Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (13)

Глава тринадесета

Спър се качи в стаята си в „Дроувърс Котидж“. Леглото беше оправено и нямаше никой. Той взе пистолет и кутия с патрони, сако и панталони за смяна и отиде до стаята на Аби. Почука, но никой не му отговори. Той отново почука, след което отвори и влезе. Лампата върху масичката светеше. Нямаше никой. Столът беше прекатурен, а завивките от леглото — пръснати върху пода. Видя някаква бележка до лампата и бързо се приближи.

На обикновен лист хартия беше написано с молив:

„Маккой, ти си труден за намиране. Затова реших, че най-добре е да те накарам ти да ме откриеш. И двете жени са с мен. Предполагам, че ще искаш да дойдеш, за да се убедиш, че са невредими и недокоснати. Бих казал, че Аби е една наистина привлекателна жена. Възнамерявам да разбера колко е сладка много преди ти да успееш да ни намериш. Не, ние не сме в града. Квартирата ни е съвсем примитивна: една пещера на пет мили северно от града, близо до местността «Двойните скали». Сигурен съм, че ще я намериш.

Да, ще съм готов, когато дойдеш. Аби и малката Китън ще ти кажат «здравей». А сега трябва да тръгвам. Горя от нетърпение да отхапя големите гърди на Аби. Побързай! Чакам те!“

След като прочете бележката, Спър продължи да се вглежда в нея. Беше поредният наемен убиец, но този бе хитър. Беше професионалист и щеше истински да го затрудни. Нямаше съмнение, че Спър щеше да приеме предизвикателството, и похитителят го знаеше. За нещастие, той беше избрал мястото на срещата. Но Спър можеше да избере поне часа. Трябваше да побърза, защото колкото по-дълго чакаше, толкова повече излагаше на опасност Аби и Китън.

Не трябваше да изпада в паника. По-умно беше да си състави план. Трябваше да действа като на война: изненадата винаги даваше предимство. Върна се в стаята си, взе още патрони и заслиза надолу по стълбите.

След пет минути той показа бележката на шериф Джърдънс.

— Той иска да ме убие. Професионалист е, наемен убиец. От онова, което прочетох тук, разбирам, че е върха в своя занаят.

Шерифът се съгласи:

— Мога да събера полицейски отряд сутринта.

— Не става, шерифе. До сутринта може да е изнасилил и убил и двете. Той е професионален убиец. Ще очаква да се появя по пътя северно от тези скали. Аз ще го направя, но ти ще пресечеш района. Само по този начин ще можем да се справим. Ние сме с почти еднакви размери. Ти ще вземеш шапката и коня ми. Ще яздиш направо към скалите, а аз ще се движа толкова бързо, колкото ми позволяват двата коня, и ще се кача над пещерата. Колко мили са до там?

— Пет.

— Добре. Аз ще взема два коня и ще яздя в галоп през целия път. Искам и една карабина с голям обсег на действие.

— Това отново е капан, за да те убият, Маккой.

— Знам, но нямам друг избор, освен да отида. А сега — с мен ли си или да тръгвам сам?

Шерифът отиде до сандъка с оръжие и отключи катинара.

— Ще се опита да те ликвидира на половин миля от пещерата, до която води едно дефиле, където тече малка река. Най-краткият път да се стигне до скалите е през него.

— Нека да тръгваме. Ще уточним подробностите, докато яздим. Аз съм готов.

 

 

Скоро двамата яздеха по пътя на север от града.

— Той е мой — каза Спър. — Ако не ме убие, той е мой. А ако нарани една от жените, няма да отиде далече.

Докато яздеха, шерифът наблюдаваше внимателно Спър.

