Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (4)

Глава четвърта

Спър се събуди в пет и половина, както правеше всяка сутрин, независимо кога си е легнал. Устните му бяха подпухнали и щом се опита да преглътне, се задави. Тази топла бира! Усети нещо топло до себе си. Погледна, без да се помръдне. Разрошена сламеноруса коса бе разпиляна върху възглавницата.

Аби. Бе решила да го изчака снощи. Дали се бе случило нещо романтично? Измъкна се от леглото колкото се може по-безшумно. Насън Аби изстена и се обърна.

Спър свали ризата и панталоните си, като недоумяваше кой бе започнал да го съблича. Сложи си изтъркани сини джинси, карирана работна риза и тъмнокафява шапка с широка периферия. Напъха краката си в износени каубойски ботуши. Мушна в калъфа пистолета си, така че да бъде достатъчно незабележим и да не му навлече неприятности. Подви краищата на шапката си, целуна Аби по бузата и тръгна, като в движение обличаше дънковото си яке.

Нужни му бяха няколко минути, за да стигне до конюшнята и да си наеме кон. Малко след това вече беше почти на половин миля извън града, яздейки по пътя сред облак прах.

Това беше краят на Чизъмския път, който вървеше почти право на север — от корпус Кристи и „Браунсвил хотел“, през дузина градове за отглеждане на добитък в средната част на Тексас. Това беше началото на цяла епоха. Все повече стада щяха да идват в Чизъм и другите трасета постепенно щяха да бъдат забравени. Добитъкът щеше да е царят на Запада за един дълъг период. Затова точно сега беше моментът да се спрат убийствата на каубои, придружаващи стадата.

Скоро забеляза водачите на най-близкото стадо. Каубоите караха животните в редица, за да им е по-лесно при преброяването и вкарването в оборите.

Спър поговори малко с водача на групата само за да се убеди, че не отговаря на описанието на главатаря на разбойническата банда, което беше направил Езра. После се изгуби в далечината по утъпкания път на юг.

След като задмина и последното стадо, Спър спря и слезе от потъналото в прах седло. Отново се загледа на юг. Канзас беше равен, както винаги, с няколко заоблени хълма, няколко реки, но без планини, които да спират погледа. Слънцето грееше силно, а по небето нямаше нито едно облаче. Продължи да се взира на юг и най-после видя онова, което търсеше: облак от прахоляк се виеше над пътя — сигурен знак за приближаващо голямо стадо.

Спър раздвижи коня си. Беше кобила с бяло петно на челото, широки гърди и много издръжлива. Беше обучена за работа с добитък и районът й беше познат. Той измина в лек галоп половин миля, след което намали ход.

Предположи, че стадото е на около пет мили надолу по пътя. Никога не беше участвал в такива пътувания. Беше трудна, продължителна и мръсна работа, а и недобре платена. Но той бе запознат с правилата.

В повечето случаи се падаше по един ездач на двеста-триста глави добитък. Но за едно, дори кратко пътуване, бяха нужни поне петима души. Водачът обикновено вървеше отпред и определяше пътя. Двама ездачи, по един на водещите животни, ги направляваха по избрания маршрут. Страничните ездачи бяха разположени по дължината на стадото, за да следят животните да се придвижват в линия. Най-тежка беше задачата на ездачите отзад — те трябваше да събират отделилите се животни, като дишаха през облаците прах с кърпи на носовете. Колкото по-голямо беше стадото, толкова повече бяха и водачите. Сутрин животните бяха що-годе подредени и водещият бик бе изведен отпред. Всички останали го следваха. Колоната се стесняваше до дузина глави и се проточваше. С всеки изминал час тя се стесняваше все повече, докато стигне до четири-пет говеда в редица.

Спър стигна до малък извор на речния бряг и погледна на юг. Най-близкото стадо беше пред очите му — дълга кафява река от глави на говеда, носеща се към него.

Сред облаците прах той успя да различи две отделни групи, образувани от хиляди рогати чифтокопитни. Какво ли щеше да е тук след десет години? Чизъмският път щеше да се разшири поне с десет стъпки навътре в прерията. Щеше да изглежда като главен римски път.

Той яхна кобилата и се спусна по склона в тръс, после премина в лек галоп и накрая успокои ход. При реката напои животното и продължи на юг, изминавайки по четири мили в час.

Трудните моменти бяха помогнали на Спър да научи много неща за конете. Един почти не умря в ръцете му. Сега вече знаеше възможностите им. Повечето коне можеха да вървят цял ден със скорост четири мили в час, което правеше четирийсет мили за десет часа.

Един жребец можеше да препуска в галоп, но само няколко часа. В бърз галоп можеше да се измине само половин миля, и то с някой от най-добрите коне, след което животното задължително имаше нужда от почивка. За да преодолее човек четири мили за един час, трябваше, щом конят се запъхти, непременно да почине и да го подсуши.

