Нора Робъртс
Честни предателства (9)

Глава девета

Конярят се наричаше Майк. Беше роден и израсъл във Вирджиния и обичаше да се хвали, че колкото и да забрави за конете, пак ще знае повече отколкото мнозина биха научили въобще някога. Несъмнено през повече от петдесетгодишния си стаж по хиподрумите, беше видял надбягванията от всичките им страни. Още като съвсем млад бе успял да се издигне от работник в обора до момче за тренировки. Често с гордост разправяше как е възсядал конете на мистър Кънингам в най-добрите му години.

Преди да навърши двадесет бил твърде дребен и лек за жокей. Макар никога да не се бе издигнал до нещо повече от най-обикновен чирак, все пак бе обличал копринения екип. И не му се нравеше хората да го забравят.

За кратък, но незабравим период от живота си, дори успял да се представи за треньор в някаква малка ферма във Флорида. И цяла една година даже бил собственик на кон… или поне на петнадесет процента от него. Е, вярно, конят не оправдал надеждите и не се оказал достоен за името си Утринно цвете, като бягал добре на тренировките и слабо на състезанията, но Майк се бе почувствал собственик, а това е голяма работа.

Беше се върнал при Кънингам, когато чул, че фермата ще сменя собственика си. Положението му на коняр го задоволяваше, най-вече защото Гейбриъл Слейтър имаше вид на победител. И винаги беше побеждавал, поне доколкото Майк си спомняше.

Радваше го и фактът, че по-младите работници го слушаха. Зад гърба му може и да го наричаха Перко, понеже винаги ходеше накипрен със светлосиня жокейска шапка и пристъпваше изпъчен като паун, но го правеха с добро чувство.

Слабото му сбръчкано лице бе добре познато по всички хиподруми от Санта Ана до Пимлико. И на Майк точно това му се искаше.

— Пистата днес ще е бавна — отбеляза Богс и старателно си сви цигара.

Майк кимна. Силният валеж от сутринта постепенно премина в упорит напоителен дъждец и това беше много добре. Конят на Слейтър Двойно или нищо се проявяваше на кална писта.

В ленивия промеждутък между тренировката и първия старт Майк седеше под един навес, наблюдаваше как дъждът се сипе от небето и си мислеше за десетте долара, които сякаш щяха да пробият дупка в джоба му. Смяташе да ги заложи на коня на работодателя си и да наблюдава как растат.

Извади смачкан пакет Марлборо, за да прави компания в пушенето на Богс.

Наоколо им беше спокойно. Сега жокеите бяха все още в хотела или се потяха в сауните, за да смъкнат някой и друг грам преди старта. Треньорите пък се бяха задълбочили над дневниците си, а собствениците се гушеха вътре на сухо и топло над чашите с кафе. Около конюшните нямаше много работа, но скоро отново щеше да закипи трескава дейност.

— Хубаво е, че момичето на мис Наоми се появи — за да подхване разговор каза Майк. — Преди две седмици пристигна на кон в „Лонгшот“ и си тръгна вир-вода.

Богс кимна и изпусна дим.

— Чух.

— Беше с оня ваш петнист кон и добре се справяше.

— Язди като майка си. Хубава гледка.

После продължиха да седят, двама заклети ергени, и да пушат мълчаливо.

Изминаха цели пет минути преди Майк да заговори отново.

— Същия ден и друг един човек се мерна край конюшните.

— Така ли? — Богс не попита кой е бил. Те си общуваха по свой начин.

— Не го бях мяркал скоро насам, ама пак го познах. — Запрати късата угарка в близката локва и я изгледа как угасва със съскане. — Не се сещах кой е, докато не го видях с шефа. Чак тогава ми просветна. Спомних си времето, когато мистър Слейтър работеше в конюшнята на Кънингам.

— Ъхъ. Има вече петнадесет години. После дойде в „Трите върби“. Постоя малко и при нас.

— Една-две години. Голям работяга, не приказва празни приказки. Хич и не ти говори, освен ако не се налага. Винаги си е бил саможивец — изцъка с език Майк. — Хич не съм си и помислял, че ще работя за него.

