Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (6)

Глава шеста

Тази вечер Спър прекара в салона, като внимателно се вслушваше в разговорите. Въпреки че всеки имаше някаква версия за убийствата, никоя не беше издържана докрай. Към десет часа той се отказа и се прибра в стаята си. Ваната не беше там. Дървеният под беше подсушен и леглото — оправено. Намръщена в копринената си нощница, Аби седеше със скръстени крака на леглото и редеше пасианси.

— Поне си трезвен — натъртено каза тя. — Е, откри ли нещо за брат си?

— Не, нищо. Просто е изчезнал.

— Нека ти помогна да го намериш.

— Не, вероятно ще е опасно.

— Изпадала съм и преди в опасни ситуации.

— Обзалагам се, че е така — той се втренчи в нея за секунда, после седна и свали ботушите си. Тя понечи да го целуне по ухото, но той я отблъсна.

— Всяко нещо с времето си, Аби. А точно сега е време да си легна, и то сам. Утре рано ме чака дълга езда.

Тя кимна:

— Маккой, ти не си тук, за да търсиш брат си, нали? — той я погледна. — Знам, че е така. Говорих и с журналиста, и с шерифа. Търсиш убийците на пътуващи стада. Защо не ми каза? Може би мога да ти помогна.

Тя знаеше. Безсмислено бе да продължава да я лъже.

— Благодаря, но работя сам — каза Спър, докато разкопчаваше копчетата и сваляше панталоните си.

— Понякога двама могат да свършат по-добра работа.

— Онова, което върша, е много рисковано. Не искам в никакъв случай да те излагам на опасност — наведе се и я целуна. — А сега ще спя. Ако искаш да спиш тук, добре. Само че не ме буди посред нощ. Разбрано?

— Разбрано — ухили се тя и свали нощницата си. — Прекалено е горещо за нея — каза тя и се просна чисто гола върху чаршафа. — Няма дори да те докосвам.

Спър съблече ризата си и легна до нея. За бога, сега не трябваше да го прави. Обърна се и я целуна.

— Лека нощ — рече той.

— Лека.

Тя лежеше по гръб, загледана в тавана, а той угаси газената лампа. Опита се да се отпусне. Ръката й беше върху рамото му. Аби се притисна в него и само след минута вече спеше.

Спър се засмя сам на себе си в тъмното. Стегна мускулите на тялото си и след това започна един по един да ги отпуска. Докато стигна до пръстите на краката, вече се беше унесъл в сън.

 

 

На другата сутрин той тръгна рано и беше на почти пет мили извън града в посока на юг, когато слънцето изгря. Спря, за да отпие от тенекиената кутия, и отново пришпори кобилата.

Прецени, че най-добрият начин да провери стадата е да ги пресреща, като идват към Абилийн. За три дни яздене щеше да засече четири или пет от тях. Трябваше да е роден с късмет, за да разпознае човека, който Езра му беше описал. Вероятно нямаше да успее, но поне трябваше да опита, макар че щеше да му се наложи да прекара четири дни почти без да слезе от седлото.

Засече първото стадо на шест мили на юг. Хората бяха нетърпеливи, защото от два месеца насам най-после щяха да се изкъпят. Щяха да се избръснат и подстрижат, а после ги чакаше истинско забавление с жени, уиски и комар.

Франц Уилхаут, водачът на стадото, беше нисък, як, с гладко избръснато лице, загоряло на слънцето. Това беше третото му пътуване и нямаше как той да е убиецът. Франц настояваше Спър да изпие чаша кафе и да изяде порция задушено, преди да тръгне. Групата щяла да се върне за вечеря след около час. Спър му благодари, но не остана, а се понесе по посока на вятъра. Забеляза следващия облак на около шест мили. Когато приближи колата с храната на поредната група, готвачът все още не беше подредил вечерята. Той пушеше и чакаше водачът да избере подходящо място. Водачът дойде уморен, ядосан и съвсем грохнал от разправиите с бичета и хора.

— Дявол да го вземе, за последен път прекарвам стадо! — изпсува той. — Кравите вършат всичко наопаки и отгоре на всичко са тъпи като волове — той се изхили и грабна чаша кафе, което готвачът бе сварил на огъня. — По дяволите, всеки път се заричам и всеки път тръгвам отново.

