Нора Робъртс
Честни предателства (22)

Глава двадесет и втора

Този кон няма да победи. Рич си наля от скоча на Кънингам. В края на краищата не е хубаво човек да се придържа само към един вид алкохол. Нито към един вид жени. Или пък към една и съща игра.

Момчето никога не го разбра, помисли си, докато поглъщаше двойната доза и си наля нова чаша. Така и никога на нищо не успя да научи кучия син.

Е, сега ще го научи. Хубавичко ще го научи.

Няма да има носител на Тройната корона тази година. В никакъв случай. Лично ще се погрижи. Дошъл беше да свърши една работа и ако се окаже възможно да извлече от нея и лична изгода, толкова по-добре.

Настани се в креслото на Кънингам, протегна върху табуретката чисто новичките си мокасини от Гучи и се усмихна. Ей това беше живот за него. Собственик на имение. Хубава къща в провинцията, две-три лъскави коли в гаража и игрива женичка в леглото.

И той ще ги има. Веднъж да приключи с тази история тук и отлита за Лас Вегас. Знаят го него в Лас Вегас — да, в този град добре познават стария Рич Слейтър. Ще бъде истински тузар — голям апартамент в „Цезар“ и лъскаво гадже под ръка.

А като приключи там, ще си купи къща. Замисли се защо пък да не е в Невада? Някоя от онези къщурки с кактуси, палми и басейн в задния двор. Щом го стегне шапката или пачката в портфейла му поизтънее, ще изприпка до града да го натъпче отново.

За момент остана да седи замечтан: пред очите му колело все спираше на неговия залог, а картите падаха като бели ангелчета в ръцете му.

— Какво правиш по дяволите? — Зачервен и задъхан, на прага застана Кънингам. Вместо властно, както се надяваше, гласът му прозвуча жалък и писклив.

— Хей, здрасти. Били. Вече така ли разговаряш с партньора си? Говори се, че си уговорил кобилата си за едно милионче.

— Това си е моя работа. — Сделката беше почти сигурна и нищо, ама нищо, зарече се той, няма да му попречи. Предстои да изплати един дълг, а срокът на падежа наближава. — Получи си парите, Слейтър. Приключихме с теб.

Рич се нацупи, загледан в последната глътка скоч.

— Много недружелюбен си станал, Били.

— Какво правиш в къщата ми?

— Лошо ли е един стар приятел просто да мине да те види? — невинно се усмихна той. — Онази хубавелка, дето те топли в леглото, беше доста по-гостоприемна, като ме покани. Отивала да пазарува. Щяла да ходи в „Ниман Маркус“. „Нищо Маркет“, ето как му викам аз. Загряваш ли? — изкиска се на собственото си остроумие.

— Марла — заяви Кънингам, като събра цялото си достойнство — е моя съпруга.

— Без майтап? — Рич се плесна по коленете и стана да си налее отново. — Оковал си се във вериги с първокласна мома, няма що. Е, поздравления. Били. Ти си бил по-голям глупак, отколкото изобщо някой може да предположи.

Дори и да не беше глупак, сигурно съвсем е бил оглупял, когато се забърка с Рич Слейтър. Но вече всичко си беше законно и така ще бъде от сега нататък. Сделката за заплождането на кобилата, за която току-що си бяха стиснали ръцете в конюшнята, наистина беше за сумата, подочута от Рич. Затова беше време — беше крайно време — да прекъсне старите връзки. Всички.

— Налага се да те помоля да напуснеш, Рич. Ние с теб приключихме и не е разумно да ни виждат заедно.

— Тук сме си само двамцата — намигна му Рич и отново се настани в креслото. О, той знаеше какво си мисли Кънингам. Много добре знаеше. Приятелчето Били си мислеше, че повече няма нужда от стария Рич. — Недей да се притесняваш. Не съм дошъл да те притискам за пари. Бъди спокоен в това отношение.

Това донякъде наистина го поуспокои.

— За какво тогава?

— Само за една услуга. Малка услуга между стари приятели и бизнес партньори. Искам да се погрижим за един кон, Бил. — Вдигна чашата и се наслади на отблясъците от проникващата през прозореца слънчева светлина върху кристала.

— Не искам да имам нищо общо.

— Какво искаш и какво трябва са две различни неща — отмести Рич погледа си от чашата към Кънингам. — Ще оправя жребеца на сина ми, Били. И ти ще ми помогнеш.

