Нора Робъртс
Честни предателства (25)

Глава двадесет и пета

— Казвам ти, Гейб, направо ми скъса сърцето.

Келси хвана чашата с вино в две ръце и се настани със свити под тялото крака върху големия удобен диван. Беше приятна вечер, вратите и прозорците бяха широко отворени, за да нахлува спокойно напоения с благоухания ветрец. Пред очите й още беше безкрайната безнадеждност по лицето на Рино, огряно от проникващата през процепите светлина в бокса на Чест.

— Трябва да язди отново.

Гейб се беше изпънал върху същия диван и с крака в скута й пускаше дим към тавана. Не че не съчувстваше на положението на Рино, но в момента просто беше изтощен. Кой би могъл да предположи, че непрекъснато редуващите се публични изяви, срещи, телефонни разговори и посещения ще бъдат по-изморителни от цяла седмица здраво копане?

В момента би предпочел гребло и потна риза пред главозамайващите цифри и факти, непрекъснато представяни му от адвокати, счетоводители и брокери.

Днес следобед му се наложи да отклони предложение за правата върху филм за историята на неговия и на Двойно живот.

— Не знам — продължи Келси, докато мислите на Гейб се рееха безцелно. — И аз така смятах, че му трябва само отново да се качи на кон в някое състезание. Но после… — Отпусна глава на една от възглавниците. Гейб беше пуснал Моцарт заради нея, макар — тя го съзнаваше — да предпочита някой хубав рок или протяжен блус вместо класическата пиеса за пиано и оркестър. — От моя страна не беше само проява на алтруизъм, дето му предложих да язди Чест. Искам най-доброто за нея, но си помислих, че това може да му помогне. А то още повече влоших нещата.

— Как разбра?

— Ти не си видял лицето му. Като си помисля, разбирам какво ми причини загубата на Гордост. Колко ми беше мъчно. И въпреки че наистина обичах този жребец, изобщо не бях толкова свързана с него, колкото Рино. Чувства се виновен, Гейб, защото е бил върху жребеца, когато паднаха. — Продължаваше да върти чашата с вино в ръце. — Мисля да помоля Наоми дали не би могла да го убеди да намери някой психоаналитик. Как мислиш… — стрелна го тя. Очите на Гейб бяха затворени. — Смущавам ли те?

— Извинявай — отвори едното си око той. — Бях се унесъл.

— Не, ти извинявай. — Размърда се и започна да разтрива краката му. — Изтощен си. Забелязах го още щом пристигнах. Би трябвало да те попитам как минаха срещите ти днес, вместо да те занимавам с моите 101 теории за психоанализата.

— Ако продължаваш да ми разтриваш краката, можеш да ме занимаваш, с каквото искаш.

Засмя се и остави чашата, за да се заеме по-добре с работата си.

— Е, как минаха срещите? Ще отбележим ли нов рекорд на цена за заплождане?

— Не. — Колко удивително, помисли си, и колко приятно е да установиш съществуването на толкова много ерогенни точки върху стъпалото на крака. — Няма да обявявам Двойно за заплодител.

— Няма ли? — спряха да се движат ръцете й. — Но последните цифри, които ми спомена, бяха направо астрономически, Гейб.

— Не искам да го деля с никого. — Очите му отново се отвориха и напрегнато се вгледаха в нея. — Изслушах всички съвети, предложения, цифри и реших да направя както на мен ми се иска. Когато нещо е мое, то си е мое.

— Много непрактично и емоционално решение.

— Ти какво мислиш?

Келси поклати глава.

— Ами, имах известни планове да участвам с някакъв дял в носителя на Тройната корона.

— Зависи. — Положи цялата си воля да не напряга мускулите си и гласът му да прозвучи спокойно. — Може да имаш половината от него.

— Половината? — вдигна вежди и притисна с пръсти предната част на ходилото му. — Струва ми се малко повече, отколкото мога да си позволя.

— Много хора ще ти кажат, че имаш право. Не можеш да отговориш на условията.

Това я накара да нацупи устни.

— Смятам аз да преценя какво мога и какво не мога да си позволя. О кей, какви са условията.