На вид мъжът отговаряше на описанието на Езра, но някак не приличаше на престъпник. Спър не можеше да види в него студенокръвен убиец, който се промъква в тъмното и избива спящи хора.

Спър допи кафето си и продължи. Стигна до едно малко възвишение край реката и се загледа на юг. Забелязваше се само един облак прах.

Язди до късно следобед, но не успя да посрещне третото стадо. Привечер си направи малък лагер близо до реката. Опъна одеялата си и запали огън за кафе. Заобиколи с камъни огъня и постави тенекиеното канче. Когато водата се затопли, пусна една щипка утайка от кафе и изчака, докато заври. Беше достатъчно силна, за да стане още едно.

Докато лежеше до огъня и се вслушваше в песента на нощните птички, той отново прехвърли в главата си малкото, което знаеше за крадците на стада. Просто му липсваха достатъчно факти. Ако успееше да разпознае убийците по пътя, можеше да ги изпревари и да ги причака в Абилийн с полицейски отряд от петдесет човека. Само че шансовете да попадне на тях бяха нищожни.

Спър изчака огънят да угасне, после легна по гръб. Наблюдаваше звездите и се отпускаше. Тази част от работата му харесваше най-много — спокойните нощи на открито, без друг човек на мили разстояние, съвсем сам.

Замисли се колко ли групи са унищожени само на три-четири дни път до Абилийн. Сигурно две? А може би десет или дванайсет? Не би могло никога да се разбере. По дяволите, той трябваше да открие убийците на всяка цена!

Когато се събуди, беше почти съмнало. Без да притежава интуицията на индианец, усети, че наблизо има някой. Не се помръдна, нито пък отвори очи. Ядосан се опита да си припомни от коя страна е револверът му. Разбира се, отдясно, щом е по гръб. Рязко отвори очи, но преди да успее да грабне оръжието, черен, мръсен, стар ботуш го ритна по китката и в него се прикова шестинчов пистолет.

— Майната му! — чу Спър провлачен глас.

Спър погледна и видя висок, слаб мъж в груби, одърпани, сини панталони и парцалива риза. Беше брадясал и мръсен, с дълга коса и, най-важното, с револвер, насочен право към дясното му око.

— Много гот, хванахме още един, Цизи Мей. Каза да го оставим жив и той все още е.

— За бога, остави горкото момче да стане. Не бъди жесток. Изправи се, мъжаго! К’во ти става? Онемя ли?

Спър не можеше да види жената. Обърна се да я погледне, но мъжът го ритна грубо и той се претърколи. Почти се задуши от болка. За щастие, ударът беше високо и не засегна бъбреците му. Спър бързо се изправи и успя да огледа жената.

В този момент един куршум се пръсна в краката му и той застина на мястото си.

— По-спокойно, момче! — извика мъжът в посоката, от която бе дошъл куршумът. — Трябва ни жив!

Сега вече Спър можеше да види и мъжа, и жената. Тя беше ниска, топчеста, с дребно момичешко лице, цялото в мръсотия. Кафявата й коса беше сплъстена. Бе облечена в стара парцалива рокля.

— Първо работата, татко — каза тя. — Момчето горе на скалите ще те прикрива с оръжието си. Вземи портмонето му. Този янки сигурно ще има голяма пачка с банкноти, а може би и дребни пари.

Мъжът обърна Спър и издърпа сгънатия кожен портфейл от джоба на кръста му. Трябваше да има прекалено много пари, за да се задоволят. Спър веднага разбра, че те не са убийците на хората, които съпровождат стада. Между тях нямаше жена, а и мъж с толкова подчертан провлачен говор щеше да направи впечатление.

— Еха! — изкрещя онзи. — Сигурно има триста-четиристотин долара тука, Цизи Мей! Банкноти на янки! Може да си купим нещо с тях. И десет златни монети от по двайсет долара — това вече е нещо!

— Двеста долара, татко! — обади се отляво момчешки глас.

— Знаех си — рязко отговори мъжът.

— Приключихме с работата — каза жената. — Дай ми проклетите пари, татко, както обикновено. Дръж му пистолета на тоя, докато аз скрия парите. После доведи момчето.

