Нора Робъртс
Честни предателства (8)

Глава осма

Чувстваше се глупаво заради нервността си. И въпреки това Филип непрекъснато поглеждаше часовника си. Келси не закъсняваше. Той бе дошъл рано.

Още по-глупаво беше да си мисли, че се е променила по някакъв начин през двете седмици, докато я нямаше. Че е в състояние да погледне някак по-различно на него. Или да го сметне за малодушен… какъвто сам се бе почувствал някога, докато гледаше как отвеждат в затвора жената, която беше обичал.

Нищо не би могъл да направи. Но независимо колко често си го повтаряше, думите винаги му звучаха неубедително. Чувството за вина го разяждаше от години и само грижите и любовта, с които обсипваше дъщеря си, донякъде го облекчаваха.

Но и сега, две десетилетия по-късно, все още виждаше лицето на Наоми такова, каквото го бе видял при последната им среща.

Шест часа продължи пътуването от Вашингтон до Алдерсън, Западна Вирджиния. Шест часа, за да пропътува от спокойния и подреден свят в университета до сивата и тъжна действителност на федералния затвор. И в двете учреждения действаха установени правила, и двете представляваха затворени общности за постигане на целите си. Но едното се подхранваше от надежда и енергия, а другото — от отчаяние и гняв.

Независимо как се бе подготвял за срещата, за него бе истински шок да види Наоми, живата, предизвикателно жизнена Наоми, зад защитната преграда. Месеците от арестуването й до произнасянето на присъдата бяха оставили своя отпечатък. Тялото й бе загубило леката си женствена закръгленост и сега изглеждаше някак безформено и измършавяло в грозната затворническа униформа. Всичко беше сиво — дрехите, очите, лицето й. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да срещне мълчаливия й спокоен поглед.

— Наоми. — Чувстваше се глупаво в този костюм и вратовръзка, с колосаната си яка. — Останах изненадан от искането ти да ме видиш.

— Налагаше се. Тук човек бързо се научава, че желанията му не означават вече почти нищо. — От три седмици излежаваше присъдата си и заради собственото си добро бе престанала да зачерква дните в невидимия календар в главата си. — Благодаря ти, че дойде, Филип. В момента вероятно си подложен на многобройни унищожителни критики. Надявам се това да не се отрази на позициите ти в университета.

— Не — безстрастно отвърна той. — Предполагам, адвокатите ти ще обжалват.

— Не храня особени надежди. — Кръстоса ръце и здраво преплете пръсти, за да не им позволи да треперят. Надеждата беше друга слабост, която се опитваше да овладее, за да запази разсъдъка си. — Помолих те да дойдеш заради Келси, Филип.

Той не отвърна нищо. Не можеше. Един от най-ужасните му страхове бе, че тя ще пожелае да уредят Келси да я посещава, и ще се наложи да води детето си в това място.

Имаше право. Вътре в себе си Филип признаваше правото й да вижда детето си. Но също така, дълбоко в сърцето си таеше решимостта да се бори до последния си дъх срещу нея, за да задържи Келси далеч от този ужас.

— Как е тя?

— Добре е. За ден-два ще остане при майка ми, за да мога… да осъществя пътуването.

— Не се съмнявам, Милисън ще е очарована да я задържи при себе си. — В гласа й отново се прокрадна сарказъм. В сърцето й отново се промъкна болката. Решена да довърши започнатото, Наоми отпъди и двете.

— Предполагам, още не си й обяснил къде съм.

— Не. Струваше ми се… Не. Смята, че си заминала на гости някъде далече.

— Е — край устните й потрепна лека сянка на усмивка, — наистина съм далече, нали така?

— Тя е само едно дете, Наоми. — Колкото и да е нечестно, ще се възползва от любовта й към Келси. — Още не съм намерил подходящ начин да й кажа. Надявам се, с времето…

— Не те виня — прекъсна го Наоми. Приведе се по-напред и сенките под очите й заблуждаваха погледа му.

— Не те виня — повтори тя. — За нищо от случилото се. Какво стана с нас, Филип? Не мога да разбера кога се обърка всичко. А се опитвах. Струва ми се, ако мога да посоча едно нещо, определен момент, определено събитие, ще ми бъде много по-лесно да приема случилото се впоследствие. Но не успявам. — Затвори очи и изчака, докато се увери в способността си да продължи, без гласът й да трепери. Не мога да разбера къде сгрешихме, а виждам толкова хубави неща. Келси. Най-вече Келси. През цялото време мисля за нея.