— Има само едно условие — светнаха насреща й очите му. — Всичко, което трябва да направиш, е да се омъжиш за мен.

 

 

Най-напред Рино отиде в конюшнята. Конюшнята, която някога принадлежеше на Кънингам. Никой не го спря. Пазачите, конярите — всички познаваха Рино. Каза им, че има среща с Джемисън и те го приеха за нормално. Приеха за нормално и неговото присъствие.

Изпитваше нужда отново да види коне, да ги помиреше, да ги докосне. Мина му през ума наистина да отиде при Джемисън и да излее цялата си душа. Но какво щеше да промени това? Нищо не може да се промени. Нищо не може да се поправи.

Беше прекарал голяма част от времето си през последните седмици, отправяйки обвинения, но в крайна сметка осъзна, че всички те рикошират обратно към него. Именно той взе спринцовката. Именно той вкара отровата в прекрасния и смел атлет.

Няма значение как инструментът се озова в ръцете му. Сега го разбираше. Вече го приемаше. Уби същество, което обичаше и по този начин унищожи и самия себе си.

Какъвто бащата, такъв и синът. Рино се облегна на една кротка кобила и се разрида. Всичко се предава с кръвта. Извиненията, зад които се криеше, бяха вятър и мъгла. Наистина ли вярва, че се опитва да отмъсти за бащата, когото никога не бе виждал? Ето кое оръжие използваха срещу него, също както той използва спринцовката срещу коня.

Слабохарактерен. Беше слабохарактерен, какъвто е бил и баща му. И прокълнат, както е бил прокълнат и баща му.

Така че му оставаше да направи едно последно нещо.

Ще приключи, както е приключил и баща му. Ще завърши кръга, започнат от мъжа, когото познаваше само от снимките и неясните вестникарски изрезки. Мъжът, чийто призрак боготвореше повече от собственото си достойнство.

Като в сън, Рино напусна конюшнята и успокоителната миризма на коне. Влезе в склада за амуниции. Стаята за амуниции, принадлежала някога на Кънингам.

 

 

Изминаха цели десет секунди преди Келси да успее да проговори. И все пак предложението беше съвсем типично за мъж като Гейб — предизвикателен, хладнокръвен и готов да рискува. Много бавно отмести крака му от скута си и отново взе чашата с вино.

— Значи, ако се омъжа за теб, ще получа половината от Двойно.

— Точно така. — Очакваше, или поне се надяваше, по-различна реакция от нея. — А също и половината от „Лонгшот“ и всичко останало.

Келси отпи, без да го изпуска от очи.

— И половината от теб ли, Слейтър?

Думите й го ядосаха. Този присмехулен тон и поглед. Спусна крака от дивана и се изправи.

— Не съм ти Уейд, Келси. Ако се хванем с тази работа, ще си принадлежим изцяло един на друг. Тук не става дума за някаква предварително уговорена сделка „дай да направим най-доброто с тази лоша ръка“ и няма никаква възможност за провал.

— Разбирам. Значи щом веднъж платя мизата, край — вътре съм.

— Съвсем точно. И понеже аз определям залозите, ще ти покажа картите, с които играя. Искам те. Това е най-силната ми карта. Доста усилия ще ти трябват, за да я биеш. Дори да приемеш изходните позиции за неравностойни. Веднъж вече си се опарила и не искаш да ти се случи отново. Но сега става дума за друга игра, с други играчи и поне според мен, залозите са доста по-високи.

Продължаваше да се взира в чашата си. А и беше казал, че не може да блъфира, помисли си с известна гордост Келси. Но предпочиташе да не му позволява да види лицето й, преди да е готова.

— Според теб бягам от брака и се страхувам от пълно обвързване, защото веднъж съм се провалила? Но това е страшно обидно. Почти толкова обидно, колкото и половинчатото ти предложение, което се опитваш да ми пробуташ.

— Искаш цветя и свещи, да извадя пръстен от джоба си? — Възнамеряваше да го направи. Фактът, че така необмислено бе избързал, само още повече го разяри. — Няма да ти предложа нищо, което ти е дал той.