Мъртвешки бледият слаб мъж направи всичко, което му нареди жената, без да изразява недоволство или да задава въпроси. Цизи Мей изчезна зад Спър и тогава той видя едно момче на не повече от четиринайсет години, което изскочи от храстите с първокласно оръжие на рамото. Беше високо и стройно, с пъпки по лицето и късо подстригана коса, която стърчеше. Изглеждаше напрегнато и в момента, в който Спър срещна уплашения поглед на светлосините му очи, разбра, че то е притеснено от нещо.

— Аз ли да го пазя сега? — изкрещя момчето, въпреки че беше само на шест стъпки от тях.

— Затвори си грозната уста! — извика мъжът, удари го през устата и го събори на земята. Щом стана, младокът насочи стария пистолет към него. Спър се напрегна, но мъжът реагира с висок звънлив смях, погледна встрани и с внезапно движение изби пистолета от ръцете му и цапардоса отново момчето. — Малко копеле, никога не насочвай това нещо към някого, без наистина да искаш да му навредиш. Казвал съм ти го хиляди пъти. Свали си панталоните, момче!

— Не, татко, недей! Съжалявам. Не го прави.

— Сваляй ги!

То разкопча колана си и ги свали.

— Наведи се, тъпи хъшлако!

То се наведе така, че под скъсаната риза белите му задни части блеснаха на слънчевата светлина. Два пъти мъжът изплющя с широкия три инча колан върху задника му и то изстена.

— Ти отново го направи, татко. Този път той получи по-як бой — каза Цизи Мей, като се хилеше, докато наблюдаваше как момчето се облича.

— Това наказание беше даже много леко — мъжът поклати глава. — Трябва да се научи.

Той разреши на ридаещото момче да се оттегли и погледна отново Спър.

— К’во, по дяволите, ще правим с големия? Все още ли го искаш?

— Добри Боже в небесата, страшно много го искам! Не се отказвам от него. Не бързаме, може да останем половин ден, ако се наложи.

— Добре, Цизи Мей! Направи го, а аз ще гледам — рече момчето.

Мъжът изрева от яд и го подгони.

— Ти, мръсно зверче! Проклет скитник, налудничаво хлапе! Ще те убия!

Той хвана момчето и го хвърли на земята. Ботушът му се заби два пъти в него. Докато то скимтеше от болка, мъжът се смееше и с двете си ръце държеше члена му:

— Спри, знаеш, че малкият лакомник харесва това! — извика жената.

Тя се обърна към Спър и той усети по миризмата, че се приближава. Явно не се бе къпала от месеци. Щом се засмя, той видя дузина черни корени от липсващи зъби.

— А сега, малко голямо момче, нека да видим к’во криеш под панталоните си. О, не се тревожи! Ще се погрижа добре за теб — тя се изкикоти доволно. — Аз винаги се грижа за мощните бикове като теб. Ще ти хареса.

Цизи Мей разкопча горната част на дрипавата си рокля. Едра гърда изскочи навън и провисна до корема й. Смеейки се, тя извади и другата, завърза ръкавите на наметалото около широката си талия и се приближи към него.

— А сега, малко сладко момче, идват ли ти вече разни идеи? Остави тези големи гърди да те възбудят малко.

Спър се отдръпна и в този миг пистолетът в ръката на мъжа изгърмя точно зад него. Той спря.

— Така е малко по-добре, синко — каза слабият мъж. — Просто спри и се остави Цизи Мей да вземе своето от теб. По дяволите, та на теб дори ще ти се услади. Тя може да е малко тежичка, но със сигурност знае как да използва всичко това.

— Клекни, сладко момче, така че да мога добре да те виждам — нареди Цизи Мей и Спър в същия миг усети удар в прегъвката на краката.

Той падна на двете си колена. Цизи Мей го прегърна и огромни розови гърди се разлюляха точно пред лицето му. Ореолите й бяха широки поне шест инча, тъмнокафяви, а зърната й бяха още по-тъмни. В момента те бяха настръхнали и изпъкнали половин инч. Спър се вгледа учудено в тях.

— Сладурче, захапи ги леко. Това винаги ме възбужда — тя тикна гърдата си в лицето му и той инстинктивно отвори уста. Докато я лижеше, усети как тя пулсира от удоволствие.

