Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (2)

Глава втора

Водачът спря стадото час преди залез слънце. Хилядите рогати добичета бяха надушили водата и нищо не можеше да спре втурването им към малкия поток. Първите вече бяха нагазили — някои пиеха, други чакаха, няколко вече се бяха подули, а две умряха. Пиеха така жадно, че пресушиха потока на плиткото и се преместиха нагоре по течението. Скоро всяко едно от животните беше погълнало своите двайсет галона вода и всички се придвижваха към малката долина, където уморените каубои щяха да ги съберат за „нощна почивка“.

Мъжете знаеха, че им остават само двайсет и пет мили до пазара за добитък в Абилийн — целта на тяхното пътуване. Денят, в който щяха да им платят и щяха да имат толкова уиски, колкото успеят да изпият, както и толкова жени, колкото могат да свалят, наближаваше.

— Искам трима души да пазят през нощта — каза Райли, водачът на стадото.

Беше висок, слаб, с одърпани дрехи, мръсен и брадясал след двата трудни месеца, през които траеше пътуването от Тексас. Оставаха само три дни.

Пат Райли беше дочул някакви слухове за изчезването на цели стада, както и на групите, които ги водеха. Не им повярва, но колкото повече се приближаваше до железницата, толкова по-внимателен ставаше. Определи трима нощни пазачи, за да е сигурен, че всичко ще е наред. Животните, които притежаваше, в Тексас можеха да се продадат по четири долара. На пазара обаче щяха да му донесат по трийсет и пет долара всяко.

Трийсет и пет хиляди долара! Това беше цяло състояние. Един каубой, ако имаше късмет, печелеше двеста и петдесет долара годишно. Райли и трима негови партньори бяха отгледали говедата в пустеещите земи на Западен Тексас. Отне им една година. Сега щяха да получат близо по девет хиляди всеки. Би трябвало да са достатъчни да купи земя някъде в Тексас и да си има свое ранчо.

Готвачът стоеше до огъня, а печеният боб беше вече готов, когато групата дойде за вечеря. Фасулът беше гарнитура към останалата от два дни яхния.

Райли наобиколи налягалите говеда, спря се в най-отдалечения край и се заслуша във виенето на койотите от планините на запад. Загледа се в ясното небе и се заслуша в нощните птици. Всичко изглеждаше спокойно — нямаше причина да се страхува. Той мълчаливо се прокле заради притесненията си и се върна до огъня. Поддържа го да гори до осем часа и после го остави да угасне. Постла одеялото си, легна и сложи глава върху седлото, а ръката си — върху пистолета четирийсет и четвърти калибър… Скоро заспа.

 

 

Яздейки бавно черния си кон, Джеб Гейли обикаляше спящите животни и гледаше как огънят постепенно гасне. Надяваше се да не бодърства и тази нощ, но Пат явно се притесняваше. А Джеб се тревожеше, когато той бе неспокоен. Той беше четвъртият партньор от групата. Би дежурил с радост още три нощи, за да осигури осемте си хиляди долара. Боже, какво ли щеше да прави с тези пари!

Изведнъж се обърна. Дали не му се счу нещо? Беше стигнал края на долината в подножието на ниския хълм, на границата й с непроходим гъсталак. Погледна в посоката, откъдето бе чул шума — беше койот. Ако бе през деня, щеше да стреля.

Джеб отново се обърна напред. Сянката му падаше зад него, докато той яздеше бавно зад разклоненото памуково дърво. Не забеляза, че по твърдата почва, право към него, безшумно се приближаваше някакъв дребен човек с широка мексиканска шапка. Той направи още пет крачки, вдигна дясната си ръка и замахна. Шестинчовият остър нож блесна за миг и се заби рязко в гърба на Джеб Гейли. Той почувства остра болка. Понечи да извика, но тъмнината на нощта премина в пареща горещина и той усети как пада. Така и не разбра защо не докосва земята, но, малко преди да изгуби съзнание, осъзна, че всъщност умира и се преселва завинаги в отвъдния свят.

