Нора Робъртс
Честни предателства (23)

Глава двадесет и трета

Никой не й позволяваше да работи. През първите два дни в Ню Йорк Келси чисто и просто не бе допусната до хиподрума, благодарение на численото превъзходство и хитростта на екипа, като се почне от Гейб и се стигне до последното момче в конюшнята. Изглежда единственият й успех беше самото идване.

Озовала се с прекалено много свободно време, по-голямата част от което се налагаше да прекарва сама, Келси видя само две възможности. Тихо и кротко да полудее или да погледне на принудителното си бездействие като на кратка ваканция.

Ваканцията й се стори по-здравословна.

Възползва се от всички удобства на хотела и плуваше всяка сутрин — така поддържаше мускулите, които бе развила през последните няколко месеца. Пазаруваше, установи отношения на симпатия и неприязън с уредите в здравния център и в общи линии успяваше да се пребори със скуката.

Много й помогна и решението на Гейб да даде прием вечерта преди състезанието в балната зала на хотела. Това позволи на Келси да се заеме с планиране на всички подробности и да обсъжда разни подробности с озеленителя и готвача на хотела. Самият Гейб, след като хвърли поглед на списъка с доставките, предпочете малодушно да се измъкне и остави цялата организация в нейни ръце.

Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие.

Прекара часове наред с управителя на хотела, с портиера и готвача, като спореше и внимателно обмисляше кое трябва и кое не бива да се направи. Гейб не постави лимит за разходите и понеже тя реши, че няма нищо, което да не може да се изпълни, се зае да убеди и персонала.

— По-добре щеше да е да ти бях дал гребло и да те оставя цяла седмица да чистиш обора. — Гейб пиеше набързо чаша кафе и я наблюдаваше как задълбочено изучава окончателното меню за вечерта. — Тогава сигурно щеше да си починеш повече.

— Престани да се оплакваш. Ти започна цялата работа.

— Е, сметнах за добре да се направи някакво парти. — Приближи се и застана зад нея, за да разтрие раменете й, докато тя продължаваше да стои надвесена над листите. — Нещо за хапване, малко музика, свободен бар. Нямах предвид да пресътворявам някое от представленията на Дейвид О. Селник. — После попита с присвити очи: — Колко шампанско си предвидила?

— Махай се — раздвижи рамене под ръцете му тя. — И без това няма да го пиеш ти. Даде ми картбланш, Слейтър, и аз се възползвам. Само те искам точно в осем, облечен в смокинг.

— Значи официална вечеря — измърмори той.

— Приличаш ми на управителя. Хайде, върви да се срещнеш с репортерите.

— Гади ми се от репортери.

— Просто ревнуваш, защото сложиха снимката на Двойно вместо твоята на корицата на „Sport Illustrated“.

— Моята беше на две страници в „People“ — напомни й той и с удоволствие захапа ухото й. — Тук открих едно много хубаво местенце — измърка като продължаваше да движи устните си нагоре покрай ухото й. — Може и да ми стане нещо и да пропусна интервюто.

Бързите и приятни тръпки, преминали по тялото й, за момент я накараха да се разсее, Гейб се възползва и разкопча две копчета на блузата й, преда да успее да му се отскубне.

— Престани! Имам среща след петнадесет минути.

— Ще действам бързо.

— Сериозно ти говоря. — Издърпа се задъхана и скочи от стола. — Отивам да си направя прическа.

Гейб й се усмихна. В този момент косата й се беше измъкнала от яркото цветно ластиче и вината беше негова.

— Прическата ти ми харесва точно както е в момента.

— Стой далече от мен, Слейтър. Целият ми ден е зает, минута по минута и не съм предвидила никакво време в графика си да се гоним около бюрото.

— Поправи го.

— Вярно, тържеството е твое. — Колкото и да беше смешно, Келси застана така, че бюрото да е помежду им. — Но грижите около организирането му ми помогнаха да не полудея през тази седмица. Направила съм емоционални инвестиции.

— Аз също — Опря длани върху бюрото и се наведе. — Ела тук.

— В никакъв случай.

— Имам нещо за теб.

— О, моля те. — Не смееше да отдели очи от него, иначе с насмешка би отправила поглед нагоре. — Много изтъркан номер.