В следващия момент Спър събра мислите си. Нямаше много време, за да предприеме каквото и да е, но трябваше да направи нещо, за да се спаси.

„Кожодери! — помисли си той. — Сигурно са от малките банди на ожесточени главорези, които скитат из диви места и ограбват всеки, когото срещнат.“ Беше виждал резултатите от действията на такива банди. Те нахълтват, плячкосват всичко, отвличат жените, след което избиват всички. Взимат всичко, включително коне, каруци и мебели, които после продават, и продължават към следващата жертва. Секретните служби бяха осведомени за съществуването им, но те толкова бързо се преместваха, че беше трудно да ги засечеш и да ги заловиш. Сега Спър беше попаднал в ръцете точно на такива престъпници. Беше тяхна жертва. Щеше да се получи добър доклад, ако оживееше.

Жената говореше и той се концентрира, за да я чуе:

— Сладко момче! О, да, добре ще се позабавляваме двамата. Ще се почувстваш толкова възбуден и уморен, сякаш си правил любов цяла сутрин. А всъщност ние можем да го правим цели три-четири часа. Ти си силен — ще издържиш шест пъти, предполагам, освен ако не се изложиш още първия път — тя разкопча ризата си и я свали, след което поднесе другата си гърда към устата му. — Да не я пренебрегваме. Тази сладурана тук получи всичкото дъвкане. Нека помогнем и на другата госпожица.

Цизи Мей се разсмя и развърза дрехата си от кръста. Спър видя как се смъква надолу. В първия момент помисли, че под нея има нещо, но после видя, че отдолу е абсолютно гола. Дебелият й корем почти се сливаше с отпуснатите й гърди, напластен на гънки от тлъстини. Дебелите й меса се клатеха като купа, пълна с желе.

Цизи Мей изциври и изпъшка:

— За бога, разгорещяваш ме. Нека пробваме и другия вариант — тя се отдръпна и започна да масажира с двете си ръце гърдите му, а после корема му.

— Стани, мъжаго, нека видим и останалата част от тялото ти!

Спър погледна слабия мъж с пистолета. Кожодерът се захили и размаха оръжието.

— Най-добре направи каквото ти казва! Само така няма да отреже ташаците ти.

Щом стана, Спър видя, че момчето е коленичило и онанира енергично с дясната си ръка. На лицето му беше изписано усещане за пълен екстаз.

— Я да видим сега тази проклета катарама — каза Цизи Мей, докато откопчаваше колана. — Ще взема петдесет цента за нея в следващото малко градче.

Тя разкопча джинсите му и ги свали заедно с бельото.

Спър изобщо не беше възбуден.

— Копеле, дори не си се възбудил!

Тя започна да го целува по гениталиите и притисна ръката му към нейните. Той гледаше дългокосия мъж.

— Това не те ли вълнува поне малко?

— Не, глупако. Миналата седмица живях с три сестри — между шестнайсет и осемнайсет години. Изтощих се така, че не ми се помисля повече за това…

Щом свърши, Спър видя дулото на пистолета, насочено към него от три стъпки разстояние.

— Ей, ти, копеле такова, вдигни го за тази жена! В противен случай ще пробия дупка в коляното ти. Стреляли ли са те там преди?

— Не — каза Спър, а с крайчеца на окото си съзря момчето, което въздишаше и пъшкаше, докато онанираше. — Погледни го — продължи той, като посочи момчето.

Инстинктивно погледът на мъжа се насочи към него. Спър използва момента, замахна с дясната си ръка и с внезапен силен удар го улучи в лицето. Тялото му се разтърси и той изпусна пистолета.

Спър отблъсна голата жена назад, завъртя се и ритна мъжа силно с десния си ботуш. Ударът му попадна право в целта. Ботушът се стовари върху члена на кожодера и размаза тестисите му. Остър вик на ярост и болка се изтръгна от гърлото на мъжа, докато той се въртеше на една страна. Свлече се на земята и се сви на топка, стенещ в агония.

Цизи Мей се пресегна за пистолета, но Спър настъпи ръката й, грабна го и се обърна. Момчето го наблюдаваше. То беше прекъснало своята ерекция, бе грабнало старинната пушка и се бе прикрило в близкия храст. Спър се затича в обратна посока, за да избяга на безопасно разстояние от мощното, макар и бавно действащо оръжие.

