Нора Робъртс
Честни предателства (29)

Глава двадесет и девета

Келси изохка от изненада и болка, като стисна в ръка остро парче стъкло. По дланта й изби кръв.

— По-внимателно, сладурче — приближи се Рич. — Ще вземеш да се изпонарежеш цялата. — Изцъка съчувствено при вида на срязаната й ръка и после галантно й подаде носната си кърпа. — Нямах намерение да те стресна така, но си помислих, че е време двамата да си поприказваме. Да се видим, след като така и така почти всяка вечер топлиш момчето ми в леглото.

— Вие сте бащата на Гейб — понечи да се изправи Келси, но не беше достатъчно бърза. Ръката на Рич се стрелна ловко и здраво я стисна за рамото.

— Приличаме си, нали? Жените винаги са ни намирали за хубава двойка с момчето ми. — Блесналите му от алкохола и предвкусваното удоволствие очи се плъзнаха по лицето й. — Бре, че ти си била дори още по-хубавичка отблизо, кукличке. Хич не е трудно човек да разбере защо момчето ми души около теб. Хич даже. Никак не е чудно. Ето, вземи — притисна кърпичката към кървящата й ръка той. — Превържи я.

Келси автоматично се подчини.

— Ако търсите Гейб… — Млъкна и бързо смени тактиката. — Той е… горе. Ще отида да му кажа, че сте тук.

— Ако нещо не мога да понасям у жените, то е да ме лъжат. — С грубо движение я блъсна в един фотьойл — достатъчно грубо, така че главата й се отметна назад. — Добре е да си го набиеш в главата още сега. — Наведе се над нея и я заклещи от двете й страни с ръце. — Гейб изобщо не е горе, нали? Видях го как те стовари преди малко с готината си количка. Чудя му се защо ли си ходи у дома в студеното легло, като си има такова нещо като теб. Но така й не можах на нищо да го науча това момче. — Потупа я по бузата и се изпълни със задоволство от властта си, когато тя страхливо се сви назад. — Но така пък се получи още по-хубаво. Само ти и аз — ще можем да се опознаем. О-о-о! Какво е това? — разсмя се той и като я стисна с пръсти за китката, силно дръпна ръката й. — Тук май виждам нещо сериозно, а? — впи поглед в пръстена й. — Дали е това, за което си мисля? — Рич размаха пръст пред лицето й. — Да не би момчето ми да е решило да направи от теб почтена жена, сладурче? Е, така наистина ще си с едни гърди пред много други уличници, с които се е мъкнал преди. Нали не се обиждаш?

— Не — отвърна тя с надежда да влезе в тона му. — Не се обиждам. Двамата с Гейб ще се оженим през август. Надявам се, ще дойдете.

Извика от болка, когато опакото на ръката му я плесна през лицето. Любезното му изражение не трепна дори за миг.

— Ама аз какво ти казах за лъжите? На вас с момчето ми най-много ви се иска да пукна още сега. Не съм ли прав?

Келси примигна, за да проясни погледа си.

— Не ви познавам — внимателно отвърна тя. Но знаеше за него достатъчно, за да се страхува и треперенето я издаваше.

— Познаваш ме ти. Обзалагам се, любимият ми син ти е разказал всичко за мен. А и мамчето ти. — При мисълта за Наоми, усмивката му стана по-злобна. — И тя има какво да каже за добрия стар Рич Слейтър.

Келси стисна зъби, за да спре треперенето на брадичката си.

— Съжалявам. Никога не ми е говорила за вас.

Усмивката му се стопи.

— Кучка. Винаги си е била кучка. На нея си се метнала.

— В известен смисъл. Причинявате ми болка, господин Слейтър.

