Нора Робъртс
Честни предателства (7)

Глава седма

Наоми завързваше колана на халата си, когато чу затръшването на входната врата. Изненадана от яростния тропот, тя се поколеба, преди да излезе в коридора. Има ли право, питаше се, да задава въпроси на Келси, след като е прекарала вечерта навън? Нямаше никакъв опит. Ако бяха преминали заедно през годините на юношеството, през разговорите в късните нощи, през споровете и тревогите, през завоеванията и пораженията на растежа, тогава щеше да знае.

Но нямаше какво да я направлява, разполагаше само с инстинктите си. Звукът от стъпките на Келси, забързани нагоре по стълбите, я накара да се реши.

Отвори вратата, сигурна, че ще успее да обърне нещата в съвсем обикновен разговор. Никакво излишно любопитство, просто набързо ще я попита как е прекарала вечерта. Но само при вида на лицето на дъщеря й, всичките й намерения се изпариха.

— Какво се е случило? — Преди и двете да се осъзнаят, пристъпи напред и хвана ръцете на Келси. — Добре ли си?

Все още пламнала от гняв, Келси незабавно мина в атака.

— Как можеш да общуваш с него, а още повече… Божичко, та ти направо ме накара да отида с него.

— Гейб ли? — Пръстите на Наоми се забиха по-дълбоко. Доверяваше му се изцяло, без да задава въпроси. Но в стомаха й се загнезди някакъв чисто женски страх. — Какво ти направи?

— Целуна ме — извика тя. Лицето й пламна от смешното звучене на случилото се помежду им.

— Целуна те — повтори Наоми и усети как я залива облекчение. Развеселена попита: — И това ли беше?

— Не те ли вълнува? — разочарована отскочи назад Келси. — Казвам ти, целуна ме. И аз отвърнах на целувката му. Направо се нахвърлихме един на друг. Изобщо нямаше да се спрем, ако не се бях опомнила.

Стегни се, Наоми, помисли си тя. Ако не можеха да се разберат като майка и дъщеря, вероятно биха могли да започнат поне като две големи жени.

— Влез и седни.

— Не искам да сядам. — Въпреки това Келси я последва в спалнята.

— Аз пък ще седна. — Наоми приседна на табуретката пред тоалетната масичка, като се опитваше да подреди мислите си. — Келси, вероятно още си объркана от развода, но вече си разведена и си свободна да имаш нови връзки с мъже.

Келси спря да крачи неспокойно и изстена.

— Значи съм свободна? Но тук не става дума за мен, а за теб.

— За мен?

— Ама каква си такава? — Към гнева й този път се примеси и оскърбление — оскърбление, че жената, чиято плът и кръв се явяваше, може да бъде толкова повърхностна. — Нямаш ли поне капчица гордост?

— Напротив — бавно отвърна Наоми. — Често са ме обвинявали, че я притежавам в излишък. Но не виждам какво значение има това в момента.

— Казвам ти, че любовникът ти искаше да спи с мен и според теб това няма значение?

Устните на Наоми се раздвижиха безмълвно, преди да успее да артикулира думите.

— Любовникът ми?

— Един Господ знае как търпиш да те докосва — бързо изтърси Келси. — Познаваш го от години и би трябвало да знаеш какво представлява. О, наистина е много привлекателен и външно може да изглежда очарователен. Но той няма нито скрупули, нито достойнство, нито чест.

Погледът на Наоми заблестя и изразът й стана напрегнат.

— За кого говориш?

— За Слейтър. — Вече на края на силите си, Келси едва успяваше да не се разплаче. — Гейбриъл Слейтър. Колко любовници имаш?

— Само един — кръстоса ръце и дълбоко пое въздух Наоми. — И значи ти смяташ, че е Гейб. — След кратък размисъл, тя се усмихна. След това, за изумление на Келси, се разсмя на глас. — Извинявай. Съжалявам. Убедена съм, че на теб никак не ти е смешно — безпомощно притисна корема си с ръце тя. — Но е страхотно, наистина. Толкова съм поласкана.

— И той каза същото — процеди Келси през стиснати зъби.

— Така ли? — Като се опитваше да сподави смеха си, Наоми изтри просълзените си очи. — Искаш да кажеш, направо си го попитала дали спи с мен? Божичко, Келси, та той е някъде около тридесетте, а аз наближавам петдесет.

— И какво значение има?