Скри се зад голямо памуково дърво и внимателно надникна иззад него. Можеше да види лагера си. Жената седеше, където беше паднала, и държеше контузената си ръка. Слабият мъж все още се гърчеше върху ивицата пясък до малкия поток.

Хлапето бе изчезнало заедно с пушката. Спър трябваше да го намери и обезоръжи.

— Хей, момче, няма да се бия с теб. Можеш да излезеш и да вземеш хората си и се махайте. Няма да нараня нито теб, нито тях.

— Да, да, няма! — викна момчето.

Последва мълчание. Спър тъкмо щеше да се промъкне към него, когато реши, че може би ще е по-добре да му говори.

— Видях как се отнасят с теб. Те истински родители ли са ти?

— Не, по дяволите. Аз съм сирак.

— Стреляш точно.

— Да. Гледай към ръката на стария мъж!

От храсталака се чу изстрел и рамото на кожодера се разтърси от куршума. Той изрева от болка и гняв.

— А сега гледай към краката му!

Спър се надигна. На момчето щеше да му е необходима цяла минута, докато зареди отново оръжието, освен ако не бе много опитно. Спър се затича покрай храсталака и се прокрадна под прикритието на върбите. За момент видя момчето, то мръдна и секунди по-късно пушката изгърмя отново. Спър скочи и се затича право в посока на звука.

Почти беше закъснял.

Високото момче беше заредило и щеше отново да улучи целта си, когато Спър се промъкна зад него и опря пистолета си в ухото му:

— Хвърли пушката! — заповяда му той.

Без да се замисля, то я пусна. Спър я взе и го бутна на земята. Погледна към лагера и видя голата жена, която седеше върху пясъка, да държи в скута си главата на мъжа. Плачеше.

— Защо го уби?

— Така му се пада, по дяволите! Той ме биеше толкова много! Бях казал, че някой ден ще пръсна задника му.

Спър се сети, че собственият му пистолет беше все още в лагера. Погледна жената. Изглеждаше съвсем погълната от мъката си.

— Цизи Мей може ли да стреля? — попита го Спър.

— Страшно добре — каза момчето. — Тя ме е учила.

Спър стана и извика:

— Жено, ако искаш да изчезнеш оттук, ще те пусна да си отидеш. Но го направи веднага!

Тя като че ли не го чу — нямаше никаква реакция от нейна страна, но в следващия миг един слънчев проблясък предупреди Спър и той се скри малко преди куршумът да прониже въздуха в негова посока. Беше се изплъзнал от погледа й.

— Момче! — извика Цизи Мей. — Хей, момче, на теб говоря! Освен ако тоя едър бик не те е сграбчил за врата, двамата можем да го победим.

Спър не беше забравил за момчето, но него просто вече го нямаше. Беше изчезнало.

Малко след това той го видя да препуска през храстите.

— Идвам, Цизи Мей! — крещеше то, докато тичаше към нея.

Тя вдигна револвера на Спър и го простреля два пъти от двайсет крачки разстояние. И двата куршума пронизаха гръдния му кош, разкъсаха дробовете му и го повалиха в мръсотията, където то се въргаля с мъчително хриптене, и след по-малко от минута издъхна.

Спър беше заредил четири куршума, така че й оставаха два. Той си намери добро прикритие и я извика — надяваше се, че Цизи ще изпразни последните куршуми, но тя не стреля.

— Цизи Мей, ще трябва да те арестувам за убийството на това момче. Аз съм федерален агент.

— Върви по дяволите или излез открито!

— Идвам. Хвърли оръжието и стани!

— Ела срещу мене!

Спър погледна иззад дървото и видя, че тя държи револвера с двете си ръце, готов за стрелба. В следващия миг седна на пясъка и отново взе в скута си главата на убития мъж.

— Казах да хвърлиш револвера!

— Да, да, ей сега, разбира се. Казах и на момчето, че няма да го нараня. Не го заболя много. Сега ще убия и теб.

— В пистолета няма повече куршуми. Бях го заредил само с четири куршума.

— Но аз стрелях само два пъти.

— Пробвай и ще видиш.

— Ще пробвам, когато те застрелям.