— До момента нямам причини да се съмнявам в думите ти, Маккой. Виждал съм доста хора, за да различавам добрите от лошите. Съгласен съм с плана ти. Аз съм този, който познава добре това тясно дере надолу по реката. В този район на мен ми плащат, за да стрелям. Ти ще яздиш по-бързо от мен и когато се качиш на върха, запали клечка кибрит. Тогава ще тръгна аз. Ако чуеш стрелба, ще откриеш огън с карабината. Ако успеем да го сгащим там, ще е най-добре.

Когато стигнаха реката, забавиха ход. Беше почти един и половина след полунощ.

— А сега Маккой, това е моя територия. Оттук ще тръгнеш наляво и ще се изкачиш по склона. Реката остава под теб. Продължаваш нататък. По-надолу потокът прерязва скалите и е наистина много тясно. Би трябвало убиецът да е устроил засадата си там. Ако не е, ще продължим нататък заедно. Можеш да яздиш обратно до поточето, което е на четвърт миля по-надолу. Скалите и пещерата са на още една миля нагоре по течението. Ще видиш. Те са на двайсетина стъпки над реката. Няма как да ги подминеш. Като стигнем до там, ще проникнем от двете противоположни страни.

Двамата размениха конете и шапките си и Спър провери карабината „Спенсър“, която изстрелваше по няколко куршума, без да се зарежда. Беше използвал такава и преди. Беше дълга само четирийсет и три инча и можеше да изстреля седем куршума с такава скорост, с каквато човек успееше да задвижи спусъка. Петдесет и шест калибровите куршуми летяха малко ниско, но от късо разстояние можеха да пробият в човек дупка, широка един инч.

Спър взе двата си пистолета, карабината и дузина патрони, махна на шерифа и тръгна по лекия наклон пред него.

След десетина минути беше над реката, но все още на не повече от двеста стъпки. Видя как шерифът се придвижва по равното речно корито долу и внимателно се оглежда. Спър водеше коня си бавно, така че да не се чува шум. Щом видя, че е близо до върха на склона, той слезе, завърза коня и измина безшумно последните двайсетина ярда до билото. На противоположната страна имаше обратен склон, който приличаше на току-що изкачения. Легна на земята и се загледа в реката долу. Виждаше откъде идва и как прорязва скалата. Дефилето не беше по-широко от петнайсетина стъпки. Ездачът трябваше да прецапа през реката и да заобиколи стърчащата шиста.

Спър се вгледа в околните скали и местата с глинести шисти, но не видя някой да се крие. Заслуша се, но чу само лекия полъх на нощния вятър. Един койот изви и на Спър му се стори, че е единственото живо същество в тази пустиня. Прииска му се да има котешки очи, за да може да вижда в тъмното. Той изпълзя обратно до билото, запали кибритена клечки и я размаха. Провери дали има куршум в патронника на карабината и безшумно запъна тежкия предпазител.

После зачака.

Най-после чу тропот на конски копита. Както се бяха уговорили, шерифът яздеше възможно най-бързо с надеждата да затрудни прицелването на убиеца. Сега този план изглеждаше прекалено опасен. Спър не си представяше, че разстоянията са толкова къси. Ако улучеше момента, убиецът можеше да се прицели съвсем отблизо, без дори да използва мерник. Спър предполагаше къде може да се крие той и насочи натам пушката. Нямаше нужда да се цели в далечина. Имаше седем куршума. Един от тях трябваше да улучи целта. Това беше най-доброто, на което се надяваше.

Тропотът затихна за момент. Беше точно според плана. Шерифът щеше да „види препятствието“ — тесния проход, „да разбере“, че това е опасно място, и да спре, след което да пришпори напред.

На бледата лунна светлина Спър наблюдаваше какво става долу.

Когато конският тропот се чу вече по скалите, нещо проблесна във въздуха. Беше дуло на револвер. Шерифът вече беше близо и Спър изстреля един куршум в посока към дулото. После освободи предпазния лост и изстреля още няколко куршума към мястото, където трябваше да се е скрил убиецът. Отдолу повече не се видяха проблясвания.