Сега вече погледът й се вдигна към него, достатъчно разгневен, за да прикрие истинските й чувства.

— Я да видим сега, кой се измъчва от миналото, Слейтър? — Остави решително чашата върху масата и се изправи. — Защо просто не ме заведеш в… във Вегас? Можем да си кажем „да“ пред някоя игрална маса.

Той кимна сковано.

— Чудесно. Щом така искаш.

— Искам простичък и прям въпрос, на който да дам простичък и прям отговор. Така че или ми го задай, или върви по дяволите.

Изгледа я с присвити очи, но този път наистина не бе в състояние да разбере какво точно мисли. И как би могъл, установи Гейб, след като за първи път в живота му, някой друг държеше всички карти?

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да — отвърна тя. — Разбира се.

Продължи да я измерва с поглед и изпусна част от въздуха, който задържаше, без да си дава сметка.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — потвърди тя. — Е, кой ще прибере печалбата?

Устните му бавно се раздвижиха.

— Струва ми се сега е подходящият момент да започнем разпределението по равно. — Пристъпи напред, зарови пръсти в косите й и силно я притисна. — Обичам те, Келси.

— Би трябвало, иначе нямаше да оплескаш нещата така.

— Оплесках ги, дявол да го вземе — силно я целуна той. — Но те хванах, нали?

— Да — прегърна го Келси със смях. — Хвана ме. Гейб я вдигна от земята.

— Ами пътуването до Вегас?

— Не.

— Не сме го обсъдили. — С една-единствена мисъл вече, той се отправи към стълбите. — Ще стане бързо, удобно е, ще бъде весело. Можем да прекараме първата си брачна нощ в голямо легло с формата на сърце сред огледална стена.

— Колкото и примамливо да ми звучи, ще се откажа. Защо не…

Почукването на задната врата накара Гейб да я пусне.

— Стой тук — нареди й и я побутна към стълбите. Преди да измине и половината път до вратата, оттам се втурна един от конярите с побеляло лице и обезумял поглед.

— Господин Слейтър! Божичко, господин Слейтър, трябва да дойдете. Рино… О, божичко, мисля, че е мъртъв.

 

 

Нямаше никакво съмнение. Независимо, че някой бе събрал достатъчно смелост и състрадание, за да среже въжето и да го смъкне от примката, завързана на една от гредите, нямаше никакво съмнение в признаците на смъртта.

Келси не откъсваше очи от отпуснатото тяло в пълна състезателна екипировка, от ужасния ъгъл, под който бе отметната главата му и грозните сини белези по шията.

— Извикайте полицията — нареди Гейб. После грубо избута Келси назад. — Излез от тук. Върви си у дома.

— Не, ще остана. Нищо ми няма. Ще остана с теб.

Нямаше време да спори с нея.

— Чакай отвън, да те вземат дяволите! — избухна, като видя, че продължава упорито да стои до него. Чакай отвън!

Келси само поклати глава. Не смееше да гледа към Рино и така погледът й срещна погледа на Джемисън. Не разбра със сигурност дали от мъка, или от шока, но очите му бяха абсолютно безжизнени. Приближи се до него и внимателно го заведе до някакъв стол.

— Седни, Джейми.

— Аз го открих. Някой ми каза, че бил тук и ме търсел. Не знам защо дойдох тук, не знам, но просто го направих. И го намерих. Също като миналия път. Аз го намерих.

— Миналия път?

— Бени. Също като Бени. О, Боже! — зарови лице в ръцете си той. — О, Боже, кога ще свърши всичко това?

— Има бележка, господин Слейтър — приближи се едно от момчетата. Говореше шепнешком, сякаш мъртвият можеше да го чуе. — Ей там на пейката има бележка. Не съм я пипал — добави бързо. — Все казват, че нищо не бива да се пипа.

— Точно така, върви вън да изчакаш полицаите.

— Да, господин Слейтър. — После колебливо смотолеви: — Ние срязахме въжето. Може би не биваше, но как да го оставим така? Трябваше да го свалим.

— Добре сте постъпили — постави ръка на рамото му Гейб. — Върви сега да изчакаш отвън. — С натежало сърце, предчувствайки какво ще намери, Гейб се приближи до пейката, до самотния лист хартия с написано на ръка съобщение.