Изпълни се с непоносима жал, която го задуши.

— Тя пита за теб.

Наоми се извърна и огледа мрачната стая за посещения. Някой плачеше близо до тях. Но сълзите бяха нещо обичайно за това място, също като въздуха. Видя стените, пазачите, решетките. Особено решетките.

— Не искам да узнае, че съм тук.

Не това беше очаквал от нея. Объркан, изрече името й, раздиран между благодарност и протест.

— Наоми…

— Обмислила съм го много внимателно, Филип. Сега имам предостатъчно време, за да мисля. Не искам тя да разбере, че са ми взели всичко и са ме затворили в клетка. — Дълбоко пое дъх, за да успокои гласа си. Няма да мине много време и скандалът ще утихне. И без това вече повече от година не се движа в твоята среда. Спомените са до време. Съмнявам се дали докато тръгне на училище, някой все още ще говори за случилото се във Вирджиния.

— Може и така да бъде, но сега ще ми е трудно да се справя. Не мога просто да й кажа, че си изчезнала, Наоми, и да очаквам да ми повярва. Тя те обича.

— Кажи й, че съм умряла.

— Боже мой, Наоми, не мога да направя такова нещо!

— Можеш. — Внезапно тя притисна настоятелно ръка към разделящата ги преграда. — Ще го направиш заради нея. Чуй ме. Искаш ли да види майка си на такова място? Зад решетките, за убийство?

— Не искам, разбира се. Нито ще го разбере, нито ще го преживее на нейната възраст. Но…

— Наистина, но… — потвърди Наоми. — Очите й отново бяха оживели и страстно горяха. — След няколко години ще разбере и ще се наложи да заживее с това. Ако наистина мога да направя нещо за нея, Филип, то е, да й го спестя. Помисли си — отново изрече настоятелно. — Помисли си. Вероятно ще бъде на осемнадесет, когато изляза от тук. И през цялото време ще живее с представата за мен, затворена тук. Дали ще се чувства задължена да идва да ме вижда? Не я искам тук. — И тогава сълзите потекоха, отприщвайки бента на потиснатите чувства. — Не мога да понеса дори мисълта да дойде тук и да ме види в този вид. Как ще се почувства? Какво ще й причини тази гледка? Казвам ти, не искам да рискувам. Позволи ми да й го спестя, Филип? Боже мили, позволи ми да направя този последен жест за нея.

Той протегна ръка и върховете на пръстите им се допряха през металната решетка.

— Не издържам да те гледам там вътре.

— А ще издържи ли някой от нас да я вижда, седнала на твоето място?

Не, той не би могъл.

— Но да й кажа, че си умряла! Не можем да предвидим как ще й се отрази такова нещо. Или как всеки от нас ще живее с тази лъжа.

— Която не е чак толкова голяма. — Дръпна ръка и изтри сълзите си. — Една част от мен наистина е мъртва. На другата й се иска да оцелее. Ужасно й се иска да оцелее. Струва ми се обаче невъзможно, ако тя знае. Ще й бъде мъчно, Филип. Ще тъгува, но ти ще си с нея.

После изобщо вече няма да ме помни.

— Би ли могла да живееш така?

— Налага се. Няма да се свързвам с нея и няма да се намесвам по никакъв начин. Не искам да идваш да ме виждаш повече тук и ще откажа свиждането, ако дойдеш. Ще бъда мъртва за нея и за теб. — Обви ръце около тялото си. Времето им почти изтичаше. — Знам колко много я обичаш и какъв мъж си. Ще й осигуриш добър и щастлив живот. Не го разваляй, като я накараш да изживее всичко това. Моля те, обещай ми!

— А като те освободят?

— Ще видим, като му дойде времето. От десет до петнадесет години, Филип. Това е много време.

— Да. — Само като си го представеше и стомахът му се свиваше на кълбо. Колко неща могат да се случат на едно дете за толкова време, помисли си той. — Съгласен съм, Наоми. Заради доброто на Келси, ще го направя.

— Благодаря. — Изправи се, като се опитваше да потисне гаденето. — Довиждане, Филип.