— Успя да постигне нещо.

— Точно така. Много хора мислеха, че няма да стигне до никъде, както само се мотае и си търси с кого да играе карти. Викаха и тоя ще е още една отрепка от хиподрума. Но аз си знаех, че не е така.

— И аз винаги съм харесвал момчето. — Богс потърка драскотината на ръката си, където едно от младите кончета го беше ухапало. — Харесваше ми и сега ми харесва.

— Да. Бях там, когато Липски се опита да го наръга. И тогава не си губи времето в празни приказки.

Богс се изплю върху мократа земя, повече, за да покаже отношението си към Липски, колкото от физиологична нужда.

— Като е пиян човек, няма работа край конете.

— Това си е самата истина. — Майк отново потъна в мълчание и се замисли дали да не запали още една цигара. — Мистър Слейтър изобщо не пие. Бях забравил как смуче баща му, докато не го видях оня ден край конюшнята.

— Рич Слейтър? — Интересът на Богс веднага се повиши. — Идвал е в „Лонгшот“?

— Нали това ти разправям. Същия ден, когато момичето на мис Наоми си замина мокро. Беше се изтупал като някой продавач на библии. — За да се наслади по-дълго на информацията си, Майк реши все пак да запали и втора цигара. — Двамата малко си поговориха. Не успях да чуя какво казва мистър Слейтър. Пък и по лицето му нищо не можеш да разбереш. Има очи на комарджия това момче. — Изпусна дима и отново дръпна дълбоко, сигурен, че вече е заинтригувал стария си приятел. — Ама добре се чуваше как старецът се хили и разправя, че се е заринал с пари и бил дошъл само да види как я кара момчето му.

— Дошъл е да го оскубе по-вероятно.

— И аз така си помислих. Не ми хареса как оглеждаше наоколо, сякаш в главата му щрака калкулатор. Поли тъкмо тренираше едно младо конче. Мистър Слейтър го нарече Малка кента. Тая Поли има хубави ръце, да знаеш.

— Наистина — съгласи се Богс, без изобщо да го смути смяната на темата. После поздрави с кимване един от конярите на хиподрума, минал край тях. — Става за трениране на млади коне. Май Моузес гласи мис Келси за тая работа в „Трите върби“. Старият Чип пак говори за пенсиониране.

— Все същата. Само вдига пушилка. Та… — върна се отново на думата си Майк — мистър Слейтър отиде в къщата, а пък старият Рич се мотаеше наоколо и си пийваше от шишенцето. Едно такова сребърно и лъскаво. По едно време се заусуква край Джемисън. Разпитваше го, предполагам. После мистър Слейтър се върна, даде на стареца чек и го изрита. По-елегантно де, ама си го изрита.

— Хич не съм си падал по Рич Слейтър.

— И аз. Нали крушата не падала по-далеч от дървото си, но при тия двамата ми се струва, че бая далеч се е търколила. Мистър Слейтър си го бива. И те слуша, като му кажеш нещо. Оня ден ме попита какво мисля за раната на предния крак на Тройка аса.

— Добър кон.

— Така си е. Та затова казах на мистър Слейтър, че не ми прилича на злополука. Погледна ме и нямаш представа колко любезно ми благодари. — Изправи се и костите му изпукаха. — Ще ида да хвърля око на Двойното.

— Аз май ще си взема едно кафе.

Двамата се разделиха и Майк хлътна в мрачните помещения. Дъждът потрепваше по покрива и заглушаваше шума от помръдващите коне. Някакъв друг коняр нагласяше чул върху гърба на една кобила. Майк се спря за момент и я огледа.

Малко й е широка предницата, реши той. Кобилата сигурно ще се препъва из локвите. Виж, Двойно или нищо няма да има такива проблеми. Той е около един и шестдесет, съвсем черен, с добре оформен гръб и късо здраво тяло с голямо сърце в него.

Но най-важното — този кон притежава кураж.