Спър намери коня си и го пришпори надолу по склона. Премина стръмните части на скалите толкова бързо, колкото бе възможно, за да е безопасно, и се отправи обратно към тесния проход. На петдесетина ярда от скалата той намери коня на шерифа Джърдънс. Той се бе отпуснал върху седлото и държеше лявото си рамо.

— Копелето успя да ме простреля — изстена шерифът. — Чух някой да минава от другата страна на реката. Сигурно е бил убиецът. Щеше да ме ликвидира, ако не го беше спрял със спенсъра.

— Нека да погледна рамото ти — рече Спър.

Шерифът му махна да тръгва.

— Нямаме време за губене. Трябва да стигнем до пещерата — каза той, но в следващия момент се отпусна на седлото и почти се свлече. Спър скочи, подпря го със силното си рамо и му помогна да се освободи от поводите.

— Не можеш никъде да яздиш, партньоре. Ще седнеш тук, а аз ще се погрижа за работата до края и ще се върна да те взема. Един от тези седем куршума ще трябва да уцели убиеца. Като свърша с всичко, ще се върна.

Спър хвана коня на шерифа и го върза за един храст. Като се увери, че шерифът е добре, Спър скочи на седлото и се отправи по трудния път по скалите към пещерата.

Нямаше представа какво го очаква, когато стигне там. Спря черния си кон на четвърт миля преди пещерата, върза го за едно дърво и тихо скочи от седлото. Носеше карабина с пълен пълнител, револвер в кобура и още един пистолет, пъхнат в колана от лявата му страна. Имаше пълен джоб с патрони.

Малкото дере на места се разширяваше, после се стесняваше и Спър виждаше надвисналите от двете страни високи скали. Той се взря в тъмнината напред и вляво. Питаше се какво го очаква: пистолетен изстрел, нож, примка на шията, а може би ще му извикат, преди да го застрелят. Спря в мрака и се загледа под надвисналите скали. За миг зърна някаква фигура някъде навътре, след което тя изчезна.

Очевидно неговият убиец беше там. Явно не бе ранен сериозно, ако изобщо бе улучен.

Спър се чудеше как да се приближи. Щеше му се да има лък и стрели, които да запали и метне в пещерата, за да я освети малко.

Докато се чудеше, пред пещерата лумна огън, който освети вътрешността и входа. Спър с изненада видя да изблъскват Аби на светлото. Беше гола, с вързани отзад ръце. На гърдите й висеше нещо. Той се вгледа и видя, че това е револвер с вързано за спусъка въже. Дулото беше насочено към брадичката й. Няколко секунди по-късно и Китън беше изблъскана на светлото. Тя също беше гола. Стройната й фигура щеше да изглежда съвсем момчешка, ако не бяха малките й кръгли гърди. И на нейните гърди, само на инч от брадата, беше прикрепен револвер.

Откъм пещерата отекна продължителен подигравателен смях. Спър сбърчи вежди, опитвайки се да определи точно откъде идва смехът. Накрая реши, че е някъде близо до пещерата.

— Спър, ти сигурно си някъде там, в тъмното, и се чудиш какво да предприемеш. Не се тормози! С нищо не можеш да помогнеш на тези красиви голи жени. Насладих се на техните сладострастни тела. Съвършени са. Но ти вече знаеш това — мъжът се изхили и гласът му отекна в скалите. — Забележи колко са опънати въжетата на спусъците, Маккой. И най-малкото движение на която и да е от красавиците ще предизвика изстрел. А ти знаеш дали една жена може да оживее след изстрел като този. Опитът ти да ги освободиш ще ги убие. И така, да си дойдем на думата. Все едно сме само двамата. Можем да се споразумеем. Ще ти взема шапката, значката, коня и пистолета като доказателство за това, че съм те убил. Сигурно ще си доволен да чуеш, че после ще пусна жените, без повече да ги закачам. Суперсделка, а? Твоят нищо неструващ живот срещу техните. Заинтригувах ли те?

