Нора Робъртс
Честни предателства (24)

Глава двадесет и четвърта

Рино носеше тъмносив костюм и червеникавокафява вратовръзка. Меките му италиански ботуши блестяха като огледало. Слабата като върлина жена, хванала го под ръка, беше с една глава по-висока от него и изкусно изрисуваното й лице бе извърнато към камерите.

Съзнаваше, че е изтъркано клише ниските мъже да доказват своята мъжественост, като се хващат с високи и екстравагантни жени. Но пет пари не даваше. Точно сега наистина имаше нужда от нещо, за да докаже своята мъжественост, своята значимост. Превръзката на ръката му напълно съответстваше на копринената му вратовръзка. Знаеше, че те ще бъдат единствената коприна, която ще носи в днешния ден.

Усмихна се и се изпъчи пред камерите, жаден за внимание, не по-малко от жената, позираща до него. Под външното перчене, под бързите и наперени отговори за следващото му състезание и следващия му сезон, цялото му същество представляваше кълбо от нерви и болка.

Наблюдаваше как жокеите крачат по манежа и знаеше съвсем точно какво изпитва и какво мисли всеки от тях. Концентрацията и малките игри на ума, за да се задържи нивото на адреналина.

Само един ще победи, но останалите имат възможност да докажат качествата си по време на състезанието. Някои ще се върнат за друго състезание, през друга година. Други ще се откажат — повече килограми, загуба на интерес, някое падане. Може да се насочат другаде и да предпочетат второкласни победи вместо първокласни загуби. Най-добрите ще се задържат известно време, ще забогатеят, ще си спечелят привърженици, като избягват или превъзмогват счупените кости и тежките падания.

Посредствените ще се местят от хиподрум на хиподрум, ще преследват треньорите и ще притискат агентите, после ще изчезнат, за да се появят отново като коняри или прислужници, като помощник-треньори в някоя малка ферма.

Но сега нищо такова не се забелязваше. Сега те бяха бойци, войници, актьори, с напрегнати и присвити очи зад пластмасовите очила, със стегнати и подвижни тела без нито един излишен грам под копринените екипи, с крака, стегнати във фини меки ботуши. Шлемовете бяха нагласени под сукнените колежански шапчици, картончетата със стартовите номера — закачени с ластик на ръкава.

Някои са станали още в зори, за да тренират лично партньорите си. Други са спали до късно, а отношенията им с конете бяха чисто делови и без влагане на чувства. Страхът от кантара вероятно е държал повечето от тях далеч от всякаква храна и ги е изкушил да прекарат още някой час в потене в сауната.

Сега вече бяха претеглени и готови. Рино ги наблюдаваше с болезнена завист и мъка.

Той трябваше да е един от тези, които изслушваха със съсредоточен вид последните указания на треньорите. Той трябваше да е този, който обира похвалите, възхищението и надеждите на собствениците.

Той трябваше да препуска по пистата, стиснал камшик между зъбите.

Най-ужасните му страхове бяха свързани с мисълта, че никога няма да го направи отново.

С усилие пристъпи напред като бързо надяна самоуверената усмивка на лицето си.

— Мис Наоми.

— Рино. — Наоми автоматично посегна и го потупа по рамото. — Изглеждаш страхотно.

— Предпочитам да бях с вашите цветове.

— Скоро и това ще стане. — После хвърли поглед към жената, която беше оставил с няколко репортери.

— Хубаво момиче. Струва ми се позната отнякъде.

— Сигурно сте я виждали в няколко реклами. Най-вече за шампоани и пасти за зъби. Опитва се да пробие в киното. — Извърна се от приятелката си и насочи поглед към жребеца. — Няма да ви посрами, мис Наоми.

— Да, знам, че ще се справи.

— Точно мъжа, когото исках да видя — приближи се Келси. — Надявах се да разполагаш с малко свободно време през следващите седмици, за да видиш пак моята питомка, Рино. Чест има нужда от ездач, който да я научи на най-доброто.

Стомахът му болезнено се присви.