— Рич, сладурче. Или още по-добре ми викай татко. Щом ще ставаме роднини. — Тази мисъл го накара да се разсмее гръмогласно, докато очите му се напълниха със сълзи. — Едно голямо и щастливо семейство. Обзалагам се, че оная стара ледена шушулка е вдигнала страхотна пара. Казах ли ти, че познавам баба ти? Наистина добре я познавам. Сигурно пяна й е излязла на устата, като си помисли, че прехвалената й внучка си играе на семейство с моето синче. Мразеше тя майчето ти, така да знаеш. Мразеше я чак в червата си.

— Знам.

— Знаеш ли какво си мисля? — Протегна се и така ощипа треперещата й брадичка, че Келси изохка. — Трябва да налееш и на двамата по едно пиене. Тогава вече наистина ще почнем да се опознаваме.

— Добре. — Щом той се дръпна, тя се изправи от фотьойла. Бързо стрелна с поглед големия прозорец към вътрешния двор и вратата към фоайето. Ако успее да се измъкне от стаята, беше сигурна, че ще го надбяга.

— Хич не си и помисляй, сладурче — стисна я отново за ръката той и пръстите му се забиха чак до костта. — Изобщо не си го помисляй.

— В кабинета има бренди. Наполеон.

— Добре, много хубаво и изискано. — Без да я изпуска от ръка, Рич я помъкна нататък. — Сипи и на двамата по една здрава глътка.

Вече е пиян, трескаво си помисли Келси. Ако му сипе с по-щедра ръка, може и да успее да приспи бдителността му.

— Гейб каза, че сте пътували доста.

— Бил съм тук-таме.

— Обичам нови места — усмихна се тя и му подаде тумбестата чаша. — Наздраве! — И допря своята до неговата.

— Много си наперена. — Рич глътна брендито и тежко въздъхна от удоволствие. — Това е едно от нещата, които най-силно ме привличаха в майка ти. Като някоя голяма чаша студена вода беше Наоми. Само че никога не ми даде и една глътчица. На толкова друг народ даваше да си пийнат доста здраво, а на добрия стар Рич никога не отпусна поне мъничко да си сръбне. Може пък сега да ми даде. Обзалагам се, мога да променя мнението й. Горе ли е?

— Не е в къщи. — Още преди да е изрекла думите, Келси политна назад. От удара пред очите й затанцуваха искри, докато се свличаше на земята.

— Лъжлива кучка! — Рич леко се усмихна и отново отпи от чашата. — Студенокръвна лъжлива кучка, също като майчето ти. Май предпочиташ да пробвам теб, вместо нея. — При вида на животинския ужас, изписан по лицето й, той се разсмя, докато слабините го заболяха. — Не, не, няма да е честно да се навирам там, където синът ми вече е минал. Пък и освен това, предпочитам… по-зрели жени. А Наоми вече е навъртяла доста годинки по хиподрума, нали? Мисля си дали нещата нямаше да се развият по-различно, ако баба ти беше наела мен вместо онова конте Брадли. Защо не идем да попитаме Наоми, дали не иска да позволи на Рич да опита сега?

— Стойте настрана от нея. — Главата й се люшна замаяно, докато политаше. Погледът й се замъгли от удара под окото. — Ще ви убия, ако я докоснете.

— Да бе, също като майчето. Да убиеш мъжа само защото прави онова, което си е естествено.

— Знаем всичко за вас — подпря се зашеметена на шкафа. Трябва ми само минутка, помисли си Келси, за да преодолея болката в главата, да събера малко сили за омекналите ми крака. — Гейб не остана, защото отиде в полицията. Ще пристигнат всеки момент.

Дръпна се назад и почти падна, когато той отново замахна с ръка.

— Искам да ми кажеш истината, сладурче. Иначе ще ти повредя хубавото личице.

