Нора Робъртс
Честни предателства (5)

Глава пета

Келси предостави оказването на първа помощ на майка си, а суетенето и вайкането на Герти. Тя бе препоръчала посещение в бърза помощ, но изглежда никой не обърна особено внимание на мнението й.

Очевидно тук раните от нож се приемаха философски и се превързваха в кухнята.

Щом ръката на Гейб бе промита, намазана с мехлем и превързана, бяха сервирани купички с пилешка супа и още топли сладки. Разговорите се въртяха около конете, родословията и надбягванията, около постигнатите времена и пистите. Тъй като ставаше дума за област, непозната за Келси, тя бе свободна да наблюдава и да размишлява.

Все още не беше определила отношенията между майка й и Гейбриъл Слейтър. Изглеждаха интимни, свободни. Той стана да допълни чашите с кафе вместо домакинята. Двамата често се докосваха, съвсем непринудено. Ръка върху ръка, докосване с пръсти по рамото.

Келси си казваше, че няма значение какви са отношенията им. В края на краищата майка й и баща й са разведени вече повече от двадесет години. Наоми е свободна да има каквито си иска връзки.

И все пак някъде в подсъзнанието й това я притесняваше.

Несъмнено двамата си подхождаха. Освен че толкова свободно разговаряха на всякакви теми, освен интереса към конете, който обсебваше и двамата, във всеки от тях се забелязваше и някаква склонност към насилие. Разбира се, контролирана, надеждно прикрита. И все пак, както вече го разбра за майка си, а за Гейб и сама се убеди, способна на крайности.

— На Келси може да й хареса едно посещение на хиподрума за сутрешната тренировка — подметна Гейб. Приятно му беше да отпива от кафето си, приятно му беше да наблюдава Келси. Почти виждаше мислите, които кръжаха в главата й.

— На хиподрума ли? — веднага се заинтригува Келси, макар да прекъснаха съзерцателните й наблюдения. — Мислех, че тук тренирате конете.

— И на двете места — обясни й Наоми. — На хиподрума конят добива представа и усещане за него.

— А пък на играчите дава възможност да преценят залозите си — обади се отново Гейб. — Хиподрумът представлява доста интересно сборище, особено в ранните утринни часове, много преди първия старт.

— Утринни съвсем не е преувеличено — усмихна се към дъщеря си Наоми. — Може би няма да ти е приятно да започнеш деня си толкова рано.

— Напротив, ще ми бъде приятно да видя как става.

— Утре? — Повдигнатите високо вежди на Гейб изразяваха безмълвно предизвикателство.

— Чудесно.

— Ще се видим там — погледна часовника си Наоми. — Трябва да сляза до обора. Очаквам ковача. — Докато се изправяше, докосна с ръка рамото на Гейб. — Допий си кафето. Нали ще правиш компания на Гейб, Келси? Той ще ти разкаже какво те очаква сутринта. — После грабна дънковото яке и бързо изскочи навън.

— Не се застоява много на едно място — измърмори Келси.

— Първата половина на годината винаги е най-натоварено в нашия бизнес — облегна се назад Гейб с чашата кафе в ръка. — Е, да ти кажа ли какво те очаква утре?

— Предпочитам изненадата.

— Кажи ми нещо тогава. Щеше ли наистина да използваш онази вила?

Келси се замисли и остави въпроса да виси във въздуха.

— Предполагам, никога няма да разберем отговора.

— Обзалагам се, щеше да я използваш. Страхотна картинка беше, скъпа. Заслужаваше си много повече от драскотина по ръката, само за да те видя.

— Ще ти остане белег, Слейтър. Извади късмет, че беше на ръката, а не на красивата ти физиономия.

— Целеше се в гърба ми — напомни й Гейб. — Не съм ти благодарил за предупреждението.

— Не съм те предупредила аз.