— Разбира се. Разбира се, че ще я видя. Сега разполагам с колкото време искате. Ще ида да пожелая успех на Джой.

— Нещо лошо ли казах? — тихо попита Келси, след като той бързо се отдалечи.

— Не знам. — Наоми разсеяно се взираше в Моузес.

— Вероятно и той е напрегнат като всички ни.

— Сигурно си права. Ще отида да пожелая късмет на Гейб. Ще се видим в ложата.

 

 

— Впиши ме в историята, Джой — ръкува се с жокея си Гейб.

Джой раздвижи пръсти и кокалчетата му изпукаха.

— Ще го направя, господин Слейтър.

— Ще го задържаш, както ти казах — намеси се Джемисън. — Не искам да излиза напред преди правата. Тук не се борим за рекорд. Борим се само за победа.

— Ние двамата с Двойно можем да ви осигурим и двете. — Усмихна се и поздрави Рино, който се приближи до тях. — Намери си място на първия ред, приятел. И приготви малко от онова хубаво шампанско, което обичаш.

— Точно така ще направя. — Рино продължи да се усмихва, докато кимаше към Гейб. — Желая ви късмет днес, господин Слейтър. Имате кон, какъвто се ражда веднъж на един милион. — Ръката в джоба му се изпоти. — Иска ми се да имам възможност и аз да се кача някой ден на него.

— Ще говорим пак, когато си сто процента готов.

— Човек се разглезва, като язди коне от такава класа, каквито яздех аз през последните една-две години. — Погледът му се впери в Джемисън. — Нали така става, Джейми? Разглезваме се.

— Ти можеш да кажеш, Рино. — Джемисън продължи да държи юздата на Двойно.

— Преди две години спечелих бягането в Белмонт за вас, нали помниш? Всички казаха, че е изненада — начинаещ жокей и застаряващ жребец. Но истината беше, че това бе моят ден. Моят кон и моето състезание. — Пръстите на ръката му непрекъснато се разтваряха и свиваха, разтваряха и свиваха вътре в джоба. — Но хората забравят. Забравят всички състезания и всички победи. Само Дербито се помни. Само Дербито може да те изведе на върха. — Ръката му трепереше, когато я извади и потупа жребеца по врата. — Е, ти вече спечели Дербито и дори нещо повече — засмя се пресилено той. — Дали ще спечелиш или загубиш, никой няма да забрави това състезание в Белмонт. Така че го спечели. Направи големия удар.

— Ездачи, но местата!

При повикването Рино отстъпи назад. Лицето му беше пребледняло и блеснало от пот. Извърна се бързо и се отдалечи, Келси го дръпна за рамото, докато минаваше покрай нея.

— Рино?

— Извинявай — успя само да каже той, после я отблъсна и се втурна извън манежа.

— Жокеи — каза Джемисън и повдигна Джой върху седлото. — Много са чувствителни.

— Изглеждаше зле — измърмори Келси, но нямаше време да се притеснява за него, нямаше време дори да се замисля. Обеща си след състезанието да се опита да го открие и да види дали няма начин да му помогне. Но сега беше часът на Гейб. Нямаше намерение да го разваля. — Независимо, че тази сутрин се измъкна без мен, ще ти пожелая късмет.

— Трябваше да те избутам с тояга от леглото, за да станеш толкова рано. — А и искаше да е сам тази сутрин, за да се огледа за баща си. Но не го забеляза никъде. Вече поуспокоен, Гейб отметна глава назад, за да я разгледа. Косата й беше закрепена под бяла сламена шапка, а широката й периферия беше кокетно накривена към едното око. Върху късата прилепнала червена рокля носеше бяло сако до талията. Подаръкът му галопираше върху гърдите й. — Сега, като виждам колко добре са ти се отразили няколко часа допълнителен сън, съм доволен, че нямах тояга под ръка.

— Много хитро се опитваш да се измъкнеш, Слейтър.

— И аз така си помислих — придърпа я към себе си той. — Облякла си моите цветове.

— Днес това са единствените цветове, които заслужават да бъдат носени. — Келси притисна ръка към сърцето си, докато крачеха към ложата му. — Защо не си нервен?

— Нервите няма да променят нищо.

— Кажи го на стомаха ми — измърмори под носа си тя и бръкна в чантата за бинокъла. — Започвам да си мисля, че го искам повече и от теб.

— Не, не е възможно.

Задържа ръката си върху нейната, докато въвеждаха конете във вратите.

Залаганията бяха прекратени, прозорците на гишетата спуснати. Над тях небето блестеше с възхитителния син цвят на лятото. Овалната писта — старателно подготвеният терен от миля и половина — днес беше бърза. Тълпата, изпълнила трибуните, стоеше изправена на крака и над главите им се носеше едно постоянно жужене, нарушавано от виковете и поздравленията.

Човек лесно можеше да забрави огромните му размери. За тези, които наблюдаваха състезанието само на телевизионния екран, всичко изглеждаше много по-малко и достъпно, отколкото беше в действителност.

За Гейб тази действителност, благодарение на амбицията, благодарение на късмета и на постоянната му вътрешна нужда, се превърна в негов свят. А сега целият му труд, всички разочарования, победи и надежди се свеждаха до това единствено бягане. До този единствен кон.

Наблюдаваше как Двойно влиза във вратата и си спомни нощта, когато се бе родил; тежкото дишане на измъчената кобила, вятърът духаше и блъскаше по стените на конюшнята; снегът и суграшицата се сипеха навън и след безкрайно чакане кобилата най-после се изправи и започна да ражда.

После първата поява, тези невероятно слаби крачета, които се опитват да се освободят сред бликналата кръв. И викът на кобилата, толкова човешки, възвестил последния напън на раждането.

Малкото мокро същество лежеше върху изпоцапаната слама и поемаше първите глътки въздух, които щяха да отведат Двойно или нищо от утробата на Храброст до стартовата врата в Белмонт Парк, Лонг Айлънд.

А сега, три години по-късно, Гейб отново си спомни вълнението, което го бе пронизало като светкавица, когато погледна в очите на кончето.

— Обичам този кон.

Осъзна, че говори на глас едва когато Келси стисна ръката му.

— Знам.

Вратите се отвориха с метален трясък. Почти незабавно от тълпата се отрони въздишка, тъй като Двойно рязко се отклони надясно от заемания шести коридор и почти свали ездача си. Каквото и да го беше подплашило, той се озова зад стената от препускащи коне, а жокеят му се мъчеше да запази равновесие.

В един-единствен кратък миг всички указания на Джемисън как да пробяга трасето се оказаха напълно безполезни. Сега едничката цел на Джой беше отново да върне Двойно или нищо на пистата в Белмонт.

Трябваше мигновено да вземе решение дали да си пробие път пред групата, или да я заобиколи. Ездач и кон политнаха заедно напред в атака, която — в зависимост от изхода — би могла да се сметне едновременно за безразсъдно смела или глупава. Сякаш разбираше какво трябва да стори, жребецът започна да си пробива път.

Напредваше през групата, поглъщайки разстоянието с безумна скорост. След първата обиколка той беше на една дължина зад водача и продължаваше да напредва.

От мястото си в ложата, Гейб не откъсваше очи от бинокъла. Следеше само един кон. Почти беше забравил самото състезание, останало в сянката на заслепилото го възхищение. Тук виждаше нещо повече от красива гледка. Виждаше дързост. Победа или загуба — той никога няма да забрави това.

Половината миля бе измината точно за четиридесет и шест секунди с Двойно и водачът далеч пред основната група. Тълпата зарева с френетични викове. Но Гейб чуваше единствено гласа на Келси до себе си, която тихо шепнеше окуражителни слова. Все едно бяха само двамата, застанали ръка в ръка и наблюдаваха един-единствен кон.

На завоя на отсрещната страна Двойно предприе атака и се опита да вземе предимство в момента, в който излизаха на финалната права. Именно тук, в този труден и спиращ дъха последен етап, пистата Белмонт изпитваше храбростта на всеки. Жребецът от Кентъки събра последни сили и атакува отзад, като се спусна подобно на стрела след водачите.

Но беше твърде късно. Онова, което се бе родило с жребеца от „Лонгшот“ в онази ветровита зимна нощ и което Гейб видя още в първите невероятни мигове живот, сега го пришпорваше по-бързо и от камшика, който плющеше над гърба му.

С цялото си сърце и цялата си гордост той пресече лентата с две дължини преднина, за да спечели купата в Белмонт и Тройната корона.

За момент Гейб остана загледан пред себе си. Надигналите се у него чувства бяха прекалено силни, прекалено бурни, за да изразят само радостта от победата. Там беше неговият кон — сега вече подтичваше в лек галоп с изправен върху стремената му ездач. Там беше неговата мечта, покрита с пот, прах и слава. Каквото и да се случи, никой вече не е в състояние да отнеме на него и на великолепния му кон този невероятен миг.

— Страхотен кон — най-после изрече с дрезгав глас. Сведе замаян поглед към Келси и видя, че страните й са мокри от сълзи. — Този кон е страхотен.

— Да. — Сълзите продължаваха да се стичат, но отвътре вече се надигаше неудържим смях. Вдигна ръце и ги обви около врата на Гейб. — Честито, Гейб. Успя.

— Мили Боже! — Никакви усилия да се овладее не можеха да удържат широката щастлива усмивка, която разцъфтя на лицето му. — Мили Боже, успяхме! — Вдигна я и я завъртя, без да обръща внимание на камерите. А тя продължаваше да се смее, дори когато покри устните й със своите.

 

 

В стаята си само на около сто и петдесет километра от тях, Рич се взираше в екрана на телевизора. Не беше отишъл в Ню Йорк. При това, което очакваше да се случи, беше по-разумно и безопасно да стои настрана.

Поклати глава, докато камерата превключи от победилия жребец към неговия собственик.

— Порадвай се, докато още можеш, момче — каза и вдигна насреща му чашата с дванадесетгодишен скоч. Устните му се разтеглиха в самодоволна усмивка, загледан в целувката, ознаменуваща победата, докато задъханият глас на коментатора обясняваше, че това са Гейбриъл Слейтър и Келси Байдън, двама твърде приятелски настроени съперници.

Рич се облегна и зачака да отмине първоначалната суматоха. Жребецът ще трябва да бъде отведен за проба от слюнката, както става след всяко състезание. А след това, помисли си Рич, след това Гейб няма да се усмихва толкова щастливо. Така дори е още по-добре, каза си той. Дори е още по-добре да ти отнемат наградата, която вече си смятал за своя.

Нещата се подреждаха идеално. Благодарение на хубавото малко момиченце на Наоми. Ако не беше пристигнала в конюшнята онази вечер, за да осуети замисъла им за жребеца, той никога повече нямаше да бяга.

Но ето че бяга и победи. И сега, само след няколко минути, ще гръмне смайващата вест, че в кръвта на Двойно или нищо има забранени вещества.

Гейб не само ще загуби, но и ще бъде изложен на публичен скандал, присмех и позор.

Вече готов за собствения си триумф, Рич надигна чашата. Скочът се разля от потрепването на ръката му, когато започна официалното съобщение.

Девет. Пет. Две.

Изумлението не му позволи да чуе монотонното изреждане на сумите, приходите и наградния фонд. Изстена, докато екранът се изпълваше с образите на коня и ездача му, обсипани с бели карамфили. Видя Гейб, собственически преметнал ръка през рамото на Келси, как поздравява жокея и после как се навежда и разчувстван като каубой от филмите, целува запотения жребец.

Чашата му се стовари върху екрана и двете стъкла се пръснаха. Въздухът се изпълни със силна миризма на алкохол, а той скочи от мястото си. В продължение на цяла минута Рич просто подлудя — риташе и удряше телевизора, докато ръцете му почервеняха и той го избута от масата. Единственото му желание беше да го унищожи, да унищожи някак апарата, който му показваше такива картини.

Когато все пак спря, стенещ и останал без сили, въздухът бе напоен с миризма на пушек, на скоч и на собствената му обилна пот. Кокалчетата на пръстите му кървяха, а дишането му наподобяваше задавено хъркане. Отпусна се на някакъв счупен стол и надигна бутилката. Повечето се изля върху килима, докато смучеше направо от шишето, но и в гърлото му влезе достатъчно, за да отмие изпълнилата го злоба. Достатъчно, за да проясни отново мислите му.

Ще падат глави, зарече се той. И щом очевидно на никого не може да се довери за изпълнението на една проста задача, се налага да се погрижи лично.

 

 

В седмицата, последвала спечелването на Тройната корона от Двойно, почти нямаше време да се замисля. Обичайната дейност в „Трите върби“ трябваше да продължи, независимо от тържествата у съседа им. Състезателният сезон не завършваше с Белмонт, нито пък всекидневните грижи и тренировки на конете позволяваха да се лежи само на лаврите.

А и Келси си имаше свои лични амбиции, не на последно място, сред които създаването на неин собствен шампион. Беше получила възможност с Чест и бе решена да извлече максимума от нея.

Не беше забравила и задачата си да сглоби парченцата от миналото. Чарлз Руни може и да отказва да отговаря на обажданията й, но тя твърдо реши да го притисне на тясно. Накрая все пак ще го принуди да разговаря отново с нея. Също така още веднъж ще посети и капитан Типтън. И ако се наложи, ще отиде при баща си и ще го накара да й разкаже ден по ден живота си през онези месеци, докато си изясни напълно картината.

До сега се беше оформил образът на жена, обичала съпруга си. Жена, безспорно допускала грешки — грешки от гордост, суета и чист инат — в опитите си да го предизвика. Но независимо колко спокойно и трезво разсъждаваше, Келси все още не можеше да открие липсващия момент, който превръщаше една своенравна, дори безразсъдна млада жена в убийца.

— Здрасти, сестричке!

— Ченинг! — извърна се с гъба в ръка Келс и го целуна. — Не успях да отделя пет минути, за да ти кажа колко се радвам, че си тук.

— Независимо от болките в гърба, тук съм едва от няколко часа. — Ризата му вече бе мокра от пот. — Моузес ме възстанови твърде бързо на работа, все едно никога не съм си тръгвал.

— Не мислех, че ще се върнеш. — С внимателни движения Келси изтри с гъбата лицето на кобилката си. — Вече сме в средата на юни.

— Отне ми малко време да уредя нещата.

— Кендис още ли е против пребиваването ти тук?

— Спокойно бихме могли отбележим не особено големия й възторг от поведението ми. Доста се посдърпахме.

— Съжалявам.

— Не, всъщност беше за добро. Изляхме доста от насъбралата се отрова. Поне аз. Искаше да продължа семейната традиция. През целия ми живот това е било нещо съвсем естествено. Трябва да бъда блестящ хирург като баща си, като неговия баща и така нататък. Тя се надява на това. И аз я оставих да се надява.

— А ти не го ли искаш?

— Прехвърлям се ветеринарна медицина. — Очите му я гледаха напрегнато, сякаш очакваше протест от нейна страна или още по-лошо — да му се изсмее снизходително. Вместо това Келси пристъпи напред и го целуна по двете бузи.

— Много добре.

— Само това ли?

— Мога много да ти разправям колко е немислимо да се опитваш да живееш според очакванията на другите. Особено на собственото ти семейство. През последните няколко месеца натрупах личен опит в това отношение. Но предполагам, вече си разбрал. Ще се примири, Ченинг. Тя те обича и следователно няма как да не иска онова, което и ти желаеш.

— Вероятно — пристъпи неловко върху сламата той. — Неприятно ми е, че се скарахме. Може би ми е неприятно, като си помисля, че щях да се предам, ако професорът не се беше застъпил за мен.

— Татко? Наистина ли?

— Все едно настъпваше тежката кавалерия, но без фанфари и сигнални ракети — усмихна се той. — Просто говореше по неговия си бавен и търпелив начин. Никога не съм го виждал да й се противопоставя така. Струва ми се, именно изненадата, че застана на моя, а не на нейна страна, доведе до обрат в ситуацията.

— И той те обича. — Като хапеше устни, Келси отново се зае с работата си. — Има ли проблеми между тях, Ченинг?

— Отношенията им са малко обтегнати. Но сега, докато съм тук, ще имат време да ги изгладят насаме. Във всеки случай майка ми повече обвинява теб, отколкото професора.

Келси се намръщи.

— Май ще трябва някак да закърпя положението.

— Мама не може дълго да се сърди. Не е злопаметна. Малко й се поразклати ценностната система, това е всичко. Ще й е нужно известно време да свикне.

— Извинете — застана на прага на бокса Рино.

— Рино, здрасти — вдигна ръка за поздрав Келси и продължи да трие коня. — Нали помниш брат ми, Ченинг.

— Разбира се. Как сте?

— Добре. Как е рамото?

Рино инстинктивно го раздвижи.

— Оправя се. След две-три седмици ще съм готов отново да яздя. Имам няколко предложения да участвам и турнири в Европа този сезон.

— Моузес ми спомена нещо такова — обади се Келси. — След две седмици изпращаме Прилив. Надявам се ти да го яздиш.

— Възможно е. Това е Чест, нали? Честта на Наоми.

— Естествено. Какво мислиш за нея?

— Оставям ви двамата да си говорите за конете — прекъсна я Ченинг. — Ако Моузес ме види как се размотавам, ще ми отреже от надницата. Приятно ми беше да се видим, Рино.

— И на мен. До скоро. — После влезе в бокса и клекна. Краката на един чистокръвен кон винаги бяха на първо място. Без да каже нищо, заобиколи кобилата и прокара ръце по гърдите, хълбоците и задницата й, преди да заобиколи отпред и да огледа очите и зъбите. — Хубава е — каза най-сетне. — Страхотни форми, широк гръден кош. Вкара ли я вече във вратата?

— Да. Нямаше никакви проблеми. Понякога се плаши, но откакто започнахме да използваме наочници, се успокои. — Конят подуши ръката й и Келси се подчини и извади морков от джоба си. — Кротка е, но в нея има огън. Според Моузес трябва да я пуснем да се пробва в няколко състезания следващата година. Ще проявиш ли интерес?

— Хубава е — повтори отново и в него трепнаха едновременно надежда и отчаяние. — Защо искаш да я яздя аз?

— Първо, защото съм те виждала как яздиш. И харесвам, че не се качваш на коня само на състезания. Идваш на тренировките, идваш в конюшните. Гледаш на него като на партньор. За момент се поколеба, притисната в коня. Знам, че обичаше Гордост, Рино. Личеше си по отношението ти и по това как се грижеше за него. Точно такъв ездач искам за Чест.

Извърна се, като едва потисна желанието си да се свлече върху сламата и да се разплаче. Думите й му действаха като малки остри ножове, които се забиват в плътта.

— Обичах този кон. — Не можеше да овладее гласа си и се предаде. — Беше готов да направи всичко за мен. Пръсна си сърцето заради мен.

— Не бива да се обвиняваш за случилото се, Рино.

— Не исках да му причинявам зло. Как можехме да знаем, че бягането ще го убие? — взираше се невиждащ в Келси той. — Как можехме да знаем?

— Не можеше — тихо отвърна тя. — Рано или късно ще разберем кой го уби.

— Рано или късно — въздъхна разтреперано той и отстъпи крачка назад. — Този кон е добър.

— Ще я яздиш ли?

Рино я погледна с такова съкрушително отчаяние, че Келси тръгна към него. Но когато надникна през вратата, той само издаде тих и задавен нечовешки звук и побягна.