Майк бавно се насочи към отделението му. Обичаше преди състезание да го понавие малко. А също така да погледне в очите на жребеца, за да реши дали си струва да заложи този ден.

— Е, момче, специално за теб осигурихме малко дъждец — отвори вратата Майк и се намръщи. — Какво, по дяволите, правиш тук, Липски? Нямаш работа край конете на мистър Слейтър.

Липски остана клекнал и изгледа Майк, който прокара ръка по крака на коня.

— Само да хвърля един поглед. Мислех си да заложа нещичко.

— Върви и прави каквото искаш, но се разкарай от тук.

— Отивам си, отивам си — извърна се Липски, но очите на Майк зорко го следяха.

— Какво правиш с това, по дяволите? — С рязко движение той стовари ръката си върху рамото на Липски. Тънкото и лъскаво острие на ножа проблесна на слабата светлина. — Ах ти, копеле! Искаше да го срежеш, така ли?

— Нямаше да му направя нищо. — Липски крадешком погледна към вратата на бокса. Не разполагаше с много време. — Само щях да го подредя да не може да бяга днес. — Или завинаги, помисли си наум, ако скъса сухожилие. — Слейтър си го изпроси.

— Ти си изпроси това, което получи — поправи го Майк. — И никой не може да се мотае около конете ми. Ти си пипал и Тройка аса, нищожество такова.

— Не знам за какво говориш. Виж какво, идеята ми беше глупава. Но нищо не е станало. Провери — изобщо не съм го пипал.

— Ще видя, не се тревожи. Но първо ще видим какво ще каже мистър Слейтър за тая работа.

Липски се дръпна назад, разярен от желязната хватка на мършавия старец.

— Няма да ме забъркаш в такова нещо, нали?

— Напротив, точно това ще направя. И дано не си направил нищо на този жребец, защото ще се изплюя на гроба ти, ако мистър Слейтър реши да те убие.

— Изобщо не съм се докосвал до скапания му кон — отчаяно замахна Липски. Двамата мъже се сборичкаха и жребецът нервно пристъпи встрани.

Ножът проряза въздуха, отскочи от ръката на Майк и острието му се плъзна по хълбока на Двойно или нищо. Стреснат от болката, той се изправи на задните си крака. Майк изруга и задържа дишането си, за да не извика. Но после изобщо спря да диша, докато острието се забиваше точно над колана му.

— Божичко! — Изплашен не по-малко от противника си, Липски измъкна острието и загледа шурналата кръв. — Мили боже, Майк! Не исках да те наръгам.

— Копеле — успя да простене Майк и се свлече напред, точно когато възбуденият и изплашен от миризмата на кръв кон отново се изправи на задните си крака. Едното копито го перна по главата и след мигновената пронизваща болка той вече не усещаше нищо, дори когато се строполи с лице върху пода и жребецът го стъпка под тежките си копита.

Обзет от паника, Липски понечи да избяга навън, но успя да се овладее и се спотаи в ъгъла. Вината не беше негова, повтаряше си непрекъснато той. По дяволите, той не е убиец. Никога нямаше да извади нож на стария Майк, особено като го гледаше какъв е сърдит. Само ако Майк го бе послушал, това нямаше да стане. Затиснал устата си с юмрук, той заотстъпва заднишком към вратата. Преди да излезе от бокса, напъха окървавения нож в ботуша си. После, привел гръб, бързо се отдалечи в дъжда.

Имаше нужда от нещо за пиене.

 

 

— Страхотно е. — Ченинг стоеше на влажните трибуни и отхапваше от хотдога. — Искам да кажа — продължи с пълна уста, — изобщо и през ум не ми е минавало, че е толкова интересно. Все едно гледаш репетиция на някоя нашумяла пиеса на Бродуей.

Наоми се усмихна доволно. Ако можеше да избира брат за дъщеря си, би предпочела някой точно като Ченинг Осбърн.

— Съжалявам, че не се случи по-хубаво време.

— Ама така е още по-интересно. Препускащи под дъжда коне, плющящи знамена и пръски кал. — Усмихна се и поля хотдога с кока-кола. — Нямам търпение.