„Съжалявам. Постъпвам като страхливец, но това с единственото, което мога да направя. Никога повече няма да яздя кон. Убих най-добрия кон, който някога съм усещал под себе си. Господ ми е свидетел, че не знаех, че дозата е смъртоносна. Трябваше само да го дисквалифицират. И да си уредя сметките. Никога не съм вярвал, че баща ми е бил виновен. До днес. Каквото е направил той, същото направих и аз. Каквото е направил той, същото ще направя и аз. Лоша кръв. Не можеш да победиш лошата си кръв.“

Гейб се извърна и погледна треньора си.

— Знаеше ли, Джейми?

Сълзите се стичаха върху ръцете му, докато кимаше с глава.

— Знаех, че Рино е син на Бени Моралес. Бог да му е на помощ.

След като всичко се изясни, отделните парченца се наместиха. Бени Моралес, изпаднал в немилост и отчаян, се беше обесил, оставяйки сама младата и бременна вдовица. Тя напуснала Вирджиния и се заселила в Канзас, за да предпази себе си и детето от скандала.

Когато Рино бил на пет години, се омъжила повторно. Рино приел името на втория си баща, но никога не преставал да мисли за истинския. От Бени бил наследил дребното телосложение, сръчните ръце и любовта към конете. И така поел по пътя на баща си, като постепенно се издигнал от момче за водене на конете до тренировъчен ездач и до младши жокей.

Преследван от спомените за баща си, той се преместил във Вирджиния. Доверил тайната си само на Джемисън, най-близкият приятел на баща му. И Джемисън я запазил.

 

 

— Имал е албуми с изрезки от вестници и списания за баща си. — Два дни след самоубийството Роси съобщи някои подробности на Гейб. — Почти цяла библиотека. Много от тях са посветени на обвиненията срещу баща му, на разследването и самоубийството му. Днес пристигат майка му и вторият му баща от Канзас да приберат тялото. При разговора ми с нея поддържаше тезата за болезнена мания на Рино по отношение на истинския му баща. Възприемал го е като герой и изкупителна жертва и е бил твърдо решен да поправи сторената грешка.

— Като дрогира жребеца на Чадуик — тихо продума Гейб. — Като го дисквалифицира от Дербито.

— Моралес е яздел за Чадуик, когато станало онова фатално падане, задържало го цяла година извън състезанията. — Роси нямаше нужда от записките си, но по навик започна да прелиства бележника си. — После, когато се наложило конят им Слънчево петно да бъде застрелян в Кийнланд, Мериленд, Матю Чадуик открито обвинил Бени Моралес. В края на краищата той загубил доста солидна инвестиция от цялата история.

— Лоша кръв — стисна зъби Гейб. — И все пак остава въпросът откъде Рино е взел наркотика. Предполагам, било е възможно да го инжектира някъде между качването на кантара и влизането във вратата. Най-вероятно докато са били в тунела. Но как го е взел и от кого?

— Не ми изглежда много трудно за човек като него, господин Слейтър. Все пак Рино е бил по хиподрумите още от момче. Сигурно е познавал подходящи хора. Както и неподходящи.

— Ако сам е поставил наркотика, нямаше да сгреши дозата. Той не е искал да убие коня, лейтенант. Това ми е напълно ясно.

— Допуснал е грешка.

— Или е бил заблуден. Търсихте ли баща ми?

— Май наистина става дума за семейна история, а? Не — каза бързо, тъй като Гейб не реагира на думите му. — Напуснал е хотела, без да остави адрес. Единствената причина да се занимавам с тази следа е инстинктът ви. Доверявам се на него, господин Слейтър. Ако се появи край някой хиподрум, независимо къде, ще го приберем да го поразпитаме.

— Ще се появи. Прекалено самоуверен е, за да знае кога да спре.

 

 

Той не е вярвал във вината на баща си. Келси стоеше до прозореца в спалнята си, освежена от взетия късно следобед душ и се взираше в хълмовете. Рино не е вярвал във вината на баща си и поради това бе прекарал по-голямата част от живота си, преследвайки неговия призрак. Да го реабилитира, да отмъсти. А накрая беше открил за човека, чиято кръв течеше във вените му, а и за самия себе си, нещо, с което не е могъл да живее.