— Това е самата истина. Тази вечер се срещнахме с Чарлз Руни. Обади се веднага след като сте бил в офиса му. Разказа ни всичко. — Опитвайки се да печели време, тя започна да му изрежда подробностите. Сега вече й повярва: виждаше го по лицето му. Изразът му й даде да разбере, че е способен на нещо много по-лошо, много по-лошо от това, да я удари отново. — Ако стоите още, ще ви сварят тук — продължи да говори. — Ще ви хванат и ще ви вкарат в затвора. Също както вкараха майка ми. Може би още не е късно да се измъкнете. Ако избягате, вероятно няма да ви хванат.

— Нямат нищо срещу мен — нищичко. — Взе недокоснатата й чаша и я изпразни. — Нямат никакви доказателства. Пък и забравяш баба ти.

— Не, не съм я забравила. Затворили са майка ми с помощта на лъжи. Вас лесно ще затворят с помощта на истината.

— Значи той ще ме предаде. — Побеснял, Рич с театрален жест притисна чашата към сърцето си. — Собствената ми плът и кръв ще ме предаде. Жестоко ще го накараме да се разкайва за това. Наистина жестоко.

После отново се хвърли към нея. Страхът и младостта помогнаха на Келси да се извърти встрани и той успя да сграбчи само ръкава на блузата й. Шевът се разкъса и тя хукна да бяга към вратата.

Настигна я и тежко я повали с удар — заболяха я всички кости. Келси задъхано се разрида и започна да рита слепешком, като успя да засегне веднъж рамото и после гърдите му, докато отчаяно се теглеше сантиметър по сантиметър върху килима.

Сега ще я убие, вече беше сигурна. Ще я смаже или ще я удуши с тези свои огромни и тежки ръце. А като свърши с нея, ще отиде при Наоми.

Извика силно, когато дръпна главата й назад за косата. Пред очите й танцуваха светлини, ярки като комети, взривени от нетърпимата болка. Ако можеше да си възвърне гласа, тогава би могла да го помоли, да се опита да го уговори и да му се помоли. Но в гърлото й нямаше нищо друго, освен пареща болка.

— Спипах те, а? Спипах те. Макар че си много хитра малка кучка.

Пръстите й се забиха в килима, опипаха наоколо и стиснаха малко остро парче кристал. Обезумяла от ужас и болка, Келси замахна.

Беше негов ред да изкрещи и да се дръпне назад, докато кръвта бликваше върху бузата, където деликатния крак на стъкления жребец бе разрязал плътта му.

Като продължаваше да хлипа, тя се изправи и панически побягна накуцвайки вън от стаята, преследвана от грубите му ругатни.

Падна на стъпалата, борейки се за въздух, трескаво се опитваше да се освободи поне малко от страха, за да може да мисли. Направи опит да извика, за да предупреди майка си, но от устата й излязоха само слаби звуци, подобни на мяучене. Със скована от ужас и кръв уста, успя да се изтегли нагоре и най-сетне се изправи на последното стъпало, точно в мига, в който чу стъпките на Рич зад себе си.

— Не! — Грабна една ваза пълна с бели кремове и я запрати по него. Трясъкът и болезненото изръмжаване й осигуриха още няколко ценни секунди, които загуби, докато търсеше с окървавена ръка дръжката на вратата към спалнята на майка си. — Мамо! Божичко, мамо! — Внезапен пристъп на сили й помогна най-сетне да отвори вратата и бързо да я затръшне след себе си. — Мамо! Събуди се! — Вече плачеше с глас и се бореше с ключалката с вкочанени от ужас пръсти. — За Бога, събуди се!

С един скок се озова при леглото и започна да дърпа Наоми за раменете, като я разтърсваше и й се молеше.

— Какво…? — Замаяна от сънотворното, Наоми раздразнено отблъсна ръцете на дъщеря си. — Какво има?

— Той е тук. Събуди се! Трябва да се махнем. Разбираш ли?

— Кой е тук? — Наоми едва успя да отвори натежалите си клепачи. — Келси? Какво има?