— Е, още малко остана — успокои го Келси. — Всъщност вече трябва да започват да подготвят конете за представянето. Искаш ли да идем да погледнем?

— Разбира се. Колко се радвам на поканата ти, Наоми. Наистина много мило от твоя страна.

— Не е малко да ни предпочетеш пред слънцето, пясъка и бикините.

— Тук е по-интересно. — После с жест, който Наоми намираше за очарователен, той й предложи ръката си.

— Като се върна другата седмица, ще се хваля на изгорелите си от слънце и още не изтрезнели приятелчета как съм се разхождал между две прекрасни дами.

— Ами вегетарианката? — попита го Келси.

— Кой, Виктория ли? — усмихна се бързо и безгрижно той. — Заряза ме, щом разбра, че съм непоправимо месоядно животно.

— Много недалновидно от нейна страна — заяви Наоми.

— И аз така й казах. Ами че аз съм истинско съкровище, нали така, Келс? — Погледна към заварената си сестра и забеляза, че вниманието й е насочено другаде. Я виж ти, я виж ти, помисли си той, докато оглеждаше Гейб. Не беше виждал този поглед в очите на Келси от доста време. — Познаваш ли го?

— А? О, да — разсеяно вдигна ръка и оправи козирката на шапката си тя. — Един съсед.

Гейб прекъсна разговора си с Джемисън и ги загледа как се приближават. Дявол да го вземе, доста се беше намокрила. После премести поглед от нея към мъжа, прегърнал я през рамо.

Прекалено млад за съперник, реши той. Зачуди се дали момчето е достатъчно голямо, за да може само да си купува бира. Но така както държеше ръката си и в погледа му — смесица от любопитство и предизвикателство — имаше някакво собственическо чувство.

Доведеният брат, заключи Гейб и пристъпи напред да ги посрещне.

— Още ли не си се изсушила? — обърна се към Келси и видя как лицето й пламна от сдържания гняв.

— Днес е нов ден, Слейтър. Това е Ченинг Осбърн, а това Гейбриъл Слейтър.

— Хубаво е, че сте дошли да видите сестра си.

— И аз така мисля.

Гейб се развесели, забелязвайки как Ченинг се опита да стисне малко по-силно ръката му, докато се здрависваха.

— Как е кобилата, Наоми? Мислех да дойда да я видя.

— Със сигурност е бременна и е добре. Разбрах за Тройка аса от Мат. Оправя ли се?

Настроението на Гейб незабавно се помрачи, но лицето му остана спокойно.

— Да. След няколко седмици отново ще е в най-добрата си форма.

— Днес ще бяга твоят Двойно или нищо, нали?

Гейб погледна Келси и защото ужасно му се искаше да я докосне и да я подразни, леко прокара пръст по бузата й.

— Предлагаш да продължим състезанието ли, скъпа?

— Ти ще кажеш. Жребецът ти ще тича заедно с нашия.

— Искаш ли да направим допълнително залагане? Все още ми дължиш десетачка.

— Добре. В тоя смисъл бихме могли да кажем… двойно или нищо.

— Съгласен. Искаш ли да хвърлиш едно око на победителя?

— Благодаря, но вече видях Гордостта на Вирджиния.

Усмихна се и я хвана за ръка.

— Ела.

Докато я отвеждаше, Ченинг се намръщи.

— Сериозна ли е тая работа?

— Започвам да мисля, че да. — Наоми потърка влажния си нос, без да ги изпуска от очи. — Притеснява ли те?

— Много тежко преживя развода си. Не ми се ще някой да се възползва от това. Добре ли го познаваш?

— Повече от добре — въздъхна Наоми. Ще ти разправям по-късно. Сега май е по-добре да вървим след тях, за да не се притесняваш.

— Идеята е добра. — После, докато влизаха в конюшнята, погледна към нея и каза: — Нямаш грешка, Наоми.

Доволна, тя го хвана за ръката.

— И ти, Ченинг.