— Ти си луд. — Кънингам нервно избърса потта, избила над горната му устна. — Луд си Рич и аз не желая да имам нищо общо с тази работа.

— Нека си поговорим малко — каза Рич и се усмихна.

 

 

Куфарите на Келси бяха напълно готови и строени до тези на Гейб пред вратата до спалнята. Щяха да тръгнат за Ню Йорк точно в седем сутринта. Остават само шест часа, помисли си тя, докато се взираше през прозореца над леглото.

Въздъхна, размърда се и се притисна към Гейб. Всеки път оставаше поразена и й се струваше невероятно, че той е там до нея. Топъл, сигурен. Неин. Това тяло. Прокара пръсти надолу по гърдите му, после обратно. Издължено, стегнато, неизтощимо. Лицето, което караше краката й да се подкосяват всеки път, щом я погледнеше.

А това беше само външната обвивка.

Страхотна обвивка, доволно си помисли и очерта с пръст извивката на скулите. Съдържанието беше не по-малко впечатляващо. Сила, доброта, смелост. Беше се възползвал от шанса в живота си. Беше преодолял нещастието и нищетата, сред които бе израснал, за да постигне нещо свое.

И сега, докато спеше в прекрасната си крепост, долу в конюшнята му имаше кон, също толкова силен и смел като него. Двамата заедно щяха да напишат своята история.

— Няма смисъл — прошепна, като притисна устни към шията му.

— М-м? — Той инстинктивно я помилва по гърба. От няколко минути се наслаждаваше на ленивите ласки на пръстите й.

— Не мога да спя. Прекалено съм напрегната.

— Добре тогава. — С желание да й достави удоволствие, той я превъртя, за да застане върху него. — Позабавлявай се.

Келси се засмя тихичко и се отдръпна.

— Нямах това предвид. — Изправи се на колене, свела поглед надолу, за да се възхити отново на издължения му силует. — Макар че предложението ме изкушава. После се приведе и му залепи звучна целувка. — Ще се заема с теб, като се върна.

Гейб се опита да я хване, но тя вече се бе смъкнала от леглото.

— От къде да се върнеш?

— Имам нужда да се раздвижа. Искам да погледна Двойно.

Навлече джинсите направо на голо и накара желанието му отново да се разпали.

— Часът е един през нощта, скъпа.

— Знам. — Главата й се измъкна през отвора на раздърпаната тениска. — След малко повече от осем часа ще бъдем в Белмонт. Така че кой може да спи? — Отметна косата си и се зае с ботушите.

Той би могъл, но въпросът беше спорен.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда. Няма да се бавя.

Седна в леглото и прокара ръка през косата си.

— Ще дойда с теб.

— Добре. Настигни ме. — Изскочи през вратата и се затича по стълбите.

Беше истинска юнска нощ. Топла, духаше съвсем лек ветрец, небето бе осеяно със звезди. Келси чу продължителния и накъсан вик на бухала, усети уханието на розите и разцъфналия през нощта жасмин. Лунната светлина струеше върху постройките и им придаваше нереално и вълшебно сияние като в приказка.

Може би това е нейната вълшебна приказка, помисли си тя. Която завършва с „… и заживели щастливи“ и се отнася за нея. Вярно, озова се тук след трагедия, предопределила бъдещата й съдба. Но приказките са пълни с трагедии. Сирачета и омагьосани принцове, предателства и саможертви, злонамерени сили и погубена любов.

Но доброто винаги тържествува. Сигурно затова аналогията й се нравеше. Ако това е нейната приказка, ще се погрижи доброто да възтържествува. Няма да се откаже, преди да открие истината.

Ще отиде отново при капитан Типтън и при Чарлз Руни. Ще говори с Герти, с Моузес и дори с Наоми. С всеки, който е имал, макар и малко отношение към събитията, довели до смъртта на Алек Брадли. Ще убеди Наоми да позволи на адвокатите си да говорят открито.

Но сега, през следващата седмица, съществува единствено Белмонт. И тя е част от него. Разсмя се тихичко и вдигна лице към небето. Имаше своето място в блясъка и ежедневието, в тежкия труд и удоволствието на този най-прекрасен час за конния спорт.

Само след седмица, зарече се тя, ще наблюдавам как Гейб и великолепният му жребец получават последната перла в Короната.