— Ще ни убие! Стани от леглото, по дяволите! — Отново изпищя, когато Рич се хвърли с цялата си тежест върху вратата. — Стани от леглото! — Думите пареха в гърлото й и тя обезумяла се извърна към вратата. — Няма да издържи. Мили Боже, няма да издържи. Пистолетът. Пистолетът още ли е тук?

От устата й се откъснаха молитвени думи, докато издърпваше чекмеджето на нощното шкафче. Тук беше — хромът му проблесна на лунната светлина.

— Какво правиш? — Сънена и замаяна, Наоми успя да се измъкне от обгръщащата я мъгла и застана на колене в леглото. — Боже мили, Келси, какво правиш? Кой е отвън?

Но в този момент дървото изпращя и Келси насочи поглед право напред. Държеше пистолета с две ръце и се напрягаше да го задържи да не се изплъзне от треперещите й пръсти.

Той нахлу вътре със стичаща се по бузата му кръв. Видя само Наоми, коленичила в леглото по тънка копринена нощница, смъкната на раменете. Зъбите му просветнаха в мрака, докато се хвърляше напред. Келси усети как пистолетът подскочи като жив и вибрациите му я разтърсиха чак до раменете.

Изобщо не чу изстрела.

— Алек? — В замаяното съзнание на Наоми се наслагваха картини от миналото и настоящето.

— Не е Алек. — Келси чу гласа си, приглушен сякаш от далечно разстояние. — Бащата на Гейб е. Убих бащата на Гейб.

— Слейтър? — Все още в полусън, Наоми се смъкна от леглото и, също както преди толкова години, се наведе над мъртвия мъж. Механично провери пулса му и едва тогава се изправи. — Рич Слейтър ли? — Объркано потърка очите си с ръце. — Какво става тук, за бога?

— Убих го — отпусна ръце Келси и пистолетът увисна между пръстите й.

Наоми вдигна поглед към лицето на дъщеря си. Разпозна шока, неспособността да повярва на очите си и най-вече страха. Успя да застави треперещите си крака да се задвижат.

— Седни, Келси. Точно така, седни — настани я внимателно на ръба на леглото тя. Сега нищо друго нямаше значение. Само Келси. — Дай ми пистолета. Добре — остави го засега настрана Наоми. Нямаше да й отнеми много време да се справи с него. — Наведи главата си между краката и дишай.

— Не мога. Не мога да дишам.

— Напротив, можеш. Бавно и дълбоко. Точно така, мила. — Докато Келси се опитваше да изпълнява наставленията й, тя вече съставяше плана си. — Сега ще ти обясня какво ще направим и искам да ме слушаш много внимателно и да правиш точно, ама съвсем точно, каквото ти кажа. Разбрано?

— Щеше да ме убие, а и теб. Щеше да убие и двете ни. Но аз го убих. Не си спомням да съм натискала спусъка, но сигурно съм го направила. — Зъбите й започнаха да тракат. — Защото го застрелях.

— Не, аз го застрелях. Погледни ме, Келси. — Наоми внимателно повдигна израненото й лице. — О, Боже! — Потрепера и заби нокти в дланта си, докато болката успее да прогони част от ужаса. — Чуй ме сега, миличко. Той влезе тук и… — Леко докосна една от раните върху бузата на Келси. — И те нарани. Затова взех пистолета и го застрелях.

— Не, това не е вярно. Не можах да те събудя.

— Не, не, мила. Събудих се, когато ти влезе. Дойде тук, за да се скриеш от него. После той разби вратата и аз го застрелях. Сега ще се обадя в полицията и точно така ще им кажем.

— Не съм… — Келси вдигна ръка към замаяната си глава. — Не съм… — Рязко се извърна и изпищя при звука на стъпките, които тичаха по стълбите.

— Мили Боже! — Гейб бързо хвърли поглед на баща си и се вгледа в двете жени, сгушени върху леглото. — Келси! — С един скок клекна пред нея и хвана здраво стиснатите й ръце. — Ударил те е. Погледни си лицето.

