Нора Робъртс
Честни предателства (4)

Глава четвърта

Вечерята с цялото семейство беше въпрос на възпитание. Сервираше се превъзходна храна с неизменна изисканост — всеки път като предишния, помисли си Келси, докато загребваше от празената супа. Не й се искаше да гледа на вечерите в дома на баща си като на задължение или дори още по-лошо, като на неприятно изпитание, но знаеше, че и двете са верни.

Филип водеше разговор на обичайните теми, но усмивката му беше неспокойна. Откакто Келси му каза за предстоящия си престой в „Трите върби“ не мислеше почти за нищо друго, освен за миналото. Смяташе за предателство спрямо Кендис мислите му до такава степен да бъдат обсебени от първата му жена, а нощите — неспокойни и смущавани от спомени за нея. И независимо, че постоянно си повтаряше колко нелогично, глупаво и слабохарактерно е от негова страна, все пак не успяваше напълно да прогони страха, че е загубил детето, което така упорито се бе борил да задържи.

Сега то бе станало жена. Достатъчно беше само да я погледне, за да го осъзнае. Но и достатъчно беше само да затвори очи, за да си спомни малкото момиченце. И вината.

Милисън изчака да сервират печеното пиле. Обикновено не обичаше да обсъжда неприятни въпроси на масата, но сега й се струваше, че този път няма избор.

— Утре заминаваш, разбрах.

— Да. — Келси отпи от чашата с вода и изгледа как малкото парченце лимон потъна и отново изплува нагоре. — Рано сутринта.

— Ами работата ти?

— Напуснах — с предизвикателно вдигане на веждите призна Келси. — Беше почти доброволен труд. Като се върна, ще потърся нещо в института Смитсън.

— Само да не се окаже трудно да намериш каквото и да е при тази трудова книжка с непрекъснатите ти постъпвания и напускания.

— Може.

— В Дружеството на историците винаги имат нужда от допълнителен чифт ръце — намеси се Кендис. — Ще те препоръчам.

— Благодаря ти, Кендис. — Вечната умиротворителка, помисли си Келси. — Ще си помисля по въпроса.

— Възможно е да те хване състезателна треска — намигна й Ченинг. — Да си купиш собствен кон и да се впуснеш в надбягванията.

— Едва ли ще бъде приемливо или разумно. — Милисън докосна устните си със салфетката. — На твоята възраст такива неща изглеждат вълнуващи и романтични, Ченинг, но Келси е достатъчно голяма, за да разбира по-добре.

— На мен ми звучи страхотно да се мотаеш из конюшните и да направиш някой и друг залог на хиподрума. — Той сви рамене и бързо се зае с вечерята. — Не бих имал нищо против да прекарам няколко седмици на воля в провинцията.

— Можеш да ми дойдеш на гости. Ще бъде забавно.

— Само за това ли мислиш? — Изгубила търпение, Милисън яростно пусна вилицата си. — Да се забавляваш? Не предполагаш ли какво причиняваш по този начин на баща си?

— Майко…

Но Милисън отхвърли възражението на Филип, като махна нетърпеливо.

— След всичката мъка и тревоги, които трябваше да изтърпим, достатъчно е тази жена само да помаха с пръст и Келси веднага тича при нея. Това е възмутително.

— Не ми е помахала с пръст. — Келси стисна юмруци под масата. Колко по-лесно щеше да бъде, ако вдигнеше скандал, помисли си тя. — Помоли ме и аз се съгласих. Съжалявам, ако това ти е неприятно, татко.

— Притеснявам се за теб, Келси.

— Мислех си… — заговори Кендис с надежда да пресече намесата на Милисън и да спаси поне отчасти положението. — Наистина ли е нужно да стоиш там? В края на краищата е само на час път с кола. Нещата могат да се уредят по-бавно, да ходиш от време на време за по някой уикенд. Погледна към Филип, за да прецени реакцията му, после окуражително се усмихна на Келси. — Струва ми се по-разумно.

— Ако е разумна, никога не би отишла там.

Келси успя да потисне въздишката при този коментар на баба си и се облегна назад.

— Да не би да съм сключила договор. Мога по всяко време да си тръгна. Искам да отида. — Последните думи бяха отправени към баща й. — Искам да разбера какъв човек е тя.

