Нора Робъртс
Честни предателства (6)

Глава шеста

Хиподрумът при изгрев беше съвсем различен от очакванията на Келси. Надбягванията за нея означаваха не само висока скорост. Те включваха още залагане и залагащи, дебели пури и грозни костюми, миризма на застояла бира и запотени хора, загубили парите си.

Пияният коняр, уволнен от Гейб предния ден, много по-добре се вместваше в представата й за този свят, беше много по-близък до въображението й, отколкото спокойната и някак мистична действителност на конете рано сутринта.

Пристигнаха заедно с Наоми. Пистата бе забулена в лека мъгла. Конете бяха тръгнали още по-рано, за да бъдат разтоварени, оседлани и подготвени за тренировката. Цареше спокойствие и някаква ведрина. Гласовете се чуваха приглушени от мъглата и хората се появяваха и изчезваха сред нея подобно призрачни същества. На хлътналата ограда край елипсовидната писта се бяха подпрели мъже и отпиваха от димящите пластмасови чаши.

— Тези засичат времето — обясни й Наоми. — Като хронометри са. Някои работят за хиподрума, други за Daily Racing Form. Стоят тук часове наред и засичат времената на конете, сравняват ги. — Усмихна се сама. — Преследване на скорости. Предполагам, всички правим точно това. Сметнах, че ще ти хареса първо да видиш нещата от тук.

— Ами… хубаво е, нали? Мъглата, дърветата, промушили се над нея, празните трибуни. Не е точно както си го представях. Извърна се към жената до себе си — стройна и красива русокоса жена в дънково яке и джинси. — Изглежда нищо не е така.

— Повечето хора виждат само едната страна на конните надбягвания. Две минути бяг по пистата и всичко приключва светкавично. Много вълнуващо, разбира се. Но понякога е ужасно. Триумф или трагедия. Понякога по същия начин се съди за някой мъж или жена. Само едностранчиво, заради една постъпка. — В гласа й вече не се долавяше горчивина, а само примирение с фактите. — Ще те заведа отсреща в конюшните. Там се развива истинското действие.

А тук бяха истинските участници, откри Келси. Застаряващи жокеи, не успели в състезанията или с наднормено тегло, се тълпяха за четиридесетте долара — толкова можеха да спечелят за една обиколка като ездачи по време на тренировката. Други, почти още деца, с погледи, изпълнени с нетърпение, се мотаеха наоколо и се надяваха да им излезе късмета. Обсъждаха се коне, изработваха се различни стратегии. Някакъв коняр с шапка от туид разхождаше накуцващ кон и монотонно му напяваше, за да го успокои.

Не се усещаше някакво особено вълнение или нетърпение. Обичайното ежедневие, което Келси вече разбираше, си вървеше тук ден след ден, докато повечето хора все още спяха или се разсънваха над първата си чаша кафе.

Забеляза мъж в бледосин костюм и лъснати до блясък ботуши, потънал в задълбочен разговор; събеседникът му имаше кротък поглед и носеше овехтяла жилетка. От време на време този с костюма подчертаваше думите си, като го смушкваше с дебелия си пръст. Ярък диамантен пръстен с форма на подкова просветваше при всяко негово движение.

— Бил Кънингам — обади се Наоми, забелязала кой е привлякъл вниманието на Келси.

— Кънингам ли? — сви вежди Келси и зарови из паметта си. — Нали това име спомена уволненият вчера от Гейб коняр?

— Някога „Лонгшот“ принадлежеше на Кънингам. Бил наследи фермата — о, струва ми се, някъде преди около двадесет и пет години. — Пренебрежението в гласа й не убягна от вниманието на Келси. — Полагаше първокласни грижи да я съсипе, когато я загуби, и Гейб я взе. Сега е инвестирал в няколко коня и сам притежава един-два, но очевидно са съвсем посредствени. Живее в Мериленд. Треньорът с него се казва Кармин и работи за Бил и още няколко други собственици. В момента изслушва инструкциите на Бил и се съгласява с всяка негова дума. После ще си прави каквото сметне за добре, защото знае, че Бил е едно магаре. Опа-а-а — изрече с въздишка тя. — Забеляза ни. Предварително се извинявам.

— Наоми! — С наперена походка, демонстрирайки ботушите си, Кънингам се изпречи пред тях. Очите му блестяха като излъскан мрамор, докато поемаше ръцете на Наоми. — Каква красива гледка в тази мрачна утрин.

— Бил. — Годините бяха възпитали у нея търпимост към глупаците, така че Наоми му поднесе бузата си. — Не те виждаме често на тренировките.

— Взех си нов кон. Участва в тъжното надбягване в Хиъли. Взе наградата, без ездачът да си дава много зор. Тъкмо обяснявах на Кармин как да го тренира днес. Не искам класата му да си проличи.

— Разбира се — учтиво отвърна Наоми. — Бил, това е дъщеря ми Келси.

— Дъщеря ти? — изду бузи той и изобрази изненада. Както и всички останали в областта, естествено вече бе научил за Келси. — Сигурно искаш да кажеш сестра ти. Приятно ми е да се запознаем, скъпа. — Сграбчи ръката й и здраво я стисна. — Решила си да вървиш по стъпките на мама, а?

— Дойдох само да погледам.

— Е, има какво да се види. Гледай да не я отмъкнат довечера — добави той и намигна на Наоми. — Консултирай се с мен, преди да залагаш следобед, сладурче. Ще ти покажа как става.

