Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (10)

Глава десета

През прозореца на втория етаж Ханс Куртсман наблюдаваше зазоряването. Беше станал рано. Винаги е бил ранобуден. Забеляза един облечен в измачкан кафяв костюм мъж, който крачеше надолу по тротоара. Движенията му бяха бързи, чевръсти и ловки. Приличаше на атлет. Може би беше бегач. Човек, който се готви да направи нещо. Мъжът зави и Куртсман загаси цигарата, която държеше в ръката си. Мъжът беше Спър Маккой. Детективът все още беше жив. Двойката „експерти“, които беше наел да се справят с него, се беше провалила напълно. Единият беше мъртъв, другият спасяваше живота си, като взе влака, пътуващ на изток.

Куртсман беше грамаден, набит мъж, с гъста черна коса и брада. Дори веждите му бяха рошави, а рамената му — окосмени. Той беше дошъл в Абилийн с намерението да построи хотел, но го бяха изпреварили. Проклетият Джой Маккой! И все пак той построи скромен двуетажен хотел с двайсет стаи като начало. Подслоняваше пътуващите каубои, които искаха прилично легло, баня и добре сготвена храна, преди отново да тръгнат на път. Правеше пари, но това не беше печалбата, която щеше да има, ако притежаваше единствения хотел в града. Тогава щеше да бъде различно.

Куртсман се загледа в отдалечаващия се гръб на Маккой. Отново се замисли кой ли е наел високия детектив и защо той е пристигнал толкова бързо. Оставаше още един месец хубаво време за придвижване. Някои от стадата щяха да пристигнат през ранния октомври.

Процесът в съда беше първата им грешка. Трябваше да осигурят доказателства и да подкупят свидетелите. Куртсман слезе надолу до кухнята, погледна за момент готвача и влезе в трапезарията, която все още не беше отворена. След пет минути готвачът донесе пълен поднос с ястия, които Куртсман обичаше: две пържоли, три пресни пържени яйца, двеста и петдесет грама нарязани пържени картофи, шест парчета сланина, шест палачинки и шест купички със сосове. Чашата с кафе беше два пъти по-голяма от обичайните и пълна догоре.

Куртсман ядеше бързо. Размишляваше и беше нервен. Останалите започваха да се плашат. Смятаха, че е време да се оттеглят, да направят някакъв друг план, като например да разпространят слуха, че тексаската треска е повалила някои от стадата, идващи насам. Това щеше да свърши работа за един сезон. Естествено, трябваше да го направят така, че да изглежда достоверно. Наистина да предизвикат треска в Тексас. Докато закусваше, разсъждаваше върху това. Поръча да му се занесат в офиса още една чаша кафе и три парчета кейк. Беше направил три бързи обиколки на хотела, преди да седне зад голямото бюро.

Вече бяха в играта. Нямаше как да се оттеглят.

Куртсман чу някакво покашляне и погледна стреснато. Не беше чул някой да влиза. От онова, което видя, хапката буквално заседна в гърлото му. Пое си дълбоко въздух и не се помръдна.

Пред него стоеше нисък мъж в черен костюм. С двете си ръце той държеше револвер, насочен право към главата на Куртсман. Непознатият се изхили зловещо. Очите му бяха тъмносиви. Беше гладко избръснат, ако се изключат завитите бакенбарди. Носът му беше остър и крив. Носеше черна шапка с ниско дъно, явно претърпяла много бури и покрита с канзаска мръсотия.

Мъжът отпусна бавно спусъка на заредения си револвер и го пъхна в кобура, прикрепен ниско на крака му.

Куртсман въздъхна облекчено. Имаше един-двама, които вероятно го бяха взели на мушка. Той сбърчи вежди и се загледа внимателно в дребния мъж.

— Как влезе тук?

— В хотела ти влязох през задната врата. А в офиса ти — през вратата, която се намира точно срещу теб. Придвижвах се така, че да не бъда забелязан от никого. По същия начин се вмъкнах и в офиса. Точно затова съм толкова добър в онова, което правя. Разбрах, че търсиш специалист, човек с бързо работещ револвер.

— Страхувам се, мистър… — ниският не беше казал името си. — Страхувам се, сър, че имате погрешна информация. Аз съм хотелиер.