— Наоми…

Но тя се насочи право към охраната, мина през вратата, която се захлопна зад нея. Без изобщо да погледне назад.

 

 

— Татко? — Келси постави ръка на рамото му и леко го разтърси. — В кой век си се отнесъл?

Филип смутено се изправи.

— Келси! Не те видях да влизаш.

— Нямаше да видиш дори да беше влязла цяла колона тежкотоварни камиони. — Целуна го, отдръпна се, после се засмя и отново го целуна. — Радвам се да те видя отново.

— Чакай да те погледна. — По-щастлива ли изглеждаше? По-спокойна? При тази мисъл усети как го пробожда лека ревност.

— Едва ли съм се променила толкова за две седмици.

— Само ми кажи дали се чувстваш толкова добре, колкото изглеждаш.

— Чувствам се страхотно. — Настани се на стола и изчака и той да седне насреща й. — Сигурно е резултат от чистия въздух, храната, приготвяна от друг човек и от физическия труд.

— Труд? Да не би да си работила във фермата?

— Само най-неквалифицирана работа. — Усмихна се на сервитьорката и каза: — Чаша шампанско.

— За мен не искам нищо повече, благодаря. Филип отново се извърна към дъщеря си. — Празнуваш ли нещо?

— Гордостта на Вирджиния спечели днес бягането в Санта Ана. — Келси още не можеше да се успокои от въодушевлението след победата. — Изривах тора от нейното отделение, докато беше в „Трите върби“, така че се чувствам съпричастна към победата й. През май Гордост ще спечели и Дербито — намигна тя. — Съвсем сигурно е.

Филип отпи от виното си с надежда да отпусне гърлото му.

— Не съм знаел, че толкова се интересуваш от… конете.

— Прекрасни са. — Пое чашата от сервитьорката и вдигна тост. — За Гордост, най-великолепното мъжко същество, което съм виждала. Но все пак на четири крака. — Наслади се на мехурчетата, приятно погъделичкали езика й. — Хайде, казвай как са всички. Защо Кендис не дойде с теб.

— Предполагам, досети се, че ми се искаше да остана насаме с теб за няколко часа. Изпраща ти сърдечни поздрави, разбира се. Също и Ченинг. Има си нова приятелка.

— Съвсем нормално. Какво стана със студентката по философия?

— Уморявала го с речите си. Запознал се с новата на някакво парти. Изработва проекти за бижута и носи черни пуловери. Освен това е вегетарианка.

— Значи няма да трае повече от пет минути. Ченинг не би могъл да издържи повече без хамбургер.

— И Кендис очевидно разчита на това. Според нея Виктория — така й е името — е твърде неподходяща.

— Е — Келси отвори менюто и плъзна поглед по страницата — едва ли някое момиче ще й се стори подходящо, щом става дума за Ченинг. За нея той още е бебчето й.

— Най-трудното за всеки родител е да се раздели с детето си. Затова повечето от нас просто не искат да го правят. — Постави ръката си върху нейната: — Липсваше ми.

— Но аз всъщност никъде не съм заминала. Ще ми се да не се притесняваше толкова.

— Стар навик. Келси… — ръката му я стисна по-здраво — има няколко причини, за да те помоля да вечеряш с мен. Едната сигурно ще ти прозвучи доста неприятно, но предпочитам да я чуеш от мен.

Тя веднага се напрегна.

— Нали каза, че всички са добре.

— Така е. Става дума за Уейд, Келси. Обявил е годежа си. — Почувства как ръката й се отпуска. — Очевидно сватбата ще бъде скромна, след един-два месеца.

— Ясно. — Странно, мина й през ума, че все още има толкова много чувства, които се надигат и завихрят в нея. — Е, това се казва бърза работа. — Изпусна задържания въздух, раздразнена от острия си тон. — Глупаво е дори за миг да се чувствам засегната.

— Нормална човешка реакция, бих казал. Независимо от колко време сте разделени, съвсем наскоро получихте окончателно развод.

— Това беше само къс хартия. Добре го съзнавам. Бракът ни приключи в Атланта, преди повече от две години. — Вдигна чашата и се вгледа в мехурчетата във виното. — Ще трябва да се държа като цивилизован човек и да му пожелая всичко най-добро. Но няма да стане! — отпи голяма глътка тя. — Надявам се тя да превърне живота му в ад. А сега, възнамерявам да опитам пушената сьомга. Изпитвам желание да захапя някого.