Спър знаеше, че тя умее да стреля. Той притичваше от едно дърво към друго. Изчезваше и се появяваше с надеждата, че тя ще стреля. Но тя не го направи. Тогава той се приближи колкото му беше възможно, без да се превръща в мишена.

— Всичко свърши, Цизи Мей. Без мъжете вече не можеш да грабиш и убиваш. Предай се!

— И да гния в някой затвор двайсет години? Не и аз!

Спър клекна зад дървото и продължи да говори. Обясняваше й шансовете, ако се предаде. Каза й, че условията в женските затвори вече не са толкова лоши. След половин час тя остави револвера на пясъка.

— Майната му, ела и ме арестувай. Не би могло да бъде по-зле от това. Ела, преди да съм променила решението си.

Спър продължаваше да държи пистолета си, готов за стрелба, докато се промъкваше покрай дървото сетне закрачи през потока, широк в тази си част четиринайсет стъпки. Отникъде не беше прикрит. Не сваляше очи от оръжието на пясъка.

Беше почти на средата на пътя, когато Цизи Мей сграбчи револвера. Спър беше на двайсет стъпки разстояние от нея. Преди тя да успее да стреля, той се хвърли на пясъка, претърколи се и се изправи с насочен към нея пистолет. Цизи Мей също се беше прицелила в него. Той не я изпускаше от очи. Двете оръжия гръмнаха почти едновременно, но неговото беше по-бързо. Куршумът прониза сърцето й и сложи край на живота й. Тя вече нямаше да участва в обири. Нейният куршум профуча на около инч над главата му. Той се втурна напред. Когато стигна до нея, тя вече беше мъртва.

Спър седна на топлия пясък откъм пресъхналата страна на потока и се загледа в трите трупа. Не трябваше всичко да свърши по този начин. Цизи Мей сигурно бе убила момчето, задето то застреля мъжа й.

Отне му час, докато открие впряга на кожодерите. Имаха два коня и наполовин покрита каруца, пълна с дрехи, сребърни предмети, бижута и кутия със скъпоценности. Намери и лопата. Изкопа гроб и зарови трите трупа. После впрегна конете в каруцата и я подкара към Абилийн.

И днес не срещна никой, който да прилича на водача на убийците.

Пътува още един ден, докато стигна в Абилийн. Когато влезе в града, слънцето залязваше.

Спър докара каруцата до канцеларията на шерифа, разказа му за случилото се и остави тази работа в ръцете на окръжния съд.

Когато се върна в обора, огледа се внимателно, понеже му се стори, че вътре има някой. На фона на блещукащата от фенера светлина, точно срещу него стояха двама мъже.

— Спър Маккой? — попита единият.

— Да, аз съм.

Чуха се два изстрела от револвер и Спър се стегна.

— Това е шериф Зедехир, Маккой. Арестуван сте за убийство на водачите на пътуващи стада.

 

 

На следващата сутрин в десет часа в салона на „Сребърната шпора“, най-големия в града, беше свикано специално заседание на канзаския съд. След като съдията Рандолф Парди въведе ред в залата, съдебният пристав прочете обвинението.

Парди беше в града, както винаги след обичайното си връщане от Топека и носеше пълния списък със съдебни решения. Случаят със Спър беше най-отгоре.

Съдията погледна документите и се обърна въпросително към пристава.

— Това е предварително следствие. Трябва да разгледаме обвиненията срещу мистър Маккой, за да се произнесем дали той трябва да бъде осъден.

— Да, ваша милост.

— Тогава подготви документите си. Хайде да започваме. Кой ще представя случая пред съда?

Стана висок, строен мъж, който държеше бастун с посребрена дръжка, и се поклони на съдията.

— С ваше позволение, Денис Гъндериън. Подготвен съм за адвокат в Илинойс.

— Започвайте, мистър Гъндериън.

— Ваша милост, фактите показват, че мистър Маккой е пристигнал в града с влак, след което е започнал упорито да разпитва няколко души за убийствата на каубои, с което е разстроил местните хора. При това е похарчил огромни суми за алкохол и на комар.

— Ваша милост, протестирам! — прозвуча уверен женски глас от първата маса, точно зад мястото на Спър.

Съдията погледна натам и на лицето му се изписа усмивка, но това бе само за момент.

— Да, мис.

— Ваша милост, подсъдимият очевидно няма адвокат за защита. Предлагам услугите си безплатно.