— Разбира се, че ти. Лицето ти беше по-красноречиво от всеки вик. — Пъхна ръка в джоба си и извади измачкано тесте карти. Започна да ги разбърква небрежно. — Играеш ли покер?

Объркана, Келси го изгледа с присвити очи.

— По принцип не, но знам правилата.

— Ако се захванеш, никога не блъфирай. Може да загубиш не само дрехите на гърба си.

— Случвало ли ти се е? Да загубиш и дрехите на гърба си?

— По-често, отколкото ми се иска да си спомням. — По навик той раздаде, по една карта, като ги обърна на лицевата страна. — Ще се обзаложиш ли на дамата си?

Келси сви рамене.

— Да предположим.

Той обърна следващите карти.

— Ако си умна, няма да рискуваш нещо, което не можеш да си позволиш да губиш. Аз обаче си имам много ризи. Дамата ти още е най-силна.

— Така си е. — Поради някакви абсурдни причини играта я забавляваше. На третото раздаване нейната дама пика продължаваше да печели, а също и на четвъртото. — Още съм аз. Какво те интересува — залагането или конете?

— Интересуват ме много повече неща.

— Включително и Наоми?

— Включително и Наоми. — Обърна и последната карта и се усмихна доволно. — Двойка петици — изрече провлачено. — Според мен надвивам дамата ти.

Устните на Келси жално се нацупиха.

— Срамота е да се губи от такива мизерни карти.

— Няма мизерни карти, щом печелят — хвана ръката й той, развеселен, когато усети как пръстите й се стягат. — Стара южняшка традиция, мадам. — Поднесе ръката й към устните си, без да откъсва поглед от лицето й.

— Длъжник съм ти заради Липски. Разплащането е по твой избор.

Много отдавна не бе усещала това пулсиране в кръвта си. Тъй като не можеше да не го забележи, бе наложително да се пребори с него.

— Не ти ли се струва проява на съмнителен вкус от твоя страна да ме задиряш в кухнята?

Божичко, харесва му как успява да удари право в целта с тези старомодни кратки фрази и как ги изрича с леко пресипналия си глас.

— Скъпа, тук дори за миг не е ставало дума за някакво задиряне. — Здраво стиснал ръката й в своята, той я извърна с дланта нагоре. — Ръце на дама — прошепна тихо. — Деликатни ръце. Винаги съм имал ужасна слабост към дълги и фини длани с нежна кожа. — Притисна устни в средата и остана така, докато кръвта й пулсираше като ковашки мех под палеца му. — Ето това — каза и сви пръстите й, сякаш за да задържи отпечатъка от целувката си вътре — това е задиряне. Ако става дума за вкуса, твоят ми допада. Може би ще пожелаеш да го вземеш предвид. — Пусна ръката й, събра картите си и се изправи. — Ще се видим утре сутринта. Освен ако не размислиш.

Достойнството, помисли си тя, е толкова важно, колкото и гордостта.

— Няма за какво да размислям, Слейтър, включително и по отношение на теб.

— Разбира се, че има — наведе се към нея той, така че се оказаха очи в очи. — Предупредих те да не блъфираш. Губиш.

Остави я разгорещена над чашата с изстинало кафе. Много жалко, помисли си Гейб, че не може да си позволи да се позабавлява малко, но го чака работа.

 

 

Веднага щом се върна в „Лонгшот“, Гейб отиде да потърси Джемисън. Треньорът беше човек на Кънингам, ала когато Гейб пое фермата, не се наложи дълго да го убеждава, за да остане.

Винаги се бе чувствал свързан повече с конете, отколкото със собственика.

Беше мъж с голям корем, обичаше да си похапва и да пийва бира. Бе тренирал поколения коне, донесли много нари, но само най-верните му приятели биха го поставили в категорията на Моузес Уайтри.

Беше пристигнал от графство Кери още като бебе в ръцете на майка си. Най-ранните му спомени бяха от обора и миризмата на конете, които баща му чистеше.