 

 

— Знаеш, че ми се ще да те изритам от хиподрума, Слейтър, но наистина съжалявам за Тройка аса. Предполагам, нищо не мога да направя, но…

— Влюбила си се, а?

Келси надигна козирката си, за да го погледне по-добре.

— В кого?

— В конете.

Сви рамене и продължи да крачи към задната част на конюшнята.

— И какво от това?

— Отива ти да се разчувстваш така. — Опита се съзнателно да забави хода й. Искаше му се да имат още малко време, прели да влязат в бокса. — Кога ще дойдеш пак?

Не се престори, че не го е разбрала, но предпочете да се измъкне.

— Много съм заета. Моузес все ми намира работа.

— Искаш ли тогава аз да дойда?

— Не — погледна нервно през рамо тя. Ченинг и Наоми бяха само на няколко крачки. — Не — повтори отново, — а и сега не е моментът да го обсъждаме.

— Дали брат ти ще ме стисне за гърлото, ако сега те грабна и те нацелувам?

— Естествено не. — Трудно й беше да запази достойнство. — Но аз може и да го направя.

— Изкушаваш ме, Келси. — Но само поднесе ръката й към устните си. — Довечера — прошепна й тихо. — Искам да те видя довечера.

— Имам гости, Гейб. Трябва да правя компания на Ченинг.

— Довечера — отново повтори той. — Или ще дойдеш, или аз ще дойда при теб. Ти избирай. — Спря пред бокса, без да пуска ръката й. — Здравейте, момчета. Готови ли сте за… — Не довърши думите си, защото забеляза струйката кръв, яркочервена и прясна върху черния под. — По дяволите!

Разтвори бързо вратата и едва направил крачка, забеляза сгърченото върху сламата тяло.

— Стой назад. — Без да поглежда, замахна с ръка, за да спре Келси.

— Какво му е станало? Горкичкото животно кърви — опита се да пристъпи напред тя, загледана в жребеца. Едва когато Гейб се опита да дръпне юздата, за да спре коня да не подскача, видя тялото, проснато на земята. — О, боже! Божичко, Гейб!

— Задръж го! — изкомандва Гейб и напъха в отпуснатите й пръсти юздата.

— Какво става? — втурна се напред Наоми, изплашена от пребледнялото лице на Келси. От устните й се отрони слаб вик. — Ще извикам линейка. — После стисна ръката на Келси. — Ще се оправиш ли?

Келси примигна, кимна и най-сетне успя да проговори.

— Да, да, ще се оправя. — Но въпреки това се стараеше да остане с гръб към онова, което лежеше в ъгъла на бокса.

— О, майчице! — Ченинг преглътна мъчително и се пъхна между Келси и Гейб, който беше клекнал над тялото. — Още съм само стажант — тихо каза, докато приклякваше, — но може би…

Достатъчен му беше само кратък поглед отблизо, за да разбере, че дори да беше изкусен и опитен хирург като баща си, пак с нищо не би могъл да помогне.

Навсякъде имаше кръв — малките локвички вече започваха да засъхват в пропитата с червената течност слама. Струята бликаше от дупката в основата на главата. Яркосиня жокейска шапка, сега просмукана с червени петна, лежеше затисната под сламената постеля.

— Тоя кон сигурно е подлудял — мрачно изрече Ченинг. — Келси, излез от тук. Стой настрани от него.

— Не, държа го. — Като се опитваше да диша спокойно, тя погали коня по врата. — Целият трепери. Много е уплашен.

— По дяволите! Та той е убил човека!

— Не, не го е убил той — обади се Гейб с тих, но решителен глас. После внимателно обърна Майк по корем. Под запретнатата нагоре риза на коняря се виждаше грозна рана от нож. — Друг е бил.

 

 

По-късно Келси стоеше разтреперана под нестихващия дъжд и се опитваше да отпие от кафето, което Ченинг насила бе пъхнал в ръката й.

— Трябва да се махнеш от тук — отново повтори той. — Нека те заведа у дома или поне вътре в клуба.