— Но ще се оправиш, нали?

— Ще се оправя. Всъщност нищо ми няма. — Затвори менюто и след като дадоха поръчката си, изведнъж се усмихна към баща си. — Да не би да си се страхувал от скандал?

— Смятах, че може да имаш нужда от рамо, на което да си поплачеш.

— Винаги мога да се възползвам от рамото ти, татко, но вече престанах да плача за минали неща. Иска ми се да поработя, но здравата, за да променя живота и възгледите си.

— Но ти вече от години работиш, Келси, още откакто завърши гимназия.

— От години само си играя на различни професии. Но всъщност никоя не ме е вълнувала особено.

— А това те вълнува, така ли? Да ринеш конюшните те вълнува?

Острата нотка в гласа му я накара да застане нащрек. Опита се внимателно да подбере думите си.

— Там се чувствам част от едно цяло. Това не е само едно надбягване или един кон. Всичко е свързано и всеки участва с нещо. Някои неща са еднообразни, други ти изваждат душата от бързане и всеки ден всичко се повтаря. Но всяка сутрин започваш отново. Не мога да го обясня точно.

А и той никога няма да го разбере. В момента разбираше единствено, че думите й толкова много напомняха за Наоми.

— Много вълнуващо за теб, убеден съм. Съвсем различно.

— Така е. Но ми действа също и успокояващо. Дава ми усещане, че съм нужна. — Трябва да го кажа изведнъж, помисли си Келси и бързо продължи: — Мисля да напусна апартамента си.

— Да го напуснеш? И после какво? Да се преместиш за постоянно в „Трите върби“?

— Не непременно. — Защо това трябва да го обижда, запита се Келси и въздъхна. А защо нея я заболя, като чу, че Уейд отново ще се омъжва? — Не сме го обсъждали. Но обмислях някои мои намерения да се преместя извън града. Харесва ми да виждам дървета от прозорците си, татко. Да виждам поля, вместо съседните блокове. Пък и много ми харесва това, с което се занимавам сега. Бих искала да продължа и да видя дали ме бива за тази работа.

— Наоми ти е повлияла. Не бива да се изкушаваш и заради моментни прищевки да се хвърляш от един начин на живот към друг. Не е възможно за толкова кратко време да разбереш света, с които се опитваш да си играеш.

— Не, наистина не претендирам, че напълно го разбирам. Но бих искала. — Замълча, докато им сервират салатите. — Искам също да разбера и нея. Нали не очакваш, че ще си тръгна, преди да съм успяла.

— Не те карам да си тръгнеш, но бих искал да не се впускаш в нищо, преди да си преценила всички последствия. Там не става дума само за романтиката на конете при изгрев или последния галоп преди финала. Ще се сблъскаш с грубост, жестокост, неприятности, и насилие.

— И това също е част от мен, както и мирисът на книги в университетската библиотека.

— Хей, ама това е Келси, красивата дъщеря на Наоми — насочи се към тях Бил Кънингам. В едната си ръка държеше чаша, а на другата проблясваше диамантената му подкова. — Човек няма как да сбърка това лице.

Точно на време, помисли си тя и се усмихна насила.

— Здрасти, Бил. Татко, това е Бил Кънингам, познат на Наоми. Бил, това е баща ми, Филип Байдън.

— Ей, дявол да ме вземе. Беше преди сто години — протегна ръка Бил. — Май не сме се виждали от деня, когато ми отмъкна Наоми изпод носа. Учител беше, нали?

— Да. — Филип кимна със сериозно изражение, което обикновено пазеше за недисциплинираните си студенти. — Преподавател съм в университета в Джорджтаун.

— Радвам се за теб. — Бил се усмихна и свойски постави ръка на рамото на Келси като я стисна. — Голяма красавица е дъщеря ти, Фил. Истинско удоволствие е човек да я види на хиподрума. Чух, че тригодишният жребец на майка ти днес пристигнал пръв в Санта Ана.

— Да, много сме щастливи.

— В Кентъки обаче нещата ще се променят доста. Не й позволявай да те придума да пуснеш фиша си за коня на „Трите върби“, Фил. Победителят е при мен. Целуни майка си от мен, сладурче. Трябва да се връщам на бара. Имам среща.

