Нора Робъртс
Честни предателства (30)

Глава тридесета

По тревата блестеше роса. Седнала на стола във вътрешния двор, Келси наблюдаваше проблясващите капчици и знаеше, че скоро слънцето ще напече достатъчно силно, за да ги пресуши.

Долу в конюшните извеждаха конете, чистеха боксовете им, пълнеха коритата им. Все още изпитваше силни болки в тялото, които й спестяваха недоволството от факта, че е отстранена от работа за една седмица.

Погледна назад към вратата, която се отвори зад гърба й и се усмихна на майка си.

— Герти?

— Чувства се по-добре. И се сърди. — Наоми седна с въздишка и изпъна крака. Помисли си да си налее малко кафе от каничката на масата до Келси, но се чувстваше без капчица сила. — Използвах чувството й за вина, за да я задържа в леглото още ден-два. Че ще се тревожа за нея, ако реши да става.

— Доста подличко.

— Щом ще подейства. В момента се залъгва с търговския канал. Ти как се чувстваш?

— Добре съм, стига да не се поглеждам в огледало — намръщи се тя. През последните два дни някои от нараняванията се бяха позаличили, но други придобиха още по-ярка окраска. — Докато не си видя физиономията, всичко ми се струва като сън. Не знам дали не е просто някаква пиеса, която съм гледала. Знам, убих човек, но някак не мога да осъзная целия ужас на събитието.

— Не се и опитвай. Направи каквото трябваше, за да се защитиш. Да защитиш и мен — вдигна лице към слънцето Наоми. — Дори не си го спомням, Келси. Сигурно съм го виждала от време на време по хиподрумите. Може би дори сме разговаряли. Но наистина не си спомням. Непрекъснато си повтарям, че би трябвало да си го спомням, че би трябвало да имам жив спомен за него. Как е възможно да не помня мъж, който е изиграл такава голяма роля в живота ми?

— Никога не те е интересувал. И той го е знаел. Това е причина за част от злобата, загнездила се у него. Намерил е начин да ти отмъсти и едновременно да извлече печалба. — Келси побутна чинията с кроасани към нея.

— Слънчево петно — тихо изрече Наоми. — Божичко, обичах този кон. Да, наистина ми отмъсти.

— Тя… баба… е използвала Алек Брадли за същото, а и за много други неща. Както и Кънингам.

— Бил. — Наоми поклати глава с тежка въздишка. — Значи е далеч по-опасен от глупака, за какъвто го смятах. И какво е разбрал от цялата работа, Келси — тогава и сега?

— Преди не е пострадал, но сега ще си плати. Полицията и Комисията по конните надбягвания ще се погрижат Кънингам да си плати за това, което причини на Гордост и на Слънчево петно.

— Толкова години минаха. Никой никога не е заподозрял, че нещата са така свързани.

— Вероятно всичко е щяло да приключи до там — с лъжите и мъката, — ако Гейб не се беше върнал. Ако не беше изтеглил онази кента. — Усмихна се, като видя как Наоми отхапва крайчето на една кифличка. — Ако не беше се превърнал в това, което е.

— И ако ти не се бе влюбила в него. Само това донякъде притъпява злото, Келси. Като си помисля какво можеше да се случи…

— Но не стана. Рич Слейтър плати своя дял. И случаят е приключен — самоотбрана.

— Май беше глупаво от моя страна да се опитвам да лъжа полицията. — Остави недовършеното парче от кифлата. — Той не ми повярва. Каква ирония, не мислиш ли? Единият път казах истината, а вторият път излъгах. И двата пъти не се получи.

— Опита се да ме защитиш. — Време е да й го кажа, помисли си Келси с надеждата майка й да разбере пълния му смисъл. — И преди си се опитала да ме защитиш — когато съм била дете. И двата пъти си сгрешила. И двата пъти си била права.

— Няма лесни отговори.

— Отне ми много време, докато разбера, че винаги има повече от един отговор. — Келси прехапа устни, преди да продължи. — Благодарна съм ти за това, което направи за Милисън. Не, моля те, недей да ми противоречиш. Благодарна съм ти, макар в сърцето си да не мога да се примиря… макар да е лъжа. Благодаря ти.

— Какво значение би могло да има вече, Келси? Да изкараме наяве цялата история и да съсипем остатъка от живота й? — Чуваха се птичи песни и този звук носеше някакво успокоение. — Няма да си върна обратно онези години. Няма да променим случилото се с Майк, с Гордост и Рино.

— Тя е виновна, за всичко е виновна. — В Келси се бореха срам и омраза. — Няма значение, че не е искала да причини смъртта на никого — виновна е. Нали тя е наела хората, които свършиха, каквото според нея е било нужно, за да защити фамилното име? И какво име има сега? — запита Келси. — Каква чест й е останала?

