Нора Робъртс
Честни предателства (26)

Глава двадесет и шеста

Съвсем очевидно нещо не беше наред. Пристигна при него след залез и просто каза, че има желание да са заедно. На Гейб му се искаше да повярва, че действително е така. Че това е истината.

Но очите й гледаха унесено, усмивката й прекалено весела, но някак напрегната. Желанията й, които винаги му доставяха удоволствие, бяха твърде трескави. Хвърли се в секса с някаква дива забрава, която не можа да прикрие отчаянието й.

Сякаш се опитваше да се очисти, мислеше си Гейб, докато лежеше мълчалива до него. Тялото му бе отговорило на ласките й и на това най-примитивно ниво те се бяха срещнали, сблъскали и съединили. Но, докато тишината продължаваше да тегне между тях, той си даваше сметка, че и двамата бяха останали неудовлетворени.

— Готова ли си вече? — попита я.

Келси извърна глава и потърси някое по-хладно място сред горещите чаршафи, където да положи глава.

— Готова ли?

— Да ми кажеш какво те мъчи.

— Какво да ме мъчи? — Гласът й звучеше безстрастно и уморено. — Един мъж, когото познавах и харесвах, се самоуби преди няколко дни.

— Не е заради Рино. Нещо за теб е.

Извърна се по гръб и се вгледа в тъмния прозорец на тавана. Тази вечер няма луна. Леки облаци, подобни на дим, я скриваха. Колко малко трябва наистина, за да се скрият толкова много неща.

— Обичал е баща си — заговори тя. — Дори не го е познавал, но го е обичал. Вярвал е в него. Всичко сторено от Рино се е въртяло около тази любов и вяра. Сляпа, безрезервна любов и вяра — въздъхна тихо. — А когато е осъзнал, че са неоснователни или поне, че вярата му е била неоснователна, не е понесъл да продължи да живее с това. — Раздвижи се неспокойно и допирът на кожата й в меката материя прозвуча като шепот в тишината. — Щеше да е много по-добре, ако се беше отказал, нали? Щеше да е по-добре и за него, и за всички, ако беше оставил на мира станалото преди толкова години. Какво може да се докаже, Гейб, какво може да се разреши като упорстваш да ровиш в миналото.

— Зависи колко е силно желанието ти да ровиш. И зависи какво ще намериш. — Докосна косата й и я пусна през пръстите си. — Става дума за теб, нали Келси? За теб и Наоми.

— Тя приема всичко за приключено. Защо да не мога и аз? Няма как да се върне обратно времето, нито да й се върнат загубените години. Годините, които двете сме пропуснали. Убила е Алек Брадли. Трябва да го приема. Не бива да се вълнувам толкова защо е станало.

Келси отново се раздвижи, седна, сви колене и ги обгърна с ръце с толкова затрогващо движение, че сърцето му мъчително се сви.

— Откажи се тогава.

— Да се откажа — повтори тя. — Така ще е най-разумно. В края на краищата, каквото й да е сгрешила, каквито и грешки да е допуснала, платила си е за тях. Тогава не съм я познавала или поне не си я спомням. Какво ме кара да си мисля, че мога да се върна назад и да разбера всичко? Или че трябва да го сторя? Тя е щастлива. Баща ми е щастлив. Никой от двамата няма да ми благодари, че се ровя в тази история. Нямам право да разчоплям стари рани, само за да задоволя собствената си смехотворна нужда от истината, от справедливостта. — Стисна здраво очи и притисна лице в коленете си. — Невинаги са едно и също, нали? Истината и справедливостта?

— Би трябвало. Едно от най-прекрасните неща у теб е желанието ти да бъдат. — Докосна с ръка раменете й, усети стегнатите възли и започна да ги масажира. — Какво предизвика тези мисли, Келси?

Дълбоко и с облекчение пое въздух и му разказа за посещението си при Типтън. Не я прекъсна и се опита да овладее първоначалната си гневна реакция, че е отишла без него.

— И сега се тревожиш, че баща ти е бил забъркан по някакъв начин.

— Не е възможно — рязко вдигна глава тя. В тъмнината очите й горяха с предизвикателство и молба за разбиране. — Не е възможно, Гейб. Ти не го познаваш.

— Не, не го познавам. — Ядосан на себе си, той се отмести и посегна за пура от нощното шкафче. — Пропусна тази малка подробност.