Винаги е опасно да се отварят вратите на миналото. Насърчаваше Гейб да се освободи от ярема на наследствеността си и да бъде това, което е. А тя самата не успява да го направи.

Дали рискува всичко, което постигнаха с Наоми през последните месеци, като се опитва да отвори и да надникне през тази врата? А когато я отвори, когато открие какво има зад нея под дебелия слой прах, ще може ли да живее с него?

Остави го на мира, казваше си. Защо да изваждаш наяве нещо, което всички искат да остане заключено? Пред нея е целият й живот. Живот с Гейб. Съвсем ново начало. Трябва само да обърне гръб на сенките и да приеме нещата такива, каквито са.

— Мис Келси?

— Да, Герти? — отвърна тя, без да се обръща.

— Обаждат се от канцеларията на господин Лингстром. Иска да говори с мис Наоми, но понеже я няма, щял да говори с вас.

— Добре, Герти. Ще сляза да се обадя.

Вдигна телефона в кабинета на майка си, на служебната линия. Изслуша казаното отсреща и успя да даде подобаващи отговори. След като разговорът приключи, Келси внимателно остави слушалката. Все още продължаваше да седи на бюрото, когато в стаята влезе Наоми.

— Опазил ме Господ от тези глупави и безсмислени обеди. Не знам какво ме кара да се чувствам задължена да ходя. Единственото хубаво нещо е, че когато приключихме, успях да вляза в онзи малък бутик до ресторанта. Видях най-невероятната рокля, абсолютно идеална за скромна сватба на открито. Ще я запазят двадесет и четири часа, ако… — Замълча и устремът, с който влезе и се отправи направо при дъщеря си, се стопи. Келси се взираше в нея със здраво стиснати върху бюрото ръце. — Какво има? — попита Наоми. — Нещо за Рино ли? Има ли нещо ново?

— Не, не е за Рино. — Видя как по лицето на Наоми бързо премина облекчение. — Току-що се обади адвокатът ти.

— Е? — Отново обзета от нервност, тя вдигна ръка и попипа забодената на ревера й брошка с форма на звезда.

— Искаше да ти съобщи, че документите, които си поискала са готови и чакат за подпис. — Замълча само за мъничко. — Тези, с които прехвърляш половината от „Трите върби“ на мое име.

— Е, в такъв случай, всичко е наред.

— Защо го правиш?

— Двамата с дядо ти го обсъдихме, преди да умре. Намеренията ми винаги са били такива, Келси, а също и неговите. Просто оформям всичко да е законно.

— Без да ми кажеш.

— Не исках да прозвучи като задължение — внимателно отвърна Наоми. — Нито за мен, нито за теб. Не мога да ти дам много неща. Но това поне мога. Баща ми остави на мен да реша кога и как да го направя, но по принцип всичко, което получаваш, е от него. Сметнах, че сега е подходящият момент и че така е най-правилно. С това не смятам да те обвързвам да останеш тук, Келси. Нито пък да те привързвам към себе си.

— Трябва да знаеш, че вече съм обвързана тук и с теб. Сигурно си го очаквала, когато ме покани да дойда.

— Да, очаквах. Нямаше как да предполагам, нито да се надявам, че ще изпитваш нещо към мен. Но бях сигурна, че ще изпиташ нещо към „Трите върби“.

— Едното е почти като другото.

По устните на Наоми пробягна лека усмивка.

— И на мен са ми казвали така.

— Много е трудно да се обича и уважава едното, без да се обича и уважава другото. — Изправи се и протегна ръце през бюрото. — Поне аз не мога. А и не виждам защо трябва.

— Не всички са ми давали такава възможност — пое ръцете й Наоми и здраво ги стисна.

Не всички, помисли си Келси. Но тя ще поеме риска и ще се опита да го промени.

