Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (3)

Глава трета

Спър прекара около час в малката редакция на вестника. „Часовой“ не се покриваше особено с истинската представа за вестник: четири страници, които излизаха един път седмично, но въпреки това имаше колонка за новини. Той изчете всяка една история от изминалите два месеца. От редактора, който беше и печатар, разбра, че не е излизал материал за отвличане на пътуващи стада. Дребничкият, слаб човечец обърна назад шапката си със зелена козирка и излъска стъклата на очилата си с метални рамки.

— Разбира се, чувал съм такива истории. Но щом решим да съберем факти, за да ги опишем, оказва се, че просто такива няма. Един младеж се появи тук и разказа нещо, на което най-много може да се вярва. Навехнал си глезена в местност на три дни път оттук и го изпратили в града да го намести. Когато стадото пристигнало, каубоите, които го съпровождали, били съвсем други. Поне така твърдеше момчето.

— Все още ли е в града? Как се казва?

— Името ли? По дяволите, та това стана преди месец. Заяви и че не си е получило четирийсетте долара за работата. Името? Беше нещо, което не бях чувал дотогава… Как се казваше? А-а-а, то ми остави бележка, в случай че някога чуя нещо… Но къде, по дяволите, я сложих? Да, да, залепих я на стената.

Мъжът се завъртя на стола си и затърси на стената, която беше облепена с малки бележки. Най-после намери тази, която търсеше.

— Ето я: Езра Бойс. Каза, че спи в конюшнята и я чисти, за да се препитава. Не съм сигурен дали момчето ще е все още там.

— По-вероятно не — рече Маккой. — Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако не разгласявате случая. Опитвам се да събера няколко истории за булеварден роман. Не искам някой друг писател да се докопа до идеята ми, преди да съм дал ръкописа на издателя.

— Да, разбирам — редакторът се опули. — Вие наистина ли сте писател? Винаги съм мечтал да напиша роман.

— Да напишеш роман е лесно, трудното е публикуването. Защо всъщност не опитате? Ще го пускате на отделни глави всяка седмица. Ще е добре за вестника ви.

Журналистът продължаваше да кима в знак на съгласие, когато Спър се отдалечи към конюшнята. Името се беше запечатало в съзнанието му: Езра Бойс.

— Езра? — извика той на момчето, което чистеше последния бокс в конюшнята.

То моментално се обърна и го погледна. Очакванията на Спър се оправдаха:

— Да, сър.

— Чух, че според теб твоят шеф и цялата група били убити някъде по пътя, така ли?

— Точно така, сър, но никой не ми вярва.

— Какво ще кажеш за една вечеря, по време на която ще ми разкажеш историята си? Приличаш на момче, което има нужда от една хубава вечеря.

Половин час по-късно Спър беше научил всичко, което момчето знаеше. Езра беше убеден, че бикът водач е бил същият.

— След два месеца с групата би трябвало да разпозная бика водач. Беше умно животно. Чарли Лосън — той беше водач на нашата група и собственик на половината стадо — трябваше да върне обратно животното, за да предвожда следващото стадо.

Спър кимаше разбиращо. Не му беше нужно да си води бележки. Запомни всичко, което Езра му разказа, включително и описанието на мъжа, който вероятно бе нападнал групата. Беше се случвало и преди, но никога толкова близко до края на пътуването. Три жени в Тексас се бяха оплакали, че мъжете им сигурно са били убити — не се бяха върнали изобщо, но до този момент момчето беше най-сигурният свидетел.

Спър му даде две златни монети от по двайсет долара и му заръча да си вземе стая в хотела на каубоите и да се храни добре. После се отправи към салона — другия най-добър източник на информация в каубойския град и място за хазарт, разврат и пиене. Над вратата висеше табелка с надпис „Сребърната шпора“. Името хареса на Маккой. Той влезе през летящите врати и се озова в шумната атмосфера на порядъчно пияни мъже. Две стада току-що бяха пристигнали в града, придружавани от двайсет каубои с техните носещи се във въздуха желания. Момичетата тук можеха да разберат кой е по-добрият от градския маршал и предприемача… Спър се облегна на дървения бар и си поръча бира. Барманът му я подаде топла. През август беше невъзможно да получиш студено питие.