Келси уморено прокара ръка през косите си. Очевидно беше успяла да го наскърби.

— Всичко стана толкова набързо. Всичко между теб и мен стана сякаш за миг. Пък и положението — положението ми в семейството — в момента е доста нестабилно. Не съм го направила нарочно.

— Остави. — Щракна запалката и се наведе над пламъка. — Остави — повтори отново, вече по-спокойно. — Едва ли това е най-важното. И не това ме подразни. Трябваше да дойда с теб днес. Трябваше да съм с теб.

— Тръгнах импулсивно. — Така беше наистина, помисли си Келси, но само половината истина. — Сигурно ми се е искало да отида сама. Изпитвала съм такава необходимост. Не искам някой да ме пази, Гейб. През целия ми живот до сега съм била защитавана, без дори да го съзнавам. Не смятам да изживея и останалата част по същия начин.

— Има разлика между защита и поддръжка. Искам да разчиташ на мен, Келси. Също както искам и аз да разчитам на теб.

След малко тя хвана ръката му.

— Винаги ли трябва да си прав?

— Предпочитам. — Притисна пръстите й към устните си. — Какво искаш да правиш?

— Да го забравя. Да се откажа и да оставя нещата, каквито са. Но не мога. Трябва да разбера. А когато разбера, ще трябва да живея с това, което открия. — Притисна дланта си върху неговата, сякаш да ги премери и после преплете пръстите си с неговите. — Утре следобед ще отида да се срещна с Руни. Ще дойдеш ли с мен?

 

 

Още лъжи, помисли си Келси. От онези благородните.

— Роклята ще ти хареса. — Наоми извади бледолилавата визитна картичка. — Името на жената е написано на гърба. Илза. Правят поправки на място.

— Чудесно.

— Ако не тази, сигурна съм, ще намериш нещо друго. Магазинът им е прекрасен. О, говорих и с готвача в клуба. Знам, че искате сватбата да е съвсем семпла, но все пак ще ви трябва някаква храна. Ще приготви няколко примерни менюта, за да изберете. И… — Извади друго листче от джоба си. — Гейб има прекрасна градина и вроден усет за цветята, но ще са нужни някакви цветя и зеленина за украса, за да дооформите декора. Щом решите какви цветове ще подберете, ще поръчаме, каквото искате.

— Чудесно.

— Чуй ме само — остави списъците обратно на бюрото си Наоми, като се смееше. — И с двата крака паднах в капана за майка на младоженка. Непоносима съм.

Келси успя да раздвижи устни в усмивка и се опита погледът й да изрази същото.

— Не, много съм ти благодарна, наистина. Дори и за малка неофициална сватба вкъщи се налага да се уточнят десетки подробности.

— С които си напълно способна и сама да се справиш — довърши Наоми. — Знам, вече си имала голяма и пищна церемония, Келси, и този път искаш да бъде нещо по-различно.

— Да, така е. — Келси завъртя визитната картичка в ръка и виновно я напъха в джоба си. — Тогава Кендис дирижираше всичко. Аз едва ли не трябваше само да присъствам. — Въздъхна, отчаяна от собствените си думи. — Звучи неблагодарно, но всъщност не е така. Тя се справи прекрасно.

— Но този път искаш сама да организираш нещата.

— Да кажем просто, че искам да взема по-активно участие. Но нямам нищо против да ползвам и чужда помощ.

— Никога не съм си мислила за такава възможност — да планирам сватбата на дъщеря си. — Решително събра всичките си списъци на купчинка и ги затисна под месинговото преспапие. — Просто ме издърпай обратно, когато има опасност да премина границата. И… — повдигна се и се подпря с един крак на бюрото тя. — Исках да кажа за роклята. Обещавам ти, думичка няма да кажа, ако не ти хареса, но знам, че ще я харесаш. А сега по-добре върви, преди да съм те изнудила да вземеш мен вместо Гейб.

— За твоята рокля ще излезем заедно — обеща Келси, обзета от все по-силно чувство за вина. — Може би в края на седмицата.

— Ще бъде хубаво. — Наоми безгрижно я хвана под ръка и я поведе към вратата. — Така ще имам възможност да те поизмъча по въпроса с фотографите. Хайде, приятно прекарване.

Келси измънка нещо и излезе навън, точно когато Гейб свиваше по алеята.

— Първо трябва да спрем на друго място — съобщи му тя и му подаде картичката, докато се настаняваше на седалката до него.