— Изправи се бързо и в погледа му светнаха решителни и смъртоносни пламъци. — Ще го убия със собствените си ръце.

— Вече го направих — спокойно изрече Наоми. — Гейб, изведи я от тук. Заведи я в стаята й. Ще се обадя в полицията.

— Нищо ми няма — настоя Келси, но стаята се завъртя около нея, докато се опитваше да се изправи на крака.

— Трябва да си полегнеш — подхвана я Гейб. — Ще се погрижа за теб. — Извърна се през рамо към Наоми. — Аз ще се погрижа за нея.

— Погрижи се да остане там, докато се оправя с това — вдигна телефона до леглото Наоми.

— Беше там — избъбри Келси и продължи да трепери, докато Гейб я носеше към стаята и я поставяше да легне на леглото. — Просто си беше там. И счупи коня.

— Сега лежи спокойно. — Искаше да я прегърне. Искаше да строши нещо или някого, да го направи на пух и прах. Но вместо това внимателно я загъна с одеялото. Трепереше силно и зениците й бяха свити като главички на топлийки. А лицето й… Ръцете на Гейб безсилно се свиха в юмруци. Цялото й лице беше в рани и кървеше. Не можеше да мисли; точно в този момент не желаеше да си позволи да се замисли, че собственият му баща й е причинил това.

Бързо отиде до банята, намокри мека кърпа и напълни чаша вода.

— Ето, скъпа — внимателно подложи ръка под главата й той и поднесе чашата към устните й. — Пийни малко.

— Имаше някой долу. — Пръстите й мъчително се впиха в завивката. — Не беше Ченинг. Малкото конче беше счупено и той си стоеше там. Не преставаше да се усмихва. Не преставаше да ме удря и да се усмихва.

Ръката, хванала кърпата, се стегна, докато кокалчетата побеляха.

— Повече нищо няма да ти направи. — После започна да чисти кръвта с пръсти, не по-малко разтреперани от нейните. — Повярвай ми, Келси. Никой нищо повече няма да ти направи.

— Не можах да блъфирам — потрепери тя и се притисна към него. Беше студена, толкова студена, че охлади гнева му. — Опитах, но бях толкова уплашена, толкова ядосана. Разбра и пак ме удари. — Извърна нараненото си лице и го притисна в шията на Гейб. — Имаше такива големи ръце.

И предпочиташе, мрачно си помисли Гейб, да ги използва върху жени.

— Щях да го убия заради това — тихо изрече той. — Щях да го убия със собствените си ръце, че те е докоснал.

— Не беше заради мен. — Изведнъж се почувства толкова уморена, толкова ужасно, ужасно уморена. — Заради теб. Искаше да причини мъка на теб.

— Знам. — Извърна съвсем леко глава, колкото да докосне с устни челото й и отново я положи върху възглавницата. — Всичко свърши.

За момент остана със затворени очи. Докато първоначалният шок отшумяваше, болката отново започваше да се надига. Усещаше тялото си като смазано.

— Но ти дойде. — Слепешком потърси ръката му и я хвана.

— Да — сведе поглед той към здраво преплетените им ръце. — Почувствах го. Проблемът е, че твърде късно се сетих.

Очите й отново се разтвориха и в тях проблесна нов пристъп на страх.

— Наоми!

— Добре е. Ако си била сама… — При тази мисъл във вътрешността му сякаш се впиха хищни нокти. — Келси, ще ти дам една възможност. Сега, в този момент.

— Възможност? — Макар да съзнаваше, че няма да остане доволна от това, което ще открие, Келси вдигна ръка и попипа пулсиращото си от болка лице.

— Ако съм честен, трябва да си отида.

— Да си отидеш? — Тежката мъгла вече се вдигаше. Сега го виждаше съвсем ясно. Напрежението, стегнало чертите на лицето му, чувствата, бушуващи в очите му. — Гейб — докосна с ръка лицето му, сякаш да му влее малко цвят и утеха. — Недей. Вече съм добре.

