Метаданни
Данни
- Серия
- Спър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cathouse Kitten, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Маринела Кръстева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens(2010)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2011)
- Форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Дърк Флетчър. Момичето от публичния дом
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994
Редактор: Елена Матева
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-0060-8
История
- —Добавяне
Глава единадесета
Ниският мъж, облечен в черно, седеше на масата в ъгъла на салона на „Лоусън каубой“ и пиеше бира. Той знаеше за стрелбата в „Дроувърс Котидж хотел“.
Щом новината стигна до салона, Зийк се опули. Той погледна към мъжа, когото познаваше единствено като „човека оръжие“. В отговор получи празен поглед. Два пъти „човекът оръжие“ напуска салона и обикаля пред „Дроувърс Котидж хотел“. Търсеше Маккой, като използваше обичайните си методи. На залез слънце той разбра, че днес трябва да се откаже. Спър не се появи нито за закуска, нито за обяд. Денят беше към края си и „човекът оръжие“ започна да се притеснява. Не би могло да убиеш някого, ако не можеш да го намериш. Отпи голяма глътка от бирата и се усмихна доволно. Да, имаше идея! Малко повече работа и щеше да прерасне в план.
Изпи бирата и тръгна към „Дроувърс Котидж“. Щеше да си поръча най-доброто ядене, а после щеше да се наслади на спокойния нощен сън. Утре щеше да има достатъчно много време да действа. Поръча си стек, дебел един инч, и бутилка вино. Утре вечер щеше да има още петстотин долара в джоба си.
Спър прекара около час в новата стая на Аби и Китън. Обсъждаха плановете на Китън, след като пристигне при чичо си в Чикаго.
— Искаш да ходиш на училище, разбира се — каза Аби.
— На училище? Защо? — попита Китън. — Аз мога да напиша името си, да прочета вестник, да броя. Нямам нужда от по-високо образование. Никога няма да стана умна като вас, мис Аби, а не искам да ставам детектив.
Спър се усмихна и хвана ръката й.
— Китън, на четиринайсет или петнайсет години си?
— Почти на четиринайсет. Рожденият ми ден е през декември — тя ги погледна и сви виновно рамене. — Знам, казах ти, че съм на петнайсет. Просто изпълнявах онова, което Лили ми нареди да казвам на всички. Много от момичетата се женят на петнайсет. Тя смяташе, че така няма да изглежда толкова грозно, а и тя нямаше да си навлече неприятности.
— Тя вече си ги навлече — рече Спър. Предстоеше му дълъг разговор с Лили. Щеше да потърси някакво справедливо разрешение за Китън.
Двамата с Аби заговориха за случая с пътуващите групи. Беше телефонирала в управлението и оттам й бяха наредили да помага с каквото може в случая с убийствата.
— Трябва да науча нещо повече за Голямата четворка — каза Спър. — Довечера ще започна разследванията. Не съм сигурен дали ще успея да открия нещо. Може да попадна на следа, която ще ни е от полза, но обикновено престъпниците укриват уличаващите ги следи.
— Нека да поиграем покер — каза Китън. — Когато нямахме никаква работа, всички момичета се събирахме и играехме покер. Не е забавно, ако е без пари, но аз нямам никакви. Някой ще ми заеме ли един долар? Ще му го върна.
Спър й подаде няколко монети. Никога не беше виждала такива! Тя разпръсна парите от по пет, десет и двайсет и пет цента пред себе си.
— Два долара и шейсет и пет цента — каза Китън. — О’кей, никакво качване над десет цента. Първо парите или по-добре да открием раздаването на картите. Някакви въпроси?
Аби вдигна учудено вежди, погледна Спър и кимна.
— Виждам, че ще загубя, но няма значение, ще се включа в играта.
Играха близо час. Китън спечели почти пет долара, след което върна на Спър всичките заети пари.
— Казвам ви, че съм добра на покер — рече Китън.
На вратата се почука.
— Вечерята ви — съобщи някакъв глас. — Ще я оставя пред вратата.
Аби погледна Спър, който й кимна. Той изчака две минути, преди да отвори вратата. Вкара малка количка, върху която имаше вкусна и топла вечеря за трима.
Китън ахна и започна да отваря покритите с капаци блюда.
Едва сега Спър се сети, че не беше нито закусвал, нито обядвал.
След два часа навън се стъмни. Спър се измъкна през задния вход на „Дроувърс Котидж хотел“. Беше облечен в дънки и синя работна риза. Носеше четирийсет и четири калибровия си револвер и черна шапка с ниско дъно. Прекоси улицата и стигна пред задната врата на универсалния магазин, най-големия в града, известен с това, че в него можеш да намериш всичко, от което се нуждаеш. На първия етаж беше тъмно. Светеше само на втория етаж, в една стая в задната част на магазина. Спър седна и зачака. След половин час светлината угасна.