Той я погледна учудено.

— Да пазаруваме?

— Да си успокоя съвестта.

 

 

Но не се получи. Дори и след като се оказа, че Наоми е съвършено права за роклята. Или, може би, именно заради това.

При всички други обстоятелства роклята би повдигнала духа й — бледорозова коприна, елегантна дължина, семпла кройка, подчертана с капковидни перлички. Наистина рокля — мечта или както Илза я увери, все едно направена специално за Келси. А и разполагат с най-сладката шапка за нея, щастлива й заяви продавачката. Истинско малко хрумване, с кокетна къса воалетка, толкова подходяща за сватба в тесен кръг на открито.

И обувки, естествено. Класически атлазени дамски обувки с деколте, които могат да се боядисат в желания цвят. Какъв букет ще носи? Още не знае? С рози ще върви прекрасно, увери я тя. За булката трябва да са бели. Е, ще вземе ли роклята и шапката сега, или предпочита да й бъдат изпратени?

Взе ги и като насън уреди сметката. Всичко беше толкова необичайно. И толкова просто.

— Не ми се показа с нея — каза Гейб, докато се връщаха към колата.

— Носи лош късмет — разсеяно отвърна тя. После спря и притисна ръце към пламналото си лице. — Боже, нима току-що си купих сватбена рокля?

— Без съмнение. — Хвана я за раменете и я извърна към себе си. — Да не би да имаш някакви съмнения?

— Не, не за теб. Но всичко останало. Нещата се развиват толкова бързо. Току-що си купих сватбена рокля и шапка. Наистина си купих шапка. Освен това поръчах да ми направят същия цвят обувки. А дори не съм казала на семейството си.

— Можеш да го поправиш още днес. Ако това е, което искаш. — После постави кутиите в багажника.

— О кей — кимна тя и посегна към дръжката на вратата. Гейб хвана ръката й.

— Тогава да видим какъв късмет ще ти донесе това. — И той постави на пръста й пръстен. Беше с един-единствен диамант с квадратна форма, разположен върху златна подложка, инкрустирана с миниатюрни рубини. — Моите цветове. Сега вече това са нашите цветове. Напълно официално.

В очите й бликнаха сълзи. Стояха на някакъв паркинг под жаркото лятно слънце, но за нея моментът бе толкова романтичен, колкото ако се разхождаха под лунната светлина.

— Красив е, Гейб. Нямаше нужда.

— Но аз имах нужда.

От другата страна на паркинга Рич се беше притаил в колата си и наблюдаваше разговора, целувката. Отпи от шишенцето си. Каква хубава двойка са само, помисли си злобно. Неговият син и дъщерята на оная мръсница.

Гейб е виновен да остане отново без покрив над главата си, да си събере багажа и да се измъкне. Сега няма да има триумфално пътешествие до Вегас. Ченгетата душеха и разпитваха. Рич успя да измъкне само толкова от Кънингам, когато отиде да го притисне за нови две хилядарки.

Нека разпитват, помисли си и включи двигателя, след като „Ягуарът“ потегли. Той няма да е тук, за да им отговори. Не, човече, Рич Слейтър ще поеме пътя към Мексико, веднага щом уреди една малка работа.

Излезе от паркинга, без да изпуска „Ягуара“ от поглед.

 

 

— Налага се да проявим нахалство — каза Келси, докато си пробиваха път през движението на Александрия. — Руни отказа да отговори на позвъняванията ми.

— Значи ще действаме с нахалство.

— Мислиш, че само си губя времето.

— Важното е какво мислиш ти. Щом искаш да говорим с него, значи ще говорим.

Размърда се на място — нямаше търпение да могат да стигнат по-бързо, дори вече да са приключили.

— Иска ми се да разбера, доколко баща ми е бил ангажиран с разследването на Руни. Дали татко е познавал Алек Брадли, или поне каква информация е имал за него. Трябва да си го изясня. Все едно — няма да променя случилото се през онази нощ, но трябва да разбера.

— Можеш да попиташ баща си.

— Ще се наложи, рано или късно. Но за сега ще… Думите й останаха недовършени. Изправи се рязко и се наведе напред, докато Гейб влизаше в подземния гараж на сградата, в която бе офисът на Руни.

— Какво има?

— Онази кола, ето сега излиза.

Гейб хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и я забеляза тъкмо, когато сви наляво, вливайки се в потока по улицата.