Джемисън бе изживял целия си живот в света на фермите за расови животни. Сега, вече на шестдесет и две години, той си мечтаеше понякога за собствена малка ферма и един шампион — само един, който да му помага да се чувства добре като пенсионер.

— А, Гейб. — Остави дневника и се изправи, когато той влезе при него. — Изпратих Преподобния Ейб за Санта Ана, а Надежда за Пимлико. Пропуснах първия старт — унило се усмихна той. — Но чух за неприятностите и си помислих дали няма да искаш да ме видиш, преди да тръгна за хиподрума.

— Колко пъти си хващал Липски пиян на работа?

Никакви предисловия и любезности от рода на „как мина деня ти?“ с хора като Гейбриъл Слейтър, помисли си Джемисън. Познаваше момчето от около двадесетина години и напълно го разбираше.

— Два пъти досега. Предупредих го и му казах, че ще го отстраня, ако се случи отново. Добър работник е. Има слабост към джина, вярно, но работи във фермата вече десет години. — Бързо стрелна превръзката на ръката на Гейб и въздъхна. — Кълна се в душата на майка си, не съм предполагал, че е способен да ти се нахвърли.

— На пияния не може да се вярва, Джейми. Знаеш мнението ми по въпроса.

— Да, знам — кръстоса ръце на корема си Джемисън. Трябваше да е на хиподрума, а не да заглажда тук положението. — Затова те разбирам защо не искаш да търпиш точно тази човешка слабост. И все пак момчетата са мой ресор, не е ли така? Следвам собствената си преценка.

— Преценката ти е била погрешна.

— Била е.

— Работник, който пие по време на работа, като се почне от теб, та до последното момче в обора, трябва да си върви. Никакви предупреждения повече, Джейми. Без изключение.

В очите му просветна раздразнение, но въпреки това Джемисън кимна.

— Ти държиш тоягата, Гейб.

Удовлетворен, Гейб вдигна дневника и прелисти страниците.

— Вече ще прекарвам повече време край конюшните и задния двор — каза той. — Не ми се иска да сметнеш, че ти дишам във врата.

— Конюшните са си твои — напрегнато отвърна Джейми. — Задният двор също.

— Да, мои са. И днес ми стана напълно ясно как хората не ме възприемат като част от управлението им. Вината е моя — отново остави дневника той. — Първите две години след смяната на собственика бях зает със строителството на къщата и с усилия да си пробия път в затвореното общество на собствениците. Затова оставих повечето всекидневни задължения в твоите ръце и се вживях в ролята си на господар. Сега пак ще се заема с работата. Ти си моят главен треньор, Джейми, и що се отнася до работата с конете, ще приема всеки твой съвет. Но сега се връщам в играта. Нямам намерение да губя.

И това ще мине, реши Джемисън. Собствениците рядко се захващаха с истинската работа за дълго. Интересуват се единствено да получат пая си на хиподрума и в кесията.

— Знаеш пътя към обора не по-зле от всеки друг.

— Отдавна не съм хващал вилата. — Гейб се усмихна при спомена за Келси, стиснала вилата като копие. После погледна часовника с огромен циферблат, закован върху стената на кабинета. Можем да стигнем в Пимлико за три часа. Кого изпрати с кобилата?

— Карстеърс. Торки я язди, а Линет е коняр.

Да вървим да видим добър екип ли са.

 

 

Останала свободна да прави каквото иска, Келси смени обувките си с ботуши и излезе навън. Този път не тръгна към конюшните — добре съзнаваше, че или само ще се пречка, или най-малкото ще я зяпат като някое изкопаемо. Вместо това пое към лекото възвишение на хълмовете, където конете бяха пуснати да пасат.

Кроткото и несмущавано спокойствие тук й бе добре дошло след трескавите събития от сутринта. Но въпреки всичко трябваше да се пребори с чувството на неудовлетвореност, което я пришпорваше да продължава да върви, да не спира, преди да види какво има зад следващото възвишение.