— Първо ще те пратя в ада! — извика Спър.

Изведнъж изтрещя изстрел, който разтърси затвореното пространство. Горещ куршум се пръсна близо до мястото, където Спър стоеше. Той се прикри зад един голям камък. Куршумите свистяха наоколо. Картечницата беше нажежена — десетте цеви можеха да изхвърлят четиристотин куршума в минута. Ако саждите не ги задръстят. Спър нямаше представа колко луд е човекът зад картечницата. Как я беше довлякъл до тук? Обикновено в армията се използваха коне, за да теглят картечниците. Убиецът долу завъртя ръчката и една по една заредените цеви избълваха оловото. Картечницата стреляше толкова бързо, колкото стрелецът въртеше ръчката. Спър стоеше безпомощно. Не можеше да отговори на стрелбата без опасност да застреля жените. Нито пък можеше да се приближи при този адски огън.

В мига, в който дулата спряха да бълват огън, той погледна отново към входа на пещерата. Картечницата беше разположена точно отдолу, скрита зад купчина камъни. Така цевите лежаха в нещо като бойница. Военна тактика.

Трябваше да измисли нещо. Спър погледна към пещерата, а после и към скалите над нея. Те бяха леко наклонени и до края им имаше петдесетина стъпки. Картечницата се намираше точно под наклона.

Трябваше бързо да вземе решение! Той напусна мястото, където стоеше. Без все още да е сигурен какво точно ще предприеме, Спър изучаваше горния край на скалата. Тръгна по една пътечка и след около стотина ярда се озова на върха. Застана спокойно. Погледът му се плъзна по стръмния наклон. Завоят на малката река му показа точно къде се намира пещерата.

Спър изпълзя по корем до самия ръб на скалата и погледна надолу. Не можеше да види входа на пещерата, но виждаше равното място пред нея, където се намираше купчината камъни. Картечницата беше скрита зад тях. Той определи откъде е най-късият път надолу, за да струпа там няколко дузини камъни на ръба. Прецени дистанцията и шансовете си да улучи смъртоносното кречетало отдолу.

Да, рискът си струваше. Позицията не беше лоша. Можеше и да успее, но можеше и да отнесе някой куршум. Не можеше направо да търкулне камъните надолу, защото щяха да се отклонят, когато се ударят в издатината. Ако искаше да улучи целта, трябваше да ги метне много близо до издатината. Погледна часовника си — два и половина. Още три часа до съмване. Събра още тежки камъни, вдигна един, около четирийсет фунта, и го метна. Видя го как лети надолу, после как се удря в издатината и пада абсолютно безполезно на метри пред целта. Продължи да хвърля камъни един след друг. Спря да си поеме дъх и да види дали е улучил. Проследи полета на следващия тежък камък, който профуча покрай издатината и падна точно върху картечницата. Ревящото оръжие, с неговите десет гърла, беше разбито и вече негодно за използване.

Спър чу гневен вик отдолу. После видя и похитителя. Мъжът се показа за секунда, погледна към върха на скалата и моментално се върна на безопасното си място.

Спър хвърли и останалата част от камъните, след което се затича по склона надолу, към реката. Пътеката вече му бе позната и той се придвижваше по-уверено, като пристъпяше леко и безшумно.

Движеше се, без да настъпи нито едно листо, без да докосне или счупи нито едно клонче. Държеше се плътно до скалата, където сянката на луната го предпазваше донякъде от евентуални куршуми. Изключи от съзнанието си всякакви колебания и страхове. Ако не успееше, жените щяха да умрат мъчително. Те бяха стръвта в капана.

Спър бавно заобиколи един камък и се вгледа във входа на пещерата. Вече беше на по-малко от петдесет стъпки от нея. Забеляза, че огънят догаря, но все още беше достатъчно осветено, за да се види, че двете жени продължаваха да стоят вързани. Сигурно и на двете им беше много студено.