Докато яздеше, Спър се замисли какво всъщност прави тук. Можеше да си остане в Сейнт Луис в удобния, сигурен офис. А сега убиваше конски мухи и се потеше под слънчевите лъчи като дебелак на ученически неделен пикник.

Спър Маккой беше много повече от онова, което изглеждаше. Роден и израснал в Ню Йорк, на двайсет и пет години той бе завършил Харвардския университет през 1858 г. Баща му бе известен търговец в Ню Йорк, но след две години работа в неговата фирма, Спър се присъедини към Обединената армия с чин втори лейтенант. Преди Лий да се предаде, той се издигна в ранг капитан. Изкара две години в армията, а после замина за Вашингтон като помощник на сенатора Артър Б. Уолтън, дългогодишен приятел на семейството.

Конгресът много скоро усети нуждата от федерална изпълнителна група. Нямаше представителство или сила, която да арестува престъпник в момента, в който пресича държавната граница. Конгресът прие закон и през 1865 г. създаде Американската секретна служба. Първоначалната цел на групата беше да открива и арестува фалшификаторите, които по това време отпечатваха такива банкноти, каквито отпечатваше и правителството. Постепенно агентите на Секретната служба започнаха да се занимават и с други федерални дела, тъй като бяха единствената агенция с изпълнителен състав. Много скоро хората на Секретната служба вече се справяха с широк кръг от незаконни деяния, повечето от които нямаха нищо общо с парите.

Спър се включи в групата скоро след нейното сформиране. Шест месеца служи във вашингтонския офис, след което оглави отдела в Сейнт Луис. Трябваше да се занимава с всички случаи западно от Мисисипи. Беше избран измежду десет души, тъй като единствен умееше да язди отлично и спечели конкурса за точна стрелба с пистолет. И двете качества бяха смятани за изключително важни при работа в западния район.

Прекият му началник беше генерал Уилтън Холък, който се бе оттеглил от американската армия и работеше във Вашингтонския щаб като втори в управата на службата.

Обикновено Спър обикаляше западните щати и райони и стоеше твърде малко в Сейнт Луис. Работеше предимно по пътя на телеграфната линия.

Не беше женен и не възнамеряваше да променя семейното си положение. Не искаше да оставя жена си вдовица и децата си — сираци, ако един ден не успееше да се справи с някой престъпник. До този момент Секретната служба беше загубила шестима от агентите си — всички бяха застреляни.

Щом се спусна по ниското възвишение, там, където малкият хълм извиваше, Спър видя кола за храна. Готвеха се за обедната почивка на стадото, „вечерята“, както пътуващата група я наричаше. Спър се приближи и извика готвача — мърляв мексиканец, който държеше ръката си близо до пистолета върху работната масичка, разгъната в края на колата с храна.

— Добър ден. Търся стадото на Денисън. Това ли е?

— Не, това е на Паркър. Шефът ще дойде скоро.

— Имате ли нещо против да го почакам?

Готвачът измърмори „не“ и продължи да приготвя яденето, което явно щеше да се състои от говежди пържени бифтеци. Спър знаеше, че това е рядко меню за пътуваща група. Нямаше начин да се запази месото повече от ден и половина, дори нощем да е хладно. А и убитият бик означаваше загуба на четирийсет долара.

След като наряза бифтеците, готвачът се обърна:

— Този бик си беше счупил крака и трябваше да го застреляме. Нямаше смисъл да го оставяме на койотите и мишеловите.

Това бяха единствените думи, които готвачът каза в продължение на час, докато Спър чакаше шефа. Когато най-после той се появи, веднага му стана ясно, че това не е човекът, описан като водач на разбойническата група. Мъжът беше висок, слаб и говореше английски с акцент, бе син на богат собственик на ферма в Тексас.

— Забелязали ли сте нещо необичайно, например група от шест души, яздеща край стадото? — попита Спър.

Шефът седна на тревата до ручея и поклати отрицателно глава. Изля върху себе си съд със студена вода, като я остави да се стича по ризата и панталоните. Сетне отръска глава като мокро куче и премигна през капките:

— Нова Англия никога не е била в сегашното положение — каза той с подчертан акцент. — Съжалявам, човече, но по време на това пътуване се сблъскахме само с неприятности. Шестстотин проклети мили. Но… вече му се вижда краят.

— Знаете ли, че има слухове за откраднати стада и избити каубои?

— Вярно ли е?

— Да. Бандата първо избивала каубоите, след което откарвала стадото и го продавала. Или поне мислим, че действат така. Предупредете хората си да са нащрек през последните мили.

— Кучи синове! Ще сме внимателни. Остани да хапнеш една пържола с нас. Мразя да гледам как цяло животно отива на вятъра, но нямахме избор. Цялата група избити, казваш?