— Съсипал е лицето ти. Разкъсал е дрехите ти. Уплашил те е до смърт. — Преднамерено бавно измъкна ръката й, здраво стиснала неговата и се изправи. — Той беше мой баща. Няма никакво значение, че цял живот съм се стремял да се отърся от всичко негово в мен. То е в кръвта и остава завинаги. Няма място в живота ти за мен, Келси. Най-голямата услуга, която мога да ти направя, е да се махна.

С известно усилие Келси успя да се изправи. Болката крещеше от всяка частица на тялото й.

— Искала ли съм ти някаква услуга, по дяволите? — извика тя. После се намръщи, защото воят на сирените раздра тишината на нощта и болезнено пулсиращата й глава. — Ако наистина искаш да ми направиш услуга, донеси ми малко аспирин и задръж глупавите си възвишени жестове за себе си.

Той почти се усмихна.

— Опитвам се да бъда благороден.

— Е, не те бива. Пък и аз не харесвам благородниците. Харесвам теб. — Отметна назад косата си и го изгледа с присвити очи. — Да не би да си въобразяваш, че можеш да ми се изплъзнеш, защото съм повалена? Сключили сме сделка, Слейтър, и няма да се измъкнеш.

— Никога не се измъквам — отново седна на ръба на леглото той и внимателно постави ръце на раменете й. — Това ще ми е последното благородническо изхвърляне. И без това съм един жалък герой. Аз трябваше да го убия, Келси.

Прехвърли ръка през тялото си и я постави върху неговата.

— Недей. От къде да знаеш, че ще дойде, че ще направи такова нещо. Пък и все пак си тук. — Келси сбърчи чело. — Защо дойде?

— Сега това няма значение. Но трябваше аз да го направя. Трябваше аз да го убия, а не Наоми.

Келси се отдръпна назад и лицето й отново пребледня.

— Но не го направи ти — бавно изрече тя. — Нито пък Наоми. Аз убих баща ти, Гейб.

 

 

Наоми бавно отпи от брендито. Седеше в кухнята. Лампите блестяха прекалено ярко и сякаш режеха очите й. Ръцете й трепереха.

Но можеше да се справи. Щеше да се справи.

Необходимо беше да мисли само за дъщеря си, която беше горе, наранена и изплашена до смърт. А и Герти, милата Герти вече пътуваше с линейката към болницата.

— Сигурно е влязъл оттук — посочи тя. — Ударил е Герти. Тя ще се оправи, нали? — Самообладанието й за момент се пропука и устните й потрепериха. — Толкова е дребничка и безобидна.

— Лекарят каза, че е дошла в съзнание, мис Чадуик. — Роси говореше тихо. Жената имаше вид, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парчета. — Ще проверим състоянието й веднага, щом я настанят в болницата.

— Моузес трябваше да отиде с нея. Трябваше да го накарам да отиде с нея.

— Не желае да ви оставя. И без това едва го удържаме отвън. Опишете само какво точно се случи.

Наоми дълбоко пое въздух и започна.

— Беше влязъл в къщата. Не знам как. Бях горе и спях. Някакъв шум ме събуди. Преди да успея да стана, Келси влетя в стаята ми. Беше уплашена, плачеше истерично. Лицето й… Видях, че я е ударил. — Притисна ръка до устните си. Беше го проспала. Беше спала, докато той е бил детето й. — После някой започна да удря по вратата. Като че се хвърля с цялото си тяло отгоре й. Извадих пистолета от чекмеджето до леглото. И когато влезе, го застрелях.

Роси я наблюдаваше как вдига чашата, как я подпира и с другата си ръка, за да се опита да я задържи неподвижна, докато отпива.

— В леглото ли бяхте, когато го застреляхте, мис Чадуик?