Как е възможно да е вървяла тук като дете и да не си спомня нищо? Мисълта, че първите три години от живота й бяха като бяло петно в главата й, я изпълваше с отчаяние. Това не би имало особено значение, но в онези ранни години съдбата й бе поела рязък обрат. Искаше си ги обратно, искаше сама да реши кое е право и кое — грешно.

Спря се пред грижливо поддържана бяла ограда и се подпря отгоре й, докато тройка кобили се впуснаха в импровизирано състезание, а малките им заподскачаха след тях. Друга майка — кърмачка, търпеливо стоеше и хрупаше трева, докато жребчето й сучеше.

Всичко е почти невероятно съвършено, помисли си Келси. Като пощенска картичка, дори по-ярка, дори малко по-лъскава от действителността. И въпреки това усети, че се усмихва на жребчето, възхитена от невероятно деликатните му крачета и движението на някак особено елегантната му главица. Какво ли ще направи, зачуди се тя, ако сега прескочи оградата и се опита да го помилва?

— Великолепни са, нали? — приближи се към оградата Наоми. Лекият ветрец развяваше късо подстриганите й, по-скоро за удобство, отколкото за да следва модата, коси. — Никога не се уморявам да ги наблюдавам — пролет след пролет, година след година. Действа ми успокояващо цялото това повторение. Но пък заложените в него възможностите са наистина вълнуващи.

— Красива гледка са. Излъчват някаква ведрина. Трудно е човек да си ги представи да препускат по пистата.

— Всички са състезатели, отглеждаме ги заради скоростта. Утре сама ще видиш. — Наоми отново отметна назад косата си, но загубила търпение, извади от джоба на якето си мека шапка и си я нахлупи. — Онова там, което суче, виждаш ли го? На пет дни е.

— На пет ли? — изненадано се извърна Келси и по-внимателно се вгледа в майката и малкото й. — Жребчето беше с гладък косъм, съвсем здраво на вид и напълно ориентирано в обстановката на пасището. — Изглежда ми невероятно.

— Растат бързо. След три години ще бъде в разцвета си. Всичко започва от тук или по-точно от родилното отделение и постепенно се стига до онова триумфално пресичане на лентата. Ще стане метър и петдесет, метър и шестдесет, вероятно ще тежи над петстотин килограма и ще препуска по кръга с жокея върху гърба си. Прекрасно е да се види.

— Но не и лесно — обади се Келси. — Едва ли е лека работа да се отгледа нещо толкова крехко и да се превърне в първокласен състезател.

— Не, не е лесно — усмихна се Наоми. Дъщеря й вече разбираше нещата. Това вероятно беше в кръвта й. — Иска се работа и себеотдаване, а често носи и много разочарование. Но си заслужава. Всеки път. — Завъртя козирката, за да засенчи очите й и каза: Съжалявам, че толкова дълго те оставих сама. Ковачът обича да си поприказваме. Беше приятел на баща ми. Идва да работи тук, вместо на хиподрума, заради старите ни връзки.

— Няма нищо. Не очаквам да ме забавляваш.

— А какво очакваш?

— Нищо. Поне засега.

Наоми отново се извърна към кобилата, която кърмеше, и й се прииска и тя да може така лесно да възобнови връзката със своето дете.

— Още ли си сърдита за сутринта?

— Сърдита не е точната дума. — Келси се извърна от оградата и се взря в профила на майка си. — По-скоро съм смаяна. Всички просто си стояха там…

— Но не и ти — усмихнато поклати глава Наоми. — Помислих, че ще се нахвърлиш върху онзи пиян глупак. Завиждам ти, Келси, завиждам ти за тази първична реакция, породена от липсата на страх или от силно развито чувство за справедливост. Аз направо се вцепених. Прекалено много се страхувам, а вече не ми е останало достатъчно чувство за справедливост. Някога, преди време и аз не бих се поколебала. — Обви ръце около тялото си и се извърна с лице към дъщеря си. — Чудиш се защо не извикахме полицията. Гейб го направи заради мен. Ако си беше у дома, вероятно не би постъпил така. Но тук… ами той добре знае, не умирам от желание да се срещам отново с полицията. Никога повече.