Спър наблюдаваше четири от момичетата, които разговаряха с каубоите. Някои от мъжете вече се бяха изкъпали, но повечето бяха мръсни и брадясали. Голяма табела на стълбите предупреждаваше: „Без баня. Без легло. Без изключения, което важи и за теб.“

Едно от момичетата изглеждаше като току-що излязло от пубертета. Беше слабо, дребно, с предизвикателно закръглено лице, все още някак детинско, и с усмивка, която те кара да забравиш всичко друго. Щом Спър му направи знак, то изостави масата на тримата неизмити каубои и застана до него.

— Е, ти си нов в града, нали?

Гласът му беше нежен и сладък, толкова неподходящ за грубиянския бар, че Спър трябваше да си припомни къде всъщност се намира.

— Да ти взема ли едно питие? — попита той. — Сарсапарила?

— Да, но ти ще го платиш. Имаш ли нещо против?

Той за малко щеше да се изтърве, че това са държавни пари, така че не може да има нищо против, но се овладя навреме и само кимна. Момичето повика бармана, взе напитката си и двамата седнаха на една крайна маса.

— Такива контета като теб рядко се срещат тук — каза момичето. — Как се казваш?

Той отговори, а после попита за нейното име.

— Китън.

— Китън? Това ли е цялото ти име?

— Това е единственото име, което използвам. Ти си нов и затова не знаеш.

Момичето отпи от сарсапарилата си. Роклята му беше дълбоко изрязана, за да показва пищност, каквато всъщност нямаше. Меката му кестенява коса беше къдрава и хваната високо. Сините му очи се взираха в Спър и само за миг ъглите им се навлажниха, след което влагата изчезна, заменена от предизвикателно намигване.

— Какво, по дяволите, ме зяпаш?

— Просто си хубава. Винаги съм обичал да гледам красиви момичета. А, между другото, нуждая се и от помощта ти.

— Виж, това е нещо ново.

— Проститутка ли си?

То кимна.

Спър трепна. Сети се за един от начините да се взимат момичета за публичните домове и казината на Запад. Един агент в Чикаго или Сейнт Луис търсел жени, на които не им върви, давал им по двайсет долара в брой, нова рокля, плюс пътните разноски до някой малък град. След това вече до проституирането оставало малко. Момичетата трябвало да си върнат надутите после „разноски“ и понеже повечето от тях не били в състояние да изплатят сумите, за които се били подписали, ставали робини за толкова дълго, колкото външността им позволи.

— Искаш ли да спечелиш пари и да се откупиш?

— Щом като питаш…

— Има шанс, но искам да разбера няколко неща. Можем ли да поговорим отвън?

Момичето се засмя.

— Не съм излизала от тези врати вече два месеца, с изключение на два пъти, и то за специално събиране с още две момичета. Ако мина през входната врата, ще ти струва цели петдесет долара.

— Твоят шеф е същински бизнесмен.

— Шефка.

— Мога да си я представя. Добре, предлагам ти сделка — ти ще ми помогнеш да открия онова, което ми трябва, без да споделяш с никой, а аз ще ти се отплатя, като те измъкна оттук. Става ли?

— Но защо?

— Защото се нуждая от ушите ти.

— За кого става въпрос: комарджия, престъпник или пътнически детектив?

— Нито едно от трите.

То сви изящните си рамене:

— Но какво, за бога? Няма какво да губя. Кажи какво точно искаш?

Спър набързо й обясни, че трябва да се ослушва за всичко, което се отнася за откраднати пътуващи стада и избити каубои.

Китън изпуфтя:

— Все за това говорят всички… Добре, ще го направя за теб.

— Ще се качваш ли горе?

— Да, но искам да те предупредя, че Лили иска за мен специална цена. Тя постоянно ме наблюдава и пази. Винаги носи в себе си зареден пистолет.

— Трябва да се запозная с тази Лили.

— Няма да ви е трудно, сър. Намирам се точно зад вас.

Гласът идваше отзад — ясен и с подчертан английски акцент. Спър се обърна и видя собственичката на бара: беше с червеникава коса, ясни сини очи и с най-меките бузи, които някога беше виждал. Беше два инча по-висока от Аби.

— Собственичката на бара, предполагам? — каза Спър, като се наведе и я поздрави с жест, сякаш сваляше от главата си несъществуващата шапка.

— Боже мой! Какви маниери насред Канзас! Никога не бих повярвала! Досаждате ли на моята Китън?

— Надявам се, че не.

Спър наблюдаваше Китън, докато тя се оттегляше. Бедрата й бяха по момчешки стройни.

— Млада е, нали?

— Да. Освен това е хубава и пазена, а и доста скъпа, дори и за вас — тя замълча и Спър усети, че го изучава. Вероятно се опитваше да установи доходите му и печалбата, която ще има от него. Нали трябваше да спечели… — Може ли да ви поръчам питие, мистър…?