Докато той се отдалечаваше, Келси хвана вилицата и с подчертано усърдие се зае със салатата.

— С такива хора ли искаш да се свържеш?

— Говориш също като баба, татко. „Стандартът, Келси, никога не си занижавай стандарта.“ — Но Филип не се усмихна. — Този човек е глупак, татко. Съвсем като надутите и нахални глупаци, с които съм се сблъсквала в университета, в рекламата, в галериите. Не е възможно човек да избяга от тях.

— Спомням си го — упорито отвърна Филип. — Носеха се слухове, че подкупва жокеите, за да загубят или нарочно да притиснат друг кон в оградата.

Келси се навъси и остави салатата.

— Значи освен надут и нахален, е и мръсник. Но въпреки това е само един глупак, с който нямам намерение да завързвам приятелски отношения.

— Движи се в кръга на майка ти.

— Може би по-скоро в паралелен. Все още много неща не знам и за сега не я чувствам близка, но знам, че за нея „Трите върби“ е нещо повече от обикновена фирма, а конете нещо повече от вложен капитал. Те са животът й.

— Така е било винаги.

— Съжалявам — безпомощно посегна Келси и хвана ръцете му. — Съжалявам, че те е наранила. Съжалявам, че това, което правя сега, отново връща тази болка. Моля те да ми имаш доверие и да ме оставиш сама да видя всичко, да направя собствена преценка. Имам нужда от цел в живота си, татко. Може би съм я открила.

Боеше се, че е така и когато я постигне, няма да е същата.

— Просто ми обещай, че ще си оставиш достатъчно време, Келси. Недей да се обвързваш с никого и с нищо, без да си оставиш достатъчно време за преценка.

— Добре. — За момент Келси се поколеба. — Не ме попита за нея.

— Канех се — призна Филип. — Исках да чуя впечатленията ти.

— Изглежда много млада. Притежава невероятна енергия. Виждала съм я да започва от изгрев и да продължава по тъмно.

— Наоми обича да е сред хора.

— Говоря за работа — поправи го Келси. — Никога не посреща гости. Поне не и през времето, докато бях там. Ако трябва да съм откровена, изобщо не виждам при цялата тази работа, как някой ще има сили за вечерни събирания. Обикновено още преди десет вече е в леглото. — Не намери за необходимо да споменава, че Наоми невинаги спи сама. — Много е сдържана, много добре се владее.

— Наоми? Сдържана? Да се владее?

— Да. — Келси замълча и изчака да им сервират предястията. — Вероятно невинаги е била такава, но сега я видях точно такава.

— Какво изпитваш към нея?

— Не знам. Доволна съм, че не ме притеснява.

— Учудваш ме. Търпението никога не е било сред силните ти качества.

— Предполагам, хората се променят. Не я разбирам, но я уважавам. Знае какво иска и се труди да го постигне.

— И какво иска?

— Не съм сигурна — неуверено отрони Келси, — но тя има нещо наум.

 

 

Скрит в сянката на бара, Кънингам наблюдаваше Келси и баща й, докато се хранеха. Красива гледка, помисли си той. Самата изисканост и висока класа. Замислено разклати леда в чашата си.

— Доста е хубавичка — обади се до него Рич Слейтър. — Позната ми е отнякъде. — Разсмя се и внимателно отпи от питието си. Точно сега се надяваше умът му да е бистър. — Май на човек, като мине определена възраст, всички хубави млади момичета му се струват познати.

— Дъщерята на Наоми Чадуик. Одрала е кожата на майка си.

— Наоми Чадуик ли? — Погледът на Рич блесна доволно, но и с горчиви спомени. Нали беше точно тук, за да изрови старите спомени. И да се възползва от тях. — Човек никога не забравя такава кобила. Сега е съседка на сина ми. Колко е малък светът. — Доволно отпи поредната глътка уиски. Качествена стока… щом Кънингам черпи. — Знаеш ли, май я видях да се навърта край къщата на момчето преди около две седмици. Хвърлил й е око, доколкото познавам Гейб.

— Усукваше се около майката, предполагам сега ще се прехвърли на дъщерята. — Гейб Слейтър нямаше да има шанс да се усуква около никого, помисли си Кънингам, ако не беше една ръка карти. Всичко можеше да е съвсем различно.