Той се изправи и вдигна вежди.

— Подарък е — извади малка кадифена кутийка от джоба си. — Сега няма ли да се засрамиш?

— Подарък ли? — Въпреки обзелото я за момент задоволство, тя продължаваше да го гледа подозрително. — Да не е някакъв трик?

— Отвори го. Щях да ти го дам след състезанието, но си помислих, че може да ти донесе повече късмет преди това.

Това я убеди. Заобиколи бюрото и взе кутийката от ръката му, после се повдигна и го целуна.

— Благодаря.

— Още не си го отворила.

— Първо за идеята.

Отвори капачето и от устата й се откъсна възхитено възклицание. Конят блестеше на фона на черното кадифе, уловен завинаги в момент на галопиране, издигнат над земята, величествен. Фигурката беше направена от кървавочервен нефрит и с толкова фина и сложна изработка, че Келси почти очакваше да усети потрепването и туптенето на мускулите, докато нежно прокарваше пръсти по нея. Диамантените очи просветваха триумфално.

— Красиво е. Направо съвършено — вдигна поглед към него тя. — Също като теб.

— И аз така си мислех. — Обви ръце около талията й и я придърпа към себе си. — Твое е — каза, докато устните му се притискаха в нейните.

 

 

Разбира се, закъсня. Келси дотърча във фризьорския салон и избъбри някакви извинения. После продължи нервно да си поглежда часовника, докато маникюристката се опитваше да постигне нещо с изоставените й нокти.

— Защо не поставим изкуствени, скъпа?

— Не, само ще ги счупя. — Косата й беше навита на големи дунапренови ролки, лицето й покрито с бледозелена маска, за която някак си успяха да я придумат, а времето си минаваше. — Само ги оформете и сложете някакъв безцветен лак.

— Не искате ли нещо по-шикозно?

Келси погледна крадешком невъзможно дългите, лакирани в яркочервено нокти на маникюристката.

— Не, предпочитам нещо по-умерено.

Жената поклати глава и потопи дясната й ръка в топлата вода.

— Както кажете, скъпа.

— Но това е Келси, нали? — усмихна й се жената от съседното място. — Аз съм Джанет Гарднър. Идвахте в нашата ферма в Кентъки.

— О, да, госпожо Гарднър. — Келси не намери смисъл да й обяснява, че не я е разпознала с тези яркочервени коси, покрити с блестяща синя пяна и лице, боядисано в невероятно розово. — Радвам се да ви видя отново.

— Изпъва лицето, без да е нужен скалпел, така ми обясниха — засмя се Джанет, като потупа засъхващата розова маска. — Ще видим? Ами твоята?

— О, нещо за освежаване. Изглежда съм имала уморен вид.

— С кого ли не е така в Белмонт? Двамата с моя Ханк ще спим поне две седмици, като се приберем у дома. Така сме си обещали.

Сега вече Келси си спомни за Ханк — енергичният мъж, с когото танцува предната вечер. Имаше загоряло от слънцето лице, тънки като молив мустачки и плътен силен глас. Искаше да я научи да танцува танго.

— Предайте моите поздрави на съпруга си. Страхотен танцьор е.

— О, такъв си е моят Ханк — изкиска се Джанет и се изпъчи. — Всички дами искат да се извъртят по веднъж на дансинга с него. Обича да разправя, че съм се омъжила за него заради краката. — Подчинявайки се на маникюристката, Джанет смъкна изумрудената си халка, която спокойно би могла да се ползва вместо преспапие. — Днес видях майка ти на хиподрума. Не мога да повярвам, че сме по тези състезания вече… Е, това няма да казвам.

— Значи отдавна познавате Наоми.

— Откакто се омъжих и влязох в тези среди. Тя, разбира се, си е родена в тях. — Джанет се интересуваше от клюки много повече, отколкото от модното списание, което прелистваше с една ръка, затова го остави бързо. Очите й блестяха от любопитство. — Същото може да се каже и за теб.

— Закъсняло завръщане.

— О, според мен не бива да се говори за такова нещо. Спомням си, та аз съм те виждала по хиподрумите още в пелени.