— Черният „Линкълн“ ли?

— На баба ми е — потърка изведнъж вледенените си рамене Келси. — Беше колата на баба. Караше я нейният шофьор. Познах го.

— В сградата има най-различни служби, Келси.

— И животът е пълен със странни съвпадения. Не — поклати глава тя, загледана право пред себе си, докато Гейб паркираше. — Не го вярвам. Била е тук да се срещне с Руни. Ще разбера за какво.

Докато прекосяваха към асансьора, Гейб я хвана под ръка. Цялата вибрираше от гняв и вълнение.

— Ако влетиш със зареден пистолет, само ще ги изплашиш.

— Да става, каквото ще — влезе в кабината тя и натисна бутона за етажа на Руни. И както се втурна към секретарката в мебелираната приемна, спокойно можеше да се каже, че държи в ръката си зареден пистолет. — Келси Байдън и Гейбриъл Слейтър за среща с господин Руни.

На лицето на жената незабавно цъфна професионалната усмивка.

— Имате ли уговорен час?

— Не.

— Съжалявам, мис Байдън, господин Слейтър…

— Няма нужда — прекъсна я Келси и се наведе през бюрото, при което професионалната усмивка в значителна степен помръкна. — Само му съобщете, че сме тук. И няма да си тръгнем, докато не го видим. О, и му споменете, че току-що видях от тук да си тръгва баба ми — Милисън Байдън.

Това подейства. След десетина минути двамата бяха поканени в кабинета на Руни. Този път той не стана от мястото си, а само ги поздрави със сдържано кимване.

— Улучвате ме в неподходящ момент. Боя се, че ми е невъзможно да ви отделя повече от пет минути.

— Щяхме да се договорим за по-подходящ момент, господин Руни, ако бяхте отговорили на някое от обажданията ми.

— Мис Байдън — опита се да имитира безкрайно търпение Руни, кръстосвайки ръце върху бюрото. Но имаше вид по-скоро на човек, който търси начин да се измъкне. — Опитах се да спестя и на двама ни време и излишни тревоги. Не мога да ви помогна.

— Защо бяхте там онази нощ, господин Руни? Разбирате ли, непрекъснато се връщам все към този въпрос. Вероятно защото всичко се е случило толкова отдавна и аз го виждам от по-различен ъгъл от непосредствените участници в събитията. Но защо онази нощ? Точно онази нощ, а не някоя друга?

— Беше рутинно наблюдение. Все едно да попитате защо майка ви е избрала именно онази нощ, за да застреля Алек Брадли.

— Знам какъв е отговорът — спокойно му отвърна Келси. — Но се питам дали вие го знаете. Колко точно сте видели в действителност?

— Всичко е вписано в доклада ми. — Изправи се, за да им даде да разберат, че са приключили. — Не мога да ви помогна.

— Докъде ви беше казал баща ми, че можете да стигнете? Одобряваше ли той решението ви да се промъкнете в частната собственост на майка ми и да я шпионирате през прозорците?

— Плащат ми, за да правя собствени преценки.

— Би трябвало много добре да сте опознали майка ми и Алек Брадли през седмиците, докато сте ги следили. Проследихте ли изобщо някога самия него? Видяхте ли с кого се среща, с кого разговаря, кой би могъл да му даде пари?

Беше му много трудно да преглътне, а след това осъзна, че не е и необходимо. Цялата влага в устата му беше пресъхнала.

— Бях нает да разследвам майка ви.

— Но той е бил част от това разследване. Добре ли го познаваше баща ми?

Руни още по-здраво стисна челюсти.

— По мои сведения, двамата не се познаваха.

Външно напълно спокойна, Келси само леко вдигна вежди.

— Значи не се е интересувал от мъжа, с когото според слуховете съпругата му е имала връзка?

— Съпругата, с която бяха разделени. И наистина не, по онова време Филип Байдън се интересуваше само от едно нещо — от детето си.

— Но когато му докладвахте…

— Докладвах на адвокатите му. Дали е прочел, или не, изпратените материали, не мога да кажа. Не желаеше да бъде замесван. — Устните му леко трепнаха в усмивка. — Смяташе идеята да се наеме детектив под достойнството си.

— И все пак ви е наел?

— Сигурно е преценил, че целта оправдава средствата. Имам друга среща. Ще трябва да ме извините.

— Защо баба ми идва днес тук?

— Поверителна информация.

— Клиент ли ви е?

— Не мога да ви помогна — бавно и като отделяше всяка дума отвърна той, но погледът му бързо стрелна Гейб и отново се извърна.

 

 

Останал сам, Руни седна зад бюрото и се опита да успокои дишането си. Бръкна в джоба и извади ментов бонбон, който едва ли щеше да угаси огъня в него.

Как е възможно всичко да се повтаря така? След толкова години. Беше се придържал към правилата. Двадесет и три години спазваше буквата и духа на закона. Как е възможно една толкова далечна нощ да изскочи отново на пътя му, подобно на тигър?

Трепна от звука на уредбата, после се изруга наум. Няма да облекчи положението, ако се поддаде на емоциите си. Натисна копчето на апарата.

— Господин Руни, тук един човек настоява да ви види. Няма уговорена среща, но се представя за ваш стар приятел. Иска да ви предам, че е старият Рич.

— Не познавам никакъв… — Устата му отново пресъхна, а дланите му се овлажниха. В един кратък миг Руни трескаво се огледа в кабинета си, за някакъв спасителен изход. Установи, че такъв няма. Беше уловен в мрежа, също като рибата с изцъклени очи върху стената. — Пратете го да дойде и задръжте обажданията, ако обичате.

— Да, сър.

Рич целият сияеше, когато влезе в кабинета му.

— Много отдавна не сме се виждали.

— Какво искаш?

Рич седна и протегна крака върху бюрото.

— Понапълнял си малко, Чарли. Но ти отива. На времето малко приличаше на бостанско плашило. Защо не предложиш нещо за пиене на старото си другарче?

— Какво искаш? — повтори въпроса си Руни.

— Ами да започнеш например, като ми кажеш какво искаха от теб момчето ми и онази негова хубавичка мадама. — Рич извади цигара. — Да започнем от това.

 

 

— Изобщо не се чувствам по-добре — отбеляза Келси, докато се настаняваха отново в колата. — Дали трябва да съм доволна, че баща ми е наел този човек, но се е държал настрана, за да не накърни достойнството си? Или трябва да изпитвам облекчение, защото не е имал нищо общо с Руни и Алек Брадли?

— А няма ли да отделиш малко време да се замислиш защо Руни беше толкова нервен?

— Нервен? Стори ми се самоуверен, надут и ядосан, но не и нервен.

— Държеше ръцете си сключени, за да не треперят. — Гейб излезе на заден ход от паркинга. — В кабинета му климатичната инсталация работеше с пълна пара, но той се потеше непрекъснато. Така здраво стискаше челюстите си, че чак му трепереха ъгълчетата на устните. Опитваше се да не се издаде. — Плати таксата и излезе на улицата. — Но тези дребни неща го издаваха. Както и очите му. Изглеждаше като човек, който държи в ръце само слаби карти, но продължава да вдига мизата.

Обзета от любопитство и възхищение, Келси го зяпна вторачено.

— Всичко това от покера ли си научил?

— То е божи дар. Нещо страшно го е уплашило.

— Нужно е само да разберем какво е — въздъхна тя. — Трябва да намеря телефон, Гейб. Мисля, че е време да свикам семейството.

 

 

Милисън прие шерито, което синът й наля и великодушно потупа ръката му.

— Най-сетне се е вразумила. Недей да се впрягаш толкова, Филип. Наистина искам да забравя последните месеци. Тя е Байдън все пак. — Седна на мястото си, въздъхна и отпи. — Кръвта си казва своето.

— Надявам се да доведе и Ченинг със себе си — приближи се до прозореца Кендис и нервно подръпна дантеленото перде. — Не виждам причина да остава там, след като Келси се връща у дома.

— Ченинг прави, каквото смята за нужно — нежно я докосна по рамото Филип. Една част от нея искаше да се отдръпне, но другата, по-силната, не бе в състояние да понесе мисълта за нови сърдити думи помежду им.

— Искам само да е щастлив, Филип. Добре го знаеш.

— Разбира се, знам.

— Момчето ще се върне — успокои ги Милисън. — Младежко хрумване и нищо друго. Излишни емоции. Ветеринар, а? Ама моля ви се. Ще му мине. — И тя с елегантен жест отхвърли мечтата на Ченинг. — Представи си, че по едно време, още като момче, Филип искаше… спомняш ли си, скъпи? Искаше да става бейзболен играч. Само това ни липсваше!

— Спомням си — тихо изрече той. Беше на шестнадесет и въпреки вида си на отличник, имаше желязна ръка. Тази негова мечта, разбира се, беше отстранена още в ембрионалния й стадий. Един Байдън не се занимава с професионален спорт. Един Байдън е преди всичко професионалист.

— Ченинг ще се вразуми, също както и Филип. Грешката ти, скъпа ми Кендис е, че не упражняваш достатъчно правата си.

— Ченинг навърши двадесет и една — сковано отвърна Кендис.

— Майката винаги си е майка. — Милисън доволно се усмихна, когато се чу позвъняването на вратата. — А, това трябва да е блудната дъщеря. Първо й дай възможност да се извини, Филип. Ще се почувства по-добре. После ще я посрещнем с разтворени обятия.

Но Келси не изглеждаше особено настроена за извинения, когато влезе във всекидневната заедно с Гейб. Усмихна се на баща си и се приближи да го поздрави с целувка. С надежда да поправи обтегнатите отношения, първо прегърна Кендис и след това се извърна към баба си.

— Благодаря, че дойде. — Наведе се и целуна леко напудрената й буза. — Бабо, татко, Кендис, това е Гейбриъл Слейтър. Гейб това са Милисън, Кендис и Филип Байдън.

— Приятно ми е да се запознаем — протегна ръка Филип.

— Не бих искала да съм неучтива — Милисън се взря с хладен поглед в Гейб, — но останах с впечатление, че ще обсъждаме семейни въпроси.

— О, така е. Стари и нови. Но, да започна с новината. Двамата с Гейб ще се женим.

За момент се възцари пълна тишина, преди Филип да успее да се съвземе от изумлението.

— Е, ами… това е изненада. И то приятна.

— Истинска бомба — поправи го Кендис. — Съвсем в твоя стил, Келси. — Но бързо се разчувства при мисълта за портокаловите цветчета. — Струва ми се шерито не е подходящо. Би трябвало да пием шампанско.

— Няма да търпя това — обади се Милисън, пребледняла като платно под ружа. — Няма да търпя такова обидно поведение в моя дом.

— Майко… — опита се да се намеси Филип.

— Моят дом — повтори тя и удари с юмрук по дръжката на креслото. — Това удар по мен ли е? — извърна се към Келси. — Коварен начин да ме обидиш? Довела си този човек в дома ми и заплашваш да го въведеш и в семейството?

Макар че добре познаваше Милисън, Келси остана смаяна от реакцията й.

— Не е никакъв удар или обида, нито заплаха. Просто факт. Ще се оженим след две седмици в дома на Гейб във Вирджиния. Ще ми бъде много приятно, ако всички присъствате.

— Разбира се, ще присъстваме — пристъпи напред Кендис с надежда да заглади положението. — Просто всички сме малко развълнувани от внезапното съобщение, но в никакъв случай няма да пропуснем такова събитие. Надявам се, че ще ми позволиш да ти помогна в организацията.

— Стига! — Милисън стовари чашата си с такава сила, че крехкото столче се строши. Останалите вътре кехлибарени капки течност се разляха и закапаха върху килима. — Никаква сватба няма да има. Келси, очевидно си се оставила да бъдеш заблудена от привлекателната външност. Това е глупаво, но не и непоправимо. — С усилие успя да успокои дишането си и да си възвърне увереността. — Още не е направено публично съобщение, така че няма да се налага да се оправяме с опровержения. А вие — посочи с пръст към Гейб тя — бихте могли да си спестите неудобството, като напуснете още сега.

— Не мисля така — отвърна й той. — Не ми го спестявайте.

— И двамата си тръгваме. — Разтреперана от ярост, Келси хвана ръката му. — Беше грешка. Каквото имам да кажа на баба ми, ще й го кажа друг път. Не биваше да те водя тук и да те подлагам на такова отношение.

— Спри. — Гейб вдигна преплетената й в неговата ръка към устните си и я целуна точно над пръстена. — Остави я да довърши.

— Бих искал да ви помоля да ни извините — застана между стола на майка си и дъщеря си Филип. — Това несъмнено е голяма изненада. Може би ще е по-добре да поговорим по-късно.

— Недей да защитаваш това момиче — изправи се Милисън и се приближи до лъскавото бюро „Чипъндейл“. — Достатъчно си я защитавал. Време е да се научи да се справя с фактите.