 

 

Наближаваше пет, когато спря на алеята на Типтън зад прашния му старомоден пикап. Съседското куче вдигна страхотна врява, като се мяташе напред-назад край телената ограда между двата двора, сякаш да я предупреди, че неговата територия е неприкосновена. От един от прозорците на втория етаж се показа жена и извика на кучето да млъкне, после измери с поглед Келси.

— Джим ли търсите?

— Да, него. В къщи ли е?

— В работилницата — посочи с глава тя. — Не чувате ли какъв шум вдига?

Наистина сега го чу, след като кучето се усмири и само задавено ръмжеше. Тръгна след острия режещ звук ми електрическия банциг в задния двор. Там имаше малка барака, каквато всеки би могъл да си сглоби от готов комплект, купен в някой магазин за дървен материал.

Келси почука на вратата, която едва се крепеше на пантите. Още при първото леко докосване, тя се разтвори широко и се блъсна във вътрешната стена.

Типтън стоеше пред тезгяха с предпазни очила и наушници и обърната с козирката назад бейзболна шапка. Край него хвърчаха дървени стърготини, докато срязваше някаква дъска. Реши, че ще е по-безопасно и за двамата да изчака спирането на режещия диск.

— Майка ти стара — измърмори Типтън, след като едно парче падна на пода.

— Капитан Типтън?

Рязко се извърна и в този момент ужасно й заприлича на същество, изскочило от някой филм на ужасите — носеше тъмножълти пластмасови очила, сиви и издути предпазни наушници, а отпред ризата му бе накапана с големи червени петна.

— О, Боже, порязали сте се.

— Къде? Какво? — Типтън уплашено погледна пръстите на ръцете си, за да се увери, че всички са на мястото си, а Келси притича през помещението. — А, това ли? — усмихна се и се потупа по гърдите. — Сок от боровинки. Жената не дава да обличам нови дрехи за работа. — Келси се облегна разтреперана на тезгяха и изруга. — Изплаших ви, а? — Продължи да се смее и свали наушниците, после вдигна нагоре предпазните очила. — По-добре седнете.

— Не, нищо ми няма.

— Правя няколко рафта. — Взе широка дъска и я огледа за дефекти. — Двамата с жена ми се състезаваме. Аз правя рафтове, а тя ги запълва с разни дрънкулки. Така и двамата сме доволни.

— Много хубаво. Чудех се дали не бихте ми отделили няколко минути.

— Може и да успея да ви вместя. Лимонада? — Без да чака утвърдителен отговор, той вдигна голямо пластмасово шише и напълни две картонени чаши. — Имали сте нови неприятности у вас.

— Да. Странно съвпадение, нали? И как Рино толкова точно повтори живота на баща си. И смъртта му.

— Светът е пълен със странни съвпадения, мис Байдън. — Но никак не беше щастлив именно поради това. Приключи с проверката на досието на Бени Моралес и откри всички подробности само часове преди самоубийството на Рино. Само още двадесет и четири часа и нещата можеха да се развият по друг начин. — И все пак така се разрешава една от загадките. Сега вече знаете кой е инжектирал коня ви.

— Рино не е искал да го убива. Сигурна съм. — Отпи от лимонадата и установи, че е възкисела и с плуващи вътре малки парченца лимон. Явно жена му сама си я приготвяше. — Някой го е използвал, капитане. И такива неща стават често по света. Хора, които използват други хора.

— Не бих могъл да го оспоря.

— Майка ми е използвала Алек Брадли, за да накара баща ми да ревнува, да докаже своята независимост и дори за да предизвика клюки. Но се питам все пак за какво Алек Брадли е използвал нея?

Момичето има добра и логична мисъл, реши Типтън. Взе парче шкурка и започна да търка по извита дървена пръчка.

— Тя е много красива.

— Не става дума за секс, капитане. Нападението не е било по сексуални причини.

Типтън изпухтя.

— Може би не. Разполагахме единствено с нейните показания за опита за изнасилване.

— Аз й вярвам. Вие също. Никога ли не сте се питали защо — ако е казвала истината — защо Алек Брадли е избрал точно онази нощ, за да я нападне. Виждали са се в продължение на седмици. Тя не би продължила да се среща с мъж, който се държи лошо с нея. Или който я заплашва.

