолета си, хващайки се за гърдите. Спър запази равновесие и се надвеси над поваления мъж, който посегна към пистолета си. Спър натисна с тока на ботуша си ръката му и премаза костите му. Онзи извика от болка. Искаше да довърши престъпника с още един куршум, за да му спести мъките, но коленичи над него и огледа раната му. Беше над сърцето и вероятно бе засегната горната част на белия дроб, но със сигурност не беше смъртоносна.

Спър го хвана за рамото.

— Ставай, копеле! Ти стреля за последен път.

Спър го блъсна към Лесли. Той също държеше пленник.

— Другите трима са мъртви — каза водачът. — Откъде се появи този?

— Крили сме се зад един и същи дънер, само че от различни страни — рече Спър. После двамата заблъскаха пленниците към запаления до каруцата огън.

След половин час всеки един от групата даде обяснения. Един от мъжете беше ранен с нож, но беше отвърнал на това, като бе прострелял дребния мексиканец в лицето, убивайки го на място.

Четирима от нападателите бяха мъртви. Само двама бяха все още живи.

— Има ли още? — попита Лесли единия от заловените мъже.

Мъжът не отговори. Водачът му стовари силен юмрук в лицето и го повали. На второто запитване получи отговор — били шестима.

— Колко групи сте избили? — попита Спър.

Престъпникът беше коленичил. Изглеждаше на не повече от двайсет години. Той сви рамене. Лесли го ритна в главата. Ударът не беше силен, но повали младежа в прахта. Той остана да лежи там, без да се помръдне.

— Колко групи сте избили това лято? — попита отново Спър.

Онзи седна и се вторачи в лицето му, преди бавно да отговори:

— Шест, може би седем, не мога да си спомня.

Един куршум прониза непрогледната канзаска нощ, разкъса десния крак на каубоя и мъжът се търкулна напред, като се държеше за крака и виеше от болка.

През димящото дуло на пистолета Лесли погледна Спър.

— Казах да обесите копелето на най-близкото бамбуково дърво. Веднага!

— Не — рече тихо Спър. — Не можем да го направим. Не сме упълномощени, нямаме никакви доказателства. Не може без съд и присъда.

— Говориш като съдебно лице. Кой, по дяволите, си ти?

— Няма значение кой съм. По-важното е, че ако обесим този човек, това с нищо не ни прави по-добри от него.

Сетне се вгледа в намръщените лица на останалите шестима каубои от групата. Всички бяха бесни. Сега можеха да бъдат мъртви! Само появата на Спър ги бе спасила.

— Естествено, вие всички можехте да бъдете жертви, но убиването на тези двамата няма да ни помогне да разрешим проблема. Кой, според вас, е устроил тази игра? Кой е платил на тези момчета? Кой купува добитъка и си разделя печалбата? Хората, които искам, са в Абилийн. Истинските престъпници са в Абилийн — онези, които са наели убийците.

— Тогава ти си човек на закона. Нека да видим значката ти.

— Лесли, аз не съм шериф, нито маршал. Моята работа е да заведа тези двамата живи на процеса и да ги накарам да свидетелстват срещу онзи, който ги е наел и ръководи тази кървава операция. Убили са най-малко шейсет човека! Това изисква по-голямо наказание от разстрел или обесване в прерията без свидетели.

Лесли все още държеше пистолета си. Той погледна към своите хора.

— Какво, по дяволите, си мислите? Бяхме на косъм от смъртта тази нощ.

— Ако ги убием, важните клечки в града просто ще си наемат други, Джим — рече единият от мъжете. — По дяволите, защо да не изчистим цялото гнездо?

— Достатъчно убийства извършихме тук тази нощ — обади се другият мъж.

— А ти, Джим, какво ще кажеш?

— Нека да ги качим върху конете и да ги заведем в града утре — предложи друг.

Джим Лесли вдигна рамене.

— Да, мисля, че си прав. По дяволите, Маккой, можем да вземем и шестимата. Безсмислено е да оставим труповете. Ще открием конете през деня и ще завържем телата за седлата, а ти и още един можете да ги закарате в града. Ако тръгнете рано, ще пристигнете преди залез слънце.

Спър помоли готвача за кана с кафе. Извади молив от джоба си, парче хартия от сакото си и отиде при ранените престъпници. Превърза раните им, след което завърза глезените им един за друг, така че никой от тях да не може да избяга.

Говори с двамата поотделно и от тях разбра имената на шестимата от бандата, приблизителната им възраст и откъде идват. Оказа се, че Бен Худ им е бил водач.

Двамата признаха точно как и кога са нападали лагерите. На всеки две седмици от града идвал куриер, който им съобщавал кое трябвало да бъде следващото стадо. Това бил вестникарят — Тадеуш Оберт. Съвсем внимателно той ги попита дали знаят някои от имената на водачите в Абилийн. Те назоваха четиримата от Голямата четворка. Казаха също и че те, шестимата, взимали само една пета част от печалбите, която разпределяли помежду си. Техният дял от парите се пазел изцяло в банката в Абилийн. Единият се похвали, че е натрупал вече над шестнайсет хиляди долара.