Той наклони рязко глава, както беше свикнал да прави като сенаторски служител във Вашингтон.

— Моите извинения, графиньо, маниерите ми са твърде груби. Казвам се Спър Маккой.

Тя протегна ръка и той я пое нежно.

— Очарована съм, мистър Маккой. Аз съм лейди Лили Стенуд. Страхувам се, че обръщението „графиньо“ е малко пресилено.

— Лейди Стенуд, за мен е чест да се запозная с вас и ще ми бъде приятно да изпием по едно питие заедно.

Тримата каубои на съседната маса се превиваха от смях. Лейди Стенуд не им обърна внимание и поведе Спър към крайната маса, но неочаквано промени намерението си, обърна се към него и предложи:

— Мисля, че в апартамента ми ще е по-удобно. Оттук, ако обичате.

Минаха през облицован с кадифе портал и се изкачиха по стръмни стълби. Горе се намираше четиристайният й апартамент. Две от стаите имаха отвори, през които се виждаше целият салон долу. Обзавеждането беше традиционното за Англия. Лили отиде до шкафа и наля две чаши с уиски, които постави върху ниската масичка от тиково дърво, разположена до претрупаната кушетка.

— Седни, моля те — покани го тя.

Той я изчака да се настани на канапето и седна до нея.

— Китън изглежда толкова млада… — започна Спър.

— Да, тя е доста млада. Но имаме по-важни неща за обсъждане. Например теб. Ти си нов в града. Какво всъщност търсиш тук?

Спър отпи от уискито. Не беше опитвал нещо толкова добро, откакто напусна Вашингтон. Усмихна се, преди да отговори.

— Директно, така ли? Ако държиш да знаеш, аз съм писател, а точно защо съм в града, е тайна. Пиша булевардни романи и го правя доста добре. Това е всичко, което мога да ти кажа за момента.

— Мило момче, би трябвало да знаеш нещо повече за себе си от казаното.

— Минавам трийсетте, висок съм шест стъпки и половина и съм може би най-лошият каубой на света — тя се усмихна и отпи една глътка. — А сега какво ще кажеш за себе си, Лили Стенуд? Как е попаднала една английска лейди в този затънтен животновъден град в Канзас?

— Щастлива случайност и един сърдечен удар. Съпругът ми имаше ранчо за бикове тук, но почина, когато аз пристигнах. Беше с болно сърце. Продадох земята и добитъка и открих това заведение — тя се ухили. — Когато Джордж беше жив, ме наричаше малка развратница. Реших, че е крайно време да го докажа.

Тя седна на ръба на канапето. Краката й бяха близо до неговите. Роклята й беше дълга до земята. Предположи, че е на трийсет и пет години. Не бе красива, но беше привлекателна. Тя се усмихна:

— Забелязала съм, че писателите винаги са и добри любовници. Щом говореше с Китън, значи ли, че търсиш… как да кажа… приятно прекарване на времето?

— Един джентълмен трудно би отговорил на подобен въпрос, лейди Стенуд. От една страна, ако кажа „не“…

— О, за бога, мръснико, забрави за любезностите. Искаш ли да правиш любов или не?

Бързото преминаване на жаргон от нейна страна го стресна, но и двамата избухнаха в луд смях. Той още не бе успял да си поеме дъх, когато тя вече беше сложила ръката си върху крака му и се насочваше към слабините.

— Известна съм с това, че действам направо. Как да те наричам, любими? Докосвал ли си някога красив английски задник?

Спър се обърна. Тя грабна ръката му и я промуши през роклята, вече разкопчана до бюста. Беше чисто гола и ръката му обгърна топлите й гърди, потръпващи при докосването.

— О-о-о, чудесно, това вече е друго нещо. Почти го направихме. Нека легнем поне веднъж!

Тя се разкопча до кръста и започна сръчно да сваля панталоните му. Действаше изкусно и членът му се възбуди.

— Колко е хубав! Надявам се, че не си го правил скоро.

— Този следобед.

— Жалко. Но Лили ще измисли нещо. Винаги съм смятала, че оралната любов е по-добра за мъжа.

Тя се наведе над втвърдения му член. Устата й го обгърна, леко захапвайки го със зъби. Спър изстена от удоволствие. Малко след това тя се отдръпна, свали роклята си и откри едрите си гърди с розови зърна. Изтегна се на пода, пъшкайки.

— Ела тук, мили, върху килима е по-добре.