— Ще трябва да живее с тази мисъл. Нищо не съм й спестила.

— Знам.

Наоми вдигна вежди.

— И все пак не съм съвсем безкористна. Не искам да го изживявам, не искам да преживея отново вниманието на пресата и на полицията. Пък и ми остава утехата, че ти ми вярваш. Вярваше ми достатъчно, за да ме защитиш.

— Не бях единствената, която ти вярваше. И ако се даде гласност на цялата история, всички ще разберат какво точно е станало с Алек Брадли, какво се е случило с Гордост и всичко останало.

— Не ме интересуват всички. — Наоми реши все пак да си налее кафе. — Снощи го обсъдихме с Моузес и той одобри. — Усмихна се и добави сметана към кафето. — Ако една жена има до себе си мъж, който няма да я изостави и в най-тежки мигове, другото е лесно. — Наоми бързо вдигна поглед при звука на кола откъм алеята. — Сигурно е Гейб.

— Дано да е той. Трябва да прегледаме менюто за приема след закуската.

— Тогава по-добре да ви оставя сами.

— Не, защо не останеш? Ще видиш какво съм избрала вече и ще ме подсетиш за нещо. — Келси се наведе и хвана ръката на майка си. — Обичам те.

В първия миг я обзеха бурни чувства, но после бързо се изпълни с едно прекрасно спокойствие.

— Знам.

Келси се изправи и тръгна през двора, за да го посрещне. Очите й се отвориха широко и тя изумено премести поглед от Гейб към баща си и обратно.

— Татко?

— О, Келси! — Филип инстинктивно обви лицето й с ръце. Нищо от онова, което му каза Гейб, не го беше подготвило за гледката. — О, миличката ми!

— Добре съм, нищо ми няма. Изглежда много по-зле, отколкото е в действителност. Щях да дойда да те видя след няколко дни. — Когато щеше да изглежда по-приемливо, помисли си тя и хвърли многозначителен поглед към Гейб.

— Твоят годеник имаше право да ми разкаже цялата история. Цялата история — повтори той, без да откъсва поглед от очите й. — Ти пропусна доста подробности, когато ми се обади, Келси.

Още един вид лъжа, помисли си тя. Да спестиш част от истината.

— Прецених, че така ще е най-добре. Исках само да разбереш, че съм добре, преди вестниците да съобщят новината. И наистина съм добре.

— И на мен така ми казаха. — Извърна се към Гейб, после погледът му се премести и се закова някъде зад рамото на Келси. Тя се дръпна и застана между родителите си.

— Татко е искал да види дали съм добре — заговори бързо.

— Разбира се, че ще иска — кимна Наоми и остана с ръце, притиснати към тялото си. — Здравей, Филип.

— Наоми. Изглеждаш добре.

— Ти също.

— Ами… — Келси се помъчи да измисли нещо, за да разсее неловката ситуация. — Ченинг е в конюшните. Защо не дойдеш с мен до там, татко? Ще ти достави удоволствие да го видиш как работи, а и той ще ти демонстрира уменията си. — После хвърли безпомощен поглед към Гейб.

— Предполагам, искаш да поговориш с Келси — обади се Наоми. — И без това тъкмо бях тръгнала към конюшнята. Ще кажа на Ченинг, че си дошъл.

— Не, аз… — започна Филип, после се съвзе. — Всъщност бих искал да поговоря с теб. Ако разполагаш с малко време.

— Добре.

— Нека се разходим мъничко — тихо прошепна Гейб и хвана Келси за ръка.

— Не знам от къде да започна, Наоми. Гейб ми разказа всичко. Абсолютно всичко — повтори Филип с мъка в сърцето. — Беше така мил да ме изчака да отида да се видя с нея. Трябваше да я видя — добави той, — преди да дойда тук.

— Разбирам.

— Разбираш? — Чувстваше се непоносимо изтощен и като пъхна пръсти под очилата, притисна очите си. — Аз не съм в състояние. Неспособен съм да разбера. Всичко, което е направила, цялата мъка, която е причинила. А когато й го казах, остана непреклонна. Непоколебима — почти изстена и отпусна ръце. — Според нея всичко, което е сторила, е било просто необходимо. Умряха хора, а тя не изпитва никаква вина. Нито към тях, нито към теб.

— И това те учудва?

Филип се навъси.

— Тя си остава моя майка, Наоми. Дори и след като разбрах всичко. Измислях стотици начини, за да се опитам да я извиня, но нито един не подейства поне мъничко. За това, което е направила. За това, което направих и аз. — Свали очилата си, потърка очи и отново ги намести. — Истината е, че просто не знам какво да ти кажа.