Не можеше да се спре. Лицето й светна в широка усмивка.

— Е, този път наистина съм поласкана. Действително ли смяташ, че такъв страхотен — а Господ вижда, че той наистина е страхотен — и надарен мъж като Гейб, би могъл да изпитва романтични чувства към жена като мен?

Огледа Наоми с възможно най-безпристрастен поглед, поне доколкото състоянието й го позволяваше, и проследи класическите черти на лицето й и стройната и елегантна фигура в семплия бял халат.

— Не съм споменавала нищо за романтика — апатично изрече Келси.

— О, наистина — кимна Наоми и се опита да се стегне. — Добре тогава. Значи предполагаш, двамата с Гейб… как да кажа… имаме страстна сексуална връзка? — Прехапа устни, за да не се разсмее. — Чувствам се все по-млада.

— Преди да се опиташ да го отречеш, искам да кажа две неща. — С високо вдигната глава, Келси изгледа майка си. — Първо, не е моя работа с кого спиш. Можеш да имаш двадесет любовника и това не е моя работа. Второ, снощи те чух. Когато беше с него тук.

— О — въздъхна Наоми. — Много ми е неудобно.

— Неудобно? — Думите просто избухнаха от устата й. — Значи ти е неудобно?

Наоми осъзна, че ще трябва да й обясни всичко, точно и ясно, и вдигна ръка.

— Нека караме подред. Първо, независимо какво мислиш или са ти казвали, но никога не съм имала много мъже. Може и да не ми повярваш, но баща ти ми беше първият. И след него нямаше друг до втората година след излизането ми от затвора. От тогава той е единственият ми любовник. — Останаха така, вперили поглед една в друга.

— Ако е вярно, значи още по-зле. Как тогава не се интересуваш, че те мами по този начин?

— Никой мъж не може да ме измами повече от един път — отвърна Наоми с тон, на който Келси не само повярва, но и разбираше. — Не си чула Гейб снощи с мен в спалнята ми, Келси. Моузес беше.

Беше неспособна да проговори. Невъзможно бе да не повярва на думите й, след като истината бе така ясно изписана на лицето й. Безмълвна се свлече на стола.

— Моузес значи. Треньорът ти.

— Да, Моузес. Треньорът ми. Моят приятел и любовник.

— Но Гейб… той непрекъснато те докосва.

— С риск да бъда банална ще кажа, че сме много добри приятели. Като изключим Моузес, Гейб е най-близкият ми приятел. Съжалявам, но си се заблудила.

— Исусе! — Келси стисна очи, унизена до дъното на душата си, припомняйки си всичко, което бе казала. — О, божичко, никак не се учудвам, защо беше толкова бесен. Какви неща му наговорих!

С риск да бъде отблъсната, Наоми леко докосна косата й с ръка.

— Предполагам, не си направила опит да го попиташ?

— Не. — Собствените й думи отново заплющяха в главата й като куршуми. — Не, толкова бях сигурна, а и толкова се срамувах, че ме накара да се забравя, макар и само за момент. Никога не съм… С Уейд винаги беше… Няма значение — изрече бързо. — Въпросът е, че се хвърлих като заслепена и му наговорих разни гадни неща.

— Била си в затруднено положение. Ще му се обадя и ще му обясня.

— Не, сутринта ще отида и лично ще му се извиня.

— Но е много е неприятно, нали? Да се извиняваш?

— Почти колкото и да сгрешиш. — Винаги се налага да преглътнеш гордостта си. — Съжалявам.

— Поне що се отнася до мен, няма нужда. Ти попадна в непознат за теб свят, Келси. Осланяла си се на инстинктите си. Каквото и да си направила тази вечер, то е било, защото притежаваш строги морални принципи и силно развито чувство за добро и зло.

— Опитваш се да ме оневиниш.

— Аз съм ти майка — кротко отвърна Наоми. — Може би постепенно и двете ще свикнем с това. Върви сега да поспиш. И ако утре сутринта не искаш да ходиш сама в леговището на лъва, ще дойда с теб.

 

 

Но Келси отиде сама. Беше въпрос на самоуважение. Отначало смяташе да отиде с колата, но щеше да стигне твърде бързо. Въпреки че през по-голямата част от нощта неспокойно се бе мятала в леглото, не успя да намери точните думи и интонации, които искаше да използва.

Реши да поиска кон, за да проясни главата и отпусне нервите си, докато язди от едната ферма до другата.