— Не, нищо ми няма. Трябва да изчакам. Горкият човек! — Погледът й отново се спря на конюшните. Вече не ги възприемаше като арена на трескава активност и очарование. Сега й изглеждаха само кални и унили. Хората се събираха на малки групички, гледаха мрачно към помещенията и чакаха. — Гейб много се забави вътре с полицията.

— И сам може да се оправи. — Погледът му се стрелна към Наоми, седнала върху един варел под навеса. — Но би могла да отидеш при майка си. Струва ми се ужасно е разстроена.

Келси не откъсваше очи от входа на конюшнята. Искаше й се да е вътре, да чува какво казват, да види какво правят.

— Нали ние двамата с Гейб го открихме — почти на себе си проговори тя. — Според мен трябва да помогна с нещо.

— Върви да помогнеш на Наоми.

Келси тежко въздъхна.

— Добре. Прав си. — Но се оказа много трудно да прекоси разстоянието и да погледне в безжизнения поглед на Наоми. — Вземи — подаде й недокоснатото кафе. По-добре щеше да е, ако имаше бренди, но не разполагам.

— Благодаря — пое чашата Наоми и почти насила отпи от течността. Отново си повтори наум, че тази история няма нищо общо с нея. Полицаите няма да дойдат и няма да я отведат този път. — Горкият Майк!

— Добре ли го познаваше?

— Отдавна е тук — отпи нова глътка тя. Да, наистина нямаше приятния замайващ вкус на брендито, но все пак й помогна. — Двамата с Богс веднъж седмично се събираха да играят на джин рум и да клюкарстват като някои стари стринки. Предполагам, Майк знаеше за моите коне толкова, колкото и за конете на Гейб. Но беше много лоялен. Потръпна и силно пое въздух. — Пък и беше съвсем безобиден. Не знам кой може да е направил такова нещо.

— Полицията ще го открие. — След кратко колебание Келси постави ръка на рамото на майка си и попита: — Искаш ли да те заведа у дома?

— Не — посегна и хвана ръката на дъщеря си Наоми. И двете си дадоха сметка, че за първи път се докосват без задръжки. — Съжалявам, Келси. Това е ужасно преживяване за теб.

— За всички ни.

— Трябваше да ти спестя тези тревоги. — Вдигна очи и погледът й срещна очите на дъщеря й. — Не мога да се оправям много добре в такива ситуации.

— Значи аз ще трябва да се оправя. — Келси изви ръката си и пръстите им здраво се преплетоха. Ръката на Наоми беше вцепенена от студ. — Ти ще се върнеш у дома — решително изрече тя. — Вероятно полицаите ще поискат да разговарят с мен, затова Ченинг ще те придружи.

— Не искам да те оставям сама тук.

— Няма да съм сама. Гейб е тук. А също и Моузес. И Богс. — Погледът й се спря на стария човек, застанал самотен и с измъчен вид под дъжда. — Няма смисъл да стоиш тук в това състояние. Върви в къщи, вземи една гореща вана и лягай. Ще дойда да те видя веднага щом се върна. — След това с по-мек тон и като се наведе по-близо, продължи: — Не искам Ченинг да стои тук. Ако му позволиш да те придружи, ще се почувства като зрял мъж.

— Сега вече ме убеди. — Наоми се презираше за слабостта си, но се изправи. — Добре, отивам си. Във всеки случай присъствието ми около мястото на престъплението ще предизвика само допълнителни приказки, но те моля да не стоиш повече, отколкото е нужно.

— Няма. Не се притеснявай.

Останала сама, Келси седна на освободения от майка й варел и се приготви да чака.

Не продължи дълго.

От вътре излезе полицай, огледа групичките и погледът му се спря на нея.

— Госпожица Байдън? Келси Байдън?

— Да.

— Лейтенантът би желал да говори с вас. Вътре, ако обичате.

— Добре. — Без да обръща внимание на любопитните погледи, Келси се смъкна от варела.