— През част от времето… Разбрах, че имаш трима партньори, които изпълняват всички твои нареждания. Хайде, Куртсман, знам за тази операция точно толкова, колкото и ти. Не действам сляпо. Работих няколко години на изток, но сега реших да се преместя на запад. Тук ми харесва. Може и да отида в Сан Франциско — той направи пауза. — Както казах, аз съм специалист. Майстор съм по изчезването на хора, които не искаш повече да те безпокоят. Мога да го направя на публично място по най-мръсен начин или тайно. Предпочитам втория вариант. Е, ще правим ли бизнес?

Куртсман се вгледа в ужасния дребен мъж. Веднага му стана ясно какъв беше и какво искаше. В света на Куртсман думата не значеше нищо.

Хотелиерът стана, заобиколи бюрото и погледна през прозореца надолу по главната улица.

— Не знам за какво говориш. Бих могъл да извикам шерифа и да те изхвърля от сградата.

— Но няма да го сториш, защото имаш нужда от мен. Време е да наемеш човек, който наистина да ти свърши работата.

— И този мъж си ти?

— Да.

— Гарантираш ли за работата си?

— Имам най-добрите гаранции на света. Не приемам никакво плащане, преди да приключа работата. Ако не я свърша, няма да взема парите.

Дребничкият мъж завъртя барабана на револвера. Куртсман бе чувал, че това може да се постигне, без да се даде нито един изстрел, но никога не бе виждал да го правят. Когато барабанът се превъртя докрай, непознатият с неуловимо движение пъхна револвера в кобура.

— Куртсман, никога досега не съм се провалял. Ако ме наемеш, по-добре приготви парите си в злато, не в банкноти. Трябва да ги имаш готови, тъй като ще замина веднага. Трябва бързо да се изнеса.

Куртсман вече беше решил, че би могъл да сключи сделка с дребния опасен мъж.

— Имам две условия: първо, не искам да те виждам никога повече близо до себе си или хотела ми. Второ, ще получиш всички инструкции от бармана в салона на „Лоусън каубой“.

— Да, знам. Казва се Зийк — рече дребосъкът. — Вече се запознахме. Споменах ти, че са ми известни много неща за теб и твоята операция. Бих казал, че съм впечатлен, с изключение на този проблем напоследък.

Той погледна студено Куртсман. Хотелиерът не се съмняваше, че ще извърши онова, което е обещал.

— Не обсъдихме цената — каза убиецът с крива усмивка.

Курстман се стегна. Тонът на гласа не му хареса. Или може би имаше някакво предчувствие за ситуацията. Вече беше загубил контрол и нямаше начин да го промени. Почувства се абсолютно разголен. Дребосъкът щеше да поиска безбожна цена, може би двеста долара.

— Хонорарът ми ще бъде петстотин долара, в злато — Куртсман въздъхна и онзи се изсмя. — Ще ме уведомиш, когато си готов. Тази вечер е най-подходящото време.

Хотелиерът все още беше зашеметен от цената, която му поиска.

— Петстотин? Това е два пъти повече, отколкото един чиновник печели за година!

— Аз не съм чиновник. Запомни това! Не съм и каубой. Аз съм професионалист.

Той направи бързо движение и револверът блесна в ръката му, сякаш беше нейно естествено продължение. Преди Куртсман да успее да отстъпи крачка назад, дулото на четирийсет и четири калибровия револвер опря в гърдите му. Той почувства натиска на желязото и изтръпна.

Онзи се смееше насреща му. Куртсман чу отпускането на спусъка. После дребният дръпна револвера, завъртя го и го пусна майсторски в кобура.

— Просто една малка демонстрация, мистър Куртсман. Щом решиш да преминем към работа, можеш да ме намериш в „Лоусън каубой“, където ще говоря със Зийк. Ако нямам съобщение до три този следобед, взимам влака.

Куртсман кимна и докато вдигне погледа си, дребосъкът и двата му револвера бяха изчезнали. През вратата, предположи той. Движеше се като светкавица. Нямаше съмнение какво трябваше да предприеме Голямата четворка. Това трябваше да стане нощес. Щеше да поиска съгласието им — така щеше да бъде по-лесно. Куртсман си спомни натиска на револвера върху гърдите си и тръпки побиха цялото му тяло. Бе обзет от смъртна уплаха. В крайна сметка, това беше поредното решение, което трябваше да се вземе. Този път той щеше да го направи от името на всички. Трябваше просто да се подкрепи, да се оправдае и веднъж завинаги да пропъди страха от себе си. А и всъщност, какво толкова? Един детектив повече или по-малко!