— Струва ми се съвсем естествено — обади се Ченинг, отхапвайки от пилето. — И аз да бях открил отдавна изгубена майка, която е била вътре, щях да постъпя точно така. Попита ли я какво е там? Хич не ми е ясно как я карат жените в затвора.

— Ченинг! — прошепна ужасена Кендис. — Трябва ли да си толкова груб?

— Просто съм любопитен. — Набоде нов идеално сварен картоф. — Обзалагам се, храната е мизерна.

Развеселена, Келси се засмя.

— Няма да пропусна да я попитам. Божичко, само ние с Ченинг ли не гледаме на тази история като на някаква семейна мелодрама? Би трябвало да сте доволни, че не се втурнах травматизирана при някой психиатър или не се захванах да прогонвам стреса си с евтино вино. Аз трябва да преценя нещата в случая и правя най-доброто, което мога.

— Мислиш само за себе си — изрече през стиснати устни Милисън.

— Да, така е. Мисля за себе си. — Стига ми толкова, реши Келси и стана от масата. — Може би ще ти е любопитно да разбереш, но тя намери само добри думи за теб — обърна се към баща си тя. — Няма никакъв коварен заговор, за да ме настройва срещу теб. А и нищо не би могло. — Приближи и се наведе да го целуне по бузата. — Благодаря за вечерята, Кендис. Наистина трябва да се прибирам и да довърша с багажа. Ченинг, ако си свободен през някой почивен ден, обади ми се. Лека нощ, бабо.

Излезе забързано навън и в мига, в който вратата се хлопна зад нея, дълбоко пое въздух. Усещане за свобода, помисли си Келси. И възнамеряваше да й се наслаждава.

 

 

Сутринта на вратата я посрещна Герти.

— Вече сте тук — грабна куфарите й тя, преди Келси да успее да възрази. — Мис Наоми е долу в конюшните. Не знаехме по кое време точно ще дойдете, затова ми каза да й се обадя, щом пристигнете.

— Не, не я притеснявай. Сигурно е заета. Нека аз взема тази. Много е тежка.

— Яка съм като вол — извърна се все така сияеща Герти. — Ще ви заведа горе в стаята ви. Вие само ме следвайте. — Наистина беше дребна и слаба, но без никакво усилие Герти се изкачи по стълбите, като не спираше да бъбри. — Всичко сме приготвили. Толкова е хубаво пак да имам работа. Мис Наоми изобщо не ме товари. Почти няма нужда от мен.

— Сигурна съм, че не е така.

— О, само за да й правя компания. Но иначе яде колкото птиче и почти всичко си прави сама, преди да успея да се погрижа. — Герти я поведе по просторен коридор, застлан с килим на избелели разцъфнали рози. — Понякога има и гости, но не е като едно време. Някога тук постоянно имаше народ и разни тържества. — Влезе през една врата и остави двата куфара върху елегантно легло с балдахин.

Стаята беше окъпана в светлина, която падаше през двойния еркерен прозорец с изглед към хълмовете, под чиито високи стъкла се виждаше градината. Наситените цветове и флоралните мотиви й придаваха изискан и европейски вид.

— Прекрасно е. — Келси се приближи до тоалетната масичка от черешово дърво, върху която имаше висока ваза с лалета. — Все едно да спиш в градината.

— На времето тук беше вашата стая. Е, тогава разбира се беше различно — цялата в розово и бяло… като бонбониера. — Герти прехапа устни, забелязвайки изненадания поглед на Келси. — Мис Наоми каза, ако не ви харесва, да се настаните в отсрещната стая.

— Тук е добре. — За момент изчака, неуверена дали няма да нахлуят някакви спонтанни спомени. Но изпитваше единствено любопитство.

— Банята ви е насам. — В старанието си да се хареса, Герти отвори друга врата. — Ако ви трябват още хавлии, само ми кажете. Или каквото и да е друго, ама каквото и да е. Ще отида да се обадя на мис Наоми.

— Не, недей — извърна се импулсивно от куфарите Келси. — Ще сляза надолу. Ще разопаковам по-късно.

— Аз ще го направя. Не се притеснявайте за това. Вървете там и разгледайте хубаво, после ще се върнете за обяд. Добре е да закопчаете сакото си, времето е хладно.

Келси потисна усмивката си.

— Добре. Ще се върна за обяд.

— Доведете и майка си. Има нужда да хапне.