— Благодаря.

— Готов съм да направя и повече за малкото момиченце на Наоми. Знаеш ли, ако не бях толкова срамежлив, можех и да ти бъда баща. Хайде, и се пази.

— Как ли не! — промърмори под носа си Наоми, докато Бил се отдалечаваше бързо, за да продължи да тормози треньора си. — Обича да си въобразява, че двамата сме били гаджета, докато най-голямото му постижение всъщност беше измъчена целувка — просто не успях напълно да я избегна.

— Оценявам вкуса ти. Какво искаше да каже, по дяволите, за коня си?

— О, това ли? — Наоми опря ръце на хълбоци и силно се разсмя. — Бил обича да използва жаргон и си мисли, че заблуждава хората с информираността си. Чакай да видя… Ако го кажем на нормален английски, ще се получи следното: попаднал е на кобилата на някое тържищно състезание, значи собствениците й са я обявили за продан. Конят с лекота е спечелил и Бил е предложил исканата цена. Според него сега не бива нито да се надценява, нито да е прекалено бавна по време на тренировката. — Наоми намръщено се вгледа в гърба му. — Той е от онези, които плащат на жокеите допълнително, за всеки удар с камшика. Ако не шибат коня на финалната линия, Бил се смята за измамен.

— Учудвам се колко си любезна с него.

— Нищо не ми коства — сви рамене тя. — Пък и знам какво е да си отхвърлен от обществото. Хайде, Моузес сигурно вече е намерил ездач.

Прекосиха заградения участък, където момчета за тренировки се качваха на конете, като стъпваха на подложените ръце. Келси забеляза, че седлата бяха съвсем тънки — малко по-плътни от парче кожа. Момчетата, както ги наричаха, независимо от пола им, стояха изправени на високите стремена, докато треньорите, също на коне, яздеха до тях или отзад и ги насочваха към пистата.

— Този е един от нашите — посочи към подтичващ в тръст червеникавокафяв кон Наоми. — Гордостта на Вирджиния. Ако не можеш да устоиш на изкушението да заложиш днес, би могла да дадеш някой долар за него. Удивителен състезател е, а и много обича специално тази писта.

— Ще се обзаложиш ли?

— Хм. — Очите на Наоми следяха Моузес, който яздеше на половин дължина разстояние зад червеникавия. — Никога не съм обичала да се отказвам от облог. Нека го видим как бяга.

На пистата имаше и други коне. Мъглата вече се вдигаше и те пореха през нея като куршуми през мрежа — изскачаха внезапно, успели сякаш да я разкъсват. Дъхът на Келси спря при тази гледка и звук. Едрите тела върху грациозните крака, които вдигаха прах, изпънатите напред шии и дребничките им ездачи, легнали ниско върху тях. Сърцето й започна да бие с ритъма на приглушения тропот на копитата.

— Ето го! — Гласът й потрепери от вълнение, когато посочи коня. — Това е твоят кон.

— Да, този е нашият. Днес пистата е бърза, но предполагам, Моузес е предупредил момчето да го задържа под две минути.

— Но как би могъл ездачът да разбере?

— Има си часовник в главата — обади се зад нея гласът на Гейб. Макар че отначало понечи да се извърне, Келси успя да задържи погледа си върху коня, обикалящ пистата. — Изглежда добър, Наоми.

— Ще бъде още по-добър, докато дойде време за Дербито. — После присви очи и посочи: — Онзи там е твой, нали?

— Двойно или нищо — облегна се на оградата Гейб, докато конят му преминаваше покрай тях. — И той ще изглежда по-добре през май.

Келси не виждаше как може да стане. И двата коня още сега изглеждаха великолепни, докато гълтаха метрите по пистата, изхвърляйки отломки от нея към небето. Тези удивително деликатни крака, които се издигаха над земята подобно на криле, сякаш бяха родени да летят.

Би могла да стои тук часове и да наблюдава кон след кон, обиколка след обиколка. Вярно, всичко траеше само една-две минути и наоколо стояха мъжете с хронометрите и треньорите, но за нея времето нямаше значение. Беше като прекрасна жива картина, поставена в стара, патинирана рамка.

— Избра ли си вече любимец? — попита я Гейб.

— Не. — Не го поглеждаше и не искаше споменът за чутото през нощта да развали настроението й. — Не съм особено голям играч.

— В такъв случай сигурно ще откажеш да се обзаложим, че ще се втурнеш към гишетата още преди да е изтекъл следобеда.

Келси сви рамене, после установи, че не може да устои повече.

— Бил Кънингам ми предложи да ми даде някой и друг съвет.

— Кънингам? — гръмко се изсмя Гейб. — В такъв случай се надявам, джобовете ти да са дълбоки, скъпа. — Облегна се на оградата и за момент се изкуши да извади пура, но прецени, че това ще го лиши от удоволствието да се наслаждава на аромата, излъчващ се от Келси. Той беше нежен и неуловим, от онези аромати, които се просмукват в сетивата на мъжа и остават дълго, след като жената си е заминала.

— Сутрин е най-хубавото време — обади се Наоми, като засенчи очи от блесналото през все по-изтъняващата мъгла слънце. — Започва нова страница.

— Възможностите — сведе поглед към Келси Гейб. — Всичко се свежда до новите възможности.