— Сериозно?

— Ами да, съвсем сериозно. Наоми се гордееше с теб повече от всеки шкаф, пълен с купи. Наричахме те чистокръвното жребче на Наоми. Но едва ли помниш.

Чистокръвното жребче на Наоми. Мисълта за това едновременно й достави удоволствие и я натъжи.

— Не, не помня.

— Виждала съм един-два пъти баща ти. Горкият човек, винаги изглеждаше толкова объркан. Библиотекар ли беше?

— Баща ми е ръководител на катедрата по английски език в университета в Джорджтаун.

— О, да — възкликна Джанет, без да забележи сдържания тон на Келси. После послушно натопи пръсти в купата с вода, както й посочи маникюристката. — Знам, беше нещо свързано с книгите. Наоми беше направо луда по него. Всички смятахме, че е много жалко, дето между тях не потръгна. Но такива неща стават непрекъснато, нали?

— Според статистиките.

— Ние с Ханк сме щастливци. Този септември ще направим двадесет и осем години.

— Поздравявам ви. — Като видя, че няма измъкване, Келси реши да смени малко темата. — Имате ли деца?

— Три. Две момчета и едно момиче. Нашата Диди вече е омъжена и има две малки момиченца. — Ако ръцете й бяха свободни, Джанет веднага щеше да извади снимките от портфейла си. — Момчетата казват, че още търсят нещо подходящо. Малкият, разбира се, е само на двадесет. Следва строително инженерство. Не че разбирам нещо от това… — Продължи да говори за децата си, докато Келси остави мислите си да се реят свободно. — Но има нещо по-специално между майката и дъщерята — каза Джанет като предпазливо се извърна назад. — Не си ли съгласна? Искам да кажа, дори и след толкова години, двете с Наоми изглеждате така добре заедно. Ако трябва да съм откровена, след толкова време много хора направо бяха забравили за дъщеря й, ако изобщо някога са знаели. Джанет повдигна ръка да огледа първия лакиран в бледолилаво нокът. — Да, скъпа, този е много хубав. — Когато отново насочи вниманието си към Келси, гласът й прозвуча поверително. — Надявам се, няма да се засегнеш, ако ти кажа, че повечето от нас, които познавахме Наоми, бяхме на нейна страна. Искам да кажа, самата мисъл да вземат детето от майка му просто ни се струваше противоестествена.

Напълно наясно, че и двете маникюристки са наострили уши, Келси отвърна спокойно.

— Сигурна съм, Наоми е оценила подкрепата ви.

— Не че с нещо й помогнахме. Съжалявам да го кажа, но по време на изпитателния срок тя самата си беше най-големият враг. Винаги съм смятала, че се държеше толкова неразумно, защото бе сърдита на баща ти. Пък и общественото мнение беше доста… свободно по онова време. И все пак Алек Брадли… — изцъка тя. — Наоми би трябвало да намери някой по-добър, с който да флиртува. — О! — Сякаш току-що си беше спомнила резултата от това флиртуване, Джанет примигна и изпъшка. — Извинявай, скъпа. Съжалявам. Сигурно това е болезнена тема за теб.

Мисълта, че убийство и десет години в затвора могат да се нарекат болезнена тема, вероятно би й се сторила забавна при други обстоятелства. Но Келси се върна към момента, привлякъл вниманието й.

— Познавахте ли Алек Брадли?

— Да. Повечето от нас по онова време поне бяха чували за него. Беше зашеметяващо красив, както би се изразила моята Диди. Висок, тъмнокос и елегантен, с усмивка, способна да разтопи всяко женско сърце. Пък и той го знаеше. Знаеше го, повярвай ми, и се възползваше от това. Дори по едно време за малко се навърташе около мен… но Ханк спря тази работа — изкиска се като малко дете тя. — Признавам си, бях малко поласкана, като имах предвид репутацията му.

— И каква беше репутацията му?