Но всичко ще се промени.

— Ако изиграе правилно картите си — продължи Кънингам любимата си тема — нищо чудно да заличи границите между двете ферми.

Рич изгледа Келси с повишен интерес. Значи така, синчето му си губи времето с дъщеричката на оная високомерна кучка. Това вече е нещо, което би могъл да използва.

— Голяма работа, нали? Едно такова сливане ще ги превърне във водещо предприятие за цялата страна, бих казал.

— Възможно е. — Кънингам вдигна пръст и даде знак за по още едно. — Няма да седна да се занимавам с тях. Но ако питаш мен, цялата работа скоро ще се разсъхне. — Бръкна в купата с ядки и налапа три наведнъж. Говори непринудено, стегна се той. Всичко трябва да изглежда съвсем непринудено. Не е нужно Рич Слейтър да разбере колко много всъщност залага на тази сделка. — Дай да видим сега онази работа, за която говорехме. С нея ще оправим тая история.

Рич пресмяташе наум, съзерцавайки с възхищение диамантения пръстен на ръката на Кънингам.

— И при една супер печалба аз ще получа ли съответно възнаграждение?

— Ще получиш.

— Добре тогава, ще видим какво може да се направи по въпроса. — Отново стрелна с поглед Келси. — Първо да видим какво може да се направи. Ще трябва да ми се платят пътните, Били, момчето ми.

Кънингам бръкна в сакото си, извади плик и го пъхна в нетърпеливите ръце на Рич под бара. Неприятното усещане за нещо вече правено, го накара да хвърли неспокоен поглед през рамо.

— Преброй ги по-късно.

— Няма нужда, изобщо няма нужда. Знаем се отдавна, Били. Имам ти доверие. — Веднага щом намести плика на сигурно място, той отново надигна чашата. — Ако ми позволиш, нека ти кажа какво удоволствие изпитвам отново да работя с теб. Наздраве за старите времена.

 

 

На следващия ден по обяд, Келси бе съсредоточила цялото си внимание в урока за водене с въже на манежа. Петгодишната кобила проявяваше търпение и знаеше доста повече за този род упражнения от самата нея.

Не конят, а Келси се обучаваше в момента.

— Подкарай я в тръс, смени посоката — командваше Моузес. Момичето има възможности, реши той. Иска да се научи и затова ще успее. — Ще направи, каквото поискаш. Ако вземеш обаче някое едногодишно конче, няма да е така лесно.

— Дай ми тогава младо конче — извика в отговор тя и плесна с камшик. — Мога да се оправя.

— Продължавай да се надяваш. — Но вероятно след няколко седмици все пак ще й даде. Ако още е тук. Има добри ръце, замислено я наблюдаваше той, хубав глас и бързи рефлекси.

— От кога тренират? — попита Наоми.

— Около половин час.

Тя пъхна ботуша си на най-долната пръчка на оградата.

— И Келси, и кобилата все още изглеждат свежи.

— И двете са издръжливи.

— Благодаря ти, че отделяш време да я учиш, Моузес.

— Не ме затруднява. Само дето май е хвърлила око на работата ми.

Наоми се засмя, но после забеляза, че той не се шегува.

— Според теб тя се интересува от треньорска работа, така ли смяташ?

— Всеки път, щом изкарам един час с нея, се чувствам като изцедена гъба. Това момиче не се уморява да задава въпроси. Допуснах грешка, като й дадох, преди няколко дни една от моите книги за конете. Щом я прочете, направо ме подложи на истински изпит. Наду ми главата с кръвни групи, доминантни и рецесивни гени.

— И издържа ли го?

— Едва-едва. Някога ми се искаше ти да го правиш. — Усмихна се и се плесна по челото. — Мечти. Но мъж без мечти е като мъж без любов. А що се отнасяше до теб, имах я даже в излишък.

— И още я имаш. Ще го докажем по-късно. Ето го и Мат пристига.

— Не знаех, че си повикала ветеринаря.

— Не съм. — Наоми облиза устни. — Каза, че бил наблизо и щял да намине да види какво става с онзи възпален глезен.

Моузес се извърна обратно към Келси. Мечти значи, отново си помисли той.

— Аха, добре.

Наоми успя да потисне смеха си и поздрави ветеринаря.