Вътре вече се изпълняваха рутинните процедури при убийство. Последните полицейски снимки бяха приключили, а задната част на конюшнята беше преградена с жълтата лента.

Погледът на Гейб за миг проблесна, когато я забеляза.

— Казах ви, че няма нужда да я водите тук.

— Двамата сте открили тялото, господин Слейтър. — Лейтенант Роси прескочи лентата и кимна към Келси. Имаше двадесетгодишен стаж в полицията и хубаво лице с остри черти и проницателни очи на ченге. Тъмната му и гъста коса, тук-таме с благородни сребристи оттенъци, беше само едно от нещата, с които се гордееше. Гледаше на тялото си като на храм, подхранван с витамини, здравословни натурални сокове, строга диета с ниско съдържание на мазнини и поддържан с упорити упражнения.

Вярно, вече прекарваше по-голямата част от времето си зад бюро и с телефон в ръка, но това не означаваше, че трябва да се занемари.

Обичаше работата си и стриктно държеше на процедурата. Освен това мразеше убийствата.

— Мисис Байдън, благодаря ви, че изчакахте.

— Искам да помогна.

— Добре. Като начало кажете какво точно се случи тази сутрин. Била сте тук още от изгрев.

— Точно така. — Разказа му всичко, като се почне от разтоварването на конете и се стигне до сутрешната тренировка. — Останахме известно време на пистата. Доведеният ми брат за първи път идва на хиподрума и му беше интересно да види как подготвят конете за старта.

— И по кое време беше това?

— Около обяд. Между десет и дванадесет тук е спокойно. Идвахме насам откъм пистата и попаднахме на Гейб. Беше в конюшните и говореше с треньора си.

Отмести поглед над рамото на Роси и с безмълвен ужас забеляза как изнасят на носилка лъскавата пластмасова торба.

Гейб тихо изруга, промуши се под лентата и се изправи пред нея.

— Не е нужно точно сега да го правите. Нито пък точно тук.

— Няма нищо, всичко е наред — смело преглътна гаденето Келси. — Предпочитам да приключим с това.

— Ценя желанието ви. Значи срещнахте господин Слейтър точно пред конюшните?

— Да. Поговорихме малко, като се заяждахме един друг, тъй като имаме коне, които щяха да бягат в една и съща серия. Влязох заедно с Гейб, за да видим жребеца му. Майка ми и доведеният ми брат вървяха малко по-назад.

— Майка ви?

— Да. Всъщност нейният кон трябваше да се състезава с коня на Гейб. Тя е собственик на „Трите върби“. Наоми Чадуик.

— Чадуик. — Някаква далечна камбанка звънна в главата му, но Роси бързо я заглуши. — Значи четиримата влязохте вътре.

— Да, но те вървяха малко зад нас. Стигнаха до бокса чак след… след нас. Мисля, че двамата с Гейб едновременно забелязахме раната на левия хълбок на жребеца. Той влезе и спря, като се опитваше да ми попречи да го последвам. Но аз се тревожех за коня и затова продължих напред. Видях кръвта и тялото в ъгъла. Задържах коня, защото се опитваше отново да се вдигне назад, после пристигнаха Наоми и Ченинг. Тя веднага отиде да извика линейка, а Ченинг влезе в бокса като си мислеше, предполагам, че би могъл да помогне. Мисля… предполагам, за момент всички си помислихме, че… конят го е направил. Докато Гейб не обърна тялото и тогава видяхме… — Никога нямаше да забрави видяното. — Видяхме, че не е бил конят. Гейб каза на Ченинг да извика полицията.

— И нямаше никой друг наоколо, когато двамата с господин Слейтър влязохте.

— Не, не видях никого. Естествено, някои от конярите бяха вътре, но все още беше твърде рано да се подготвят конете.

— Познавахте ли убития, мис Байдън?

— Не, аз съм в „Трите върби“ едва от няколко седмици.

— Не живеете ли там?

— Не, живея в Мериленд. Дойдох тук само за около месец.