— Би могъл да получиш кредит в банката срещу толкова много пари, но няма да си жив, за да изхарчиш и пени от тях — каза тихо Спър.

В пет часа на следващия ден Спър Маккой и неговата група навлязоха бавно в Абилийн и предизвикаха истинска сензация. Беше им отнело повече време, отколкото очакваха. Конете, вързани един за друг в дълга върволица, бързо се измориха под тежестта на проснатите върху тях мъртви тела. Четирийсетте мили изминаха трудно и бавно. Джим Лесли беше пратил един от каубоите си да помага на Спър. В два часа следобед бяха спрели, за да се подкрепят с последните провизии на Маккой, и оттогава бяха яздили без почивка.

Той подреди в редица четирите коня пред канцеларията на шерифа и се запъти надолу, като поведе другите два.

Шериф Манфред Джърдънс го пресрещна на улицата. На лявото си рамо имаше превръзка, но иначе изглеждаше добре. Вече беше чул, че мъртвите убийци ще бъдат докарани в града.

Спър беше предупредил каубоя да не споменава на никой за телата на двамата живи. Каза на шерифа, че трябва да изпрати съобщение до единствения доктор в града да дойде в затвора, после му разказа за случилото се тази нощ.

— Имам достатъчно доказателства, за да обеся трима от най-известните личности в града. Главните водачи на тази операция за масови убийства — Спър изреди имената им.

Шерифът кимна на двамата си помощници и четиримата закрачиха надолу по улицата към магазина на Гъндериън.

Гъндериън тъкмо излизаше от канцеларията си и беше застанал на горната стълба. Като ги видя, той замръзна на мястото си.

— Мистър Гъндериън, арестуван сте за убийство на пътуващи групи — каза шериф Джърдънс.

Онзи преглътна.

— Да, аз чух… нека да взема сакото си и ще се върна веднага.

Спър сбърчи вежди и в момента, в който Гъндериън изчезна в канцеларията си, той изтича по стълбите. Беше закъснял.

Чу се приглушен звук от пистолетен изстрел, преди Спър да изкачи и първото стъпало. Двамата с шерифа се втурнаха нагоре. Денис Гъндериън лежеше върху бюрото си с куршум в главата. Дулото на пистолета все още беше в устата му.

После четиримата тръгнаха към следващата най-близка цел — вестникаря Тадеуш Оберт.

Вратата на редакцията беше заключена, а отпред беше лепната бележка: „Заминавам за Чикаго да си купя нова печатарска машина. Надявам се да се върна до две седмици.“

Спър забеляза датата на бележката. Беше от тази сутрин. Сутрешният влак щеше да даде на Тадеуш възможност да направи връзка с Денвър, а оттам — на Запад. Никога повече нямаше да видят конспиратора.

В банката Виктор ги погледна шокиран, изненадан и объркан.

— Вероятно това е някаква шега. Не знам нищо за никаква конспирация и със сигурност нямам нищо общо с никой, който е планирал или извършвал тези убийства. Ето документите ми. И трябва да ви предупредя, че имам договор с най-добрия адвокат криминалист. Той може да пристигне още утре и да ме представя, в случай че възникнат някакви формални обвинения.

Спър се засмя:

— Формалните обвинения ще бъдат изложени на адвоката ви, мистър Виктор, заедно с писмените клетвени декларации и доказателствата на двама от убийците, които ще свидетелстват срещу вас. Надявам се адвокатът ви наистина да е добър и да не се разчувства особено, когато ви види на бесилката.

— Ще трябва да дойдете с мен, мистър Виктор! — каза шерифът. — Все още имаме една свободна килия в затвора.

— Вие сте луд! Няма да прекарам и секунда в гадния ви затвор!

За едър мъж като него шерифът реагира много бързо. Преди банкерът да успее да се мръдне, той го хвана за ръката, обърна го и го бутна към двамата си помощници.

— Страхувам се, че трябва да дойдете с нас, мистър Виктор. Заведете го в новия му дом, момчета!

Мъжете избутаха Виктор от банката и го помъкнаха към затвора. Скоро след напускането им управителят затвори банката.

Ханс Куртсман беше следващият в списъка. Спър забеляза някакво раздвижване зад притворения прозорец на втория етаж. Дали той не беше в канцеларията си? Маккой изпрати шерифа към предната врата, а той тръгна към страничната. Куртсман беше от хората, които бягат, когато почувстват, че са разкрити.

Спър заобиколи хотела точно навреме, за да види мъж, препускащ на кон, надолу по алеята. Предположи, че това може да е Куртсман, и влетя стреснато във фоайето. Мъжът на рецепцията го погледна.