— Това не е моя работа.

Наоми притвори очи. Простият факт, с който и двете трябваше да се примирят, бе, че сега това беше и нейна работа.

— Когато дойдоха да ме арестуват, не се страхувах. Толкова бях самоуверена и вярвах, че накрая те ще излязат глупаците, а аз героинята. Не се страхувах и когато седнах в стаята за разпит с огромното огледало, сивите стени и твърдия стол, предназначен да те накара да се чувстваш ужасно неудобно. — Отново отвори очи и продължи: — Не се чувствах неудобно. Поне в началото. Та нали съм Чадуик! Но страхът се промъква в теб, сантиметър по сантиметър. Можеш да го потиснеш. Не да го прогониш, само да го потиснеш. Но преди да напусна онази ужасна стая с огледалото и сивите стени, вече се страхувах. — Пое си дъх, за да се успокои, като си повтаряше, че вече е свободна. Освободена от затвора, но не и от спомените. — Докато траеше процесът, тлъстите заглавия, погледите на зяпачите — бях уплашена. Но не исках да си проличи. Прилошаваше ми от мисълта, че всички ще разберат колко съм уплашена. След това ти казват да станеш, за да могат съдебните заседатели да прочетат присъдата. Твоята присъда. Тогава вече няма как да го потискаш. Той те стиска за гушата и не ти позволява да дишаш. Можеш да стоиш там, преструвайки се на спокойна, преструвайки се на уверена, защото знаеш, че всички те наблюдават. Всички погледи са вперени в теб. Но вътре в теб всичко е свито на кълбо. И когато произнесат „виновен“, вече дори не ти прозвучава чак толкова страшно. — Наоми отново пое дълбоко дъх. Така че, както виждаш, никак не ми се иска отново да се срещам с полицията. — За момент замълча, без да очаква отговор. — Знаеш ли, когато беше малка, често идвахме тук. Слагах те да седнеш на оградата. Много обичаше да идваш при малките кончета.

— Съжалявам. — И наистина изведнъж се изпълни с дълбоко съжаление. — Не си спомням.

— Няма значение. Виждаш ли онова там, което се припича на слънцето? Онова черното? То ще е шампион. Разбрах го още като се роди. Нищо чудно да се окаже един от най-добрите, отглеждани в „Трите върби“.

Келси се вгледа по-внимателно в жребчето. Беше прекрасно, разбира се, но не забелязваше по какво се отличава от останалите малки кончета на пасището.

— Как можеш да разбереш?

— По погледа. Моят и неговия. Двамата просто си го знаем.

Облегна се на оградата и се загледа над полята, с дъщеря си до себе си. И за момент почти се почувства щастлива.

 

 

Късно вечерта, когато къщата вече утихна и вятърът приятно потропваше по прозорците, Наоми се притисна към тялото на Моузес. Повече й харесваше той да идва в нейното легло. Създаваше й по-силно усещане за нещо трайно, отколкото, когато тя се промъкваше в стаята му над отделението за треньора.

Не че не изпитваше удоволствие от тръпката тя да отиде при него. Първия път, техния първи път, тя влезе в стаята му и го изненада седнал, по слипове и с бира в ръка над документите.

Трудно й се удаде да го съблазни, припомни си и поглади стегнатата кожа на гърдите му. Но очите му го бяха издали. Желаеше я, както винаги я бе желал. А на нея й бяха нужни шестнадесет години, за да разбере, че и тя го желае.

— Обичам те, Моузес.

Всеки път се стряскаше, като я чуеше да изрича тези думи. Предполагаше, че винаги ще е така. Постави ръка върху нейната и я притисна към сърцето си.