— Е, Мат, какво е мнението ти.

— Оправя се. Няма нужда от инжекция.

— Много мило, че отдели време да минеш — обади се Моузес.

— Бях в „Лонгшот“. Един от жребците им е ранен.

— Сериозно ли е? — попита Наоми.

— Би могло да стане. Убождане. Съвсем малко и като нищо могло да не бъде забелязано. Но имаше голяма инфекция. — Докато говореше, погледът му с възхищение следеше Келси. — Наложи се да го режа. Много лошо. Джемисън каза, че утре е трябвало да замине за Хайалия.

— Тройка аса? — Наоми постави ръка на рамото на Мат, изпълнена със съчувствие. — Гейб щеше да заминава с него. Този кон бягаше като стрела.

— За сега и двамата ще си останат вкъщи.

— Ще му се обадя по-късно да се опитам да го ободря.

— Дано му помогне. — Мат отново насочи вниманието си към Келси. — Тук всички изглеждате в добро здраве. — Когато Келси го поздрави с бързо помахване, той й се усмихна. — Изглежда, като че ли цял живот с това се е занимавала.

Моузес най-сетне се съжали над него, даде знак на Келси да спре и тя се приближи заедно с коня към оградата.

— Толкова е добричка — потърка буза о кобилата. — Ще ми се да ми дадеш някое непослушно жребче, Моузес, за да почувствам, че върша нещо.

— Всяко нещо по реда си. Нека видим колко ще издържиш, преди да се откажеш.

— Постоянно ми вдига самочувствието, няма що. — Келси килна назад памучното си кепе. — Това служебна визита ли е, Мат, или приятелско посещение?

— И двете. Трябваше да ида до „Лонгшот“.

— О? — Колкото е възможно по-нехайно, Келси поведе кобилата извън манежа. — Проблем ли имат?

— Нараняване. — Той повтори вече дадените обяснения.

— Но Тройка аса изглеждаше великолепно последния път, когато го гледах да бяга. Кога е станало?

— Преди около три-четири дни.

— Преди три дни бяга в Чарлстън. Победи с цяла дължина. — Келси се навъси и помилва кобилата. — Убождане значи?

— Колкото монета от десет стотинки, точно над глезена.

— Как е станало?

— Може да е било при транспортирането, от някой остър ръб. Възможно е. Не ми се вярва да е нарочно.

— Искаш да кажеш, че някой може нарочно да нарани коня, за да не е в състояние да бяга?

— Не ми се вярва — повтори Мат. — Не е толкова сериозно.

— С какво го лекуваш?

Внимателно го изслуша, докато й обясняваше за срязването и антисептичните препарати и за разликата между убождане и разкъсване.

— Видя ли за какво ти говорех — прошепна Моузес на Наоми. — Сега ще се нахвърли на учебниците по ветеринарна медицина. — Изведнъж очите му се присвиха, вперени към конюшнята. — Очаквате ли някого?

— Не. — Наоми прехапа устни и се загледа в младежа, който се приближаваше. Слаб, с тесни рамене и красиво лице. Дънки и поло. Съвсем обикновен, прецени го тя. Ботушите му обаче бяха съвсем друго нещо. Сигурно струваха най-малко триста долара.

— Някой познава ли този каубой?

— А? — Келси се извърна с любопитство и нададе радостен вик. — Ченинг! — Хвърли се към него и направо разкъса сърцето на Мат, като с все сила прегърна младия човек. — Какво правиш тук?

— Реших да намина да видя къде си, преди да продължа за Лаудърдейл. За посрещането на пролетта.

— Не си ли се отказал вече от това?

— Да се откажа от момичетата по бикини? Не мисля. Боже, я се погледни. Приличаш на реклама за селския живот. — Прегърна я през рамо и погледна тримата, застанали до оградата. — Няма нужда да ми казваш, че това е майка ти.

— Да, това е Наоми. Ела, ще те представя. — Ръката й продължаваше да го прегръща през кръста. — Ченинг, това са Наоми Чадуик, Моузес Уайтри и Мат Ганър, А това е Ченинг Осбърн, доведеният ми брат.

— Добре дошъл в „Трите върби“ — протегна му ръка Наоми, развеселена и поласкана, когато Ченинг я поднесе към устните си. — Келси ми е говорила за теб.