Погледна златния часовник в джоба на жилетката си. Денис Гъндериън скоро щеше да отвори универсалния магазин. Ако побързаше да отиде сега, щеше да успее да говори с него, преди да се заеме с чиновниците си. Когато нае другите убийци, Куртсман не се консултира с партньорите си. Но парите тогава не бяха толкова много. Този път обаче трябваше да си ги разделят. Нямаше да похарчи петстотин от собствените си долари.

Погледна намръщено и отиде в кабинета на главния служител. Съобщи къде ще бъде, ако евентуално се случи нещо необичайно. Нещо непредвидено. Непредвидено! След което се запъти към най-големия и най-добрия магазин в града и към предстоящото изпитание — Гъндериън. Сред партньорите му той беше най-труден за убеждаване.

 

 

Спър едва бе успял да се измие, обръсне и да смени дрехите си със сини джинси и карирана риза, когато на вратата се почука. Беше Аби. Влезе и седна върху оправеното му легло. Погледна го изпод вежди и започна да говори, като хвърляше бегли погледи и гладеше небрежно покривката на леглото.

— След здравия сън очевидно си си оправил леглото много рано. Моето все още е неоправено — усмихна му се чаровно тя.

— Да — каза Спър, като закопчаваше колана си. После прикрепи кобура за крака си. Извади пистолета и завъртя барабана. Увери се, че в него има пет патрона, и щракна предпазителя.

— Закусила ли си? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не мога да ям. Притеснявах се за теб през цялата нощ. Не съм мигнала, но виждам, че е било напразно — с ръце на кръста Аби повтори: — Разбирам, че всичко е било напразно. Очевидно не си бил в опасност и дори не си бил ранен. Радвам се, че нашият „настойник“ е в чудесна форма! Китън също се тревожеше защо не се върна снощи. Каза, че имаш да свършиш някаква дребна работа.

— Да — рече Спър и се засмя. — Задължен съм ти. Просто не успях да приключа с работата и да се върна навреме тук, за да ви заведа на вечеря. Но събрах известна информация. Вече съм почти сигурен, че извършителите на убийствата получават сведения от града и имат подкрепа от човек тук. Сега ни остава само да открием кой е той и защо го прави.

— Да, разбира се, това е лесно. Трябва да обиколим само заведенията и да питаме всеки дали е убиец — Аби се разхождаше из стаята, взирайки се внимателно в Спър. — Значи няма да ми кажеш къде си бил нощес. Е, добре, прекрасно, това не е моя работа! Няма да те питам повече. Просто „работа, както обикновено“ — тя спря и седна на леглото. — Явно трябва да го забравя. И така, какво ще правим днес и с какво мога да ти помогна?

Спър се приближи до нея, повдигна я нежно и я целуна по устните. Прегърна я. Аби отвърна на целувката му и прегръщайки го, се овеси на врата му. В момента, в който се отдели от него, тя въздъхна и наведе глава към гърдите му.

— Ето, това наричам хубава сутрин. Сега вече не ме интересува особено какво ще правим през деня. Между другото, все повече огладнявам. Можем да занесем нещо и на Китън.

Внезапно Спър погледна към вратата и направи знак на Аби да мълчи. Сграбчи я за ръката и я придърпа към стената. После извади от багажа си някакво странно оръжие. Беше двуцевна пушка с десетинчова цев и с дръжка на пистолет. Освободи спусъка и насочи оръжието към вратата. Аби понечи да каже нещо, но той сложи предупредително пръст до устните си. Продължиха да чакат. На вратата се почука. Спър вдигна пушката и се стегна.

— Мистър Маккой, имам съобщение за вас — извика плътен мъжки глас.

— Моля? Един момент — каза Спър с ръка на устата, за да го заблуди, че не е до вратата.

Направи четири шумни крачки, сякаш се приближава до вратата. При последната тя се разтресе, пробита от три оловни куршума.