Откри Моузес, който мажеше с мехлем шията на петнист жребец. Улови се, че като последна глупачка изпитва смущение. Как ще го заговори сега, след като вече знае, че е любовник на Наоми?

За момент остана отзад и продължи да го наблюдава. Ръцете му се движеха внимателно, силно потъмнели от слънцето, с широки длани. На китката му имаше гривна от кована мед. В плитката му белите коси бяха почти колкото и черните. Имаше характерно лице, макар едва ли някой би го нарекъл красив с доста големия нос и белязаната от времето кожа. Тялото му бе стегнато и подвижно, но я нямаше онази гъвкава грация на мускулите на Гейб.

— Трудно е да се повярва, а? — В гласа на Моузес прозвуча весела нотка. Нямаше нужда да се извръща, за да се досети Келси, че вероятно същото се чете и в погледа му. — Такава красива жена като нея. Богата, изискана. И недорасъл мелез като мен. — Остави мехлема и взе качето със забъркана овесена каша. Не те упреквам, че се чудиш. И аз самият непрекъснато се учудвам.

— Моля?

— Наоми сметна за необходимо да знам, че ти е казала.

Келси примигна и потърка лицето си с ръце. Едва ли смущението й би могло да бъде по-голямо.

— Господин Уайтри.

— Моузес, нека бъде Моузес, предвид ситуацията. Хайде, момче — тихо заговори той на коня и му подаде кашата. — Опитай малко. Съвсем по мъничко. Влюбих се в нея от мига, в който дойдох да работя като коняр. Тогава беше към осемнадесетгодишна. През целия си живот не бях виждал нищо такова. Но не съм очаквал тя да ме погледне. Че защо ли?

Келси го наблюдаваше как храни коня и откри доброта, сила и жизненост.

— Струва ми се вече разбирам. — Замахна с ръка и пристъпи в отделението, докато двамата се озоваха рамо до рамо. — Какво му е?

— Кинг Коул има ларингит.

— Ларингит ли? Боледуват ли конете от ларингит? Как се разбира?

— Виждаш ли тук? — Моузес хвана ръката й и я постави върху шията му. — Нали усещаш подуването.

— Да, горкичкият — успокоително прошепна тя и нежно го потърка. — Сериозно ли е?

— Може и да стане. Ако се усложни, ще се стесни прохода на въздуха и може да се задуши.

— Искаш да кажеш, да умре? — Разтревожена, Келси притисна буза до жребеца. — Но това е само едно възпалено гърло.

— За теб да, обаче при него е различно. Но той ще се оправи, нали, друже? Още не може да се храни, но хапва по малко каша и чай от ленено семе.

Чай за кон, помисли си Келси.

— Не трябва ли да го види ветеринарят?

— Само ако се влоши. Затопляме го, правим му инхалации с евкалиптово масло и три-четири пъти на ден мажем езика му с камфор. Вече не кашля и това е добър признак.

— До къде стигат докторските ти умения?

— Викаме Мат само, когато наистина вече не можем да се справим.

— Мислех, че треньорът се занимава с тренирането на конете.

— Треньорът прави всичко. Понякога излиза, че конете са последната му грижа. Изкарай някой ден с мен и ще видиш.

— С удоволствие.

Думите му бяха казани ей така, не беше очаквал да им обърне внимание. Сега я изгледа замислено.

— Започвам преди изгрев.

— Знам. И сигурно няма да ме искаш да ти се мотая наоколо. Но се чудех дали не бих могла да се занимавам с нещо, докато съм тук. Да чистя тор от конюшните или да лъскам амунициите. Не се надявам да ми поверите конете, но не обичам да стоя без работа.

Дъщеря на майка си, замислено я преценяваше Моузес. Е, ще видим.

— Тук винаги има какво да се прави. Кога искаш да започнеш?

— Днес следобед, а може и утре. Тая сутрин трябва да свърша една работа. — Спомни си и настроението й веднага се смени. — Предпочитам да рина тор вместо това, но няма как.

— Тогава ела насам, щом си готова.

— Благодаря. Чудех се дали има някой кон, който мога да взема за тази сутрин? Мога да яздя.

— Ти си дъщеря на Наоми. Следователно, щом знаеш да яздиш, няма нужда да искаш разрешение, за да вземеш кон.

— Предпочитам да попитам.