— Ще й кажа. — Келси остави Герти да разопакова щастлива куфарите й.

Изкушаваше се да направи един бърз оглед на къщата, да надникне в стаите, да разгледа коридорите. Но това можеше да почака. Денят наистина все още носеше студения отпечатък на отминаващата зима, но пък грееше ярко слънце. А освен това, както се надяваше Келси, докато слизаше надолу, беше и многообещаващ.

Няма да започва посещението си с лов на духове. Разбира се, и това ще трябва да се свърши. Но все пак нищо няма да й навреди да се порадва на един безоблачен ден в провинцията, на аромата на първите смели пролетни цветя и трева във въздуха, на прекрасната гледка на хълмовете, на конете и небето над тях. Щеше да погледне на всичко това, поне за сега, като на кратка ваканция. Докато не си събра багажа, не осъзнаваше колко много има нужда да се махне от ограниченото пространство на апартамента, от незначителната работа, от досадното задължение отново да се учи да живее сама.

Пък и тук, помисли си тя, доловила натрапчивата миризма на коне, има нещо ново, което би могла да научи, в крайна сметка. Не знае нищо за света на конните надбягвания — нищо за хората и съвсем малко за конете, които съставляват този свят.

Ще се учи и ще открива нови неща. Струваше й се, че колкото повече успее да научи, толкова по-добре ще разбере майка си.

Както и преди, в конюшните цареше оживление — развеждаха се и се къпеха коне, мъже и жени се разхождаха с различни амуниции или бутаха ръчни колички. Келси не обърна внимание на отправяните й крадешком или съвсем открито погледи и влезе вътре.

В първото отделение възрастен коняр превързваше крака на една кобила. Келси колебливо спря, когато той я стрелна с поглед. Очите му бяха засенчени под козирката на шапката, а лицето му бе невероятно старо и сбръчкано като забравена на слънце кожа.

— Извинете, търся госпожа Чадуик.

— Порасна значи, а? — Мъжът премести топчето тютюн, издуло бузата му. Чух, че си се върнала. Ето сега, сладурче, потърпи малко.

На Келси й трябваше известно време, докато осъзнае, че последната реплика е предназначена за кобилата, а не за нея.

— Има ли му нещо — попита тя. — На кончето, искам да кажа.

— Само малко го е навехнала. Стара е вече, но още й се тича. Спомняш си всички минали годинки, нали момичето ми? Спечели първото и последното си бягане, а и много още между тях. На двайс’пет е. Беше пъргава млада кобилка, когато я видя последния път. — Почти беззъбата му усмивка засия насреща й. — Май не помниш нито нея, нито мен. Аз съм Богс. Качих те на първото ти пони. Да не си забравила да яздиш?

— Не. Мога да яздя — Келси посегна с ръка и помилва старата кобила по бузата. — Как й е името?

— Красавицата на панаира. Но аз й викам Красавичката.

Кобилата изпръхтя и кротките й кафяви очи се вгледаха настойчиво в Келси.

— Прекалено стара е, за да бяга вече — прошепна тя.

— И да ражда. Красавичката е в пенсия, но още се има за девойче и продължава да се надява. Ако сега донеса седло, веднага ще наостри уши.

— Значи още става за яздене?

— С подходящ ездач. Майка ти е в родилното, ей там зад гърба ти, в ляво. Голям урожай е тая нощ.

— О, благодаря…

— Богс. Добре дошла у дома. — Той отново се извърна и продължи нежно да разтрива с напуканите си и мазолести ръце краката на кобилата. — Другия път, като идваш насам, по-добре си обуй ботуши.

— Да — погледна смутено меките си италиански обувки без ток Келси. — Прав си.

Продължи през конюшнята и като погледна бързо през рамо, спря пред отделението на Ведрина. Беше възнаградена с приветливо пръхтене и потъркване с муцуна. Щом излезе вън, не й бяха нужни указанията на Богс. Около пристройките вляво имаше достатъчно движение, за да я упъти и без тях.

Видя Гейб и за момент я обзе противоречиво чувство кой изглежда по-величествен — самият той или изправеният на задните си крака червеникав жребец, който се опитваше да обуздае. Беше застанал откъм главата на коня, здраво забил токовете на ботушите си в земята, напрегнал всички мускули и продължаваше да дърпа юздите, докато жребецът се теглеше и цвилеше.