Поговориха си още малко. Спър разказа на младия човек за Лили и той обеща да се отбие да я види. Трябваше да имат общи приятели.

След един час Спър си тръгна. Следващото най-близко стадо беше на шест часа езда на юг, а след него идваха още четири. Стадото на Паркър се състоеше от около три хиляди говеда. Съпровождаха го десет души. Служителят в Секретните служби реши, че е безсмислено да предупреждава групите, без да има по-пълна информация. Спър се отправи обратно към Абилийн и след половин час беше там.

Щом завърза коня си и тръгна по главната улица, усети някаква промяна. Във въздуха се чувстваше напрежение. Докато вървеше, хората го гледаха студено. Групи от по двама-трима стояха и говореха на дъсчените пътеки и по ъглите.

Той се насочи направо към канцеларията на шерифа и дръпна вратата. Заместникът му профуча, след което спря:

— Хей, ти, движи се внимателно. Всички тук са малко изнервени.

— Защо? — попита Спър.

— Не чу ли? Последната пристигнала група ни разказа. Шефът им донесе документи, оръжия, седла, лични вещи. Каза, че намерил масов гроб на около три дни път оттук. Пороят, който се изля преди две седмици, сигурно е променил течението на малката река и водата е изровила гроба в поляната. Близо до това стадо е била групата от Тексас. Шерифът взе имената от запечатания плик с документи. Май трябваше да се вслушваме в приказките на онова момче, което твърдеше, че нещо подобно се е случило.

Спър се обърна и изтича през вратата. Трябваше да разговаря отново с шефа. Имената можеше да вземе и по-късно от шерифа. Беше се надявал на такава издънка и най-после се беше случило.

Значи така: никой никога нямаше да може да намери телата. Заравяш ги в шестфутови гробове и прекарваш през тях цялото стадо, след което го продаваш! Елементарно, толкова елементарно, а толкова трудно за откриване. Сега оставаше само да разбере кой го извършва и да го залови.

Пробва първо при Лили — не беше там. Провери още два салона и намери шефа на групата в кафе „Кетълмен’с“, където всеки каубой можеше да получи богато ядене само срещу петнайсет цента, и то без да се е изкъпал, обръснал и подстригал.

Шефът на стадото вдигна поглед, кимна и продължи да се труди над четвъртото парче черешов пай.

— Не съм ял пай от три месеца — каза каубоят, докато отхапваше поредното парче.

Спър седна срещу него на масата.

— Какво знаеш за масовия гроб? Интересувам се от повече подробности.

— Вече обясних на шерифа.

— Ще съм ти благодарен, ако го разкажеш и на мен.

Онзи въздъхна и кимна:

— Както вече казах, сигурно сме първите, минали оттам след бурята. Реката е образувала ново корито, прокопала е ливадата и се е врязала на около шест фута в земята. Едното тяло намерихме в старото корито. Останалите — струпани накуп — бяха в трапа. Явно първо са хвърляли телата, после оръжията, ножовете, пистолетите и най-накрая седлата — каубоят отхапа от пая. — Не съм особено вещ по погребенията, но мисля, че тези тела не са стояли в земята повече от две седмици. Проверихме ги — трима са били застреляни, а четирима — убити с нож. От близко разстояние. Съвършено изпипано, много мръсотия и кръв — той приключи с пая и вдигна поглед: — За бога, изглежда, че тази история е вдигнала града на крак. Предполагам, че преходите със стада са важни за жителите му.

— Много повече от важни — каза Спър. — Благодаря. Имаш ли някаква представа как би могла да се унищожи цяла група?

— Да, през нощта. Вероятно са спипали повечето от тях под одеялата. В трапа имаше одеяла, някои с дупки от нож по тях. Избили са първо спящите около огъня с ножове, без да вдигат шум. След това са застреляли ездачите, които са охранявали стадото. Просто, нали? После са продължили, докарали са стадото дотук, продали са го и са изчезнали с парите. Чуждите пари.

— Благодаря ти за съдействието — рече Спър и остави двудоларова златна монета на масата. — Вечерята ти е платена.

Прекоси улицата до „Дроувърс хотел“ и се качи в стаята на втория етаж. Тъкмо сваляше мръсните си дрехи и на вратата се почука. Стана с риза в ръка и отвори рязко.

Аби Нюленд надникна:

— Хей, ти се върна. Измъкнал си се незабелязано сутринта.

Той остави вратата отворена и Аби огледа празния коридор, след което се вмъкна в неговата стая.

— Май се готвиш да влизаш в банята.

— Такъв беше планът ми.

— Искаш ли да се включа? Грехота е цялата тази гореща вода да се използва само от един човек.

Спър се засмя и се наведе, за да целуне устните й с вкус на мента. Когато се изправи, тя се смееше.

— Да си я разделим по равно, както винаги.