— Ами, знаеш ли, скъпа… — нетърпеливо се приведе от мястото си тя. — Семейството му едва ли би си признало, но изглежда имаха известни финансови затруднения. Обаче кръвта им си беше синя. Пък и скандалът с първата му жена. — Наведе се още по-близо и се приготви да сподели онова, което беше чувала. — Имаше вкус към по-стари жени, разбираш ли. Богати стари жени. Всички знаеха, че първата му съпруга твърде щедро го възнагради за развода, за да запазят приличие. Не че това наистина й помогна, тъй като всички знаеха, че… ами, че той обслужва кобилките, ако мога така да се изразя.

— Значи е бил женкар.

— О, истински шампион. И се носеше слух, че взема пари за услугите си.

— Той е… жените са му плащали? За секс?

Последва ново кискане, но леко смутено. Джанет предпочиташе по-умерени евфемизми.

— Не знам дали е действал чак толкова открито, но беше общоизвестно, че може да бъде нает. Например за придружител. Има много самотни жени. Дори и по конните състезания. Неомъжени, разведени, разделени. Алек можеше да се наеме, за да запълни липсата. Красиво рамо, на което да облегнеш ръка на някое парти или на хиподрума. Както казах, беше наистина много чаровен. А и много обичаше да залага. При това лошо. — Когато се усмихна, от лицето й се отрониха розови люспици и се посипаха по златистобялото наметало, подобни на цветен прашец. — Никой обаче не смяташе, че е имало такава делова сделка между него и майка ти, скъпа. Жена като Наоми би могла да има всеки мъж, когото поиска. И още може. Алек изглеждаше доста хлътнал по нея. Макар че продължи да се забавлява и да флиртува и с други, Наоми не беше човек, който ще търпи такива глупости. Двамата здраво се спречкаха и тя му би шута. — Този път смущението на Джанет беше доста искрено. — Тоест… Исках да кажа…

— Значи сте били там онази вечер — притисна я Келси, без да се интересува от желанието й да се измъкне или от някакъв пристъп на угризения. — Вечерта, когато е умрял?

— Да, бях. — Джанет навлажни устни, изненадана и малко подразнена от директния въпрос на Келси. — Двамата с Ханк бяхме по работа във Вирджиния. Няколко души от бранша се бяхме събрали на парти в местния клуб. Ето, май вече съм готова — вдигна ръце тя. — Като говорим за парти, с такова нетърпение очаквам тази вечер. Онзи твой красавец ни държи всички в голямо напрежение.

— Спречкали са се. — Без да обръща внимание на лекото стискане в знак на протест от страна на маникюристката, Келси дръпна ръка и хвана рамото на Джанет. — Онази вечер са се скарали.

— Да, скъпа. — Джанет вече съжаляваше, че е позволила страстта й към клюките да я подведе и говореше любезно. — Много от нас бяха разпитвани за това след… затрудненията. Караха се доста високо и Наоми му заяви съвсем недвусмислено, че връзката им е приключила. И двамата бяха пили може би малко повече, отколкото е разумно. Размениха си остри реплики. Наоми плисна чаша шампанско в лицето му и си тръгна. Тогава я видях последно за доста дълъг период от време. — Върху ярката клоунска маска погледът на Джанет стана по-мил. — Харесвах Наоми. И още я харесвам. Онзи мъж не я заслужаваше, скъпа. Не заслужаваше да му отделя и минута от времето си. Мисля, истинската трагедия беше, че го разбра едва, когато стана прекалено късно.

 

През останалата част от деня Келси положи усилия да отмести разговора някъде на заден план в съзнанието си. Искаше й се по-късно да го извади отново и да обмисли всяка отделна дума. Това беше нещо различно, нали така? Струваше й се от съществено значение факта, че Алек Брадли е можел да бъде нает.

Но колкото и това да променяше картината, която така много искаше да сглоби, в момента прекалено много неща я разсейваха и й пречеха да се съсредоточи.

Независимо от собственото си настроение, нямаше намерение да разваля празника на Гейб или доброто разположение на майка си.

Облече се рано и му остави бележка по средата на леглото, като му написа да слезе в балната зала точно в осем часа.

Искаше да отдели внимание за всички последни подробности, независимо дали готвачът, озеленителят и персоналът на хотела бяха съгласни, или не. Трябваше да бъде идеално. И наистина беше, установи тя, застанала по средата на голямата осветена зала.