— Тогава ще оседлаем Справедливост — реши той. — Той е тъкмо за теб.

Пъстрият кон обичаше да препуска. От три години се бе оттеглил от състезания, но не се бе примирил с понижението си в ездитен кон. Често го използваха да извежда някой от състезателните коне по време на предстартовия парад и макар да предпочиташе да бяга, той с достойнство изпълняваше и тези си задължения.

Никога не е бил шампион, както Моузес обясни на Келси. Но не е бил и посредствен и през годините на състезателната си кариера бе изкарал доста пари.

Не я интересуваше, дори и да бе загубил всички надбягвания, щом я понесе вихрено по хълмовете и тялото му се задвижи като добре смазан механизъм под нейното.

Реагираше мигновено и на най-лекото притискане на коленете й и се впускаше от лек бяг в буен галоп, не по-малко щастлив от нея да се наслади на утринта и ширналите се пред тях поля.

Келси осъзна колко дълго се е лишавала от това удоволствие. Но повече няма да се подлага на ограничения, независимо дали ще я болят мускулите после. Дори и като си замине от „Трите върби“, ще намери начин да си доставя това удоволствие.

Може би окончателно ще напусне апартамента си и ще се премести извън града. Нямаше никаква пречка да си купи собствена малка къща и кон. Ще се наложи да му осигури конюшня, естествено, но това ще се уреди. Ако успее да научи достатъчно от Моузес, би могла и сама да работи в конюшня.

Пое дълбоко от опияняващия аромат на ранната пролет, от мириса на трева и млади растения. Защо, за бога, изобщо е настоявала да стои в някаква канцелария или галерия ден след ден, докато би могла да е навън и да се занимава с нещо, което й доставя удоволствие?

Отметна назад косите си и се разсмя, докато прелитаха над тясна вдлъбнатина и поеха нагоре по хълма.

След това дръпна юздите, забелязвайки постройките долу.

„Лонгшот“. Приведе се напред, потупа врата на Справедливост и се загледа в картината. Ездата й се бе отразила наистина много добре, но не бе разрешила основния проблем. Все още не беше наясно как да подходи към Гейб.

— Значи, ще импровизираме — измърмори си сама и подкара коня в горд тръс.

Гейб я видя да слиза по склона. Остана на мястото си край оградата, където наблюдаваше как един млад кон се справя с тренировките. Изобщо не се бе успокоил от снощи. Още по-малко бе намаляло желанието му, осъзна той, докато тя се приближаваше, яхнала — крехка, стегната и позлатена от слънцето — величествения породист кон.

Дръпна от пурата, после бавно издуха дима. И зачака.

Келси слезе и поведе коня си към Гейб, като си казваше, че е била и по-зле, но никое минало нещастие не й изглеждаше толкова неприятно, като настоящото.

— Добре яздиш — обади се той. — За такъв стар кавалерист трябва здрава ръка.

— Обикновено се оправям. Ако разполагаш с няколко минути, бих искала да поговорим.

— Давай.

Защо пък ще я улеснява, запита се Келси и преглътна нова буца гордост.

— Насаме, ако обичаш.

— Добре. — Пое поводите и ги подаде на един от конярите. — Подсуши го, Кин.

— Да, сър.

Щом Гейб се обърна и се отдалечи от конюшнята, Келси ускори крачка, за да го настигне.

— Хубави коне имаш. Всичко е почти като в „Трите върби“.

— За бизнес ли искаш да говорим?

— Не. — Надеждата й да поведе обикновен разговор угасна напълно. — Разбирам, че си зает. Ще се опитам да не ти отнема много време. — После млъкна и не каза нищо, докато той не отвори една от стъклените врати в задната част на къщата.

През нея се попадаше направо в тропиците. Пищно разцъфнали цветя бяха избуяли в саксиите и се наслаждаваха на слънчевите лъчи, падащи през стъкления покрив. В центъра проблясваше облицован с плочки басейн с овална форма и примамливо син цвят.

— Много е красиво — посочи с пръст към яркочервен хибискус Келси. — Май снощи не стигнахме чак до тук.

— Нямаше подходящо настроение да продължим обиколката. — Гейб седна върху раиран шезлонг и изпъна крака. — Тук сме сами.

Келси наблюдаваше как димът се вие над върха на пурата и се издига към безшумно въртящите се вентилатори, закачени на тавана.