— Обичам те, Наоми. Как иначе би могла да ме придумаш да се кача тук, след като дъщеря ти е на другия край на коридора.

Тя се разсмя и изви глава, за да захапе врата му.

— Келси е голям човек. Съмнявам се дали ще се трогне дори и да разбере, че съм те вкарала в леглото си. — Претърколи се и го възседна. — А аз наистина съм те вкарала, Моузес.

— Трудно мога да го оспоря, след като цялата ми кръв се е смъкнала от главата в слабините. — По стар навик, той плъзна ръце нагоре по тялото й и обхвана в длани гърдите й. — Всеки ден ставаш все по-хубава, Наоми. Всяка година.

— Така ти се струва, защото очите ти остаряват.

— Не и когато те погледнат.

Сърцето й просто се разтопи.

— Божичко, направо ми късаш сърцето, когато ставаш сантиментален. Като гледам Келси, виждам колко съм се променила. Чудесно е да я виждам, да я имам близо до себе си, макар и за малко — разсмя се тя и отметна коса назад. — При това все още съм достатъчно суетна, за да извърна очи от нея, да се погледна в огледалото и да видя всяка една проклета бръчица.

— Направо съм луд по всяка една проклета бръчица.

— Някога за мен бе толкова важно да съм красива. Това беше нещо като цел в живота не, по-скоро като задължение. После, в продължение на толкова години, то вече не означаваше нищо. Докато не се появи ти. — Усмихна се и се наведе да докосне устните му със своите. — А сега ми разправяш, че харесваш бръчките ми.

Моузес пъхна ръка под главата й и я притисна по-близо до себе си. Докато тя се отдаваше на целувката, той я премести, повдигна бедрата й и отново ги смъкна надолу, за да проникне дълбоко в нея. Наблюдаваше я как се огъва назад и се наслаждаваше на бързото й задъхано стенание. Забави ритъма и я настрои на своето темпо, за да могат заедно да достигнат върховната наслада.

 

 

От коридора пред стаята си Келси чу приглушените звуци от любовната игра, поскърцването на стария матрак, задъханите стонове и шепот. В едната ръка държеше чашата чай, който слезе да си запари, а в другата — книга и не можеше да помръдне от смайване.

Никога в живота си не бе чувала баща си и Кендис през нощта. Предполагаше, че и двамата са прекалено въздържани и внимателни, за да се любят шумно. Но със сигурност нямаше нищо въздържано и внимателно в звуците, които само отчасти се приглушаваха от затворената врата в дъното на коридора.

Нито пък е учтиво, припомни си тя, да стои тук и да се ослушва. Напипа дръжката на вратата и припряно се пъхна в стаята си, разливайки чая.

Майка ми, мислеше си тя, обхваната от десетки противоречиви чувства. И Гейб Слейтър, вероятно. Чувствата, които присъствието му зад онази врата предизвикваше, би предпочела да не изследва.

В мига, в който затвори вратата на стаята си и се почувства в безопасност, Келси се облегна назад. Една част от нея искаше да се разсмее на абсурдното положение. Зряла жена е шокирана, защото друга зряла жена, която се явява нейна майка, води активен сексуален живот.

Но в момента ситуацията не я развеселяваше особено, нито пък собствената й реакция. Остави чая и книгата — вече не я интересуваха. Тъмната, потънала в сън градина под прозореца изглеждаше като посребрена под лунните лъчи. Романтично, помисли си и облегна чело на стъклото. И загадъчно. Каквито са и повечето неща в „Трите върби“.

Не й трябва романтика. Не й трябва загадъчност. Поне не желае да изпитва нужда от тях. Тук е, защото за нея е важно да научи повече за онази половина от създалата я двойка, която преди време е била отстранена.

Извърна се от прозореца и се върна при леглото. Но не успя да заспи дълго след като чу вратата в дъното на коридора да се отваря и затваря и тихите стъпки се промъкнаха покрай нейната стая надолу към стълбите.