Капитанът продължи да търка дървото. Ще направи подарък люлеещ се стол за рождения ден на внучката си през септември.

— Ако ми е казала истината, мис Байдън. Ако. Той е бил пиян. Имали са публична сцена. Дала му е пътя и му плиснала шампанско в лицето. Такава една комбинация може да тласне определен тип мъже в погрешна посока. — Леко издуха праха от дървото. — Но, както казах, нямаше улики, които да го доказват.

— Нощницата й е била разкъсана. Имала е драскотини. — Келси нетърпеливо възкликна, като видя, че свива рамене. — Добре, могли са да бъдат инсценирани или не. Но, ако приемем, че не са били, ако повярваме, че не са били инсценирани, как ще ги обясните? Със сигурност сте проверили миналото му. Ако е имало друга жена, някоя друга, изнасилена или нападната, това щеше да натежи в полза на Наоми, нали?

— Не открих нищо подобно. Много изнасилвания остават неразкрити. Особено такива, за каквито говорите — изнасилване след уговорена среща. — Този термин не й харесваше. След уговорена среща, изнасилване между познати. Така грозният акт изглежда твърде приятелски. — Пък и преди двадесет години отношенията между хората бяха по-различни. Брадли наистина имаше лоша репутация, но тя не включваше насилие. Имал е много големи дългове — продължи Типтън, почти като на себе си. — Някъде по времето, когато започнал да се вижда с майка ви, изплатил някои от тях. Около двадесет хиляди долара. Но са му трябвали поне още толкова, за да се оправи.

— Значи са му трябвали пари. Майка ми е имала пари.

— Никога не й поискал повече от две-три хиляди. — Типтън остави дървото. — Поне така твърдеше тя. Никога не й е искал много пари. И това е едно от странните неща за мен. Защото именно такъв е бил методът му на действие с жените.

— Изчаквал е удобен момент. Или… друг източник.

— И аз така си помислих. — Типтън извади малко шоколадче от задния си джоб, разчупи го и подаде половината на Келси. — Но така и не успях да го докажа. Винаги съм се питал откъде е взел онези двадесет хиляди. Би могъл да ги спечели на хиподрума. Но се говореше, че е загубил почти всичко, което залагал, пък и най-често е ставало дума за дребни суми. Говорел за нещо голямо — допълни с пълна уста той. — Дал на много хора да се разбере, че работи по някаква сделка. Само приказки, доколкото успях да открия.

— Но ако е било така, ако е било нещо свързано с майка ми. — Келси нервно закрачи из работилничката, докато обмисляше идеята си. — Скъсала е с него, казала му, че всичко приключва. Затова той се паникьосва и се опитва да я притисне. Ако го отреже, сделката се проваля. Имал е нужда от пари. Много хора са знаели, че има нужда от пари. Но кой може да го е използвал, за да навреди на майка ми?

Отговорът сам изскочи в главата й и тя спря на място. Ръката, стиснала картонената чаша се сви и я смачка на влажна топка.

— Ето какъв е проблемът, когато човек наднича под камъните — кротко изрече Типтън. — Никога не си доволен от онова, което откриваш под тях. Никога не успях да свържа баща ви с Алек Брадли. А опитвах. Поисках извлечение от всичките му банкови сметки и най-педантично ги прегледах, за да открия изплащането на онези двадесет хиляди долара. Беше чист. Също и записите на телефоните му. Никакви разговори с номера на Алек Брадли от къщата в Потомак или от кабинета му в университета.

— Никога не би направил такова нещо. — Но устните й бяха студени й сковани. — Баща ми никога не би направил такова нещо.

— Както изглежда, сте права. Това, разбира се, отново наклони везните срещу майка ви.

— Има друг отговор — рязко се извърна Келси. — Знам, че има друг отговор.

Значи искате друг отговор — спокойно каза Типтън. — Може и да го откриете. Но може и да не ви хареса. — Въздъхна и посегна да вземе от ръката й смачканата чаша. — Разполагах само с едно нещо, което свързваше Филип Байдън със случилото се онази нощ в „Трите върби“ и това бе Чарлз Руни.