Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (18)

Глава осемнадесета

Спър Маккой се отправи към салона на „Сребърната шпора“. Когато влезе вътре, той се огледа за Лили. Забеляза я, че говори на една маса с четирима мъже и бързо си проправи път до нея. Тупна я по рамото и тя скочи стреснато, но когато го видя, обви ръце около врата му.

— О, скъпи! Къде, по дяволите, се дяна?

— Бях зает — каза той. — Трябва да поговорим. Нека се качим горе.

Тя се засмя, намигна му и го поведе по стълбите.

— Скъпи, питах се кога ще дойдеш да ме видиш отново. Липсваше ми, макар че имах достатъчно мъже. Те никога не са ме имали и не ще ме имат. Единствено ти можеш да ме притежаваш цялата.

Когато влязоха в апартамента, Лили затвори вратата и разпери ръце. Спър я прегърна и се намръщи.

След един час двамата лежаха върху леглото все още прегърнати. Спър трябваше да вземе три хиляди и двеста долара от Лили. Щеше да ги внесе в банката, която щеше да изпраща месечен чек на Китън, където и да живееше тя. Това означаваше, че докато стане пълнолетно, момичето ще бъде осигурено. Надяваше се то бързо да забрави преживяното през няколкото изминали месеца. Аби искаше да остане за малко в Сейнт Луис с Китън. Щеше да бъде приятно — тримата, почти като семейство.

Спър скоро щеше да получи нова задача, за която беше сигурен, че в службата вече са му подготвили. Често се замисляше да помоли да го преместят във Вашингтонското отделение, мечтаеше за ярките светлини на големия град. Но тогава щеше да му липсва усещането за Дивия Запад.

Той се наведе и целуна зърната на Лили. Те трепнаха. Той отново ги целуна и очите й заблестяха мамещо. Ръцете й се протегнаха да го докоснат и той се засмя леко. Предстоеше му уморително пътуване, докато стигнат до Сейнт Луис. Тя знаеше, че ще я напусне скоро, но не искаше да го промени — дори и частица от него.

— Тя е само на тринайсет!

— Кой? За кого, по дяволите, говориш?

— За Китън.

— Не, ти не може да имаш предвид Китън. Ти, който я отвлече? По дяволите, първото нещо, което самата тя ми каза, когато дойде тук, беше, че преди една седмица е навършила петнайсет.

— Тринайсет. След два месеца ще стане на четиринайсет. Ти си направила от нея курва, когато е била само на тринайсет. Знаеш ли как ще постъпи съдията с теб? Ще се наложи да опознаеш местния женски затвор отвътре.

— За бога, какво говориш?

— Дължиш й дяволски много, Лили, и искам да видя, че й го връщаш както подобава. Мога да отида при шерифа, да дам оплакване срещу теб и да получа заповед за арестуването ти, ако не направиш най-доброто за детето. Да се надяваме, че то ще се оправи и ще изживее детството си.

— Сериозно говориш, нали? — попита тя.

— Дяволски сериозно, Лили. Толкова лош ли беше бизнесът ти, та трябваше да използваш и деца?

— Не, по дяволите! — Лили крачеше из стаята. Приближи се до него. — Спър, знаеш как е. Веднъж в годината трябва да сменяме момичетата. Тези тук вече са изхабени или пък са омъжени и уморени. Дадох поръчка и един идиот от Чикаго ми доведе Китън. Тя каза, че е на петнайсет, но аз знаех, че не е така. По дяволите, петнайсет не е толкова малко! Много момичета се женят и по-рано. Какво толкова… да му се не види! Вече бях платила сто долара за нея, плюс още сто за пътните разходи…

— Сега имаш възможност да поправиш злото. Виждала ли си някога федерален затвор? Съзнаваш ли какво си направила? Купила си бяла робиня! Може да стане федерален проблем. Шерифът ще закрие това място тук и ще го продаде! Законът не гледа с добро око на заробването на непълнолетни момичета.

— Какво се опитваш да постигнеш, Спър?

— Ще трябва да се погрижиш за нея. Ще я върнеш обратно в Чикаго и ще й откриеш в банката сметка под попечителство, като й плащаш по четирийсет долара месечно, докато навърши двайсет и една години. Това прави три хиляди и двеста долара. И в брой. Ще ти дам попечителна бланка и ще изпратя копие от нея на шерифа. Той ще ти я донесе. Имаш два дни да събереш парите. Банката е затворена, но ти познаваш добре шефа й.

Спър млъкна и се загледа в дяволски красивата жена. Тя въздъхна дълбоко и се приближи плътно към него, като потри гърдите си в неговите.