Малко по-късно се върнаха отново в конюшните. От конете, които продължаваха да разхождат наоколо, без да ги разседлават, се издигаше пара. Мъже преглеждаха краката им за евентуални разтегнати сухожилия, навяхвания или наранявания. По-нататък мажеха с мехлем копитата на едър петнист кон. Някакъв коняр клекна и подкачи друг, предизвиквайки го. Ковач с кожена престилка и очукано сандъче с инструменти забиваше подкова.

— Като картина е, нали? — попита Гейб сякаш отгатнал мислите на Келси.

— Да, наистина.

— Всичко това тук е изглеждало така и преди сто години, преди петстотин. Краката на един расов кон могат да пострадат по всяко време, затова сме толкова внимателни с тях. Виж там! Къде е насочен погледът на треньора?

Келси се обърна и видя коня, който тъкмо въвеждаха, а зад него идваше треньорът.

— В краката на коня.

— И няма да ги изпусне от очи — посочи в друга посока той. — Вероятно така е било и преди хиляда години.

Някакъв мъж със състезателна шапчица следваше Моузес по петите. Говореше бързо, като се опитваше да не изостава.

— Кой е този?

— Агент на някой жокей. Мотаят се около всички треньори и се опитват да ги убедят, че представляват новия Уили Шумейкър. После съвсем небрежно той отметна косата на Наоми зад ухото й. — Мога ли да ви предложа кафе?

— Аз ще пия с удоволствие. А ти, Келси?

— Разбира се. Благодаря. Мога ли да погледна по-отблизо коня ти, докато го разхождат?

— Върви.

Наоми седна върху една захлупена кофа. Сутрешната работа почти приключваше. Сега щеше да започне чакането. Но и то не бе досадно с дъщеря й, която обикаляше около мъжете, разхождащи запотените коне. Вероятно задава въпроси, помисли си Наоми. Това дете винаги е било истински извор на въпроси. Но не беше толкова сдържана, както сега.

Тази сутрин, докато стояха в мъглата и наблюдаваха конете, обикалящи тренировъчната писта, за момент й се стори как нещо между тях се освобождава. Но после напрежението отново се върна. Беше нещо неуловимо, но пък в дъщеря й имаше толкова неуловими неща. Толкова контрасти.

Келси се разсмя. За първи път Наоми я чуваше да се смее свободно и несдържано.

— Явно й е приятно — отбеляза Гейб, докато й подаваше чашата с кафето.

— Да, виждам. И на мен ми е приятно да го установи. Стоя тук и си повтарям, че двете няма вечно да се чувстваме толкова неловко. — Пресъхналото й гърло се почувства добре от горещото кафе. — Просто ми се иска да я докосна. Да я прегърна поне веднъж. А не мога. Вероятно ще ми позволи от съжаление. Но това ще е по-лошо, отколкото да ме отблъсне.

— Нали е тук — нежно прокара ръка по косите и раменете й той. — Не ми изглежда някоя, която ще дойде, ако не го желае.

— Не очаквам да ме обикне отново. Но искам да ми позволи аз да я обичам. — Посегна и докосна ръката на рамото си, после постави своята върху нея.

Келси се опита да не обръща внимание на интимната им поза, докато се връщаше обратно. Това си е тяхна работа, повтори си наум. Продължи да се усмихва и пое от Гейб чашата с кафе.

— Благодаря. Току-що ми дадоха победителите във всички серии за днес. Обещаха ми да си тръгна от тук с цял куп пари.

— Джими винаги е готов с прогнозите — каза Наоми. — И познава почти толкова често, колкото и греши.

— О, но този път нещата са сигурни — усмихна се Келси и повдигна шапка. — Закле се, че никога не би дал на дъщерята на мис Наоми прогноза, дето да не е сто процента сигурна. — За първата трябва да заложа на Чародей, защото серията е слаба, а той е много надарен и ще спечели като на шега. — После вдигна вежди и попита: — Правилно ли съм разбрала?

— Никой не би допуснал, че днес ти е първият ден — сериозно отвърна Гейб.

— О, аз уча бързо — огледа се наоколо Келси. Забеляза, че нещата окончателно са се уталожили. Какво следва сега?

— Ще чакаме — изправи се Наоми и се протегна. — Ела. Ще купя по някоя поничка към кафето.

 

 

Изглежда чакането беше част от начина на живот край пистата. Към десет часа приключи работният ден за конете, които нямаше да участват в състезанията. Непрекъснато пристигаха и заминаваха камиони. Пистата беше почистена.

Около обяд трибуните започнаха да се пълнят. В остъкления ресторант зад тях предлагаха храна, за да задоволят онези, които предпочитаха престоят им на хиподрума да е по-далеч от шума и миризмата на тълпата.

В конюшнята отново се подготвяха конете. Отеклите крака се охлаждаха в кофи с лед. В зависимост от индивидуалната стратегия, някои се държаха в пълна готовност, други пък ги успокояваха като малки деца. Жокеите обличаха копринените си екипи.

Сега вече се чувстваше нетърпението и възбудата, които липсваха в мъгливата утрин. Конете се вдигаха на задните си крака, въртяха се на място — като спортисти, нетърпеливи да хукнат. Някои се успокояваха, след като жокеите ги възсядаха; други продължаваха да рият с копита и да потръпват.

От конюшнята, в колона по един, всички се отправиха към пистата, някои водени от коняри, а други самостоятелно.