Педро Круз извади ножа от убития, изтри го в ризата му и го пъхна обратно в калъфа. После метна тялото върху коня и сбута животното към храсталака.

Оставаха още двама пазачи, които обикаляха стадото. Към полунощ той се справи и с втория. Тъкмо се беше насочил към третия пазач, когато чу изстрел от четирийсет и четири калиброво оръжие. Изстрелът идваше откъм лагера. Педро извади пистолета си и изстреля два куршума в тялото на последния пазач. После забърза към лагера. Придвижваше се безшумно, като гарван на зазоряване. Беше на петдесет ярда разстояние, когато някакъв глас се провикна:

— Отлично, Педро! Влизай вътре.

Той се ухили и се втурна в лагера, сега облян в светлина. Явно някой беше хвърлил дърва върху жаравата. Педро знаеше, че това е Бенджамин Худ. Когато наближи, забеляза, че до огъня лежи по гръб дрипав мъж. Лицето му беше обляно в кръв. Педро се изсмя доволно.

— Хайде, проклет мексикански убиец! — изрева Бен Худ. — Трябва да заровим труповете дълбоко и да заличим напълно следите. По дяволите, остават ни само три дни до Абилийн, а там вероятно има представители на закона. Раздвижи мексиканския си задник!

Педро се усмихна. Бен Худ беше главатар на бандата, но те имаха почти еднакво участие и самият той вече притежаваше повече злато и банкноти, отколкото имаше в целия „Естадос Унидос“. В този момент другите двама довлякоха труповете от хълма и почнаха да копаят гроб. Педро знаеше, че когато Бен кажеше „надълбоко“, това означава шест стъпки и че винаги измерваше трапа. Той копаеше и се потеше, но вътрешно бе доволен. Щеше да се върне богат в Монтарей, Мексико, и да живее като потомствен „дон“. Щяха да го уважават и да се ожени за най-красивото момиче в града.

Бенджамин Худ се върна в лагера и измъкна документите от джоба на ризата на последния убит. В кожения портфейл се намираше договорът, подписан от четирима, удостоверяващ, че те са отгледали стадото и са съгласни да го отведат в Канзас, за да го продадат, като след това ще си разделят парите по равно.

Бен приседна до огъня, докато изучаваше документите. Стадото бе охранявано от четирима. Вероятността да срещнат някой, който познава убития Пат Райли, беше малка. След три дни те щяха да са в Абилийн, за да продадат животните и да изчезнат от града.

Бен кимна одобрително, когато Педро влезе, и посочи трупа на Райли:

— По дяволите, разкарай копелето оттук. Той се съпротивляваше и затова трябваше да умре.

За което Бен му бе благодарен. Сигурно Райли е бил умно приятелче. Но никой не е толкова хитър и ловък, колкото Бен. Кой друг щеше да спечели дванайсет хиляди долара само за два месеца? Дванайсет хиляди проклети долара!

Още три стада и край! Щеше да отиде в Сан Франциско и да си живее живота, както се полага на един богаташ.

Той стана, прибра кожения портфейл с документите в джоба на ризата си и отиде да провери трапа. Трябваше да е шест стъпки дълбок, това беше закон. Ако не откриеха труповете, никой нямаше да разбере какво се бе случило. Огледа копачите и проснатите на една страна тела — нищо от дрехите и ботушите им не заслужаваше да се вземе. Трапът се копаеше бавно.

— Хайде, мързеливци, побързайте. До зазоряване трябва да сме заличили следите. Знаете това — все още не сме богаташи и ще трябва да се потрудим, за да станем.

И за да подчертае казаното, той скочи в ямата, широка шест, но дълбока само три стъпки, и започна да копае. След половин час излезе оттам. Вече беше почти достатъчно дълбока.

Щом приключиха, хвърлиха телата вътре и ги заринаха с пръст и камъни. Доведоха конете да утъпчат купчината, а след това я изравниха. На сутринта щяха да прекарат през мястото добичетата, за да са сигурни, че не се откроява сред останалата част от района.

Бен Худ седеше край огъня, отпивайки направо от бутилката с ром. Беше познал вкуса му като моряк преди две години. Той се замисли.