— Дойдох да се извиня. — Нищо, ама абсолютно нищо не й се бе струвало толкова неприятно.

Той едва-едва вдигна вежди.

— За?

— Поведението си снощи.

Като че ли преценявайки думите й, Гейб смачка пурата си в кофа с пясък.

— Снощи поведението ти беше доста разнообразно. Би ли се уточнила?

Изправи се, неспособна да понесе предизвикателството.

— Отвратителен си, Слейтър. Студен, арогантен и гаден.

— Това не ми прилича на извинение, Келси.

— Вече се извиних. Приседна ми в гърлото, но се извиних. А ти дори нямаш благоприличието да го приемеш.

— Както и снощи подчерта, липсва ми всякакво приличие — лениво кръстоса краката си той. — От този внезапен обрат в мнението ти мога да предположа, че си говорила с Наоми и тя те е просветлила.

Единственото й спасение бе да вирне гордо брадичката си.

— И ти можеше да ми кажеш, че не е вярно.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Не. — Обзета от нов пристъп на ярост, тя рязко се извърна от него. — Но все пак можеше да ми кажеш. Би трябвало да разбереш какво изпитвам, при положение, че вярвам в онова, което си мислех и заедно с това се улавям, че…

— Какво?

— Не мога да се откъсна от теб. — Келси почти изстреля думите и отново се обърна. — Не искам да го отричам. Хвърлих се право в ръцете ти. Не мислех… не можех да мисля. Не съм особено горда с поведението си, но не бих казала, че вината е само моя. И аз имам нужди и желания и… по дяволите, не съм от камък!

Не беше съвсем сигурен кое го изненада повече — внезапната страст на последните й думи или блесналите в очите й сълзи.

— Аз съм последният човек, когото трябва да убеждаваш. Но защо се налага да убеждаваш себе си?

Уплашена, тя преглътна сълзите си.

— Не става дума за това. Въпросът е, че допуснах огромна грешка. Казах ти разни неща, които не заслужаваше и за които съжалявам. — Прокара и двете си ръце през косата и отново ги отпусна. — Божичко, Гейб, мислех, че предната вечер си бил в стаята й. Чух я…

— С Моузес? — довърши той.

Келси затвори очи и въздъхна.

— Глупакът винаги разбира последен. Мислех, че си ти. И мисълта, че се прехвърляш от нея на мен… че ти позволих… — отново не успя да довърши. — Съжалявам.

Изглеждаше толкова прелестна — слънцето позлатяваше косите й, а очите й бяха още по-тъмни от разкаянието. Едва не се размекна.

— Знаеш ли, наистина исках да те подразня. Смятах, че така ще е по-лесно и, Бог ми е свидетел, по-безопасно. — После стана от стола. — Изглеждаш уморена, Келси.

— Прекарах отвратителна нощ.

— Аз също. — Посегна да докосне лицето й, но тя отстъпи.

— Недей. Чуваш ли? Чувствам се като идиот да го кажа и дори нещо повече от идиот като знам, че е вярно, но точно в момента съм в много окаяно състояние. А ти изглежда ми действаш.

Гейб преглътна въздишката си.

— Благодарен съм ти, че го сподели с мен, скъпа. Сигурен съм, така ще мога да спя по-спокойно нощем. „Не ме докосвай, Гейб, защото може пак да ти се нахвърля.“

Нямаше как да не се усмихне.

— Май има нещо такова. Защо не започнем всичко от начало? — подаде му ръка тя. — Като приятели?

Гейб погледна ръката й, после отново се взря в очите й.

— Не мисля. — Без да я изпуска от очи, се приближи към нея.

— Чуй ме… — Вече усещаше как топлината се надига в цялото й тяло. — Не искам да се обвързвам. Моментът е много тежък за мен. — Внимателно отстъпи крачка назад.

— Много лошо. За мен самия моментът е много подходящ.

— Казвам ти, че… — Отново отстъпи назад, но кракът й увисна във въздуха. Келси зърна смеха в очите му, секунди преди да политне във водата. Беше приятно топла, но от това не й ставаше по-леко. Измъкна се и отметна мократа коса от очите си. — Ах ти, гадно копеле!

— Не съм те блъснал. Помислих си, но не го направих. — Любезно й предложи ръка, за да я издърпа.

Погледът й светна. Сграбчи я и силно го дръпна. Все едно дърпаше някой як бор.