Отметнал назад глава с развети от вятъра коси, Гейб се разсмя.

— Нервен си, а? Хич не те упреквам. Нищо не може да раздвижи така кръвта като женска, готова за секс. Здрасти, Келси. — Продължи да държи жребеца, без да се оглежда наоколо. Беше усетил присъствието й. Струваше му се дори, че почти надушваше миризмата й, също както жребецът надушва кобилата. — Пристигаш точно на време за голямото събитие. Не си много срамежлива, нали?

— Не, не съм.

— Добре. Наоми е вътре с кобилата. „Лангшот“ и „Трите върби“ се канят да създадат нов шампион.

Келси възхитено се вгледа в коня. Около него се бяха наредили част от гледачите, за да помогнат на Гейб да го удържи да не се втурне вътре. Наистина изглеждаше великолепен, с лъснала вече от пот кожа, искряща като огън, с пламнал поглед и издути мускули.

— Значи ще го пуснете при някоя нещастна, нищо неподозираща кобила?

Гейб се усмихна.

— Ще ни бъде благодарна, повярвай ми.

— Сигурно ще бъде ужасена — възрази Келси и бързо влезе в помещението. Видя майка си и Моузес да успокояват кобилата — изглеждаше не по-малко нетърпелива от жребеца да се заеме с делото. И тя беше червеникава и великолепна, колкото избрания партньор. Макар завързана и с наметнато върху шията й дебело платнище от кожа и коноп, изглеждаше невероятно горда и наперена.

— Келси! — С изцапано и запотено лице Наоми прокара ръка по челото си. — Герти трябваше да ми съобщи, когато пристигнеш.

— Казах й да не се притеснява. Преча ли?

— Не… — Наоми хвърли неуверен поглед към Моузес. — Но тук положението ще стане доста горещо. И доста недвусмислено.

— И аз знам нещичко за секса — иронично отвърна Келси.

— Остани тогава — намеси се Моузес — и ще научиш повече. Готова е — обърна се той към един от гледачите.

— Стой далече от пътеката — предупреди дъщеря си Наоми. — Не е като да прекараш един час в местния мотел.

Усещаше миризмата на секс. Когато Гейб и останалите въведоха жребеца в помещението, въздухът сякаш се пропи с нея. Остра, силна, първична. Кобилата изцвили в знак на протест или приветствие и жребецът й отвърна със звук, който накара нещо в стомаха на Келси да се стегне.

Даваха се разпореждания, движенията бяха бързи. С мощен скок жребецът се вдигна назад и възседна кобилата. Отворила широко очи, Келси наблюдаваше как Моузес влиза вътре и му оказва помощ в най-техническата част от съвкуплението. После дъхът й спря, защото едва сега осъзна защо кобилата е наметната с коженото платнище. Без него жребецът със сигурност щеше да разкъса кожата й. Притискаше се безумно, изпълнен от неудържимата си и някак човешка нужда.

Обладаваше я мощно и безкомпромисно. Тя го приемаше с неспокоен поглед и на Келси й се стори почти сигурен израз на наслада.

Без да осъзнава, тя се приближи, завладяна от трескавата страст на свързването им. Сърцето й биеше ускорено, кръвта й се разгорещи. Бързо и рязко нарастващата възбуда я зашемети.

Усети, че поглежда към Гейб. По лицето му се стичаше пот. Мускулите му изпъкваха под ризата. А очите му не я изпускаха. Беше потресаващо да види собствената си примитивна и неочаквана реакция, отразена в тях като в огледало. Остана изумена от проблесналата в мисълта й картина: обладават я по същия начин като кобилата — трескаво, грубо и безразсъдно.

Усмихна й се с лениво — едновременно арогантно и очарователно — движение на устните. Усмихваше се, помисли си Келси, сякаш съвсем точно знае за какво си мисли тя. Сякаш иска да си мисли точно за това.

— Невероятно, нали? — пристъпи до нея Наоми. Беше вече третата кобила, която заплождаха тази сутрин и цялото тяло я болеше от усилието. — Толкова зор за задоволяване на най-елементарните нужди.

— Не я ли… — прокашля се Келси. — Не я ли боли?