Лосън. Това име го преследваше. Беше второто им откраднато стадо след онова в Абилийн преди два месеца. Всичко вървеше идеално до момента, в който се появи едно седемнайсетгодишно момче. Търсеше Чарли Лосън, истинския собственик на стадото. Купувачът му посочи Бен точно когато той прибираше парите от продажбата.

Момчето го приближи, като накуцваше. Дълго се взира в Бен и най-после каза:

— Ти не си Чарли Лосън.

Бен поклати глава.

— Прав си, синко. Казвам се Чък Лосън — звучеше почти еднакво. — А кой е другият човек?

— О! — обърка се момчето. — Не докарахте ли току-що едно стадо? Не сте ли водач на това стадо от рогати добичета?

Бен се изсмя.

— Синко, сбъркал си нещо. Ние пристигнахме преди два-три дни, не мога точно да си спомня, много уиски се изпи… Съжалявам, но не мога да ти помогна, дете. По-добре потърси приятеля си другаде.

— Приятел? Той ми беше шеф извън Тексас. Дължеше ми четирийсет долара за пътуването. Преди три дни си навехнах глезена и той ме изпрати да го оправя. Каза, че ще си получа всичките пари, когато стадото пристигне.

— Може би стадото се е забавило. Преди два-три дни видяхме една група по средата на Канзас. Вероятно е бил този Лосън.

— По дяволите! Може би ще трябва да ги търся.

— Може би, синко, може би.

Накуцвайки, момчето се отдалечи, като се подпираше на патерицата. Бен събра групата и още същия следобед напуснаха града. Яздиха петнадесетина минути надолу по пътя, докато стигнаха до една железопътна гара, където имаше много проститутки и уиски. Бен остави момчетата да гуляят три дни, но не им каза за момчето.

Трябваше да си остане тайна между тях двамата. Беше просто случайност. Сега всеки път, когато отидеше в Абилийн, той обличаше различни дрехи и променяше косата си. Един път дори си сложи очила. Но така и не видя пак момчето с навехнатия глезен.

Планът му беше изпълнен: да открадне цялото преминаващо стадо, да премахне съпровождащата го група и да няма свидетели. Никой нямаше да усети липсата на хората поне месец, може би и два. А докато започнат някакви разследвания, Бен Худ вече ще се е оттеглил в някой просторен апартамент в Сан Франциско, ще си живее живота, ще инвестира парите си и ще изпробва ненаситните калифорнийски жени. Ако това проклето хлапе не си беше счупило крака и не беше се отделило от останалите, щяха да имат безгрешно алиби…

Той стана, сложи още дърва в огъня и направи проверка на лагера. До зори всичко трябваше да е идеално: без дупки от ножове по възглавниците, без петна от кръв по дрехите им. Конете никога не са били проблем. Те просто щяха да ги впрегнат и да ги продадат заедно с каруците в Абилийн. Тези каруци бяха като залежала стока на пазара в животновъдния град.

По-запазените се продаваха през лятото само за петнайсет долара, а новите ги купуваше за по сто долара Студебейкърската компания за коли и впрягове.

Бен отново обиколи всичко, намери един загубил се оседлан кон и го върна при ездача му. Погледна към Голямата мечка — разположението й показваше, че е почти три през нощта. Той се успокои, че всичко е наред, и полегна край огъня, като остави трима да пазят. На следващия ден щяха да изминат със стадото само шест-седем мили, така че да влязат в Абилийн точно в края на деня, когато купувачите и броячите са вече изморени.

Бен се ухили, като си помисли за този момент. В това стадо имаше хиляда глави. Цената можеше да стигне до четирийсет долара на парче. Съжали, че идеята не е негова — тогава щеше да дели с бандата си цели четирийсет хиляди долара! И все пак щеше да спечели много повече, отколкото би спечелил, ако работеше с години като каубой. А и имаше близо дванайсет хиляди в банка. Притежаваше повече, отколкото един среден каубой можеше да спечели за четирийсет и осем години! Още три стада и край. Само още три стада!