По трибуните вече се чуваше оживена глъч, а новодошлите се смесваха с редовните посетители. И всички се надяваха, че днес е техният ден. Парадът на участниците, основата на десетки ритуали в конните надбягвания, започна с излизане на конете на пистата. След извикване от съдията, те обикаляха по реда на участие. Най-нетърпеливите да заложат, разглеждаха бюлетина на състезанието с имената на конете и жокеите, като се надяваха да налучкат победителя.

Ако някой кон е запотен, възможно бе да е нервен. Това предимство ли е, или недостатък? Всеки играч имаше собствено мнение. Или пък превързан преден крак. Би могло да означава неприятности. Ами онзи дето хапе юздата си. Днес може и да е в лошо настроение. Или пък да бяга бързо.

Този пък изглежда като победител.

На финалната линия, само пет минути след началото, парадът се разпръсна подобно на многоцветни конфети, изстреляни във въздуха.

Това беше без значение за Келси. Имаше толкова други неща да се видят. Странно, но пистата изобщо не беше равна. Беше широка и осеяна с вдлъбнатини и дупки, окръжност на скорости и мечти, дълга една миля.

Докато стоеше край оградата, тя просто надушваше във въздуха тези мечти. Откъм жокеите и откъм трибуните. Някои бяха свежи и току-що разцъфнали, други — застояли и покрити с прах. И наистина сега разбираше какво мощно опиянение се съдържа в желанието да спечелиш.

— Смятам да послушам първия съвет.

Наоми се засмя. Беше го очаквала.

— Ще я заведеш ли горе, Гейб? Никой не трябва да ходи сам на гишето първия път.

— Сигурна съм, че ще се оправя — обади се Келси, докато Гейб я хващаше за ръка.

— Всички мислят така — започна да си проправя той път навътре, където пред гишетата вече се бяха образували опашки. — Позволи ми да ти дам няколко бързи урока за залагането на коне. Решила ли си вече с колко пари ще играеш?

Келси ядосано се намръщи.

— Около сто долара.

— Направи ги двойно. Каквото и да възнамеряваш да заложиш, удвоявай го. После приеми, че си ги загубила. И сега вече вземаш фиша.

— Да, взех го. — Нищо не разбираше, но го беше взела.

— При нормални обстоятелства ще са ти нужни четири часа на спокойствие, за да го разгледаш, да видиш подреждането на сериите, да отстраниш част от конете, да подредиш останалите. Най-добре ги сведи до два или три. Да не би да имаш бинокъл, а?

— Не, мислех, че няма…

— Няма значение, можеш да използваш моя. — Настани я на една от опашките и спокойно постави ръка на раменете й. Вече не се усмихваше. Искаше му се, но не се усмихна. Слушаше го, както отлична ученичка би слушала стария си учител. — Значи не искаш да правиш нито двойни, нито единични залагания, нито комбинации. Ще залагаш само за победител.

— Разбира се.

— Правилно. Агресивното залагане само по себе си вече е печалба. Другото е за аматьори. — Достави му удоволствие, като видя как мъжът на опашката до тях потрепна и се извърна. — Провери ли залозите на таблото?

— Не — отвърна тя и се почувства като глупачка.

— Твоят кон върви при четири към едно. Това е чудесно. На фаворитите залагат само страхливците. Много е лошо, дето ми каза, че не си падаш много по играта, защото иначе нямаше да ти позволя да пиеш и да ядеш преди залагане.

— Какво?

— Никога не яж и не пий, преди да определиш фаворита си, Келси.

Изгледа го намръщено.

— Ти ли си го измислил?

— Не, това си е чиста истина. — Сега вече й се усмихна. — И пълна тъпотия. Залагай, за да играеш и защото е забавно. Затвори очи и посочи един номер. Конете са състезатели, а не машини. Не можеш да предвидиш всичко.

— Много ти благодаря. — Вече поразвеселена, Келси пристъпи към гишето. — Десет долара на Чародей. — Хвърли поглед към Гейб и добави: — За победа.

Без да сваля ръка от рамото й, той извади портфейла си.

— Петдесет на номер три. За победа.

Стиснала фиша си, тя го изгледа подозрително.

— Кой е номер три?

— Не знам — пъхна своя фиш в джоба си Гейб.

— Залагаш просто на номер? Само на един номер?

— Имам предчувствие. Искаш ли да направим допълнително залагане кой ще спечели? Твоят съвет или моето предчувствие?

— Още десет — бързо отвърна тя.

— А разправяше, че не си падаш много по залагането.

Върнаха се обратно при оградата, тъкмо когато конете влизаха в стартовите отделения. Може и да беше глупаво, но сърцето й биеше учестено и дланите й бяха запотени. След удара на камбанката, тя се изпъна напред, заслепена от преливащите се ярки цветове.

Никакви внимателни тренировки вече, само стълпотворение от мускулести тела, които се бореха да заемат позиция с подобните на гърбици ездачи върху им. Само за секунди достигнаха максимална скорост като първите се движеха плътно до мантинелата. Звукът беше оглушителен — подобен на тътен в предната част и като яростно бумтене в задната. После стигнаха на завоя.

— Номер три е начело — извика в ухото й Гейб.

Келси махна.

— Току-що стартираха.