— Съмнявам се дали забелязва, дори и да я боли. — Наоми извади обикновена синя кърпа от задния си джоб и попи потта по лицето си. — Някои жребци оплождат като срамежливи или изкусни любовници. — После шеговито се усмихна към запъхтените коне. — В тялото на този обаче няма и капчица свян. Той е истински звяр. Но коя жена не мечтае за такъв звяр от време на време? — Погледът й стрелна Моузес.

Напрегни си ума, помисли си Келси, докато пулсът й подскачаше. Много по-добре или поне по-безобидно щеше да е, ако погледне нещата откъм прозаичната им страна.

— Как избирате кой жребец за коя кобила да бъде?

— Според родословието, наклонностите, перспективите, та дори по цвета. Изработваме генетични таблици. После стискаш палци да се получи. Божичко, ще прозвучи банално, но бих изпушила една цигара. Хайде да излезем на въздух. Тук почти приключват.

Като излязоха отвън, Наоми извади парче дъвка от джоба си.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Жалък заместител на тютюна — леко въздъхна тя, докато пъхаше дъвката в устата си. — Но повечето заместители винаги са жалки. — Отметна глава назад и се вгледа по-внимателно в дъщеря си. — Изглеждаш уморена, Келси. Безсънна нощ?

— Нещо такова.

Наоми отново въздъхна. Някога дъщеря й бе толкова откровена с нея, истински извор на новини и въпроси. Но тези дни, както и толкова други, бяха останали в миналото.

— Кажи ми, ако предпочиташ да не се меся, но ми се ще да попитам дали Филип беше против посещението ти.

— По-правилно е да се каже, че беше засегнат от решението ми да приема поканата ти.

— Разбирам. — Наоми сведе поглед към земята и поклати глава. — Предложих ти аз да поговоря с него и да се опитам да го успокоя, но сигурно това само още повече щеше да влоши положението.

— Така е наистина.

— Добре тогава. Нека няколко седмици да е неспокоен. — Когато отново вдигна глава, очите й гледаха уверено. По дяволите, заслужава го — един кратък месец за толкова много години. Ще го преживее. Няма да умра само защото толкова много хора предпочитат да е така. — Вдигна поглед, когато Гейб изведе запотения жребец. Усмивката й отново разцъфна и лицето й стана по-нежно. — Е, мислиш ли, че ще има резултат от сливането на предприятията?

— Ако не стане, няма да е защото не сме опитали. — Потупа жребеца по шията, преди да предаде юздите на един от конярите. — Първият от многото, надявам се. Е, Келси, получи интересно въведение в живота на конефермата. Ако в началото на следващата година още си тук, ще видиш резултата от днешната любовна среща.

— Доста слабо определение на случилото се вътре. Стори ми се, че не й се дава особено голям избор.

— Нито пък на него — усмихна се и извади цигара Гейб. — Този вид примитивно привличане не позволява право на избор. Моузес ще ми съобщи дали се налага да повторим изпълнението — обърна се той към Наоми, — но имам предчувствие, че няма.

— Щях да се обзаложа, но в този случай предпочитам да се съглася с твоето предчувствие. Извинете ме само за момент — искам да видя как е кобилата.

Келси се загледа как подсушават жребеца.

— Не трябва ли да стоиш при него, да се хвалите един на друг или да му дадеш да си дръпне от цигарата?

— Престанах да се хваля със сексуалния си живот още в гимназията. Аз ли те притеснявам, Келси, или е просто от обстановката?

— Нито едното, нито другото. — Да, наистина усеща нещо в присъствието му, помисли си тя. Но това си е неин проблем. — Значи ти си собственик на съседната ферма? На „Лонгшот“?

— Точно така.

— Възхищавах се на къщата ти от пътя. Доста по-нетрадиционна е от останалите в околността.

— Такъв съм и аз. Благородническият замък „Кейп код“, който се издигаше на хълма, когато фермата премина в мои ръце, никак не ми подхождаше. Затова го сринах. — Издуха облаче дим и продължи: — Трябва да ми дойдеш на гости и да разгледаш.

— Ще ми бъде приятно, но смятам първо да се отдам на разглеждането на „Трите върби“.

— Няма да намериш по-добро предприятие по целия източен бряг. Ако не броим моето. — Изсумтяването зад гърба му го накара да се обърне. — Разбира се, щях да съм най-добрият в страната, ако успея да съблазня господин Уайтри. Давам двойно повече от това, което тя ти плаща, Моузес.