Някаква котка се шмугна по пътеката и удълженото й гъвкаво тяло, подобно на сребриста стрела, накара сърцето й да подскочи в гърдите. Присмя се на себе си и се потърка с ръка, сякаш отново да го върне на мястото му.

Вратата на конюшнята се отвори с леко поскърцване. Най-напред усети спусналите се насреща й в мрака миризми като стари познайници. Коне, кожа, мехлем, тор. Вместо да запали лампите и да смути съня им, Келси се промъкна по памет покрай стената и намери фенерче. Светлината му очерта тесен лъч. Токчетата на ботушите й затропаха след него.

В мрака на второто отделение просветнаха две подобни на привидение очи. Дъхът й секна; лъчът потрепери. Приказки, няма що, помисли си тя и остана доволна, че Гейб не е с нея, за да я види как подскача от чифт котешки очи.

Усмихна се, забелязвайки походното легло, разпънато пред бокса на Двойно. Независимо от охранителната система такъв важен боец като него заслужава и лична стража. Е, няма смисъл да тревожи коняря. Само ще надникне през леглото в бокса и ще остави и двамата да спят.

Но с известна изненада установи, че леглото е празно. Тревожно насочи светлината навътре. Двойно беше там, напълно буден и се взираше насреща й.

— Извинявай, приятел. Май съм малко нервна. Твоят човек за цигара ли излезе, или природата го призова? Готов ли си? — Засмя се и посегна към вратата.

Не беше затворена и зееше няколко сантиметра.

— О, Боже! Раздвижването зад гърба й я накара да се извърне рязко с насочено като оръжие напред фенерче. Кръвта й пулсираше в слепоочията, докато шареше със светлината и проклинаше котките, скитащи през нощта.

Но котката, колкото и да е умна, не е в състояние да отключи и отвори вратата на бокса. Единствената й мисъл беше да предпази, да защити. Бързо бутна вратата и застана до жребеца. Щом се завъртя, за да насочи лъча от фенерчето в ъгъла на отделението, кръвта в слепоочията й избухна.

Усети силната режеща болка, високото и уплашено цвилене на коня. После нищо.

Докато фигурата се измъкваше бегом, задъхана и уплашена, жребецът се изправи, надвесвайки смъртоносните си копита над безжизненото тяло на Келси.

 

 

Някъде по средата на пътя между къщата и конюшнята, Гейб вървеше, като крепеше две чаши чай. Вече му беше ясно, че ще прекарат будни по-голямата част от нощта, но билковата отвара, която Келси обичаше да пие, му се стори за предпочитане по това време пред кафето. Особено, ако успее да я придума да се върнат в леглото и да насочи излишната й енергия в по-интимно направление.

Във всеки случай не губеха много време за сън. Още от вечерта, когато влезе при нея във ваната. Беше умно хрумване, за да я убеди да се премести за няколко дни при него. За целта най-безсрамно се беше възползвал от предстоящото състезание и нуждата си от морална подкрепа.

И се получи, усмихна се той и отпи от своята чаша. Възнамеряваше полека-лека да продължи да действа в тази насока, докато положението се установи за постоянно. Но беше преценил, че не би било разумно пред жена, още не отърсила се от скорошния си развод, да се споменава за втори брак.

Голямата изненада беше, че самият той нямаше нужда да се подготвя за такава идея. Тя някак съвсем естествено се настани в мислите му. Или може би в сърцето му. Никога не беше се замислял особено за такива традиционни връзки като брак, съпруга, семейство. За човек с неговото възпитание, такава мисъл изглеждаше абсурдна, дори немислима.

Но не и с Келси. С нея искаше да получи обещание, бъдеще. Шанс.

Двамата ще споделят всичко. Погледът му се плъзна над постройките, хълмовете и оградите. Двамата ще постигнат и повече.

И може би, докато работят над бъдещето, ще успеят да заровят миналото.

Пронизителното уплашено цвилене на коня наруши тишината. Двете чаши се пръснаха върху чакъла и Гейб се втурна напред. Извика я по име, блъсна вратата на конюшнята и включи осветлението. Режеща ледена паника го подгони между отделенията и вцепени болезнено гръбначния му стълб.

Беше паднала върху сламата с лице надолу, а жребецът се беше изправил в ъгъла с обезумял поглед и риеше сламата. Светът сякаш се завъртя и цялата кръв се смъкна от главата в краката му.

Спусна се като светкавица, закривайки я с тяло, докато я повдигаше. Изобщо не усети удара в рамото. Лицето й беше пребледняло като платно, а тялото й напълно отпуснато.