— Недей да блъфираш, Келси — измъкна ръката си той и отново я събори във водата. Този път прие нещата философски, сама се измъкна и седна отстрани.

— Хубав басейн.

— И на мен ми харесва — седна с кръстосани крака до нея той. — Ела пак някой път да поплуваш наистина.

— Може и да го направя.

— През зимата е дори по-добре. Човек се чувства жестоко като гледа как навън пада сняг.

— Обзалагам се, че е така — разтърси небрежно тя косите си и го опръска с вода. — Квит сме.

Внимателно улови ръката й, като поднесе влажната й длан до устните си и видя как погледът й се замъглява.

— Квит сме — отвърна като ехо.

Келси се изтегли и стана, докато сърцето й биеше до пръсване.

— Трябва да се връщам.

— Мокра си.

— Навън е доста топло. — Едва удържа инстинкта си отново да се дръпне, когато Гейб се изправи. — Пролетен ден като по учебник.

Чудеше се дали осъзнава колко е привлекателна, цялата пламнала от напрежение.

— Ще те закарам.

— Не, няма нужда. Искам да пояздя. Почти бях забравила какво удоволствие е. Иска ми се да се възползвам, докато съм тук, пък и… — Келси притисна с ръка стомаха си. — О, боже, трябва да стоя надалеч от теб.

— Няма начин. — Пъхна пръст в колана на джинсите й и я придърпа малко по-близо до себе си. — Искам те, Келси. И рано или късно ще те имам.

Дълбоко пое въздух и отново го изпусна.

— Може би.

Гейб се усмихна.

— Можеш да се обзаложиш. — Пусна я и добави: — Ще ти намеря някакво яке долу в конюшнята.

 

 

Навън Келси закрачи бързо. Десет минути по-късно вече препускаше към „Трите върби“. Гейб я изчака да се скрие зад първото възвишение, преди да извърне поглед.

— Хубава кобилка.

Гласът се заби като остър нож в слабините му. Нападение на змия, от което не можеш да се защитиш. По той не се стряскаше лесно. На лицето му бе изобразена безстрастна маска, когато се извърна към баща си.

Няма особена промяна, забеляза Гейб. Рич Слейтър си имаше стил. Може и да приличаше повече на продавач на змийска отрова, но все пак си имаше стил. Беше едър човек, с широки рамене и дълги ръце. Хубавият му габардинен костюм беше съвсем леко пристегнат на гръдния кош. Обувките му блестяха като огледало, а косата му — гарваново черна — беше грижливо сресана под елегантната сива шапка.

Винаги е изглеждал зашеметяващо и винаги се беше възползвал от външния си вид — поразително сините очи, очарователната усмивка — за да пленява лековерните. Бяха изминали почти шест години, откакто го бе видял за последен път, но Гейб знаеше на какво да обърне внимание.

Бръчките се врязваха все по-дълбоко и никакви грижи и молитви не бяха в състояние да ги изгладят. Разкъсаните капиляри, блесналите очи. Рич Слейтър беше в абсолютно същото състояние, както преди шест години и както през по-голямата част от живота си — пиян.

— Какво искаш, по дяволите?

— Хайде сега, така ли посрещаш стария си баща? — добродушно се разсмя Рич и сякаш Гейб бе постлал пред него червен килим, обви ръце около сина си и го прегърна. Изпод ментовия аромат безпогрешно се долавяше мириса на уиски.

Тази комбинация винаги караше стомаха на Гейб да се присвива.

— Попитах те какво искаш.

— Просто да те видя как я караш, синко. — Първо го потупа по гърба и едва тогава се отдръпна. Не се олюляваше, нито залиташе. Рич Слейтър умееше да носи на пиене, обичаше да се хвали той.

До втората бутилка. А винаги имаше и втора бутилка.

— Този път успя, Гейб. Удари джакпота. Няма нужда да хвърляш повече зарове по улиците, а, сине?

Гейб го хвана за рамото и го дръпна към себе си.

— Колко?

Макар погледът му да просветна, Рич се престори на обиден.

— Стига, Гейб, не може ли един баща да дойде да види собствената си плът и кръв, без да го заподозреш в просия? Добре се оправям, ще ти разправям. Изкарах малко пари на Запад. Залагам на коне, като теб. — Отново се разсмя, без да спира да оглежда и преценява богатството около себе си. — Но не ми се ще да се установявам като теб. Нали ме знаеш, момчето ми, обичам да съм волен. — Извади цигара, щракна запалка със златно покритие и гравирани в универсалния магазин инициали. — Та коя беше тая готина блондинка? Винаги си имал вкус за жените — намигна му той. — Пък и те винаги са си падали по теб. Също като стареца ти.