Спър се засмя и коленичи. Тя вече беше отгоре, като едновременно го притискаше да легне и сваляше панталоните му. Беше налапала члена му, както никоя друга жена досега, предизвиквайки все по-голяма възбуда у него. Той я обърна и легна върху й. Лили притвори очи, получавайки всичко онова, което можеше да вземе от него.

Той дишаше възбудено. Бяха плътно притиснати един до друг и тя се наслаждаваше на близостта им.

Десет минути по-късно двамата се облякоха и тя му поднесе почти оригинален английски чай с мляко и лимон. Спър не обичаше чай, но го изпи. Лили погледна часовника на стената:

— По дяволите, трябва да побързам. Проклета среща! Ти остани тук. Ще се върна след час. Ще останеш, чу ли? Трябва да те ободря.

— Ще сляза да си поговоря с каубоите, а и да се насладя на местния колорит…

Тя се засмя:

— Не забравяй, че е мой ред. Връщам се след час.

Спър слезе долу, провря се през кадифената завеса и скоро след това пиеше топла бира и дърдореше с шумна компания. След малко мина през задната врата, за да потърси тоалетна. Тъкмо беше излязъл, когато чу, че по алеята се приближава двуколка. През един процеп видя Лили. Значи наистина е имала среща! Проследи с поглед как се придвижва по алеята до газовия фенер, който висеше на вратата на сградата. Там тя сви и Лили се вмъкна вътре.

Изгарящ от любопитство, Спър се върна по алеята, но бързо се скри зад един храст, щом чу, че идва още някой. Един закръглен нисък мъж с черно бомбе се шмугна през задната врата под фенера. Когато колата потегли, Спър видя над вратата неясен надпис: „Абилийнска банка на каубоите“

Той тъкмо се канеше да си тръгне, когато отново чу приближаването на двуколка. Още един пътник слезе на същото място. Беше висок и строен. Нямаше шапка, но носеше посребрен бастун.

Никой не се появи повече и Спър се върна към топлата си бира. Изслуша дузина истории за живота с пътуващите стада, но не чу нищо за отвличане. Говореха само за индианците, времето, придошлите реки, неочакваните снежни бури и торнадото.

— При първото си пътуване направо прогизнах. Шест дни не спря да вали — разказваше един от каубоите. — Панталоните ми залепнаха за седлото.

Спър отиваше ту до една, ту до друга група, слушаше за какво се говори и задаваше въпроси. Но беше безсмислено. Нямаше и намек за крадци, които избиват групите и си присвояват стадата. Дали беше вярно наистина? А може би хората се страхуваха даже да споменат за подобни случаи.

Поръча си още една бира. На два пъти видя Китън. Тя не се беше качвала горе и той можеше да чуе звънкия й смях. Мъжете говореха с нея по-скоро като с дъщеря или сестра, отколкото като с леко момиче.

Преди да усети, бе настъпило полунощ и големият часовник „Сейнт Томас“ удари дванайсет пъти.

Лили Стенуд още не се беше върнала от срещата. Спър изпи десетата или единайсетата си бира и закрачи по улицата към хотел „Дроувърс“. С облекчение си помисли, че е добре, дето апартаментът му е на втория етаж. Не беше свикнал да пие много и доста се затрудни, докато уцели ключалката. Не си направи труда да запали лампата, но смътно забеляза, че в стаята е светло. Не я беше оставил запалена. Огледа се и видя, че леглото му е издуто. Дали беше оставил одеялото си на топка? Не. Съзнаваше го дори със замъгления си от алкохола мозък.

Отпусна се на леглото, но секунда след това се намери на земята. Топката под одеялото сякаш оживя — чу се писък и Спър видя Аби Нюленд в синя копринена нощница. Уплахата й премина и тя се засмя.

— Почувствах се самотна в леглото си. Надявам се, не възразяваш да споделя твоето?

Само с едно плавно движение тя свали фееричната нощница през главата си.

— Сега със сигурност не възразяваш.

Тя се протегна да го целуне и той се остави изцяло в нейни ръце: притвори очи и след малко вече леко похъркваше.

Аби се вгледа за миг и поклати глава.

— По дяволите! — прошепна тя. — Излезе, за да се напиеш, а уж търсиш брат си, нали? Не го намери в бутилката с уиски, а, приятелю?

После стана, облече отново нощницата си и свали ботушите и сакото му. Прибра ризата и панталоните му и го зави. Сгуши се до него. Беше хубаво отново да легне до мъж.