Чуваше как жокеите викат, като заплашват или окуражават с размаханите камшици. Следваше правата пред финалната лента и Келси напълно забрави за залога. Цялото й вълнение бе обсебено от самото бягане, от зрелището, от драматичната скорост. Видя как един кон се измъква отзад, изпъва се и се устремява напред. Без да съзнава реакцията си, тя започна да го окуражава, очарована от куража и дързостта му.

Успя да задмине водача откъм външната страна и пресече финала с половин дължина преднина.

— О, видяхте ли го! — отметна глава назад и се разсмя. — Беше прекрасен.

Гейб не видя финала, но видя нея. Възпитаната маска се бе стопила от вълнението и бе разкрила страстта и енергията на жената под нея. Желаеше тази жена повече, отколкото някога бе желал, която и да е печеливша карта.

С прехапани устни Наоми наблюдаваше израза в очите на Гейб, Трябваше да помисли по този въпрос.

— Твоят кон финишира пети — уведоми тя Келси.

— Няма значение — дълбоко пое дъх тя. Все още беше под очарованието на видяното. — Заслужаваше си. Видя ли го как излезе напред? Почти от края.

— Номер три — обади се Гейб и изчака очите й да срещнат неговите. — Предчувствието ми се оправда.

— Номер три ли беше? — извърна се тя към участъка за победителя, разкъсвана между яда от загубата си и удоволствието да наблюдава как конят печели състезанието. — Днес сигурно ти е щастлив ден.

— Може и да си права.

— Е, — вдигна поглед и му се усмихна Келси — кой ще избереш в следващата серия?

 

 

По някое време следобед Келси изгълта един хотдог и го поля с разреден плодов сок. Усети как се изпълва с неочакван и много интимен прилив на гордост, когато Гордостта на Вирджиния спечели в своята серия. Дори и за нейните очи на неспециалист беше съвсем очевидно, че в бягането нямаше друг кон, който да се сравни с него.

Друго, по-неясно вълнение я изпълни, когато конят на Гейб също пръв пресече финалната линия в серията си.

На здрачаване по трибуните останаха да се търкалят захвърлени билети, угарки от цигари и разбити надежди.

— Какво ще кажете, ако ви поканя на вечеря, дами?

— О — разсеяно продължи да закопчава сакото си Наоми. Тя вече се оглеждаше за Моузес. — Трябва да остана поне още час. Защо не заведеш Келси?

Келси инстинктивно пристъпи до нея.

— Нямам нищо против да те изчакам.

— Не, върви. Ще прекараш приятно. Ще се видим у дома след около два часа.

— Ама наистина… — Но Наоми вече бързо се отдалечаваше. — Благодаря за предложението, Гейб, но…

— Прекалено добре си възпитана, за да откажеш — пое ръката й той.

— Не, не съм.

— Тогава си прекалено гладна. Един хотдог за цял ден не е достатъчен да захрани цялата тази енергия. Пък и ще ти помогна да изчислиш печалбите си.

— Едва ли ще е много трудно за всеки с елементарни математически познания. — Във всеки случай наистина беше гладна. Остави се да я преведе през паркинга до бутилково зеления „Ягуар“. — Хубава кола.

— И е бърза.

Прав беше. Келси се облегна назад и се наслади на пътуването в сребристата привечер. И тя обичаше да кара бързо, със спуснат гюрук и гърмящо радио. Уейд й бе правил безбройни забележки като й сочеше червената линия за максимална скорост. Да бъде благоразумна, помисли си тя. Отговорна.

Но той така и не разбра, че от време на време тя има нужда да се освободи от условностите, да направи нещо, каквото и да е, да се отпусне напълно. Той бе привърженик на умереността и тя беше съгласна с него — освен в случаите, когато не успяваше. Импулсивно безразсъдно пазаруване, глоба за превишена скорост, внезапно решение в последната минута за полет до Бахамските острови. Тези нейни прищевки бяха в основата на повечето им семейни кавги.

Дребна работа, винаги си казваше тя. Сега осъзнаваше колко не е била права. Какво спечели от импулсивното си изненадващо посещение в Атланта?

Свобода, повтори си наум и окончателно затвори тази страница.

Когато отново забеляза действителността около себе си, установи, че се намират близо до Блумън.

— Нали щяхме да вечеряме.

— Точно така. Обичаш ли морски деликатеси?

— Да. Има ли тук такъв ресторант?

— Един или два. Но ние ще ядем на друго място. Преди това се обадих вкъщи. Как ти звучи печена на скара риба меч?

— Чудесно. — Седна по-изправена на седалката и се заслуша в предупредителните звънчета в главата си. — Откъде знаеше, че ще дойда на вечеря?

— Имах предчувствие. — Той сви от пътя, мина през металната врата и пое по алеята. — Ако искаш, хвърли едно око на къщата, преди да хапнем.

Градинарят му явно доста се бе потрудил. Лехите бяха почистени за пролетта, за да дадат възможност на многогодишните растения да пуснат новите си клонки. Няколко дръзки нарциса вече цъфтяха и ярките им жълти главици очарователно кимаха.

Интересно, никога не би определила Гейб като любител на нарцисите.

Входната врата бе украсена с армирани стъклени пана на геометрични фигури. Със запалените вътре светлини, те блестяха във формата на огромни кари. Сега си спомни, че и униформата на жокеите му също напомняше на карото. Яркочервено и бяло.

— Как си избра цветовете за униформата?