Пушката в ръцете на Спър моментално изгърмя, куршумите излетяха от цевите, широки дванайсет сантиметра в диаметър, и надупчиха вратата. Вик на ярост и болка се разнесе по коридора. Той не заглъхна и след като тътенът от изстрелите затихна. Спър видя как Аби запушва с ръце ушите си. Той се приближи безшумно към разцепената врата и надникна навън. На отсрещната страна в коридора видя проснато тяло. Човекът притискаше корема си. Между пръстите му, които все още държаха револвера, се стичаше кръв. Спър отвори вратата и огледа коридора в двете посоки. Нямаше жива душа. С пушката в ръце той коленичи до умиращия мъж.

— Кой ти плати?

Бледото лице на ранения трепна, очите му се свиха.

— Перфектен план беше. Трябваше да успее — прошепна той.

Спър го удари през лицето:

— Кой ти плати да ме убиеш?

— Кой? Никога няма да разбереш.

Лицето му се разкриви от болка, главата му клюмна настрани и се удари в дървения под. Чу се продължително предсмъртно хъркане.

Спър го наблюдава в продължение на няколко секунди. В дъното на коридора се отвориха врати. Той хвана Аби за ръката и двамата влязоха в стаята й. Набързо й каза какво да прави. Сложи на главата й малка шапка и я загърна с шал, после тя забърза надолу по стълбите.

След минута-две управителят на хотела почука на вратата на Аби. Спър отвори и му разказа подробно какво се бе случило. После нае още три стаи под три различни имена.

Спър разтриваше брадичката си. Зелените му очи напрегнато следяха управителя на хотела.

— Това е третият опит да ме убият. Искам да бъде последният. Ако някой, освен теб и мен, разбере къде съм отседнал в хотела, ще дойда направо при теб и ще те застрелям. Елементарен начин да остана жив. Ясно ли е какво точно искам от теб?

Управителят поклати плешивата си глава.

— Да, сър, и ни най-малко не те обвинявам. Но ще трябва да си платиш разбитата врата.

— Ще платя половината от цената. Останалото вземи от мъжа в коридора.

Преди да бяха свършили разговора, пристигна шерифът с още двама мъже. Той разпита за случилото се, претърси убития и нареди на двамата да свалят трупа през задните стълби.

Спър го чакаше в коридора.

— Още един, Маккой?

— Той стреля пръв, но не улучи. Просто имах късмет.

— Изглежда, напоследък не ви липсва късмет.

— По-добре да си късметлия, отколкото мъртвец, шерифе.

Аби потвърди пред шерифа разказаното от Спър.

— Изглежда, случаят е приключен, Маккой, но има още нещо. Ще трябва да платите вратата, ако управителят на хотела поиска, а също така и разноските по погребението на този убиец, ако никой не се заинтересува за тялото му в близките двайсет и четири часа.

— Страшно мило, шерифе.

Грамадният мъж направи кратка пауза.

— Ти си детектив, нали? Но за кого работиш?

— Това официален въпрос ли е, шерифе?

— Не, просто разсъждавам на глас. Тези опити за убийства сигурно са предизвикани от онзи процес и ровенето ти в историите за убийствата на групи, съпровождащи стадата. Ако откриеш някакви доказателства, трябва на всяка цена да ми кажеш. Помни, аз съм представител на закона тук.

— Вие ще сте първият човек, от когото ще поискам помощ, щом попадна на нещо, което наистина си струва. Можете да бъдете сигурен в това.

Шерифът повдигна леко шапката си в посока към Аби и се отдалечи надолу по коридора.

Управителят на хотела дотича по стълбите и подаде на Спър плик. Вътре бяха ключовете за новите им стаи. Той ги взе и хвана Китън за ръката.

— Време е да се преместим — каза той.

Качиха се на третия етаж, където Спър настани момичетата в новата им стая.

— Прекалено много хора ви видяха долу — рече той. — Не искам никой да знае къде сте.

Аби кимна. Изглеждаше претръпнала и успокоена. Щеше да се справи. Спър й съобщи, че през останалата част на деня ще бъде навън по работа.

— Няма да допусна да ми надупчат кожата. Тези приятелчета явно ме преследват. Ще ги затрудня колкото е възможно повече.

Аби се усмихна.

— Подремни и аз ще те събудя, за да закусиш. Вече имам двама затворници, за които трябва да се грижа.

Спър се засмя и й съобщи, че вече е уредил с управителя въпроса за храната. Ще им бъде донесена в стаите.

— А сега си почини — рече той. — Аби, трябва да се свършат няколко неща и смятам нощес да започна с първото. Ще ти разкажа за тях чак когато приключа.