— Похвално. И как се казвате, за да ви запишем в протокола?

— Виржиния Дейл.

— Добре, мис Дейл, какви са вашите възражения?

— До момента не е изложено нито едно незаконно действие, за което да се даде мистър Маккой под съд.

Съдията погледна към Гъндериън.

— Ваша милост, изложих най-важното. Може ли да продължа?

— Да, моля.

— Държавните власти ще потвърдят, че много преди всеки друг Спър Маккой е знаел за убийствата на каубои, придружаващи стада говеда. Точно тази предварителна информация е доказателство за съучастничество и конспирация, както и че той е в града, за да прикрива и пази останалата част от разбойническата си група.

— Ваша милост — скочи бързо Виржиния Дейл, — това са голословни твърдения, само предположения. Къде са фактите?

Спър се обърна, за да види коя е жената. Беше висока на ръст. Тъмната й коса бе вдигната на тила. Носеше очила и стоеше с изпънати назад рамена и високо вдигната глава. Беше облечена в семпла черна рокля, без никакви бижута.

— Може ли адвокатите да се приближат? — каза съдията и започна внимателно да ги изучава. — Мистър Гъндериън, това са сериозни обвинения, но, изглежда, сте неспособен да приведете безспорни доказателства. Имате ли свидетели, които да потвърдят това предполагаемо престъпление? Някакви веществени доказателства, като например пистолета му или друга негова вещ, забравена на местопрестъплението?

— Не, ваша милост, но той напълно съвпада с описанието на заподозрения.

— Мистър Гъндериън, тук, в Канзас, все пак знаем нещичко от закона. Ако се ръководим само от предположения, бихме си навлекли големи неприятности. Интересуваме се единствено от фактите. Имате ли някакви конкретни доказателства?

— Трябва да имаме, ваша милост… — каза Гъндериън.

— Ваша милост, явно това е опит да се опетни мистър Маккой — обади се Виржиния Дейл. — От онова, което ми е известно за постъпките му през последните два дни, смятам, че той е правил точно това, което се иска от детектив, изпратен тук да разследва тези убийства. Преди неговото появяване те не бяха известни на всички, но предполагам, че той е имал официален сигнал, че такива убийства стават. Не изключвам възможността мистър Маккой да е частен следовател или детектив от железниците. Тези убийства могат да се превърнат в сериозна заплаха за всеки гражданин.

Съдията погледна Гъндериън, който вдигна ръце и въздъхна:

— Изглежда, нямам друг избор, освен да оттегля обвинението си.

Съдията кимна:

— Това е единственото правилно решение. Върнете се по местата си и аз ще приема оттеглянето на обвинението ви.

Няколко минути по-късно Спър и Аби Нюленд стояха пред бар „Сребърната шпора“.

— Това бе най-краткият процес за убийство, който историята познава — каза тя.

Спър кимна и забърза да посрещне жената, която му бе помогнала. Тя го видя, че се приближава, и спря:

— Мис Дейл, искам да ви благодаря.

— Мистър Маккой, надявам се, нямахте нищо против, че се заех с вашия случай. Вече две седмици съм в града, а не съм имала нито едно дело. Повечето хора се пазят от жени адвокати.

— Доколкото ми е известно, и някои съдии не са съвсем благоразположени.

— Да, но не и съдията Парди.

Аби се приближи и се усмихна на мис Дейл. Спър ги представи една на друга.

— Бяхте чудесна — рече искрено Аби. — Как само подредихте Гъндериън!

— Те изобщо нямаха доказателства. Ще разбера кой е подал жалбата, но знам, че не е бил шерифът.

— Имате ли кантора тук? — попита Спър.

Тя кимна:

— Над централния магазин.

— Благодаря. Не се знае кога може да ми потрябва адвокат. Аз съм отседнал в „Дроувърс Котидж“. Оставете ми разписка там и ще я платя с удоволствие.

— Не, казах, че ще ви защитавам безплатно…

Той протегна ръка:

— Ще ви се отплатя. Отново ви благодаря. Вие сте добър адвокат, Виржиния Дейл.

Тя махна и тръгна. Спър прегърна Аби през рамо и двамата пресякоха улицата към хотела.