— Само хубави неща, надявам се. Страхотно местенце си имате тук.

— Благодаря. Ще те разведем. Надявам се да останеш за малко.

— Свободен човек съм. — Неспособен да устои, той се протегна над оградата и помилва кобилата по носа. — Тръгнал съм към Флорида за около седмица.

— Да се полюбува на ученичките — вметна Келси. — Ченинг учи медицина и нарича това уроци по анатомия.

Той се усмихна и посегна да погали ушите на кобилата.

— Младостта е до време. Питай, когото искаш. Прекъснах ли ви?

— Съвсем не — успокои го Наоми. — Идваш тъкмо на време за обяд. Ще дойдеш с нас, нали Мат?

— Иска ми се, но се налага да отида до фермата на Бартлет. Едно от жребчетата им има колики.

— Ей, ама вие ветеринарен лекар ли сте? — наостри уши Ченинг. — Винаги съм си мислил, че е страхотна работа да лекуваш животни. Не се оплакват като хората, нали? — допълни бързо, тъй като Келси го изгледа изненадана.

— Така си е. Но пък хората обикновено не те ритат и не хапят. Ще си запазя правото за друг път, Наоми, благодаря. Келси, приятно ми беше да те видя отново. Радвам се, че се запознахме.

— Ще те изпратя. Келси, ти доведи Ченинг, когато сте готови.

— Ако добре те познавам, вече си готов. Искаш ли да направим обиколката, след като ядем?

— Звучи добре.

— Не знаех, че се интересуваш от лечение на животни.

Той притеснено сви рамене.

— Минала работа. Детска история.

Тръгнаха бавно и Келси продължи:

— Спомням си как искаше да спасяваш птичките, когато се блъскаха в цветното стъкло. Ами онзи пълен с бълхи стар пес, който домъкна със счупен крак.

— Да бе — усмихна се той, но смехът сякаш не стигна до очите му. — Мама провали цялата работа. Обратно, откъдето е дошъл. Предполагам, последните си километри е изминал на три крака.

— Забравила съм — постави ръка на рамото му Келси. — Сигурно се е страхувала да не умре у дома. Трябва да беше на сто години.

— Не беше чистокръвен — поправи я Ченинг и сви рамене. — Не е толкова важно. И без това не можеше да държи животни в къщата заради алергията си. Пък и както казах, това е детска история.

Защо никога досега не бе чувала тази нотка на примирение в гласа му, запита се Келси. Вероятно не се беше заслушвала.

— Искаш ли да станеш лекар, Ченинг?

— Фамилна традиция — безгрижно отвърна той. — Никога не съм си и помислял да ставам нещо друго. Е, освен космонавт, когато бях на шест. Мъжете в семейство Осбърн стават хирурзи и толкова.

— Кендис никога не би те насилила да се заемеш с нещо, ако не ти е присърце.

Ченинг се засмя иронично.

— Келс, ти беше на осемнадесет, когато се ожениха и с единия крак вече си беше излязла от дома. Мама движи всичко. Действа гъвкаво и се справя много добре. Така че ние с професора винаги правим каквото ни се каже.

— Сърдиш й се за нещо. Какво има?

— Представяш ли си, спря ми издръжката от наследството, защото отказах да се запиша за пълен курс през това лято. Исках да поработя, разбираш ли. Да вкуся малко от реалния живот. Бях си уговорил временна работа на един строеж. Нали разбираш, можех да нося каска и да подвиквам след секретарките, които минават по обяд. Просто исках да прекарам два месеца далече от книгите.

— Звучи ми доста разумно. Дали да не поговоря с нея вместо теб…?

— Не, в момента не е особено благосклонно настроена към теб. Тая работа тук… — махна и посочи фермата. — Според нея ти притесняваш професора. Величествената Милисън също подхранва неврозата й.

Келси въздъхна силно.

— Значи сме на едно дередже. Виж какво, наистина ли държиш на Лаудърдейл и бикините?

— Ако намекваш да се върна вкъщи, да я целуна и да…

— Не. Щях да ти предложа да прекараш тук посрещането на пролетта. Не допускам Наоми да възрази, ако се помотаеш с мен и конете.

— Играеш си на голямата сестричка, а?

— Да. Защо, неприятно ли ти е?

— Не. — Наведе се и я целуна по челото. — Благодаря ти, Келс.