Навсякъде преобладаваха червеното и бялото — цветовете на „Лонгшот“ — в покривките на масите, свещите и цветята. За да се отдаде дължимото на Тройната корона, по масите имаше пръснати букети от червени рози, ярко жълти рудбекии и бели карамфили, поставени в кошници. Облечените в бяло сервитьори се бяха подредили в редица, докато хората от кухнята довършваха последните приготовления по трите огромни шведски маси.

Но най-великото й хрумване, най-трудното й постижение и най-голямо главоболие, беше организирането на залаганията.

Можеха да се купят огромни по размери чипове и всичко беше с благотворителна цел, но уреждането на формалностите й отне няколко дни борба с бюрократичната машина. Чистокръвното жребче на Наоми обаче успя да преодолее всяка съпротива на финала.

Сега можеше да застане и да огледа рулетките и масите за игра на зарове и карти и да бъде сигурна, че ще представи Гейб с най-невероятното парти за сезона. При това щеше да му подхожда напълно.

Докато оркестърът започваше да свири, тя се приближи и силно завъртя колелото на рулетката.

— Залагам на червено.

Засмя се и се обърна усмихната да посрещне Гейб.

— Точен си.

— А ти си красива. — Все още не искаше да се приближи. Искаше само да я погледа. Беше облечена в ослепително бяло. Тясната рокля се спускаше от извивката на гърдите чак до глезените. Подаръкът му бе забоден върху сърцето. Косата й се спускаше като водопад от къдри, закрепени с блестящи фиби и падаха върху голите й рамене. На ушите й, подобно малки капчици, се поклащаха диаманти и рубини. — Наистина си невероятно красива.

— С твоите цветове — протегна му ръце тя. — Какво мислиш?

— Непрекъснато ме удивляваш. — Продължаваше да я държи на разстояние и отново огледа цялата зала. — Какво си направила тук?

— Освен, дето подлудих всички търговци и градски чиновници в радиус от сто километра ли? Организирах ти казино за тази вечер, Слейтър.

— А постъпленията?

— В града има приют за изоставени жени и деца.

Погледът му потъмня, после се сведе към сплетените им ръце.

— Смущаваш ме, Келси.

— Обичам те, Гейб.

Развълнуван, той поднесе ръцете й към устните си.

— Какво беше това завъртане на рулетката, което те доведе при мен?

— Най-щастливото в живота ти. — Погледна надолу и се взря в сребърното топче, заседнало в гнездото. — Червено — каза тихо. — Пак спечели. Знаеш ли, Гейб, не го направих само заради теб.

— Така ли?

— Да. — Приближи се още по-близо и обви ръце около врата му. — Искам да те видя как играеш тази вечер. Имам усещането, че ще ми подейства много възбуждащо.

 

 

И наистина. Няколко часа по-късно, когато салонът вече бе претъпкан с хора, шведските маси почти опустошени, а на дансинга се въртяха танцуващите двойки, Келси стоеше до рамото му и го наблюдаваше как играе.

До сега смяташе, че разбира играта на двадесет и едно. Обикновена игра на карти — изисква късмет и логично мислене, докато се опитваш сборът от картите ти да стигне максимално близо до двадесет и едно. Преминеш ли, губиш. Но за нищо на света не успя да разбере защо на едната ръка Гейб се отказа и спечели с някакви си петнадесет бройки, а на следващата поиска нова карта и пак спечели, след като беше на шестнадесет.

— Това са само цифри — каза й той. — Нищо повече.

Точно така си мислеше и тя. Докато не го видя как играе.

— Няма начин да запомниш всички цифри и комбинации.

Той само се усмихна, погледна картите си и добави четворка към своите седемнадесет, с което направи двадесет и едно.

— Ето — побутна към нея купчината червени и бели чипове. — Поиграй малко ти.

— Добре, с удоволствие. — Седна на освободеното място и вдигна поглед, защото до нея се настани Наоми.

— Току-що загубих цял куп на зарове. Ще поиграя десет минути и тук, преди да изнудя Моузес да ме заведе да танцуваме. — Отметна зад ухото си кичур златисти коси и кръстоса крака. Избута напред няколко чипа и огледа стаята. — Страхотно тържество.