Без да обръща внимание на скоковете на коня, той я положи на кушетката. Пръстите му трепереха, докато търсеше пулса й на шията.

— Моля те, мила, моля те.

Най-после го напипа — бързото туптене на живота. Продължи да притиска пръста си, сякаш се боеше, че ако го махне, животът може да секне и зарови лице в косите й.

Целият бе изпълнен със страх и облекчение, страх и облекчение, ярко и шеметно махало, което се люлееше вътре в него. Продължи да стои с пръсти върху шията й, с лице в косите й и да я люлее като малко дете.

— Гейб! Божичко, Гейб!

Обезумелият вик на треньора му го върна към действителността. Вдигна глава и се загледа как, с бавни като в сън движения, Джемисън влиза в бокса и успокоява жребеца.

— Спокойно, момче. Успокой се. — Дърпаше главата му надолу като използваше гласа и ръцете си, за да го усмири. — Остани спокойно. — Но и неговите очи никак не бяха спокойни, когато се извърна към Гейб. Какво е станало? Къде е Кип? Трябваше да спи пред бокса.

— Не го знам къде е, по дяволите. Но ще трябва да го намериш. Намери и него, и проклетия нощен пазач. — С усилие на волята Гейб бавно се раздвижи и прокара ръце по тялото на Келси, за да потърси счупени кости. Напипа подутината на тила. Ръката му остана там, нежна като милувка, а изгарящият му поглед стрелна Джемисън. — Извикай лекар и ченгетата. Веднага.

— Ранена ли е? — Джемисън продължаваше да поглажда тръпнещия жребец. — Лошо ли е?

— Не знам. Върви се обади, за бога! — Сякаш в отговор на думите му, Келси се раздвижи под ръцете му и простена. — Келси! — Наложи се да положи неимоверно усилие, за да не я притисне към себе си. — Стой спокойно, Келси.

— Гейб. — Очите и се отвориха, но погледът й се залюля и усети как й се повдига. — Боже! — Затвори ги отново и се опита да диша равномерно.

— Не прави опити да се движиш.

— Няма. Обещавам. — Съсредоточи цялото си внимание върху усилието да поема и изкарва въздуха от белите си дробове. Когато й се стори, че успя да успокои дишането, отново пробва да отвори очи. Този път успя да фокусира лицето му. Замаяно отбеляза невероятната мъка в очите му. После си спомни. — Жребецът… Вътре при него имаше някой.

— Няма нищо. Добре е. — Гейб силно изруга, когато лицето й се сгърчи от болка. — Сега ще те занеса вкъщи. Там ще се погрижа за теб.

— Имаше някой вътре. Конярят беше излязъл. Вратата беше отворена. Но не видях кой беше. Направили ли са му нещо?

— Не. — Гейб хвърли поглед към Джемисън, който притваряше вратата на бокса. — Върви да се обадиш, Джейми. Искам тук лейтенант Роси. Също и Ганър. Погрижи се да дойде и да прегледа коня.

— Изглежда добре — отвърна Джемисън, но същевременно кимна. Очите му бяха силно зачервени и напрегнати. — Ще го докарам тук, Гейб. Ти я занеси горе и направи каквото трябва. Аз ще остана с жребеца през цялата нощ.

— Искам тук двама души. — Гейб вдигна Келси внимателно като крехко стъкло. — По всяко време да има поне двама. Разбрано?

— Да.

— И ми намери Кин. Искам да говоря с него.

— Добре. — Със свито сърце Джемисън видя как Гейб изнася Келси. Извърна се към жребеца, потърка уморените си очи и отиде да се обади по телефона.

— Добре съм, нищо ми няма. — Но Келси продължи да държи очите си затворени по пътя до къщата. — Само много ме боли главата.

— Стой мирна — нареди й Гейб като се опитваше гласът му да звучи спокойно. — Просто стой мирна.

После, когато ботушите му изскърцаха върху парчетата от счупените чаши, още по-здраво стисна челюсти. Ако не беше се забавил да прави проклетия чай… Ако беше с нея.

Двойно наистина ли е добре? Не успях да видя.

— Ще престанеш ли да се тревожиш за проклетии кон? Думите изригнаха отвътре и отприщиха бента. — Сега изобщо не ми пука за коня. Лично щях да го убия, ако те беше наранил.

— Гейб…

— