Нора Робъртс
Честни предателства (10)

Глава десета

Смъртта не може да наруши обичайните задължения в една конеферма. Нито смъртта на кон, нито смъртта на човек. Разсъмването означава тренировки. Трябва да се пробягат определените разстояния, трябва да се превържат краката, да се нагласят и притегнат седлата. Наистина разговорите около манежите и конюшните този ден при изгрев-слънце се въртяха около убийството и стария Майк, но обичайната активност не отслабваше. Просто не беше възможно.

Новородено жребче имаше екзема, млада едногодишна кобила продължаваше да отказва да търпи ездач, един от жребците щеше да участва за първи път в състезание. Мъката и коментарите се споделяха, докато ведрата се пълнят с храна и докато се разхождат запотените коне.

— Искате ли да оседлаете Гордост, сега го подсуших, мис Келси. — Въпреки че под очите му имаше сенки и лицето му бе изпито и пребледняло, Богс не изоставяше задълженията си. — Винаги изглежда по-щастлив, ако вие го направите — подаде й юздите той.

— Добре, Богс. — Постави ръка върху набръчканата му кожа. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Очите му се взираха покрай нея, загледани в нещо свое.

— Нищо не мож се направи, мис Келси. Само дет не е справедливо и толкоз. Не е справедливо.

Келси просто нямаше сили да тръгне.

— Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? Още се чувствам малко нервна да се грижа за следващия победител в Дербито.

И двамата знаеха, че това е само претекст, но Богс все пак тежко запристъпя до нея. Отново бе заваляло, същият бавен и напоителен дъждец, който се сипеше и предния следобед. Макар че наближаваше десет, мъглата продължаваше упорито да не отстъпва. Вътре в конюшните момчетата почистваха пода и във въздуха, се смесваше миризмата на тор, слама и кал.

Пред бокса на Краличката Келси спря и отново подаде юздите на жребеца в ръцете на Богс.

— Само за минутка. — После извади от задния си джоб морков и го поднесе на кобилата, като се притисна към меките й уши. — Заповядай, уважаема госпожо. Нали не си помислила, че съм те забравила? — Кобилата отхапа от моркова, после се изви и в отговор на милувката потърка муцуна в рамото на Келси. Макар и малко смутена от присъствието на Богс, Келси довърши станалия вече ежедневен ритуал, като целуна Краличката по бузата. — Да, знам, чувала съм вече всички шегички за женската любов към конете. — С последно потупване Келси се извърна обратно към Богс и жребеца. — Може и да имам такава слабост, но съм хващала не един и двама коняри, които също мило гукат на конете.

— И дядо ви много обичаше тази кобила. — Богс заведе Гордост до неговото отделение — Келси вече бе подменила изцапаната през нощта постеля с чиста слама за през деня. — Всеки следобед й пъхаше по някоя бучка захар, а ние всички се преструвахме, че не забелязваме.

— Какъв беше той, Богс?

— Добър човек и справедлив. Много лесно се палеше и избухваше като светкавица. — Докато говореше, погледът му зашари из бокса и отбеляза, че Келси е сложила прясна вода и нов овес. Обикновено това беше негова работа, но сега двамата си я поделяха, също както си поделяха и жребеца. — Не търпеше мързеливците, ами! Но ако си гледаш работата, получаваш хубави пари и винаги навреме. Виждал съм го да седи по цяла нощ при болен кон и да уволнява някой на часа заради немарливо почистване.

Келси клекна и опипа краката на Гордост, за да потърси възпаление или нараняване. Богс вече бе изпрал превръзките му и сега ги закачи с щипките, неизменно защипани на крачола му.

— Май не е било много лесно да се работи с него. — Келси доволно се зае да подсушава със слама овлажнелия от дъжда жребец.

— Не и когато си вършиш работата, за която са те наели. — Наблюдаваше я как взема меката четка от комплекта, предназначен за Гордост. — Иде ви отръки, мис Келси — обади се след малко.

— Сякаш цял живот само това съм вършила. — Продължи да успокоява коня като му говореше тихо и го милваше, докато той потръпваше и се дърпаше. Както и на повечето истински аристократи, нравът му бе доста раздразнителен. — Тази сутрин е малко неспокоен.

— Напрегнат е. Мисли си, че вече е на старта.

Келси продължи да отстранява влагата от гърба, корема и хълбоците на коня.

— Казаха ми, че вчера е бягал много добре. — Остави меката четка и взе шиш за почистване на копитата.

— Струва ми се много непочтено да мислим за бягане и времена след случилото се вчера.

— Няма друг начин.

— Били сте приятели доста отдавна.

— Около четирийсет години. — Богс извади кутийка с тютюн и взе щипка между пръстите си. — Когато пристигнах, той вече беше стара пушка.

— Никога не съм губила някой много близък човек. — Помисли си за Наоми, но не успя да си спомни каква мъка е изпитвала на три годинки. — Нямам представа как точно се чувстваш, но сигурно, ако поискаш да си вземеш някой ден, Наоми няма да ти откаже.

— Няма къде другаде да ходя. Оня полицай имаше такъв един поглед. Той ще открие кой е направил това нещо с Майк.

Келси навлажни гъба и избърса очите на коня, като започваше от ъгъла навън. Доставяше й удоволствие да вижда как я поглежда, докато се грижи за него, да вижда признателността и доверието, което започваше да се заражда помежду им.

— Не ми хареса тоя лейтенант Роси. Не знам защо, но не ми хареса.

— Да, но е много спокоен. А като е спокоен, значи ще върви стъпка по стъпка, докато успее.

Келси остави гъбата и взе по-голяма четка и чесалото. Спомни си блясъка в очите на Гейб. В тях се четеше желание за мъст. И много добре разбираше чувствата му.

— Това ще те задоволи ли, Богс?

— Трябва.

— Ето къде сте били — облегна се на вратата Ченинг. За момент се загледа в Келси — уверените движения на ръцете й, новите мускули, очертаващи раменете й. — Изглеждаш като някой, който разбира от работата си.

— Но аз наистина си разбирам от работата. — И този факт винаги й доставяше удоволствие. — Нямаше те на закуска.

— Успах се — усмихна й се с очарователна и съвсем не сънена усмивка. — Биологичният ми часовник не е привикнал на закуска в пет сутринта. Знаеш ли, Мат пристигна. Ще взема да отида с него в няколко къщи, където са го извикали. Всъщност няколко обора. Нещо да кажеш?

— Приятно прекарване.

Той се поколеба, преди да попита:

— Ти добре ли си?

— Разбира се, добре съм.

— Ще се върна след около два часа. А, Моузес поръча, ако те намеря да ти кажа, че иска да се върнеш при манежа.

— Експлоататор — измърмори под носа си Келси. — Веднага щом свърша тук.

 

 

Нямаше време да се отдава на мрачни мисли. Правилното оседлаване на един кон отнема около час на опитен коняр, а на Келси още петнайсетина минути отгоре. После стана време за обедното хранене — овес, трици и семена: трябваше да се смесят, дозират и претеглят. Добави още лъжица сол, витаминната добавка на Гордост и електролити. И понеже се очертаваше доста придирчив на ядене, добави му малко меласа, за да подслади порцията му.

По-късно ще му донесе ябълка. Не само, за да го поглези, помисли си Келси. Моузес й обясни, че конете се нуждаят от сочни добавки към храната си. Гордост например предпочита ябълките пред морковите. А от тях явно си падаше по киселите сортове.

— Вече си готов — каза му, докато той се заемаше с обяда си. — И да си изядеш всичко, чуваш ли?

Конят продължи да дъвче и да я гледа.

— Още много състезания те очакват, скъпи. Ако ме питаш, иска ти се да стоиш в кръга за победителите с покривалото с червени рози на гърба. — В отговор той изпръхтя и Келси го прие за нещо като еквивалент на свиването на рамене. Засмя се лекичко и го помилва още веднъж за последно. — Недей да ме заблуждаваш, момче. Искаш го не по-малко от нас.

Разкърши рамене и излезе навън, за да се заеме с останалата част от работата за деня.

Не допускайте Моузес да се ръководи от садистични подбуди, като я натоварва с толкова задължения сутрин, но така или иначе резултатът беше същият. Към три следобед, все още неукрепналите й мускули я боляха, цялата бе покрита с кал, а организмът й подаваше настойчиви сигнали за зареждане с гориво.

Внимателно изстърга калта от ботушите си и влезе в кухнята. Насочи се директно към хладилника. С доволен вик се нахвърли върху тавичка с печено пилешко.

Тъкмо беше захапала едно бутче и в стаята влезе Герти.

— Мис Келси! — Възмутена да види малкото си момиченце в мръсни джинси опряно на плота, тя бързо отвори шкафа, за да й даде чиния. — Така не се яде.

— На мен ми е добре — отвърна Келси с пълна уста. — Страхотно е, най-хубавото пиле, което съм яла през целия си живот — преглътна доволно тя. — Това ми е второто парче.

— Седнете на масата. Ще ви приготвя обяд както трябва.

— Не, няма нужда. — Понякога добрите маниери просто не важат. Келси отново захапа бутчето. — Прекалено съм мръсна, за да сядам, а пък съм прекалено гладна, за да се измия първо. Да знаеш Герти, изкарала съм три готварски курса, единия за Синя лента, но никога няма да успея да приготвя такова печено пиле.

Герти се изчерви от удоволствие и махна с ръка.

— Разбира се, че ще можете. Това е рецепта от майка ми. Някой път ще ви я кажа.

— Кентъки направо могат да ти дишат прахта, Герти. — Келси се разсмя на удивения й поглед. — Кентъки Фрайд Чикън, Герти. В състояние съм да напиша цяла поема за това бутче.

— Хайде де. Занасяте ме. — Зачервена като домат, Герти й наля чаша мляко. — И вие като онова ваше братче. Човек ще си рече, че не е хапвал домашна храна през целия си живот.

— Сигурно те е побъркал с капризите си, а?

— Обичам момчета с добър апетит.

— Не може да му се отрече. — Както и на мен, помисли си Келси, докато се двоумеше дали да изяде още едно парче, или да се откаже. — Наоми тук ли е някъде?

— Наложи се да излезе.

— Хм. — Значи са само двете. Дали пък не е дошъл моментът да се възползва от положението и да зададе няколко въпроса на Герти. — Все си мисля за онази вечер, Герти. За Алек Брадли.

Лицето на Герти веднага помръкна.

— Това е минало и заминало.

— Ти не си била у дома — кротко продължи Келси.

— Не — взе някакъв парцал Герти и започна да търка и без това излъсканите до блясък лавици. — И всеки божи ден се проклинам за това. Двете с майка ми ходихме на кино и да ядем пица, докато мис Наоми е била съвсем сама тук с оня мъж.

— Не си го харесвала значи.

— Пфу — изсумтя Герти и стовари парцала върху печката. — Толкова беше излъскан. Да го пипнеш, ръката ти направо ще се плъзне по него. Мис Наоми нямаше работа с такива като него.

— Защо мислиш тогава, че е… дошла тук с него?

— Сигурно си е имала причини. Голям инат си беше тогава мис Наоми. Пък й мисля, много я беше яд на татко ви. Освен това й беше мъчно за коня, дето го изгуби на хиподрума. Падна и трябваше да го застрелят. Много тежко го преживя. Някъде по това време започна да се среща с оня мъж. — Ненавистта на Герти беше недвусмислена. Не желаеше и никога не бе искала да изрече името на Алек Брадли. — Хубав беше, наистина. Но аз казвам, че не красотата прави човека, а държането му. Ще ви кажа кой извърши престъпление, мис Келси. Онези, дето вкараха доброто момиче в затвора, защото направи каквото трябваше.

— Защитила се е.

— Щом така казва, значи така е било — непреклонно изрече Герти. — Мис Наоми няма да излъже. Ако си бях у дома оная вечер или пък баща й, това нямаше да се случи. Оня мъж нямаше да я докосне с ръка и нямаше да има нужда от оръжието. — Герти въздъхна и старателно изми парцала в мивката. — Все се притеснявах от тоя пистолет в чекмеджето й, но съм доволна, че е бил там оная вечер. Мъжът няма право да насилва жената. Никакво право.

— Да — съгласи се Келси. — Никакво право.

— Още го държи.

— Какво? — Развълнувана, Келси остави полуизяденото пилешко бутче. — Наоми още държи горе пистолета?

— Предполагам, не е същият, но друг подобен. Беше на баща й. Според закона сега няма право да притежава оръжие и все пак тя го държи. Казва, че не й позволява да забрави. Аз пък ще попитам, защо й трябва да помни такива работи? Но според нея имало неща, дето човек не иска да забрави никога.

— Да, права е, предполагам — бавно изрече Келси. Но не вярваше сънят й да е по-спокоен след това, което узна.

— Може и да не е моя работа, но все пак ще го кажа — подсмърчайки изрече Герти и извади кърпа, за да избърше носа си. — Вие бяхте за нея всичко на този свят, мис Келси. Това, че се върнахте, е много важно. Загубеното няма как да се навакса, нито да се поправи стореното, но поне могат да се излекуват някои стари рани. Точно това правите сега.

Така ли беше наистина, питаше се Келси. Все още никак не беше сигурна в собствените си подбуди и чувства.

— Има късмет, че ти си с нея, Герти — кротко отвърна тя. — Че има някой непрекъснато да мисли за нея. — После, в желанието си да пресуши сълзите в очите й, каза с по-весел глас: — И е голяма късметлийка, че има някой, който готви като теб.

— О, стига вече — махна с ръка Герти и избърса очите си. — Най-обикновена храна, това умея да готвя. Ама вие не си изядохте последното парче. Трябва още да се поналеете.

Келси поклати глава и в същия момент на входната врата се позвъни.

— Чакай, Герти, аз ще отворя, иначе наистина ще изям цялото пиле.

Взе чашата с млякото и отпи голяма глътка, докато вървеше към вратата. Мина покрай огледалото и вдигна очи към небето. Лицето й беше изцапано, нахлупената й шапка не беше успяла да предпази косата й, докато почистваше в обора и тя беше безнадеждно разрошена. Избърса калта от лицето си с мръсния ръкав на ризата си, като се надяваше, че посетителят ще има нещо общо с конете.

Нищо подобно.

— Бабо! — Изненадата на Келси се примеси с раздразнение, забелязвайки как Милисън се стъписа при вида й. — Каква изненада.

— Какво си правила, за бога?

— Работих. — Келси забеляза излъскания „Линкълн“ отвън и търпеливия шофьор зад волана. — Излязла си да се поразходиш?

— Дойдох да поговоря с теб. — Високо вдигнала глава, Милисън прекрачи прага със същото непоклатимо достойнство, с което вероятно френските аристократи са се отправяли към гилотината. — Прецених разговора ни като прекалено важен за телефон. Можеш да ми повярваш, никак не ми е лесно да вляза в тази къща, а още по-малко пък ми е приятно.

— Вярвам ти. Влез, ако обичаш, и седни. — Добре че поне Наоми беше излязла по работа. Келси мислено отправи благодарност към съдбата. — Да ти предложа ли нещо? Кафе, чай?

— Не желая нищо от този дом. — Милисън седна, без на колосания й ленен костюм да се появи почти никаква гънчица. Отказа се да проявява любопитство към подредбата на стаята и концентрира изцяло вниманието си върху своята внучка. — Така ли си прекарваш времето? Мръсна си като някоя селянка?

— Току-що влязох. Може би си забелязала, че навън вали.

— Не ми дръж такъв тон. Това е непростимо, Келси, да пропиляваш така таланта и образованието си. А още по-непростимо е да хвърляш семейството си в паника, докато разиграваш този малък театър.

— Вече обсъдихме този въпрос, бабо — остави чашата с мляко Келси и се приближи да нагласи огъня. Дали от дъжда или от посещението, но изведнъж стаята й се стори ужасно студена. — Напълно съм наясно с чувствата и мнението ти. Не допускам да си изминала целия този път само за да ми ги повториш.

— С теб рядко сме били на едно мнение, Келси.

— Така е. — Келси замислено остави ръжена и се извърна. — Сигурно си права.

— Но този път смятам, ще се съгласиш с мен. Тази сутрин името ти се появи във вестниците. Твоето име, свързано с убийство на хиподрума.

Новините се разпространяват бързо, мрачно си помисли Келси. Стана и отиде в конюшните преди пристигането на сутрешните вестници.

— Не съм разбрала. В противен случай непременно щях да се обадя на татко, за да го успокоя. Просто бях там, бабо. Убитият беше коняр в съседната конеферма. Участието ми в разследването е съвсем инцидентно.

— Цялата работа е в това, че изобщо си била там, Келси — на този хиподрум и с разни хора, които обичат да ходят там.

Келси рязко отметна глава.

— И аз обичам да ходя там.

— Държиш се детински — ядно стисна устни Милисън. — Очаквах повече от теб. Смятах, че ще помислиш за семейството си.

— Какво общо има убийството на този нещастен човечец вчера със семейството ми?

— Името ти е свързано с Наоми. А щом нейното име се свързва с убийство, това ще доведе до изравяне на старите скандали. Не е нужно да обяснявам всичко това на умно момиче като теб, Келси. Наистина ли искаш баща ти да страда?

— Не, разбира се! Но защо трябва да страда? Защо ще го прави? Един възрастен човек беше убит, бабо! По чиста случайност аз го открих. Естествено, дадох показания за полицията, но само толкова. Дори не го познавах. А що се отнася до татко, той изобщо няма никаква връзка с това.

— Черните петната върху човека никога не се изтриват напълно. Това не е нашият свят, Келси. Предупредихме те какво може да очакваш и с какви хора ще се сблъскаш. Случи се най-лошото. Но понеже баща ти е прекалено мекушав, за да се намеси, задължението се пада на мен. Затова настоявам да си събереш багажа и още днес да се върнеш с мен.

— Колко малко неща са се променили — Наоми стоеше на прага, бледа като мрамор. Тъмносивият й костюм подчертаваше изящната й женствена деликатност. Ала това бе подвеждаща деликатност. Щом пристъпи напред, от нея вече се излъчваше грация и сила не по-малки от тези на някоя от кобилите й медалистки. — Струва ми се, някога каза почти същото на Филип.

— Дойдох да разговарям с внучката си. Нямам желание да говоря с теб.

— Сега си в моя дом, Милисън. — Наоми остави чантата си и без никакви признаци на притеснение се настани на един стол. — Естествено, имаш право да говориш, за каквото си искаш с Келси, но няма как да ме изгониш. Мина това време.

— Виждам, че затворът не те е научил на нищо.

— О, дори и не можеш да си представиш всичко, на което ме научи. — Усещаше се спокойна, без капчица вълнение. Това я радваше. Никога не беше сигурна как ще се държи, ако се наложи отново да се сблъска с Милисън.

— Същата си, както винаги — пресметлива, хитра и безскрупулна. Сега искаш да използваш дъщерята на Филип, за да постигнеш собствените си цели.

— Келси е жена със собствено мнение. Ако мислиш, че някой може да я манипулирана, значи не я познаваш добре.

— Не, никой не може — изправи се помежду им Келси, не толкова, за да прекрати нападките, а за да заяви собственото си мнение. — И недейте и двете да говорите за мен, сякаш не съм тук. Не съм някаква пешка, която можете да местите. Дойдох, защото исках и ще стоя, докато сама реша да си тръгна. И, ако обичаш, не ми нареждай да си събера багажа, бабо, като че ли съм някакво дете или слугиня.

Лицето на Милисън силно се зачерви.

— Настоявам да направиш най-доброто за семейството.

— Защо не ме помолиш да преценя как е по-правилно? Щях да го направя.

— Взела си характера си от нея — изправи се Милисън и впери унищожителен поглед в Наоми. — Използваш чувствата и симпатията й, за да я привлечеш на своя страна. Разказа ли й за мъжете, Наоми, за пиенето и пълната незаинтересованост от съдбата на брака, съпруга и детето ти? Каза ли й как се опитваше да съсипеш живота на един мъж, но успя да съсипеш единствено своя.

— Достатъчно — отстъпи назад Келси, без почти да си дава сметка, че този жест категорично я поставя на страната на Наоми. — Каквито и въпроси да имам и каквито и отговори да получа, ти не се намесвай. Сама ще взема решение, бабо.

Милисън полагаше отчаяни усилия да остане спокойна. Сърцето й биеше с опасно темпо. Ще се наложи и тя да вземе своето решение.

— Ако останеш тук, ще ме принудиш да предприема някои стъпки. Не ми остава друго, освен да променя завещанието си и да използвам всичките си права, за да анулирам завещанието на дядо ти.

В очите на Келси проблесна по-скоро съжаление, отколкото изненада.

— Наистина ли смяташ, че парите са толкова важни, бабо? Толкова ли е ниско мнението ти за мен?

— Помисли си за последствията, Келси. — Взе чантата си, уверена, че заплахата й бързо ще накара момичето да я последва.

— Ей, Келс, никога няма да познаеш какво… — Ченинг застина в комична поза само на две крачки от Милисън. — Бабо!

Разярена, тя гневно се извърна към Наоми.

— Значи и него си подлъгала? Първо дъщерята на Филип, а след това и сина, който той приема като свой.

— Но бабо, аз просто…

— Замълчи! — изкрещя му Милисън. — Веднъж си плати, Наоми, и се кълна, отново ще си платиш.

После изхвърча навън, а Ченинг унило отпусна рамене.

— Ама че неприятна сценка, а?

— И при това в страхотно изпълнение. — Келси уморено потърка лицето си с ръце. — Нали се обади на Кендис да й съобщиш, че си тук, Ченинг?

— Обадих й се — пъхна ръце в джобовете той, после отново нервно ги извади. — Само й казах, че съм добре и съм се настанил. Не й споменах къде точно. Исках да избегна усложненията. — После жално въздъхна, тъй като Келси продължаваше да се взира в него. — Май е по-добре да й се обадя, преди да е станало по-напечено.

— Ченинг има склонност да пропуска най-важната част от информацията. — Хвърли бърз поглед през рамо към майка си. — Искаш ли нещо за пиене?

Наоми успя да й отправи слаба усмивка и се облегна назад на възглавницата.

— Защо не? Два пръста уиски може би ще премахнат поне част от горчилката.

— Ще опитаме. — Келси се приближи до шкафа и наля. — Съжалявам за всичко.

— И аз. Келси, парите сигурно не са всичко за теб, но все пак това е наследството ти. Не желая да съм причината да го загубиш.

С отсъстващ поглед Келси прокара пръст по един от кристалните коне на Наоми, следвайки извивката на гърба до върха на опашката.

— Нямам представа дали наистина е в състояние да спре парите от наследството ми. Дори и така да е, няма да взема да се кося за това. Наистина не ми се ще да го загубя, но пък проклета да съм, ако й позволя да ме командва чрез доларите си. Наздраве — докосна чашата й със своята.

— Наздраве ли? — поклати глава Наоми и се разсмя. После затвори очи и заповяда на тялото си да се отпусне. — О, божичко, какъв ден!

Последните два часа прекара с адвокатите си, за да уточнят подробностите каква да бъде собствената й воля, та да съвпада с желанията, изразени от баща й преди смъртта му. А сега, ако Милисън изпълни заканата си да лиши Келси от наследство, се налага да направи допълнителни промени.

Отново отвори очи и отпи първата глътка.

— Ужасно горда се почувствах заради теб — как отстояваше правотата си.

— Същото важи и за теб. Когато те видях на вратата, си помислих: Божичко, като градоносен облак е. Черен, страшен и смъртоносен.

— Винаги ме е обиждала по този начин. Не че всичко, което каза, е пълна измислица. Допускала съм грешки, Келси, много тежки грешки.

Келси не спираше да върти чашата в ръката си.

— Обичаше ли татко, когато се ожени за него?

— Да, о да! — За момент погледът на Наоми стана по-нежен. — Беше толкова срамежлив и интелигентен. И толкова секси.

Келси щеше да се задави от смях.

— Татко? Секси?

— Онези негови сака от туид. Онзи отнесен, романтичен поглед в очите, онзи кротък и тих глас, докато рецитираше Байрон. Неизменната му доброта. Обожавах го.

— И кога престана?

— Въпросът не е дали съм престанала — остави недопитото си уиски Наоми. — Аз не бях нито толкова кротка, нито толкова търпелива. И се оказа, че двамата мечтаем за различни неща. Когато между нас започна да не върви на добре, не проявих достатъчно разум, за да направя компромис. Да проявя гъвкавост. Това беше едната ми грешка. Възнамерявах да го задържа, като му покажа, че нямам нужда от него. Увеличих разстоянието помежду ни, избягах от него. И загубих. Загубих Филип, загубих теб, загубих свободата си. Твърде висока цена за едната гордост. — Лицето й се изкриви в гримаса, тъй като на вратата отново се позвъни. Май денят още не е приключил.

— Аз ще видя. — За втори път през този ден посетителят беше нежелан. — Лейтенант Роси.

— Мис Байдън, съжалявам за безпокойството. Искам да задам още няколко въпроса на вас и на майка ви.

— Заповядайте във всекидневната. Постигнахте ли някакъв напредък, лейтенант? — запита го, докато го въвеждаше.

— Продължаваме разследването.

Опитното му око не пропусна да отбележи уютната обстановка в стаята, както и двете чаши с уиски и полупразната с мляко. Когато влезе, Наоми се изправи да го посрещне. Като мъж, оцени елегантната й фигура. Като ченге, се възхити на самообладанието й.

— Лейтенант Роси — протегна му тя ръка, макар тялото й да се бе вцепенило. — Заповядайте, седнете. Ще желаете ли кафе?

— Благодаря ви много, мис Чадуик, но вече взех дажбата си за днес. Искам само да задам още няколко въпроса.

— Разбира се. — Те все имаха още няколко въпроса. Наоми отново седна, като държеше гърба си изправен. — С какво можем да ви помогнем?

— Сравнително добре сте познавали жертвата.

— Да, познавах Майк. — Отговаряй кратко, напомни си тя. Не казвай нищо повече от необходимото.

— Работел е в „Лонгшот“ през последните приблизително пет години.

— Струва ми се, да.

— Работел е и при предишния собственик, Кънингам, нали?

— С известни прекъсвания.

— Прекъснал е — продължи думите й Роси, — когато е бил уволнен преди около седем години.

— Доколкото разбрах, Бил Кънингам тогава освободи Майк, защото го смяташе за прекалено стар. Моят треньор му предложи работа тук, но той реши да напусне района.

— Според информацията, с която разполагам, през този двугодишен период е работил по хиподрумите във Флорида.

— Мисля, че да.

— Знаете ли да е имал някакви неприятели?

— Майк? — За момент забрави безстрастната си маска, толкова абсурден й се стори въпросът. — Всички обичаха стария Майк. Той беше като цяла институция, нещо като символ на най-доброто в конните състезания. Много работлив, здравомислещ, с широко сърце. Нямаше някой, който да не го харесва.

— Но някой го е убил. — За момент Роси изчака, възхитен от начина, по който Наоми се напрегна, за да запази самообладание. — Конят е бил ранен. Майк Гордън е бил негов коняр. Според доклада ми, на левия му хълбок е имало надлъжно повърхностно срязване с дължина около тридесет сантиметра. — Извади тефтера си, сякаш да провери още веднъж фактите. — Според предварителните разследвания раната е причинена от същото оръжие, използвано и срещу жертвата.

— Очевидно някой е искал да нарани коня, а Майк се е опитал да го спре — намеси се Келси. — Моузес ми каза, че жребците са много уравновесени. Никога не би стъпкал Майк, ако не е бил ранен или подплашен.

— Възможно е. — Роси трябваше да изчака доклада от аутопсията, за да разбере дали Майк Гордън бе умрял от ножа, или от коня. Убийство или опит за убийство, той смяташе да разнищи докрай този случай. — Жребецът на господин Слейтър е трябвало да се състезава с вашия в онзи ден, мис Чадуик.

— Да, ако не се беше наложило да се откажат.

— И вашият кон победи, нали?

Погледът й не трепна и остана спокоен.

— С една глава, както се изразяваме. Залозите бяха три към пет.

— Между вас и господин Слейтър отдавна се води нещо като състезание. Особено през последната година между тези два коня. Няколко пъти ви е измествал от челните позиции.

— Двойно или нищо е великолепен жребец. Истински шампион. Същото важи и за моя Гордостта на Вирджиния. Страшно добре си подхождат.

— Аз самият не съм особено добре запознат с конете — любезно се усмихна той, — но от аматьорска гледна точка ми се струва, че би било във ваш интерес да… гой поклати напред-назад изпънатата си длан — да пораздвижите залозите.

— Това е неуместно обвинение, лейтенант. — С неосъзнато желание да изрази подкрепата си, Келси постави ръка на рамото на майка си. — Напълно неуместно.

— Не е обвинение, мис Байдън. Само констатация. Понякога нарочно се нараняват, дрогират или дори убиват коне, за да се повишат шансовете за успех на други, нали така, мис Чадуик?

— Безскрупулни и престъпни прояви има във всички сфери на живота. — Напрягаше се, за да не се разтрепери. Очите на полицая долавяха дори и най-слабия признак на страх. — Ние, които се занимаваме с коне, предпочитаме да казваме, че това по-често се случва в шоу бизнеса, отколкото на хиподрума.

— „Трите върби“ няма нужда да прибягва до такива прийоми — заяви разярена Келси. — И вече ви казах, майка ми беше с мен през цялата сутрин. Десетки хора ни видяха.

— Наистина — съгласи се Роси. — Като ветеран в този бизнес, не сте ли на мнение, мис Чадуик, че един собственик или треньор, който желае да увеличи шансовете си, би наел някой друг да свърши тази работа, вместо да рискува сам да се опитва да нарани коня?

— Да, така мисля.

— Не си длъжна да отговаряш на такива въпроси. — Гърлото на Келси беше пресъхнало от възмущение.

— Сигурен съм, че майка ви добре познава правата си — иронично отвърна Роси. — Както и процедурата при разследване на убийство.

— Много добре съм запозната и с двете, лейтенант. Но също така много добре знам, че тези права невинаги защитават невинния. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Във всеки случай не и когато невинността му не е доказана. Бих могла да ви напомня, че жребецът ми не беше единственият съперник в това състезание, а и нито веднъж в петдесетгодишната история на „Трите върби“ не сме били обвинявани в нарушаване на законите. Но съм сигурна, че го знаете. Също както и аз знам, че всеки бивш осъден винаги предизвиква съмнения в такива случаи. Има ли още нещо, което искате да разберете?

— За момента не. — Ама че жена, помисли си Роси и напъха обратно бележника си. Ще трябва да отдели допълнително време, за да проучи малко по-внимателно случая й. — Няма да ви губя повече времето. Само още нещо, мис Байдън. Казахте, че вчера сте срещнали господин Слейтър пред конюшните, преди и двамата да влезете вътре, за да видите жребеца.

— Да, той разговаряше с треньора си.

— Благодаря. Няма нужда да ме изпращате.

— Но това е възмутително! — избухна Келси в момента, в който вратата се затвори. — Как можа да си седиш тук и да го слушаш? Та той направо те обвини, че си платила за убийството!

— Очаквах го. И няма да е единственият, който да се замисли над тази възможност. В края на краищата, веднъж вече съм осъждана.

— Недей да говориш така спокойно, по дяволите!

— Изобщо не съм. Но са ми останали само преструвките. — Изправи се уморено. Имаше нужда от спокойствие, шишенце с аспирин и малодушното спасение на съня. Все пак остана още малко и хвана в две ръце лицето на Келси. — На теб изобщо не ти е минала такава мисъл през главата, нали? Че може да имам пръст в тази работа.

— Не. — В гласа й нямаше никакво колебание.

— Значи не съм права — тихо изрече Наоми. — Разполагам с много повече от преструвките си. Върви да пояздиш, Келси. Изкарай поне част от яда си.

 

 

Излезе да поязди, но гневът й продължаваше да кипи. Насочи се към „Лонгшот“ с двойна цел. Подаде на любезния коняр юздите на Справедливост и бързо закрачи от конюшните към къщата.

Прекалено развълнувана, за да се съобразява с правилата на доброто възпитание и да почука на входната врата, Келси мина през помещението с басейна — озова се от пролетта направо в разгара на лятото — после по няколко стъпала излезе в приятно затоплена небрежно обзаведена голяма стая.

Едва тогава, без да има представа накъде да тръгне, съобрази, че е влязла без разрешение. Инстинктът я насочи наляво, после по някакъв дълъг коридор — искаше да намери входната врата и да позвъни отвън: доброто й възпитание все пак надделя. Освен ако междувременно не попадне на Гейб, разбира се.

Чу глас, но не беше неговият. Поне първоначално. Беше Богс с характерния му хриплив говор — долиташе през една отворена врата.

— Нямаше да иска официална служба, мистър Слейтър. Никакви такива цветя и музика от орган. Веднъж като си седяхме, той ми каза, че искал да го кремират и прахта му да се разхвърля по пистата ви за тренировки тук. Така щял да си остане завинаги част от това място. Малко детинско ми се струва.

— Щом така е искал, така и ще направим.

— Хубаво тогава. Заделил съм малко пари. Не знам колко ще струва да се направи такова нещо, ама…

— Нека аз свърша тая работа, Богс — прекъсна го Гейб. — Ако не беше Майк, не съм много сигурен дали изобщо щях да седя тук сега. Ще ти бъда благодарен, ако ми позволиш аз да се погрижа за него.

— Не ви е за парите, мистър Слейтър, сигурно. И не ми е работа да го казвам, ама той наистина много се гордееше с вас. Разправяше ми как още първия път, като ви видял да се хващате да развеждате потните коне на хиподрума, разбрал, че ще излезе нещо от вас. Много ще ми липсва.

— И на мен.

— Е, по-добре да се връщам. — Излезе от стаята и леко се изчерви при вида на Келси. — Мис — измърмори смутено, нахлупи шапката си и бързо се запъти навън.

Засрамена, че така нахално е подслушала личен разговор, тя пристъпи през вратата, за да се извини.

Гейб седеше зад красиво старо бюро, а през сводестите прозорци зад гърба му струеше слънчева светлина. Там, където нямаше стъкла, през които да прониква светлина, стените бяха запълнени с книги. Библиотеката на две нива беше наистина удивителна и безпогрешно издаваше, че принадлежи на мъж.

Сега притежателят й седеше, хванал главата си с ръце.

Смущението й се замени от съчувствие. Пристъпи напред и тихо произнесе името му. Ръцете й се обвиха около него, преди той да успее да вдигне глава.

— Не знаех, че ти е толкова близък. Съжалявам, много съжалявам.

Не беше изпитвал такава мъка от години. Откакто загуби майка си. Изненада се колко силно го болеше.

— Държеше се добре с мен. Трябва да съм бил на около четиринадесет, когато за първи път ме хвана за врата. Харесах му — и аз не знам защо — и отиде да говори с Джейми да ме вземе на работа. После се погрижи да се уча. По дяволите, Келси, та той беше на седемдесет. Трябваше да умре в леглото си.

— Знам. — Келси се отдръпна. — Роси току-що беше у дома, Гейб.

— Не си губи времето — прокара ръце през разбърканите си коси той. — Тръгна си от тук преди по-малко от час.

— Той изглежда смята, че Наоми може да е замесена. — Гейб нищо не каза и тя навлажни устните си. — Искам да знам дали и ти мислиш така.

Изгледа я, отново възстановил обичайното си спокойствие.

— Не, не мисля. Нито пък ти, както виждам. Роси има няколко хипотези. Другата е, че аз сам съм уредил тая работа. — За момент замълча и продължи. — Двойно или нищо е сериозно ранен.

— По-скоро ще простреляш собствения си крак — въздъхна тя. — Това е другата причина да дойда. Разбрах, докато ме разпитваше, че точно такива мисли му се въртят из главата. Дойдох да те предупредя.

— Оценявам жеста. — Раздвижи рамене, за да освободи останалото в тях напрежение. Келси, застанала в изпоцапаните си работни дрехи и пълни със съчувствие очи, го премахна окончателно. — Добре изглеждаш, скъпа.

— Аха, калта разкрасява.

— Особено теб. — Хвана ръката й и попипа пръстите й. — Защо не седнеш за малко в мен?

Келси развеселено отметна глава.

— Това началото ли е, или финала, Слейтър?

В отговор, той я дръпна и я притисна, когато тя се строполи в скута му.

— А така — вдъхна дълбоко, притиснал лице в косата й. Ухаеше на дъжд и пролет. — Точно от това имах нужда. Стой мирна, Келси. Ще стане много по-лошо, ако продължаваш да се въртиш. Повярвай ми.

— Не съм свикнала да седя в скута на някого.

— Значи трябва да се научиш. — Изпробва я като леко захапа с устни ухото й, доволен от бързото й потрепване. — Само за да ми кажеш за Роси ли дойде?

— Точно така.

Този път той силно изпъшка.

— Добре. Но ще трябва да намеря начин да те понауча на това-онова. Вече започвам да се измъчвам.

— Смятах те за по-издръжлив. — Отпусна глава в извивката на рамото му. Толкова невероятно хубаво й се струваше, толкова невероятно съблазнително. — Не обичам да играя игрички.

— Много лошо. Защото аз обикновено печеля.