— Да. Не. — Остави чашата. Трябва да внимава. Трябва много да внимава. — Бях пред прозореца. Сигурно съм станала. Всичко се случи толкова бързо.

— Казахте, че някакъв шум ви е събудил, но дъщеря ви е дотичала, преди да успеете да станете и да видите какво става?

— Да. — Защо винаги повтарят това, което е казала? И преди правеха така, спомняше си. Няма никакво значение какво казва. Никога не е имало значение.

— Ходихте ли във всекидневната, след като се обадихте в полицията, мис Чадуик?

— Не — стисна устни тя. Това е клопка, но тя разбира. — Не съм слизала. Стоях горе, докато дойдете.

— Доста голяма бъркотия е там — кръв, счупени мебели. Бих казал, било е нужно известно време, за да се направят толкова поразии. Време достатъчно, за да се събуди човек и да види какво става.

— Аз… бях уплашена. — Дали да му каже, че е вземала приспивателно? Да. Не. — Останах в стаята си, защото се уплаших.

— С телефона до себе си и пистолета в чекмеджето?

Вдигна очи и срещна погледа му.

— Той проникна със сила в спалнята ми — безстрастно изрече тя. — И аз го застрелях.

— Не, не го застреля тя — влезе в кухнята Келси. Макар и благодарна за подкрепящата я ръка на Гейб, тя се пусна от него. — Никого не е убивала.

— Не биваше да слизаш. — Обзета от паника, Наоми се изправи от масата. — Върни я горе, Гейб. Не виждате ли, че не е добре — отчаяно сграбчи рамото на Роси тя. — Нали виждате, че не е добре. Вижте какво й е направил онзи мръсник. Вижте какво е причинил на детето ми. Тя е в шок. Не си спомня какво се случи.

— Спри вече — пристъпи към масата Келси. На ярката светлина ударените и срязани места се открояваха с мъчителна релефност върху бледото й лице. — Няма да те оставя да го направиш. Не е нужно. И не е честно.

— Защо не седнете, мис Байдън? — подкани я Роси. — И да ми разкажете какво се случи.

— Не! — Наоми се спусна покрай масата и я сграбчи за раменете. — Изслушай ме, Келси. Ти не си добре, объркана си. Гейб ще те заведе в болницата, а аз ще се оправя с това.

— Не — поклати глава Келси и посегна да притисне Наоми по-близо. — Не, мамо.

— Няма да те оставя да преживееш това. Не искам! — Цялата разтреперана, тя я притисна към себе си. — Ти не знаеш какво е. Няма никакво значение какво ще кажеш. Няма никакво значение какво се е случило. Ще те отведат, Келси. Моля те, моля те, послушай ме!

— Няма значение — тихо отвърна Келси. — Сега не е като преди.

Но е така, помисли си Наоми. Разбира се, че е като преди.

— Има мои отпечатъци по пистолета — извърна се с каменно лице отново към Роси. — Пистолетът беше в стаята ми. Беше убит в стаята ми. Това ви е достатъчно.

— Наоми — внимателно изрече Гейб, — седни.

— Каза, че ще се погрижиш за нея — извърна се към него тя. — Каза, че ще се погрижиш. Заведи я сега горе.

— Мис Чадуик — настоятелно се вгледа в очите й Роси. — Има един съвсем прост тест, който ще докаже дали вие, или дъщеря ви е натиснала спусъка.

— Пет пари не давам за тестовете ви. Няма да вкарате дъщеря ми зад решетките.

— Мисля, че ще се съгласим с това. Седнете, моля ви — добави той.

— Хайде, ела — прегърна я през раменете Келси. — Няма за какво да се тревожиш. Обещавам ти.

— Искате ли малко бренди, мис Байдън? — попита Роси, когато седнаха отново на масата.

Келси сведе поглед към тумбестата чаша и потръпна.

— Не. Вече не го обичам. — После дълбоко пое въздух. — Чух звук от счупено стъкло — започна разказа си тя.