— Кент флош от кари, от осем до поп — отвори вратата той. — Една ръка. Изтеглих десетка и вале срещу залога. Хората ще ти кажат, че именно така се настаних тук. Като спечелих една игра на карти.

— Наистина ли?

— В известен смисъл.

Келси пристъпи в застланото с плочки преддверие, цялото открито под зашеметяващ куполовиден стъклен таван. Медният парапет, който обточваше целия втори етаж, се спускаше надолу по елегантна спираловидна стълба. Навсякъде висяха големи керамични саксии, отрупани със зелени растения.

— Ама че вход — впечатлена изрече Келси.

— Не обичам да бъда на затворено. Ще взема нещо за пиене.

— Добре. — Последва го през висока арка към просторна всекидневна. От нея, отново през свод, се влизаше в следващата стая. Стъклените врати позволяваха на нощта да прониква вътре; запалените вече лампи не натрапчиво разсейваха тъмнината.

В камината, изградена от речни камъни, приятно пращеше слаб огън. Пред нея беше приготвена масата. За двама, отбеляза Келси. Бяла покривка, свещи. Шампанското се изстудяваше в кофичката до тях:

— Предчувстваше ли също и че Наоми няма да дойде с нас?

— След като са прекарали деня на хиподрума, обикновено отиват да се съвещават с Моузес. — Отвори бутилката с умело движение и приятно изпукване. — Искаш ли първо да разгледаш, или предпочиташ веднага да ядем?

— Щом вече съм тук, по-добре да разгледам. — Пое шампанското и забеляза, че към другите прибори няма поставена чаша. — Ти няма ли да празнуваш?

— Разбира се, ще празнувам. Но не пия. Можеш да започнеш от горе надолу.

Поведе я по извитата стълба към втория етаж. Келси успя да преброи четири спални, преди да се изкачат по няколко стъпала в основния апартамент. Беше разположен на различни нива, като от всекидневната към спалнята се отиваше по три, облицовани с плочки стъпала. Каменното огнище бе предназначено да стопля долната част на огромното легло с размери на малко езеро, а високият прозорец на тавана даваше възможност на обзетия от безсъние негов обитател да наблюдава луната.

Както и останалата част от къщата, и тук се смесваха класически и традиционни елементи. Върху маса „Чипъндейл“ стоеше абстрактна скулптура от бронз и мед. Върху персийския килим с меко излъчване имаше масичка за кафе от полирано тиково дърво с неопределена форма.

Вази от майсенски порцелан до произведения на съвременното изкуство. Именно една от картините привлече вниманието й. Още от другия край на стаята Келси успя да разпознае, че е дело на същия художник, рисувал онези в дома на майка й.

Толкова страст, помисли си, докато се взираше в трескаво нахвърляните мазки на четката, такова ярко наслагване на първични цветове.

— Не действат особено успокоително за спалня.

— Според мен са точно за тук.

— Н.Ч. — тихо изрече тя. — Наоми ли ги е рисувала?

— Да. Не знаеше ли, че рисува?

— Не, никой не ми е казвал. Много е талантлива. Познавам няколко търговци на картини, които със сигурност ще похлопат на вратата й.

— Няма да ти благодари за такова нещо. Изкуството й е лично.

— Всяко изкуство е лично — извърна се от картината тя. — Винаги ли е рисувала?

— Не. Трябва някой път да я попиташ за това. Ще ти каже всичко, което те интересува.

— Трябва да реша с какво да започна. — Отпи от шампанското и тръгна да обикаля стаята. — Нямам представа като как е изглеждал благородническият замък „Кейп код“, но се съмнявам дали е възможно да се сравнява с това. — Вече по-свободна, Келси се извърна към него. — Успя ли да смаеш съседите, когато го срина?

— Хвърлих в ужас всичко живо на тридесет километра околовръст.

— И се наслаждаваше безумно на всеки миг.

— Адски си права. Каква е ползата от репутацията на човека, ако не се старае да си я заслужи.

— И каква е твоята репутация?

— Опасен, скъпа, много опасен. Всеки ще ти каже, че да оставаш сама с мен в спалнята ми, е първата крачка към падението.

— Има много време от първата крачка до окончателното пропадане.

— Не чак толкова, колкото си мислиш.

Келси сви рамене и глътна остатъка от шампанското.

— Разкажи ми за картите.

— Докато вечеряме — подаде й ръка той. — Не съм особено силен по изисканата атмосфера и съм стигал доста по-близо до последното падение от повечето хора.

Заинтригувана, Келси хвана ръката му.

— Не ми звучи особено опасно, Слейтър.

— Едва започвам.

Като слязоха, той отново напълни чашата й. Невидим прислужник вече бе сервирал покритите със сребърни капаци блюда на масата, свещите бяха запалени и звучеше музика. Настаниха се под звуците на Гершуин.

— Е, кажи за картите.

— Добре. Какво знаеш за покера?

— Знам кое какво превъзхожда. Поне така мисля. — Отхапа от превъзходно изпечената риба и притвори очи. — Това тук при всички случаи многократно превъзхожда храната на хиподрума.

— Ще предам думите ти на готвача. Както и да е, преди около пет години участвах в една игра, нещо като маратон. Големи залози, големи печалби.

— Някъде наблизо ли?

— Не наблизо, а тук. В самия „Кейп код“.

Келси го изгледа с присвити очи.

— Комарът не е ли забранен в този щат?

— Извикай полицията тогава. Искаш ли да чуеш историята, или не?