— Значи ще трябва да ми дадете постоянния си адрес за протокола. — След като му го издиктува, той пъхна тефтера в джоба си. — Няма да ви бавя повече, мис Байдън. Бих искал да разговарям с майка ви и доведения ви брат.

— Помолих Ченинг да я заведе у дома. Беше много разстроена. — С несъзнателно движение Келси промени стойката си, като леко разкрачи крака и изпъчи рамене. — И двамата бяха с мен през цялата сутрин. Никой не би могъл да ви каже нещо повече от това, което вече ви обясних.

— Ще се изненадате колко неща забелязва един човек, които друг не е забелязал. Благодаря за сега — приключи с нея той и се извърна към Гейб. — Според информацията ми, човек на име Богс вероятно е бил последният, видял жертвата жива. И той ли работи при вас?

— Работи в „Трите върби“.

— Отвън е — обърна се Келси към Роси. — Ще му кажа да влезе. — Бързо излезе навън, нетърпелива да се махне от изречените с безстрастен глас въпроси и проницателния му поглед. Богс си беше на същото място, където го видя последния път и просто стоеше под дъжда. — Вътре има един лейтенант Роси, иска да говори с теб — хвана ръцете му тя с напразна надежда да ги сгрее малко между своите. — Толкова съжалявам, Богс.

— Тъкмо си говорехме. Седяхме си тук отвън и си говорехме. Бяхме се уговорили да играем карти тази вечер. — Сълзите се смесиха с дъжда по лицето му. — Кой го е направил, мис Келси? Кой направи такова нещо със стария Майк?

— Не знам, Богс. Ела, ще дойда с теб. — Прегърна го и го поведе към конюшните.

— Той си няма семейство, мис Келси. Една сестра, но не я е виждал повече от двадесет години. Трябва да се погрижа за него, да видя да го погребат както подобава.

— Аз ще се погрижа, Богс — пресрещна ги на вратата Гейб. Ще ми кажеш какво искаш да направим и ще го уредим.

Богс кимна. Така трябваше.

— Имаше високо мнение за вас, мистър Слейтър.

— И аз за него. Обади ми се веднага щом можеш. Ще уредя всичко.

— Благодаря ви заради него. — После Богс влезе вътре с наведена глава.

— Лейтенантът каза, че можеш да си отидеш. — Гейб я хвана за ръката и я дръпна навън. — Ще те заведа у вас.

— Ще изчакам Богс. Не бива да го оставям сам сега.

— Моузес ще се погрижи за него. Искам да се махнеш от тук, Келси. Стой настрана от тази история.

— Не мога. Замесена съм, колкото и ти.

— Грешиш. — Той почти я издърпа през калното помещение. — Боксът е мой. Жребецът е мой и Майк също е мой, дявол да го вземе.

— Я по-кротко! — Келси заби пети в земята и успя да се хване за сакото му. Вътре само един-два пъти леко загатна за някакво вълнение, но сега целият кипеше и беше съвсем близо до точката на изригване. Очите му вече не са безизразни като на комарджия, помисли си тя. Сега бяха горещи и унищожителни.

— На часа се махаш от тук и ще стоиш настрана.

Би могла да се развика насреща му. Би могла да се възпротиви на здравата хватка на ръката му върху рамото й. Но предпочете да изчака, докато стигнат до колата му.

Тогава просто се извърна и го прегърна.

— Не се измъчвай по този начин — прошепна му тихо.

Остана напрегнат, готов да се отскубне и да я напъха в колата.

— За какво да се измъчвам?

— Не обвинявай себе си, Гейб.

— А кой друг? — Но тялото му се отпусна и се притисна към нейното. После притисна лице към студената й влажна коса, за да потърси облекчение. — Божичко, Келс, кой друг да обвинявам? Опитал се е да защити коня ми.

— Не знаеш как е било.

— Чувствам го. — После я отдалечи от себе си. Погледът му вече бе по-спокоен, но онова, което ставаше зад дълбоката им синева, накара Келси да потрепери. — И ще открия кой го е направил. Каквото и да ми струва.

— Полицията…

— Работи по свои пътища. Аз си имам мои.