— Дали Куртсман току-що не мина през задната врата? — попита Спър.

Онзи се прозина.

— В интерес на истината — да. Каза да поема нещата за няколко дни. Той отиде да види болния си брат в Опека. Каза, че аз трябва…

Спър не го изслуша докрай и хукна навън. Пред хотела видя един каубой, който се качваше на коня си. Мушна в ръката му двайсет долара.

— Мога ли да наема коня ти за няколко часа?

Каубоят погледна парите, които бяха колкото една негова месечна заплата, и кимна одобрително.

Маккой се метна на коня. Сети се, че всичко, което има, са двата пистолета — един на колана и друг в кобура.

Кобилата, която яздеше, беше млада и буйна. Той я подкара в пълен галоп, докато стигнаха края на улицата, като се оглеждаше внимателно.

Когато излезе от града, подкара животното в лек тръс, така че дори и да изостане, да не го измори. Скоро видя пред себе си коня и ездача, за който предполагаше, че е Куртсман. Собственикът на хотела явно не познаваше конете. Той пришпорваше животното в пълен галоп. С тази скорост бързо увеличи дистанцията между себе си и Спър, но агентът знаеше, че конят няма да може да я поддържа повече от половин миля. После щеше неминуемо да изостане. Жребецът щеше да се измори до смърт, ако бъде язден по този начин.

Ездачът пред Спър мина покрай оградите, където затваряха добитъка. Нямаше съмнение, че бягаше. Спър пришпори кобилата, за да не загуби от погледа си престъпника.

Щом хотелиерът сви по добре утъпкания от добитъка път, той отново намали скоростта. Пред него нямаше нищо друго, освен тристате мили дива пустиня на юг до Тексас.

Маккой отпусна още юздите, провери двата пистолета и съжали, че не бе взел със себе си и пушката. След десетина минути вече настигаше коня. Голямото животно беше на не повече от половин миля пред него, но вече беше видимо уморено.

Спър не можеше да направи нищо, за да го спаси. Не го беше грижа за мъжа, но беше жалко да съсипеш един добър кон, като го яздиш до смърт.

Само след още пет минути конят се препъна и падна, а ездачът отхвръкна встрани. Животното се опита да се надигне, но не успя и само изцвили. Спър го чу от четвърт миля разстояние.

Куртсман стана, вгледа се за момент в Спър и побягна към прерията.

Нямаше къде да се скрие.

Когато Маккой стигна до коня, видя, че бере душа, и подкара своя в посоката, накъдето бе хукнал Куртсман. Забеляза го на стотина ярда пред себе си. Той бягаше и непрекъснато се обръщаше. Спър извади пистолета си, но хотелиера го изпревари и стреля. Куршумът профуча покрай агента, който спря коня си и се загледа в Куртсман. Той стоеше с една ръка на кръста и друга, стискаща пистолет. Имаше вид на човек, който никога преди това не е стрелял.

— Хвърли оръжието, Куртсман — изкрещя Спър, — и не мърдай!

Онзи отново стреля. Този път Маккой чу как куршумът профуча много по-близко покрай него. Приведе се плътно над врата на коня и стреля само веднъж, за да го уплаши.

Куртсман отново стреля и този път куршумът разкъса ризата на Спър. Тогава той се прицели и натисна спусъка. Куршумът проби лявото рамо на мъжа и той се олюля назад, но вдигна дясната си ръка и отново се прицели в Маккой. Агентът от секретните служби го изпревари. Стреля два пъти, много бързо едно след друго. И двата куршума попаднаха в гърдите на Куртсман. Той залитна назад, краката му се огънаха и изпусна пистолета. Падна по гръб и се преви на една страна. Спър се приближи до него и внимателно огледа двете му ръце. Нямаше друго оръжие.

Изглеждаше уплашен. Погледна към Спър, който слезе от коня си и клекна върху меката кафява трева.

— Защо бягаше? Знаеше, че няма да стигнеш далече.

— Чух за Гъндериън. Аз не можех да направя същото — липсва ми тази смелост. Знаех, че ти ще го сториш вместо мен — той се закашля. Лицето му се изкриви от болка. Щом се поуспокои, отвори очи и повтори: — Знаех, че ще го направиш вместо мен, Маккой — той се захили, сетне застина и от дробовете му излезе последната глътка въздух. Спър се приближи, затвори очите му и се замисли.

Двама убити, един избягал и един, който ще бъде на процеса. Настроението на хората в града щеше да окаже влияние и вероятно процесът срещу Нанс Виктор щеше да приключи бързо, независимо дали адвокатът му е добър или не. Всъщност те щяха да го парират с дванайсет добри и верни на Абилийн съдебни заседатели. Спър щеше да пусне обява за издирване на Тадеуш Оберт, но шансовете да го открият бяха незначителни. Той пъхна пистолета си отново в кобура. Беше свършил добра работа за деня. А сега какво му оставаше?