— Искам. Значи провеждахте голям незаконен турнир на покер. И какво?

— На Кънингам нещо не му вървеше. Не само по време на играта, а изобщо от няколко месеца. Конете му се скапваха. Не беше получил почти никакви пари през последната година. Чакаха го купища дългове за изплащане. Въобразяваше си, както и повечето хора, когато са изпаднали в криза, че му трябва само един голям удар.

— Като например от покер.

— Точно така. Бях вложил в един кон и той беше бягал добре. Така че… — усмихна се лукаво — имах малко пари. Исках да имам такава ферма, винаги съм искал. Включих се в играта: сметката ми беше, ако не загубя залога си, да успея да спечеля достатъчно за още един кон. И да си пробия път.

— Звучи ми разумно, погледнато от този ъгъл. — Всъщност звучи безразсъдно, помисли си тя. Възхитителна безразсъдност. — Очевидно си спечелил повече от един кон.

— Не бих могъл да загубя. Беше един от онези прекрасни мигове, когато всичко сякаш само пада в ръцете ти. Ако той имаше тройка, аз имах каре. Имаше ли кента, аз имах флош. Проблемите му обаче започнаха, когато не успя да спре. Беше вътре с около шест, шест и половина.

— Стотачки?

Очарован, той взе ръката й и я целуна продължително и настойчиво.

— Хиляди, скъпа. На всичкото отгоре не разполагаше с тях, за да ги губи. Поне не в брой. И така, вдигна залозите и не искаше и да чуе за отказ.

— Ти, разбира се, направи всичко възможно, за да го вразумиш.

— Казах му, че прави грешка. Според него не било така — сви рамене Гейб. — Кой съм аз, за да споря? По онова време бяхме останали само четирима. Играехме вече около петнадесет часа. Това трябваше да е последната игра. Пет хиляди за начало, без ограничения за качване.

— Значи сте имали двадесет хиляди още преди да започнете?

— И повече от сто и петдесет, когато останахме само аз и Кънингам.

Вилицата й замръзна по средата на пътя си.

— Сто и петдесет хиляди долара в една игра?

— Той смяташе, че има печеливши карти и продължаваше да вдига мизата. Аз имах последната дума и я вдигнах с още петдесет. С това смятах да го довърша. Но той ги покри.

Келси вдигна чашата и бавно отпи, за да накваси пресъхналото си гърло. Чувстваше се едва ли не сякаш е там, с изпотени длани и пресъхнали устни, докато наблюдава как това малко богатство зависи само от една ръка карти.

— Но това прави четвърт милион.

Гейб се усмихна.

— Бързо схващаш. Изпитвах съжаление към него, но не бих казал, че не се насладих на мига, в който смъкнах моят кент флош срещу неговите три попа. Не разполагаше с парите. — Отново доля шампанско в чашата й. — Стигаха му едва за началната вноска. Затова сключихме сделка. Би могло да се приеме, че Кънингам е заложил фермата и я е изгубил.

— И просто го изрита от тук?

Гейб наклони глава и се вгледа в лицето й.

— А ти какво би направила?

— Не знам — отвърна след малко. — Но не ми се вярва, че щях да изхвърля човека от собствената му къща.

— Дори след като е заложил пари, които не е имал?

— Дори и тогава.

— Значи си мекушава. Сключихме сделка — отново повтори Гейб, — която удовлетворяваше и двамата. И така, с игра на карти спечелих нещо, което бях желал цял живот.

— Страхотна история. Предполагам, запознал си се с нещастния Бил Кънингам на хиподрума.

— Не, в началото не. Някога работех при него.

— Тук? — остави вилицата тя. — Работил си тук?

— Разхождах конете, ринех тор, лъсках амуниции. Три години бях едно от момчетата на Кънингам. По онова време имаше хубави коне. Разбира се, той никога не е направил нищичко за тях. За него те бяха просто пари. Още по-малко пък се интересуваше от хората, които се грижеха за конете. Стаите ни приличаха на малки килии — тесни и мръсни. Не смяташе за необходимо да влага капитала си в ненужни подобрения.

— Не си се трогнал особено, като си му взел къщата.

— Не бих казал, че не съм могъл да спя заради него. След като напуснах тук, прекарах известно време в „Трите върби“. Ето това се казваше ферма. Когато си тръгнах и от там — по онова време бях на около седемнадесет — реших един ден да се върна с пълни джобове пари и да купя едната или другата.

— И го направи.

— Би могло и така да се каже.

— С какво се занимаваше, докато не беше тук?

— Това е друга история.

— Също толкова интересна. — Успокоена от храната и виното, Келси подпря брадичка на ръцете си. — Обзалагам се, че си ненавиждал „Кейп код“.

— Всеки проклет милиметър тук.

Тя се разсмя и се облегна назад като отново вдигна чашата си.

— Струва ми се, започвам да те харесвам. Надявам се, не си измислил цялата история.

— Не е нужно. Искаш ли десерт?

— Не мога — изправи се с пъшкане от масата тя и закрачи из стаята. — Когато за първи път видях тази къща, си помислих, че изглежда предизвикателна и властна. Според мен бях права. — За момент затвори очи и каза: — Точката, от която няма връщане.

— Какво?

— Нищо. — Тръсна глава и се приближи до прозорците. — Сигурно е страхотно усещане, когато погледнеш през прозорците си, навсякъде да виждаш само твоя собственост.