Той изчака още трийсетина минути и натисна бравата. Беше заключено. Провери прозорците. Вторият отзад не беше добре затворен. Той го дръпна, прозорецът се вдигна без никакво скърцане и Спър изпълзя вътре.
Вече беше идвал в магазина и знаеше, че канцеларията се намира на втория етаж. Щом се качи по стълбите, веднага намери стаята. Първата му работа беше да провеси на прозореца одеялото, което бе взел. После запали лампата и започна да тършува. Гъндериън беше човек, който пазеше стриктно всичките си документи. Държеше ги в кутии още от първия ден, в който бе открил магазина преди две години. В едно от чекмеджетата с папки Спър откри по-нови документи с подробно описание на стоките, поръчките, работниците, печалбите и загубите.
В продължение на три часа Спър щателно проверяваше папките, чекмеджетата и купищата листи. Погледна джобния си часовник. Беше почти полунощ. Внимателно постави всяко едно от нещата на мястото му. Никой нямаше да разбере, че е бил тук. Провери и лавицата с книгите. Намери две със законите в щата Илинойс, друга — за това, как да се прави бизнес и една с най-добрите кратки разкази. Направи му впечатление, че всички бяха покрити с прах, с изключение на една в средата. Заглавието й бе „Най-добрата организация на фермера“. Спър я измъкна внимателно и видя, че не беше използвана много. Нямаше никакви отпечатъци от пръсти или прегънати ъгли на страници. Никакви бележки в празните полета. Но към задната корица бе прикрепен тънък бележник, залепен в горната си част. Спър го отвори.
Сбърчи вежди, вдигна го на светлината и се помъчи да дешифрира написаното: „Юни 14, 1869. ДЖ. Б. 2410 глави.“ Спър обнадеждено се вгледа отново в написаното: ДЖ. Б. можеше да означава Джеси Бодин — едно от имената на собствениците в списъка на седемте липсващи групи. Обърна страницата. На гърба имаше друга бележка: „Юни 28, 1869 Б. К. 3456 глави.“ Още един? Спър прехвърли страниците. Имаше шест подобни записки. Последната беше направена на 13 август 1869. Преди около две седмици.
Той седна на стола до бюрото и като постави бележника върху коляното си, набързо преписа бележките. Нямаше нищо друго — никакви други имена или дати. Но оставаха още трийсетина празни страници. Тъкмо щеше да връща бележника обратно на мястото му, когато се сети, че това ще е първото доказателство, което Гъндериън ще унищожи, щом го заплашат. Трябваше да го остави някъде тук. Но къде да го скрие?
Спър огледа бюрото. Да го сложи някъде вътре, щеше да е прекалено очебийно. Той изтича до долния етаж, изхаби почти целия кибрит, но намери някаква стара хартия. Върна се обратно и измъкна най-долното чекмедже, пълно с книги. Обви бележника с хартията и го пъхна в дъното под чекмеджето. Така то можеше да се издърпва. Гъндериън можеше да претършува цялата си канцелария, но надали щеше да се сети да погледне под самото чекмедже.
Със страхотна бързина Спър угаси лампата, свали одеялото от прозореца и го върна обратно на първия етаж. Освободи резето на прозореца и го затвори след себе си. С малко повече късмет никой нямаше да разбере, че е бил вътре.
Вървеше замислен по пътя обратно към хотела. Вече имаше едно доказателство, с което можеше да окачи Голямата четворка на въжето. Заобиколи хотела на Куртсман. Беше пълен с каубои, които прекарваха неколкодневната си почивка, преди да се отправят отново на юг към Тексас. Служителите бяха бивши тексасци и каубоите се чувстваха като у дома си. Беше сигурен, че Куртсман има канцелария в хотела, но там винаги беше оживено. Имаше нощен пазач и обикновено по няколко служители наоколо. Не беше възможно да влезе, без да бъде забелязан. Трябваше да остави засега Куртсман.
Още по-трудно можеше да се проникне в другата сграда. Това беше Абилийнската животновъдна банка, собственост на Нанс Виктор. Убийците нямаха проблеми със съхраняването на кървавите пари. Благодарение на банкера мародерската група имаше на разположение трезорите в сводестата сграда.