— Вече се научих — тихо каза Келси. — От известно време.

— Тогава чуй това. — Милисън извади от бюрото една папка. — Събрала съм доста информация за вас, господин Слейтър. Твърде много. Професионален комарджия, осъждан, син на странстващ пияница без ясни източници на средства и жена чистачка. Беглец, който живее по улиците и е лежал в затвора за нелегална игра на покер. — Здраво стиснала папката в ръка, тя се взираше в Гейб със студен и обвинителен поглед. — По настоящем може и да сте си създал вкус към хубавите вещи и дори да сте успели да натрупате нещичко, но това не променя какъв сте всъщност.

— Не, не променя — съгласи се Гейб. — Но и когато си роден с тях, това пак не променя какъв си всъщност.

— Вън от дома ми — удари с папката по бюрото Милисън.

— Чакай. — Ръцете на Келси конвулсивно се стегнаха около рамото му. — Как смееш да правиш такова нещо! Как смееш да се ровиш в личния живот на Гейб! И в моя!

— Правя всичко каквото е нужно, за да защитя името на Байдън. А ти, независимо от неочакваната ти привързаност към онази жена, си оставаш Байдън.

— Онази жена е моята майка. И за нея ли си направила досие? — запита тя. — Потърси ли такива долни дребни тайни, които да хвърлиш в лицето на баща ми, за да го накараш да се откаже да се ожени за нея?

— За мое съжаление, беше един от малкото моменти в живота му, когато не ме послуша. — Сцената твърде много приличаше на тогавашната, спомни си Милисън. Филип й се беше разкрещял и й беше поставил ултиматум, че или ще приеме онази жена, или ще загуби сина си. — Да, не ме послуша — повтори отново. — И последствията бяха катастрофални.

— Аз съм едно от тези последствия — отвърна й гневно Келси. — За това ли ходи в офиса на Руни днес следобед?

Милисън се подпря с една ръка на бюрото.

— Не знам за какво говориш.

— Видях те. Пак си го наела, нали? Да шпионира Гейб, да се рови в миналото му.

— Беше неприятно задължение, за да събера информация, която да те вразуми — защити се Милисън.

— Е, напразно си похарчила парите си. За мен няма никакво значение. Вече знаех всичко това.

— Тогава значи приличаш на майка си повече, отколкото смятах. Ще си получиш заслуженото.

— Права си. — Келси се извърна към баща си. — Наистина ли престана да я обичаш, татко? Или позволи да те убедят, че е така?

— Келси — заговори той с неуверен глас, тъй като никак не беше сигурен в отговора, — случилото се тогава е минало. Извинявам се от цялото си сърце за настоящето. — Отправи поглед към Гейб, скован от смущение и неудобство. — Извинявам се и на двамата.

— Извиняваш им се? — сопна му се Милисън. — Вече ти казах какъв човек е той. Какъв човек използва тя, за да унижи семейството ни, а ти им се извиняваш.

— Да. — Филип погледна майка си с измъчен поглед. — Извинявам се заради теб и затова, че използваш фамилното име като бич. Това име за теб винаги е означавало повече от такива прости неща като щастието.

Пребледняла като мъртвец, Милисън се хвана здраво за ръба на бюрото.

— Няма да позволя собственият ми син да ми говори така в собствения ми дом. — Погледът й гневно се стрелна към Келси. — Тя е виновна за всичко. Наоми е виновна за всичко.

Келси бавно кимна.

— Може би. Съжалявам. Няма да се връщам повече. Да си вървим, Гейб.

— Келси! — Кендис се спусна почервеняла след тях и ги спря на вратата. — Моля те, недей да се сърдиш на баща си.

— Опитвам се.

— Никога не би позволил това да се случи, ако знаеше… но ти нали знаеш какъв е.

Келси се вгледа в тревожните очи на Кендис.

— Да, знам. Знаеш ли, винаги съм си мислила колко добре си подхождате с татко. Как се допълвате един друг, как запълвате пропуските си. — Приведе се напред и нежно я целуна по бузата. — До този момент не бях разбрала колко много го обичаш. А трябваше. Кажи му, че ще му се обадя по-късно, става ли?

— Да. Да, ще му кажа. И… Келси? — Усмивката й беше малко скована, но все пак се усмихваше. — Желая ти всичко най-хубаво и на двамата.