— Дъщеря ти е невероятна.

— Да, знам. — Наоми съсредоточено се намръщи, докато разглеждаше картите си. — Вземам още една — нареди тя, после изпъшка жално. — Разорена съм.

— Всичко отива за благородна кауза. Загубата трябва да ти сгрява сърцето. — Хапейки устни, Келси съзерцаваше своите осмица и петица. — Добре, ще взема една. Осмица! Още една осмица! Спечелих! — Със смях прибра чиповете си, но в този момент забеляза присвитите очи на Наоми. — Е, победата също ти сгрява сърцето. Потанцувай с майка ми, Гейб, а аз ще видя колко още от парите ти мога да загубя.

— Как бих могъл да отхвърля такова предложение? — протегна ръка и здраво хвана пръстите на Наоми. — Изглеждаш прекрасно тази вечер — каза й, докато пристъпваха в такт по дансинга.

— Как разбра? Тази вечер не поглеждаш друг, освен Келси.

За момент той не отвърна нищо.

— Май нямам готов отговор на това.

Наоми отметна глава назад и го изгледа внимателно.

— Щях да се разочаровам, ако имаше. Харесва ми да виждам какво изпитва към теб, изписано е на лицето й. И ми харесва да разбера, че онова, което ти изпитваш към нея, те кара да объркваш стъпките. Странно е, но двамата сте съвсем различни в това отношение. Не си приличате.

— И ти се притесняваш.

— Не за отношенията помежду ви. За всичко останало. — Хвърли бърз поглед назад, където Келси продължаваше да се смее на масата за двадесет и едно, като побутна напред нова купчина чипове. — Знам, че се опитва да забрави случилото се онази вечер. Но аз просто се ужасявам, като си помисля.

Погледът му остана спокоен, но спокойствието му беше измамно.

— Не биваше да става. Трябваше да съм с нея.

— Да, изобщо не биваше да става — съгласи се Наоми, но продължаваше да гледа дъщеря си, а не него. — Струва ми се по-редно да стои в „Трите върби“… или още по-добре да се върне при баща си, докато нещата се уталожат.

И той бе помислил за това, но да го чуе от друг, никак не му беше по-леко.

— Дори и да се съгласи, не знаем колко време ще отнеме да се оправи всичко.

— Всичко?

Мислено се прокле — нова погрешна стъпка. Доколкото на Наоми й бе известно, ставаше дума само за настоящите проблеми около коня.

— Кой е успял да мине през охраната и какво е искал да направи. От друга страна, всичко може да приключи още утре след състезанието.

— Разчитам на това. Няма да понеса да й се случи нещо, Гейб. Неприятно ми е дори да си помисля за възможността да бъде засегната от някаква подлост… от такива долни неща, за които Милисън винаги е твърдяла, че са неразделна част от конните състезания. — Дръпна се назад и очите и заблестяха. — А не е така. Не сме такива. Обаче случи ли се нещо такова, хората помнят само него.

— Ти за мнението на Милисън Байдън ли се тревожиш?

— По дяволите, не. — Старото предизвикателство отново излезе на преден план. — Но няма да позволя тя да излезе права. И проклета да съм, ако й позволя да злорадства от ново петно върху името ми. Затова искам всичко да приключи. Заради Келси, заради теб. И заради самата мен.

 

 

Когато Келси се пробуди, в стаята беше хладно и тъмно. Лениво се размърда, а в главата й се върнаха картини от предишната вечер. Цветове и светлини, гласове, музика. Шеметното въртене на колелото, проблясването на хвърлените лъскави кубчета. Загуби половината от печалбата на Гейб на карти, но той отново я удвои на зарове.

Но най-добре си спомняше как изглеждаше самият той — тъмен и опасен, докато неустоимите му и непроницаеми сини очи следят безумния бяг на рулетката и подреждането на картите. А после как внезапно се впиваха в нейните и спираха дъха й. После, когато останаха сами, когато вечерта, шумът и тълпата останаха зад тях, той я занесе в леглото. И тогава изкусните му ръце си играха с нея, изтръгваха неудържими стонове и я предизвикваха към все по-тъмни и по-тъмни страсти.