— Задръж си парите, момче. Купи си някой нов модерен костюм. — Моузес предаде кобилата на едно от момчетата, за да я изтърка. — Собствениците като теб са ден до пладне.

— Така казваше и преди пет години.

— Така казвам и сега. Дай една цигара.

— Корав залък си ти — подчини се Гейб.

— Ъха — пъхна цигарата за по-късно в джоба си Моузес. — Оня твой коняр със счупения нос — миришеше ми на джин.

Веселата усмивка на Гейб се стопи и очите му се присвиха.

— Ще се погрижа.

— Кажи на главния си треньор да се погрижи — рязко отвърна Моузес. — Това е негова работа.

— Конете са мои — поправи го Гейб. — Извинете ме. — Обърна се кръгом и се насочи към камиона, където товареха жребеца.

— Тоя никога няма да се научи — измърмори Моузес.

— При Гейб йерархията не важи. — Наблюдавайки го как се приближава към коняря, Наоми поклати глава. — Трябваше да кажеш на треньора му, Моузес.

— Да не би аз да трябва да казвам на Джемисън какво става под носа му.

— Ей — вдигна ръка Келси, — ще ми кажете ли какво става?

— Гейб току-що уволни един от конярите си — отвърна й Наоми.

— Просто така?

— Човек не пие, когато работи — изрече през стиснати зъби Моузес, когато до тях достигна разяреният глас на коняря. — Собствениците трябва да стоят настрана от работата в конюшните.

— Защо? — попита Келси.

— Защото са собственици — поклати глава и тръгна към обора той.

— Дори за момент не скучаем тук. — Наоми докосна рамото на Келси. — Не искаш ли да… по дяволите!

— Какво? — Келси вдигна поглед навреме, за да види как конярят замахва към Гейб, който успя да се измъкне веднъж, после втори път, гъвкав като сянка.

Не отвърна на нападението, макар инстинктът му да се обади — онази негова мрачна страна, непрекъснато опитваща се да изскочи изпод цивилизованата маска, която си бе надянал. Конярят беше жалък и на половината по-нисък от него. Ала най-лошото беше друго — Моузес трябваше да му казва, че за конете му се грижи пияница.

— Връщай се и си събери нещата, Липски — повтори той с ледено спокойствие, докато конярят стоеше със стиснати юмруци. — Приключваш с „Лонгшот“.

— Кой си ти да ми казваш, че приключвам? — прокара ръка през устата си Липски. Не беше достатъчно пиян все още. Бе пийнал достатъчно от джина в шишенцето си, за да се почувства висок. И важен. — Знам за конете повече, отколкото ти някога ще научиш. Извади късмет на времето, Слейтър. Спечели само с късмет и измама и всички го знаят. Както знаят, че твоят старец е един поркан нещастник.

Просветналите в погледа на Гейб пламъци накараха конярите да отстъпят назад. По негласно споразумение те мълчаливо оформиха кръг около тях. Смятаха, че е дошъл моментът за развлечение.

— Значи познаваш баща ми, а Липски? Не се учудвам. Спокойно можеш да го потърсиш да пийнете заедно. Но междувременно си прибери нещата и си вземи полагащата ти се надница. Уволнен си.

— Джемисън ме е наел. Десет години съм работил във фермата на Кънингам и ще съм още там, когато ги се върнеш при рулетките и картите си.

Над главата на Липски Гейб забеляза как двама от конярите се споглеждат. Така значи, помисли си той, всички карти са разкрити. По-късно ще се оправи и с тях, но сега трябва да приключи с първата ръка.

— Фермата не е на Кънингам и за теб няма място в „Лонгшот“. Може и Джемисън да те е наел, Липски, но аз ги подписвам чековете. Не давам пари за пияници. Само ако те видя около някой от конете ми, обещавам ти, няма да се разправяш с Джемисън.

Обърна се и погледна право в Келси. И тя, като конярите, наблюдаваше представлението. За момент, преди да зърне проблясването на слънцето върху стомана, си помисли, че би предпочела изпълнените с хладно пренебрежение очи на Гейб да не са насочени към нея.

Викът заседна в гърлото й, но Гейб вече се бе извърнал с лице към острието. Първият удар леко се плъзна по ръката му, вместо да се забие в гърба му. Видът и миризмата на кръв накараха конярите бързо да изоставят безгрижното си поведение.