— А ти какво виждаш от твоите?

— Ресторант, малък търговски център с ужасен малък бутик и прекрасна фурна за хляб. Намира се буквално до входа на метрото и смятах, че се ползвам от всякакви удобства.

Постави ръце на раменете й и я извърна така, че да вижда лицето й.

— Но не е така.

— Не е. — Бързото потрепване, когато Гейб, докосна с ръка шията й, я свари неподготвена.

— И какво сега?

— Не съм решила.

Обхвана лицето й, като заби пръсти дълбоко в косата й.

— Аз пък реших.

Устните му се сведоха над нейните, отначало само плах опит, едва доловимо докосване, което даваше и на двамата възможност, ако поискат, да отстъпят. Но тя не го направи, не и при този вкус на устните му, все още вибриращ върху нейните и при тази бликнала дълбока и опияняваща болка на неочакваното желание.

Не пристъпи назад, а напред и ръцете й нетърпеливо се обвиха около врата му, устните й пламенно се сляха с неговите.

Толкова усещания. Беше забравила, че съществуват толкова много усещания. А вероятно и никога не го е знаела. В целувката им нямаше и следа от сдържаност или колебание. Беше настоятелна и дива, експлозия от усещания, които контрастираха с нежната светлина на свещите и тихата мелодия.

Тя помете всичко от мислите му. Не остана друго, освен оголени сетива, нейният аромат и вкус, смесили се подобно на екзотичен опиат. Начинът, но който тялото й се притискаше към неговото, звукът на собственото му учестено дишане, докато тя жадно го теглеше към себе си, желанието да я притежава, остро и режещо като нож, помете внимателно изгражданите пластове на цивилизовани маниери и поведение и разкри дръзкия мъж под тях.

Изпитваше нужда да я докосва. Ръцете му се плъзгаха нагоре и надолу в отчаян стремеж за притежание. Тя се извиваше под тях, жадна за още. Да побърза, искаше да го помоли да побърза, да не я оставя да мисли, да не я оставя да разсъждава.

После той помилва с ръка лицето й и издърпа косата зад ушите й. Споменът, как само няколко часа по-рано, със същия небрежен жест бе докоснал майка й, проряза мисълта й като мълния.

Ужасът и срамът й подействаха като две непоносими и тежки плесници. Изтръгна се и се опита да си поеме дъх.

— Недей! — Дръпна се, когато той понечи да я хване. — Не ме докосвай. — Още усещаше устните му върху своите. Още го желаеше. — Как можа да го направиш? Как можах да го допусна?

— Искам те. — Трябваше да потисне всички събудили се в тялото му инстинкти, за да не се хвърли напред и да вземе насила онова, което почти бе получил. — И ти ме искаш.

Тъй като беше вярно — адски вярно — нямаше друг избор, освен да контраатакува.

— Не съм някаква кобила, та да ме вържеш и обяздиш. И не съм дошла тук тази вечер, за да разбереш дали дъщерята прилича на майка си.

За да обуздае ръцете си, Гейб ги пъхна в джобовете на панталона.

— Изясни се.

— Не че извинявам собственото си поведение, но поне имах достатъчно приличие да се спра, преди да сме отишли твърде далеч. А ти изобщо нямаш срам. — Ядно отметна разрошените си коси. От гнева, подхранван от острото чувство за вина, гласът и плющеше като камшик. — Това друга твоя игричка ли е, Слейтър? Да подмамиш дъщерята, да я напоиш и нахраниш, да я пъхнеш в леглото си и да видиш дали е добра, колкото майка си? Обзаложи ли се, изчисли ли шансовете си?

Мина известно време преди да отвърне. Когато заговори, нито лицето, нито гласът му издаваха нещо от кипящия в него вулкан.

— Смяташ, че спя с Наоми?

— Знам го.

— Поласкан съм.

— Ти… Какъв човек си?

— Нямаш представа, Келси. Ама никаква. Много се съмнявам, че някога си попадала на тип като мен в твоя красив и безупречен малък свят. — Пристъпи напред и я стисна здраво за тила. Беше долен и отвратителен начин да й отмъсти. Но пък и той се чувстваше долен и отвратителен.

Макар да я притискаше здраво, цялото й тяло се разтрепери.

— Махни ръцете си от мен.

— Преди ти хареса да са върху теб — тихо отвърна той. — В момента си ужасно уплашена — възбудена, но уплашена и се чудя какво ли би направила, ако те завлека горе. По дяволите, защо да си давам толкова зор, след като може и направо тук, на пода? — Гласът му бе равен и спокоен, но в очите му гореше огън, опасни пламъчета. — Какво ще направиш, Келси, ако те поваля още сега, направо тук?

Страхът скова гърлото й и накъса гласа й.

— Казах да махнеш ръцете си от мен.

Виждаше ужаса, изписан по лицето й. Беше по-красноречив и от вик и не изчезна дори и след като я пусна и се отдръпна. Не изчезна напълно, както не изчезна и разбушувалото се в него чувство на погнуса.

— Извинявам се за тези думи. Само за тях. — За момент се вгледа в нея. Страните й си възвръщаха цвета, изчезнал след преднамерената му заплаха. — Много си бърза в преценките си, Келси. Щом си толкова сигурна, няма смисъл да си губим времето и да обсъждаме истина ли е, или не. Ще те изпратя.