Правеше с нея неща — направи с нея неща, — каквито никога не бе предполагала, че ще позволи, а още по-малко, че сама ще пожелае.

Сега, отново будна, усещаше тялото си омекнало и без сили, болезнено и изпълнено с любов. Със затворени очи протегна ръка между чаршафите да го потърси. После уморено се надигна в леглото и установи, че е сама.

Не е могъл да се измъкне така лесно, помисли си тя. Все още полузаспала, стана от леглото и със залитане тръгна към салона на апартамента, като завързваше колана на халата си.

Светлината, струяща през дръпнатите пердета я заслепи и тя болезнено примигна. Закри очи с ръка и се хвана за вратата.

— Боже! Колко е часът?

— Тъкмо минава десет. — Наоми наля чаша кафе от каничката върху подноса със закуската. — Идваш навреме, Келси. Закуската току-що пристигна.

— Закуска? Десет? — надзърна през разперените си пръсти. — А Гейб?

— О, той е на хиподрума още от изгрев.

— Но… — Вече напълно разсънена, тя отпусна ръка — Този подлец! Обеща ми, че няма да излезе без мен тази сутрин. Специално за тази сутрин.

— Хм. — Наоми наля втора чаша за дъщеря си. — Според него си била доста войнствено настроена и си му казала да се разкара, когато ти напомнил, че е време да се става.

— Не съм — отпи от кафето Келси. — Възможно ли е? Сигурно си го е измислил.

— Вероятно е искал малко да си починеш.

— Той ми е любовник, а не пазач. — Изведнъж цялата се изчерви. Колкото и необичайни да бяха взаимоотношенията им, все пак Наоми си оставаше нейна майка. Прокашля се неловко и седна. — Ти какво правиш тук? Мислех, че ще бъдеш на хиподрума.

— За нас състезанието не е от такава важност. Някаква си миля и половина — сви рамене тя и размаза конфитюра от къпини върху препечената филийка. — Трябва само да видим дали Прилив ще запази резултата си. Има изгледи шансовете ни се увеличават, след като жребецът от Арканзас отпадна.

— Отпадна? Кога? Какво се е случило?

— О, лошо препъване на вчерашната тренировка. Навехнал си е предния крак. Сигурно съм забравила да ти кажа.

Келси нацупено захапа парче бекон.

— Имам чувството, че не са ме поканили на тържеството и аз стоя отвън със залепен за прозореца нос, докато останалите ядат тортата.

— Извинявай, мила. Опитай се да ни простиш, но всички се притесняваме за теб. Като си помисля какво е могло да се случи… — Въздъхна и си намаза още конфитюр. — Добре, добре, няма да се връщаме на това. Познавам този упорит израз на лицето ти. Виждала съм го доста често в огледалото.

— Нямам намерение да те отблъсна — отвърна с усмивка Келси. — Искам да не се тревожиш.

— Това е съвсем нормално. Дори и за майка, завърнала се от миналото. Хайде, изяж си закуската. Имам нареждане да се погрижа да ядеш.

— Пак Гейб.

— Предполагам знаеш, че те обича.

— Да, знам.

— А знаеш ли, че е напълно заслепен от любов?

Този път Келси не успя да удържи усмивката си.

— Така ли смяташ?

Наоми само се разсмя в отговор.

— Няма значение и без това вече го знаеш. Много е вълнуващо, нали, но е и страшничко някой мъж да е така всецяло погълнат от теб.

— Да. И двойно по-вълнуващо и страшно е, когато и ти си също така всецяло погълната от него. Вероятно изглежда прекалено прибързано да се ангажирам с някого толкова скоро след развода, но…

— Келси, не само че няма да седна да те критикувам, но и ще ти припомня, че ти и твоят бивш съпруг сте били разделени от две години.

— И все пак… — поклати глава Келси. — Самата аз се упреквам, защото ми изглежда нередно. Но пък се чувствам добре. — За момент продължи да се занимава със закуската, като преценяваше дали не е избрала неподходящ момент. — Когато се разделихте с татко, обичаше ли го още? Извинявай — вдигна очи тя. — Вчера някой ми каза нещо, което ме заинтригува. Ако предпочиташ да не ми отговаряш, ще те разбера.