Спър измина дългия път обратно до салона и се облегна на стената близо до входа. Застана в тъмното, така че да може да вижда влизащите и излизащите през летящите врати. Този ден бяха пристигнали две стада. Още двайсет-трийсет нови лица се подвизаваха из града. Неочаквано един каубой изскочи бързо, изстреля пет куршума във въздуха, строполи се насред прашната улица и изпадна в безсъзнание.
Спър запали къс от черна цигара и отново прехвърли фактите. Беше се изложил на смъртна опасност, докато открие нещо, но сега вече можеше да продължи по-нататък. Сега вече имаше факти! Времето, по което са минали стадата, и броят на животните! От това се нуждаеше — и го получи. Вече знаеше, че убийците нападат стадо на всяка трета седмица. Наближаваше времето за следващото. Той се помръдна и загледа дузината мъже, които излязоха от „Сребърната шпора“. Тъкмо мислеше да се върне обратно в хотела, когато една позната фигура излезе клатушкайки се от вратата.
Спър се вгледа в мъжа, който приближаваше. Да, вероятно бе Фаркъл, собственикът на оборите. Беше пиян. Точно толкова пиян, колкото да се раздрънка. Щом дойде до него, Спър го сграбчи и го завлече в тъмното.
— Благодаря, приятелче. Не съм сигурен, че ще се справя сам — той извърна замъглените си очи към Спър. — Познавам ли те?
— Би трябвало, Фаркъл, ти си пиян. Раздрънка ли се?
— Беше дяволски прав. Видях проклетите убийци. Трима или четирима познах със сигурност. По дяволите, човек има право да се изфука малко. Казах на тези вътре. Казах на всички — в полумрака той се вторачи в Спър. — Ей, ти май си онзи детектив. Ти ме накара да се сетя за мексиканеца и проклетото му пони. Сетих се за още двама от онези копелета. Единият от тях говореше за Бен. Някакъв моряк на име Бен, който работел с тях или може би е шефът на групата.
Оливър Фаркъл се обърна и повърна. Облегна се на стената, опря чело и отново изригна, изхвърляйки онова, което беше изпил, и цялата си вечеря. Дръпна се от стената, като трепереше и охкаше.
В началото на улицата Спър забеляза някакво движение. Бяха изминали само двайсетина стъпки в тази посока. Спър извади револвера си, защото забеляза нечий силует. Непознатият извика:
— Фаркъл, старо копеле! Ти ли изпразваш червата си там?
Спър се отдръпна от Фаркъл на безопасно разстояние, за да може да разпознае силуета на говорещия на светлината от салона.
— Да, по дяволите, аз съм, но съм почти мъртъв. Проклетото долнокачествено уиски…
Преди още Фаркъл да изрече последната дума, блесна метал и се чу изстрел на револвер. Спър стреля почти веднага, но два от куршумите на нападателя улучиха Фаркъл. Спър се прицели още веднъж и стреля. Убиецът се претърколи пред лампата. Беше го улучил. Агентът от секретните служби пропълзя до мястото, където Фаркъл беше отхвърлен от силата на големите оловни парчета и сега лежеше с лице в мръсотията. Обърна го внимателно. Все още беше жив.
— Проклета да е голямата ми уста — изпъшка Фаркъл, след което започна да храчи кръв. Извърна очи към Спър. — Трябваше да си държа устата затворена — изстена той. — Да, понито на мексиканеца и Бен…
— Спокойно, Фаркъл. Сега ще доведа лекар, за да ти помогне, и ти ще свидетелстваш срещу тези убийци.
Фаркъл извърна глава, понечи да каже нещо, но от устата му бликна кръв. Главата му клюмна на една страна. Оливър Фаркъл никога вече нямаше да свидетелства срещу когото и да било.
Спър го остави в прахта и се заслуша в долитащите от салона гласове. Той се изправи и безшумно тръгна по улицата, заклевайки се, че ще сложи край на тези убийства. Дори и за секунда не се замисли за мъжа, когото застреля. Ако беше умрял, толкова по-добре. Убиецът сам си бе сложил главата в торбата, захващайки се с тази работа. Спър дори не искаше да разбере кой е всъщност. Имаше да свърши много по-важни неща.
Първото беше да се наспи. Беше направил максималното за момента. Сега трябваше да излезе в прерията и да пресрещне пристигащото стадо с три хиляди глави добитък. Щеше да проверява всяко стадо, да търси мексиканеца с понито, както и човек на име Бен. Ако не успееше да ги намери, щеше да язди, докато откриеше стадо с толкова глави добитък, а после щеше да се присъедини към групата му. Но преди това трябваше да се отбие при Аби и да й каже какво възнамерява да прави. Трябваше да се наспи и в пет сутринта да потегли.