Само при мисълта за това, кръвта на Гейб кипна.

— Колко искаш този път?

— Стига де, вече ти казах, нито цент. — Нито цент, помисли си Рич, загледан към близката ливада, където продължаваха да развеждат едногодишното конче. Човек би могъл да си докара цяло богатство с двойка такива кончета. Истинско богатство. Не, наистина не искаше нито цент. Искаше нещо доста по-голямо. — Хубав кон. Помня те, на хиподрума гледаше повече конете, отколкото да внимаваш в залозите.

И в такива случаи винаги бе опитвал тежката ръка на баща си.

— Нямам време да обсъждам конете си с теб. Имам си работа.

— Когато човек си има такова нещо като теб, не е нужно да работи. — Нито пък да се поти, мрачно си помисли Рич. Или да се бъхти за няколко мизерни долара. — Е, няма да те задържам. Наистина няма. Възнамерявам да поостана в тоя район и да потърся някои стари приятелчета — усмихна се и издуха кълбо дим. — Та понеже ще съм наоколо, не бих отказал да прекарам няколко дни в чудесната ти къщичка. Да ти погостувам малко.

— Не те искам в къщата си. Не те искам в земята си.

Безгрижната усмивка на Рич се стопи.

— Значи вече не съм достоен за теб, а? Така ли? Издокарал си се значи и не искаш да ти напомнят откъде си тръгнал. Но ти си улично коте, Гейб — сръга той сина си в ребрата. — И такъв ще си останеш. Независимо, че живееш в хубава къща и чукаш готини мадами. Ти ще си останеш бродяга. Забравяш кой ти осигуряваше покрив над главата и храна в търбуха.

— Не съм забравил как спях по входовете и ходех гладен, защото беше пропил и проиграл и последното пени, припечелено от майка ми. — Не искаше да си спомня. Мразеше спомените си, които го преследваха като собствената му сянка. — Не съм забравил как посред нощ се измъквахме от някоя воняща стая, защото нямаме пари за наем. Много работи не съм забравил. Че тя умря в приют за бедни, храчейки кръв. Това изобщо не съм го забравил.

— Направих всичко възможно за майка ти.

— Всичко, за да я изцедиш докрай. Хайде, колко ще ми струва този път, за да изчезнеш?

— Трябва ми място, където да остана. — Нервите му не издържаха повече и в гласа му прозвуча жална нотка. Неспособен да се въздържа повече, посегна за шишенцето в задния си джоб. — Само за няколко дни.

— Не тук. Не искам нищо твое да се докосва до това място.

— Мили боже! — отпи голяма глътка, после втора. — Ще ти кажа направо: наистина имам дребни неприятности. Малко недоразумение заради една игричка в Чикаго. Бяхме с един тип, а той излезе гадняр.

— Хванали са те да мамиш и сега някой иска да ти счупи кокалите.

— Ти си един коравосърдечен кучи син. — Съдържанието на малкото шишенце идваше от втората бутилка. Рич бързо напредваше с изпразването му. — Длъжник си ми и не го забравяй. Само ми трябва да се скатая някъде за някоя и друга седмица, докато нещата се уталожат.

— Не тук обаче.

— Значи ще ме изриташ и ще ги оставиш да ме пречукат?

— О, да — изгледа го Гейб с напълно сериозна усмивка. — Но ще ти дам шанс. Пет хилядарки ще ти стигнат да потънеш за известно време и да не си показваш носа.

Рич огледа фермата — добре поддържаните постройки, охранените коне. Никога не беше толкова пиян, че да не може да изчисли полагащия му се пай.

— Няма да ми стигнат.

— Ще се наложи. Стой настрана от къщата и конете ми. Ще ти напиша чек.

Докато Гейб бързо се отдалечаваше, Рич отново надигна шишенцето. Не е достатъчно, помисли си, докато уискито се вливаше като горчива отрова в кръвта му. Момчето беше направило големия удар и той само искаше своя пай от сделката.

И ще го получи, обеща си Рич. Беше дал на момчето шанс. Сега вече играта ще се играе по други правила.