— Свърши се, Филип.

— Изоставих те. Тогава, преди толкова години, аз те изоставих.

— Не. На моменти и аз мислех така. Помагаше ми, но всъщност не беше вярно. Не бях това, което ти търсеше. Каквото и да е сторила, поне за това Милисън не е виновна. Тя само се погрижи да го осъзнаеш.

— Можеше да те спаси да не отидеш в затвора.

— Да.

— А и това, което ти причини сега… и на Келси. — Дъхът му спря, когато пред погледа му отново изплува нараненото лице на дъщеря му. — Божичко, Наоми. Могъл е да я убие.

— Тя се защити. Мен също. — Вгледа се в него — видя болката в очите му, смущението и неспособността да приеме действителността. — Няма как да попреча на чувствата ти в момента. Келси беше нападната и принудена да защити живота си, като отнеме друг живот. Ние с теб никога няма да го забравим. Няма да забравим кой стои в основата на всичко. Сигурно — бавно изрече тя — това ще е достатъчно наказание за Милисън.

— Не мога да направя нищо. — Гласът на Филип заглъхна и се прекърши. — Нищо не мога да направя, за да ти се отплатя.

— Не е нужно да правиш каквото и да било. Въпреки всичко Келси получи, каквото желаеше. Аз също. — Устните й леко трепнаха. — Имам всичко, което желаех. Фермата, мъж, който ме обича. Дъщеря ми. Свършил си прекрасна работа с нея, Филип. Винаги съм знаела, че ще успееш.

— Толкова прилича на теб. — Погледна жената, която някога беше негова съпруга. Толкова неща се бяха променили и все пак толкова малко бе променена. — Боже мой, Наоми, ако можех да се върна назад, да направя нещо. Каквото и да е.

— Не можеш. — Винаги е бил толкова почтен, помисли си тя. Толкова благороден. Сега страдаше, защото никаква почтеност и никакво благородство не стигаха, за да изтрият болката. — Търсехме неща, които никой не бе в състояние да даде на другия. И допуснахме грешки, използвахме тези грешки един срещу друг и други хора ги използваха срещу нас. И двамата сме жертви на нечии чужди желания, Филип.

— И ти скъпо плати за това.

— Но и спечелих. Тя ме обича. Толкова е просто и толкова прекрасно. Така че нека оставим всичко както е. Случаят е приключен. — Наоми дълбоко пое дъх. — Знаеш ли, винаги съм се питала как ли ще се чувствам, когато те видя отново.

— И аз. Как се чувстваш, Наоми?

— Радвам се да те видя, Филип.

 

 

— Мислиш ли, че е добре да ги оставяме толкова дълго сами?

— Да, мисля. — В потвърждение на думите си Гейб успокоително я побутна с лакът.

— Но… — погледна назад през рамо Келси. Двамата продължаваха да стоят на повече от метър разстояние. — Имаше толкова тъжен вид.

— Целият му свят е силно разклатен. Ще се успокои отново. Вероятно няма да е съвсем същото, но ще се успокои.

— Кендис няма да го остави да се измъчва дълго. — Въпреки това Келси забави крачка. — Какво те накара да го доведеш, Гейб?

— Така затваряме кръга — отвърна той. — Преди да започнем да очертаваме наш собствен.

— Харесва ми как звучи — опря глава в гърдите му тя. — Ужасно си умен, Гейб. И много подъл, разбира се, че си отишъл да го доведеш зад гърба ми.

— Моя беше идеята да отида да се срещна с него. Идването тук беше негово желание. Имаше нужда да се помири с Наоми.

— Ще се помири — усмихна се на себе си Келси. В края на краищата, това наистина се оказа нейната вълшебна приказка. — Обичам това място — тихо отрони тя. — Обичам всичко, свързано с него. Помисли си за шампионите, които ще създадем, Гейб.

— За коне ли говорим?

Поклати глава и засмяна вдигна очи към него.

— Не само за коне. Не одобряваш ли?

— Напълно одобрявам.

Поведе я встрани от конюшните, встрани от хората, нагоре към хълмовете, където кобилите пасяха заедно с жребчетата си, а конете се надбягваха със сенките си.

— Следващата пролет ще се роди жребче. Майка му е от „Трите върби“, а бащата е от „Лонгшот“. — Извърна я към себе си. — Спомням си деня, когато беше заченато, как те погледнах и пожелах да те имам.

— Аз също — обви ръце около врата му тя. — И какво сега?

— Разполагаме с чисто ново тесте — потупа по джоба си той. — Всичко може да се случи.

— Всичко? Ами… — Келси придърпа устните му към своите. — Раздавай тогава!