— Веднъж вече ти казах, че каквото и да ме попиташ, ще ти отговоря. — Но този въпрос наистина беше тежък. Забиваше се направо в старата рана в сърцето й, рана, която почти бе забравена. — Да, още го обичах. Обичах го много дълго, след като вече беше глупаво от моя страна. И понеже го обичах, бях сърдита и на него, и на себе си и бях решена да докажа, че не ми пука.

— Затова ли…

— Се впуснах в безкрайни веселби? — довърши Наоми. — Забавлявах се да предизвиквам клюки за мен и други мъже? Възбуждах дребни скандали? Да, поне отчасти. Не желаех да си призная, че съм се провалила. Исках Филип да страда, да стои буден нощем и да мисли за мен и как се наслаждавам на свободата си. И понеже несъмнено успявах да го постигна, предизвиквах го още и още, докато онова, което най-силно желаех, ставаше абсолютно непостижимо за мен.

— Искала си да си го върнеш.

— Отчаяно. Но бях достатъчно самоуверена, за да си въобразявам това да стане при моите и единствено при моите условия.

— А Алек Брадли? — Видя как Наоми трепна и побърза да довърши. — И него ли използваше, за да накараш татко да страда?

Наоми смени кафето с вода.

— Той беше нещо като последната хвърлена ръкавица. Мъж с не по-малко знатен и благороден произход от Филип, но с малко нечиста репутация.

Стомахът на Келси мъчително се присви. Трябва да разбере, а за да разбере, трябва да попита.

— Плати ли му?

Смущението в погледа на Наоми изчезна.

— Дали съм му платила? — повтори тя неразбиращо.

— Чух, че продавал определени свои умения — отпи от кафето Келси. — Така да се каже.

Последно очакваше да чуе смях. Но именно висок и весел смях се разнесе от другата страна на масата.

— Божичко, какво хрумване! Какво хрумване само! Последното нещо, което исках от Алек, бяха уменията му на жребец. — Смехът й секна. — Последното нещо.

— Съжалявам, въпросът ми беше глупав. Нямах предвид това, което всъщност прозвуча. Мислех си повече за изяви пред обществото, отколкото в личен план.

— Не, не съм му плащала. Макар че му заех пари, един-два пъти. Винаги беше в процес на някакви сделки, разбираш ли — иронично допълни. — Все имаше някакъв малък проблем с наличните пари. Може би е пак някаква проява на суетност, за да разкрася миналото си, но доколкото си спомням, той ме преследваше. А аз и не се опитвах да се измъкна — добави и си избра една малина от купата. — Търсех внимание. Имах нужда от него, а той беше много очарователен. Дори и да знаеш, че не е истина, успяваше да те накара да се почувстваш единствената жена в цялата зала. Разбира се, знаех за репутацията му и за това, че може да се купи. Но само още повече ме привличаше, предполагам. Да бъде с мен, да се опитва да ме омае, да се надява да ме спечели, защото не може да ме има, имаше чудотворно въздействие върху моята суетност. — А голяма част от цялата история, припомни си тя, си беше чиста проба суета. — Накрая отказа да приеме или беше неспособен да приеме факта, че съм предпочела да не бъда спечелена. Това го уби.

— Значи нападението не е било заради секса.

— Не. — Някога го приемаше така или й се искаше да вярва, че е така, защото сексът беше много по-лесно обяснение. — Искаше да ме нарани. Да ме унижи. Никога не успях да разбера докрай защо се държа толкова безразсъдно онази нощ. В погледа му нямаше никаква страст. Никакво желание. Мисля, че тогава бих се преборила, бих ги преодоляла. Но именно безразсъдството в очите му ме накара да посегна към пистолета. — Наоми потрепери силно и освободи дробовете си, които се задушаваха, с дълбока и продължителна въздишка. — Бях го забравила.

— Съжалявам, че те накарах да си припомниш. — Келси реши по-късно да обмисли всичко отново и постави ръка върху нейната. — Забрави го. И двете ще го забравим. Сега трябва да гледаме напред, а не назад. Ела да видиш какъв костюм си купих за състезанието днес. Ако не го облека скоро, ще пропуснем първата серия.