— Спър, аз нямам толкова пари. Може ли да довършим този разговор в спалнята? Склонна съм на бурни изживявания в момента.

Той поклати глава.

— Извинявай, Лили. Чакат ме две жени. Дължа им една вечеря. Запомни — само два дни. Парите да са в щатски банкноти. По-лесно се пренасят.

Той я целуна по челото и тръгна, без да се обръща. Представяше си как е откопчала горната част на роклята си и показва гърдите си, за да го съблазни.

— Ще се видим след два дни, Лили — извика той и слезе надолу по стълбите, мина през салона и излезе на улицата. Щеше да вечеря с двете жени.

 

 

Доста усилия бяха нужни на Спър и Аби, за да убедят Китън да се върне обратно в Чикаго. Най-после тя се съгласи, но дълго плака. Аби също се разплака.

— Никога в живота си не съм била толкова уплашена — каза Китън, докато сълзите й се стичаха по розовите бузи. — Изобщо не знаех защо този мъж ми купи билета чак докато не пристигнахме тук — тя изтри сълзите си и погледна нагоре. — Мистър Маккой, искаш да кажеш, че аз ще живея на хубаво място, че ще ходя на училище и няма да се налага да… да правя онези мъже щастливи?

— Ще можеш да изживееш детството си, да се наслаждаваш на това, че порастваш, и то не къде да е, а в Чикаго. Нали каза, че имаш чичо там? Ще проверя първо дали той наистина ще се държи добре с теб. А сега не мислиш ли, че е време да стягаш багажа си?

— Да стягам какво? — попита Китън. — Онова, което е върху мен, е всичко.

Аби поклати глава.

— Тук нямаше нищо с нейния номер. Изчакай само да стигнем в Сейнт Луис. Ще изкупим магазините! — тя се усмихна на Спър. — Знаеш ли, това е по-скоро като… — млъкна.

Спър кимна.

— Много добре знам какво имаш предвид. А сега ще трябва да говоря още веднъж с прокурора и съдията. Тогава чак ще съм приключил. Нашият приятел банкерът Виктор ще прекара и тази нощ във федералния затвор. Съдията трябва да открие делото утре.

Спър отиде до вратата и се обърна. Китън беше в прегръдките на Аби. Красивата детективка се беше разчувствала и я галеше нежно.

— И двете трябва да бъдете готови за път след два часа. Влакът ще пристигне към четири — той ги наблюдава около минута и излезе.

Шерифът предприе мерки много бързо. Накара убийците да го отведат до местата, където бяха гробовете. Откриха шест. На процеса и двамата бяха обвинени в убийство и осъдени на смърт чрез обесване. Беше кратък процес.

Когато половин час по-късно Спър, Китън и Аби се качиха в луксозната пътническа кола, Спър беше потресен.

Аби беше развълнувана и въодушевена.

— Знаех, че тази кола минава оттук, но не знаех кога точно. Не е ли великолепна?

Наистина, беше последната дума на лукса и комфорта. Дълга почти шейсет стъпки, тя имаше две спални, хол и столова, баня и тоалетна. Навсякъде беше постлано с килими, а люлеещите се кресла бяха тапицирани с различни нюанси плюш. Плюшени пердета с пискюли закриваха всеки прозорец, а големите бяха в рамки. Таванът беше покрит с резба и емайл. Върху масичката в ъгъла стоеше газовата лампа.

Спър беше виждал колата, с която пътуваше президентът, но тя с нищо не превъзхождаше тази.

— Не мога да повярвам! — извика Китън. — Когато идвах насам от Чикаго, седях на дървена скамейка.

— Няма да се налага да седиш, когато се връщаш вкъщи, Китън. Ела да погледнем спалнята ти.

Спър усети как колата се разлюля и те потеглиха.

Аби се върна сама.

— Китън беше толкова развълнувана от спалнята, че реши да остане за малко там — тя се огледа. — Трябваше да използвам нечии услуги, за да получа тази кола от Сейнт Луис, но бях сигурна, че Китън ще се зарадва.

— Каза ли, че има две спални?

Аби се усмихна.

— Нямахме много време за нас, откакто дойде Китън, но може би сега…

Спър се наведе и я целуна.

— Сигурен съм, че ще имаме много време. Но не за карти.

— Никакви карти тук, нали?

— Точно така.

— Маккой, искам да ти покажа спалнята ни.

— Заключва ли се?

Аби се засмя:

— О, да, със сигурност се заключва, и то добре!