— Тя е добра — каза Аби, — изглежда съвсем обикновена, но е добър адвокат.

— А сега да обядваме. В затвора огладнях много. През цялата нощ си мислех за теб на това твърдо легло.

Следобеда тя отново го заговори:

— Виж, сладурче. Знам, че разследваш убийствата на каубоите. Нека да ти помогна. Тук в града убийците сигурно се събират някъде и аз бих могла да разбера нещо.

Той докосна ръката й, след което й разказа за Езра Бойс.

— Умрял е, без дори да разбере защо. Каквато и да е тази банда, тя вероятно има човек тук, в града. Как иначе щяха да очистят Езра толкова бързо? Не мога да ти разреша да се излагаш на такава опасност.

Тя бръкна в чантата си за секунда, след което се приближи плътно до Спър, като прикриваше ръката си. В следващия момент той усети кръглото твърдо дуло на пистолет.

— Скъпи, това е четирийсет и пет калибров „Деринджър“, насочен към теб. Зареден е с два куршума и само за две секунди мога да пробия две огромни дупки в тялото ти. Казах ти, че съм виждала опасности и преди, спомняш ли си? Аз съм специален агент на Източния отдел на Обединената тихоокеанска железница. А сега ще ме оставиш ли да ти помогна?

— Първо махни това оръжие — каза Спър.

Тя се засмя:

— О, разбира се! Наистина не съм и помисляла да стрелям.

Той я погледна намръщено:

— И си знаела кой съм още във влака?

— Ние трябва да сме осведомени, когато човек от Американските тайни служби прави малко пътешествие из нашите пътища. Просто не бяхме сигурни за причината, именно затова исках да я науча. Радвам се, че успях.

Спър сбърчи вежди:

— Значи през цялото време във влака и в хотела всичко е било преструване, просто си вършила работата си като детектив. Сигурно непрекъснато си ми се подигравала. Зачудих се за момент защо всичко бе толкова лесно, но твоите възможности ме заблудиха — той стана. — Няма нужда да играеш повече, Аби. Можеш да докладваш на шефа си, че вече си разбрала какво върша тук.

Тя застана до него и прошепна:

— Спър Маккой, имал ли си чувството, че играя? Естествено, че всичко започна на шега, просто работа, но още след първата целувка разбрах, че не бих могла да се откажа, дори и да го искам. Никога през живота си не съм била така развълнувана, впечатлена и погълната от мъж. Ти ме провали. Не знаех какво става. Разпитвала ли съм те много? Ровила ли съм се в онова, което правиш? Ако се замислиш, ще се съгласиш, че действах като дяволски тъп детектив. А сега седни и нека довършим обеда си. В противен случай ще се разкрещя и ще направя скандал.

Спър стоеше прав и мислеше. Не му беше навредила и не се беше пъхала в работите му. Може би не трябваше да е толкова ядосан. Може би.

Той седна и тя го последва.

— Е, добре, сключваме примирие. Имам работа за вършене, а и тя е по-важна от нашето скарване. Ще обсъдим това по-късно. А сега да се върнем на предложението ти да ми помогнеш. Предполагам, че е възможно шест стада да са продадени не от истинските им собственици. Намери купувачите и разбери колко са платили, както и броя на животните във всяко едно стадо. Аз ще се опитам да разкрия стила им на действие — той поклати глава: — Замисляла ли си се за придобитите пари? Ако убийците отвлекат петнайсет хиляди глави добитък, всяко едно по четирийсет долара, това прави шестстотин хиляди долара. С тези пари можеш да купиш толкова неща, а и доста хора — докосна я: — Някой уби Езра. Същите тези хора вероятно са ме предали на следствието, а откакто те виждат с мен, това засяга и теб. Имам предвид, че сега вече не биха се спрели. Трябва да прикрият следите си и ще застрелят всеки, който се опитва да им попречи. Може да стане страшно кървава история.

— Знам как да се защитавам — каза тя сериозно.

— Използвала ли си някога този „Деринджър“?

— Да — погледът й бе решителен, сериозен.

— Стреляла ли си по човек?

— Убих един в Денвър. След като застреля партньора ми.

— Значи знаеш какво е усещането и можеш да бъдеш в готовност — той я погали по ръката: — А сега, ако все още си гладна, нека довършим обяда си.