— Стойте назад — нареди Гейб, без да обръща внимание на болката в ръката си. Грешка беше от негова страна, че не прецени правилно, докъде може да стигне човек, който е пил. — Искаш да си премерим силите ли, Липски? — Тялото му вече бе стегнато, готово. Когато не можеш да избегнеш битката, хвърляш се и изиграваш възможностите си. — Е, ножа ще ти трябва. Хайде, давай.

Острието потрепери в ръката на Липски. За момент той не можа да си спомни как и откъде се бе появило.

Сякаш някой бе пъхнал дръжката в ръката му. Но вече беше тук и първата кръв бе пролята. Гордостта, подкрепяна от джина, не му позволяваше да се откаже.

Приклекна, замахна и започна да обикаля в кръг.

— Трябва да направим нещо. — Келси усещаше в гърлото си ужаса с вкус на ръждив метал. — Да извикаме полиция.

— Не, без полиция. — Пребледняла като свещ, Наоми здраво притискаше ръце към тялото си. — Без полиция.

— Но все нещо трябва. Мили Боже! — Виждаше как острието просветва и се разминава на сантиметри от тялото на Гейб. Никой не помръдваше, освен двамата мъже в центъра на кръга, после жребецът започна да се мята в камиона, отново възбуден от миризмата на кръв и насилие.

Преди да успее да размисли, Келси грабна някаква вила, подпряна на стената на обора. Не искаше да се замисля какво могат да причинят зъбите й, затова просто я грабна и се затича напред, но в миг се закова на място, защото ножът отново проблесна. Описвайки дъга, той полетя свободно, докато Липски се стоварваше на земята.

Не видя удара. Гейб сякаш изобщо не беше помръднал. А ето че сега стоеше надвесен над коняря с леден поглед и безизразно като камък лице.

— Кажи на Джемисън къде ще отседнеш. Ще ти изпрати нещата и парите. — Без никакво усилие издърпа Липски, като го хвана за врата. Стомахът му се стегна от тежката миризма на джин и кръв, от горчивите спомени. — Да не съм те хванал още веднъж наоколо, иначе може и да забравя, че сега съм джентълмен и да те смачкам. — Блъсна обратно замаяния коняр и се обърна към хората си. — Оставете го на шосето. От там да се маха сам.

— Да, сър. Да, господин Слейтър — засуетиха се те, впечатлени като момчета след някое училищно сбиване и помъкнаха Липски, за да го натоварят на камиона.

— Извинявай, Наоми — отметна с небрежен жест косата от очите си Гейб. Трябваше да изчакам с уволнението, докато се приберем в „Лонгшот“.

Цялата трепереше, а мразеше това.

— Тогава щях да изпусна представлението. — Опита се да се усмихне и се приближи към него. По ръката му се стичаше кръв. — Ела вкъщи. Ще почистя раната ти.

— Сега е мой ред да кажа, че това е просто драскотина — сведе поглед надолу той и остана доволен, защото наистина не беше нещо повече, независимо колко неприятно кървеше. — Но трябва да съм глупак, за да се откажа от грижите на две толкова красиви жени. — Едва тогава погледна към Келси. Тя продължаваше да стиска вилата с побелели от усилието пръсти. Бузите й пламтяха от решимост, а очите й бяха изпълнени с изумление. — Вече можеш да я оставиш — внимателно я пое той. — Но оценявам намерението ти.

Коленете й се разтрепериха и тя се опита да ги успокои.

— И ще го оставиш просто да си отиде?

— Какво друго?

— Обикновено хората арестуват при опит за убийство. — Извърна се обратно към майка си и забеляза ироничната усмивка на устните й. — Така ли се уреждат нещата тук?

— Ще трябва да попиташ Моузес — отвърна Наоми. — Той се занимава с уволненията в „Трите върби“. — После извади кърпата от джоба си и попи кръвта по ръката на Гейб. — Съжалявам, но нямам фуста, която да разкъсам заради теб.

— И аз.

— Дръж така и натискай здраво — инструктира го Наоми. — Нека отидем вкъщи да го превържем.

Поеха нагоре и Гейб забави крачка, за да може Келси да ги настигне. Извърна лице към нея и се усмихна.

— Добре дошла у дома, Келси.