Той се примъкна по-близко, след което спря, тъй като от пещерата излетя куршум, който се целеше през реката, в сенките от другата страна. Това беше добре — убиецът се изнервяше. Този път Спър нямаше да му позволи да разбере къде се намира. Още един куршум се пръсна в тишината на канзаската нощ, но посоката му също беше погрешна.

Като пълзеше на ръце и колене, Спър се провря още по-напред. Пистолетът все още беше в колана му, а едната му ръка придърпваше влачещата се в праха карабина. Направи още десетина крачки и спря. Няколко крачки го деляха от наклона към входа на пещерата. Ако убиецът не погледнеше в неговата посока, имаше шанс Спър да го изненада. Той опря карабината в скалата. Тя вече беше изпълнила предназначението си. Извади малкия пистолет, провери предпазителя и продължи безшумно напред.

В сянката зад огъня, на шест стъпки в тъмната пещера, убиецът чакаше. Примамката беше отвън. Жертвата — някъде там. Рано или късно той щеше да дойде, за да освободи двете жени. Беше използвал тази тактика не един път и тя винаги действаше успешно. Затова и сега имаше търпението да изчаква Спър Маккой.

Съжаляваше за картечницата. Беше я откраднал от един военен отряд преди месец и я бе пренесъл в огромен кашон. Поне да я беше използвал за нещо! Но кой можеше да предположи, че Маккой ще почне да хвърля камъни?

Убиецът се взря в тъмното. Искаше да го хване, докато се промъква. Просто трябваше да изчака, докато се появи на светлината на огъня и да изстреля в него шест куршума. Беше много просто.

Но колкото повече чакаше, толкова по-неспокоен започваше да става. Защо не идваше? Защо не предприемаше нищо, за да освободи жените? Що за човек беше този? Защо не действаше по начина, по който постъпваха другите?

Убиецът скръцна със зъби и се опита да се овладее. Нямаше да чака още дълго. Една от жените плачеше. Това трябваше да подтикне Маккой към действие. Щеше да се приближи и да влезе в обсега му.

Искаше му се да има по-голям поглед от мястото, където се беше скрил. Можеше да наблюдава само половината от равното място пред пещерата. Виждаше и ниската стена, както и десния ръб, на който бяха вързани жените.

Подухна лек ветрец. Убиецът потръпна. Каза си, че след около пет минути Маккой щеше да излезе от тъмното и да стреля във входа на пещерата с надеждата, че ще улучи. След което ще бъде мъртъв като толкова много други. Замисли се кой ли е бил вторият мъж с пистолета на скалата.

Трябваше да застреля Маккой в дерето. Но стрелбата отгоре го предпази от втория изстрел точно когато той беше на десет крачки разстояние. Нямаше начин да не улучи. Но ако нямаш възможност да стреляш, не можеш и да уцелиш. Стрелбата отгоре беше толкова точна, че го принуди да се смъкне ниско в скалата точно когато трябваше да натисне спусъка.

Но това вече нямаше значение. Скоро всичко щеше да свърши. После щеше да развърже жените, да се забавлява с тях и да ги зареже в пещерата. Ще остави бележка в града, за да каже къде са, и ще ги открият, но… дълго след като той вече е във влака, пътуващ на запад. Тялото на Маккой никога нямаше да бъде намерено. При тази мисъл той се усмихна зловещо.

 

 

Спър напредваше бавно. Дори и индианец не би го направил по-добре. Беше търпелив, внимателен и безпогрешен в придвижването си към входа на пещерата. Беше му ясно, че всяко щракване и звънване на метал или най-лекото тропване на ботушите върху скалата щяха да бъдат смъртоносни за него. През цялото време Спър държеше пистолета си насочен и с пръст върху спусъка. Нямаше да стреля, ако с това излагаше живота на жените. Ако всичко вървеше добре, след следващите десет крачки трябваше да се добере до входа. Вече беше стигнал края на равното място пред пещерата.

Огънят вече угасваше, но все още нагоре проблясваха искри. Дебелият дънер догаряше. Двете жени стояха на същото място. Беше сигурен, че са почти парализирани от страх. Предположи, че са вързани за краката. Сега не беше възможно да прекоси откритото място пред пещерата и да се добере до тях.

Къде ли беше врагът? Реши, че трябва да е вътре или близо до входа на пещерата, клекнал и чакащ Спър да се покаже. След което щеше да последва серия от изстрели и всичко щеше да свърши. Спър погледна оръжието в ръката си. В нарязаната толкова наситно цев куршумът щеше да излети моментално от дулото на разстояние петнайсет крачки и да се пръсне на широчина шест крачки. Два бързи куршума щяха да покрият цялото пространство от двайсет крачки пред входа на пещерата. Двойните сачми бяха с размер на трийсет и осем калиброви куршуми, натъпкани по двайсет в дългите патронници. Бяха специално направени. Пистолетът му не беше оръжие, срещу което някой трябваше да тръгва. Никога!

Спър премисли всичко отново. Беше стигнал максимално близко, така че да може да изненада убиеца. Всяко по-нататъшно приближаване можеше да бъде прекалено. Сега беше моментът. Дръпна предпазителя и коленичи. Опря оръжието в рамото си и покри лявата тръба. Направи три крачки и стреля изведнъж. Гърмът разпръсна звездната канзаска нощ на милион оловни парчета, кънтящи рикошети и застъпващи се звуци.

Спър дръпна спусъка отново, като премести цевта шест инча надясно, така че да обхване и останалата част от пещерата. Второто изригване на оръжието заглуши първото. Звуците се преплетоха и обгърнаха целия район в съкрушителна серия от тътени.

Щом гърмежите заглъхнаха, Спър дочу тихия плач на една от жените. Долови и стенание откъм входа на пещерата. Понечи да се повдигне, но един куршум разцепи въздуха само на крачка от главата му и той се хвърли обратно на земята.

— Не е зле, детективе — каза шепнешком някой откъм тъмната част на пещерата. — Но все още не съм мъртъв. Ти обаче ще си, щом дойдеш при мен. Аз продължавам да държа козовете.

— Ти си улучен лошо, ранен си. Чувал съм и преди как говорят умиращи хора. Хвърли оръжието и аз ще те заведа в града при лекар, който да се погрижи за теб.

Чу се зловещ престорен смях.

— Естествено, ще се погрижиш за мен, за да ме окачиш на бесилката? Няма да стане, детективе. Ела и ме намери!

Защо не си беше взел динамит? Следващия път нямаше да забрави. Спър преценяваше какво може да очаква от мъжа. Можеше да натисне спусъка, но какви ли бяха рефлексите му? Трябваше да разбере. Понадигна се, отвори пушката и сложи два нови патрона.

— Мога да чакам толкова дълго, колкото издържиш и ти, убиецо! — извика Спър.

Откъм пещерата излетя поредният куршум. В мига, в който се разби, Спър направи три крачки към входа, наведе се и се претърколи още няколко крачки. Озова се до откритото място, където момичетата бяха вързани за скалата.

Аби го погледна отчаяно и заплака. Спър й направи знак с ръка да престане. Откъм пещерата се чуха ругатни. Спър внимателно дръпна дулото от брадичката на Аби и сряза въжето, което го опъваше.

— Спър! — извика Аби. — Той опъна въжето към другия пистолет.

Спър погледна към Китън, която стоеше гола, с опряна до гърдите си цев. Сега пистолетът докосна брадичката й. Видя как въжето се опъва — убиецът явно го бе дръпнал.

— Не! По дяволите, не! — изкрещя Спър и се хвърли към смъртоносното оръжие.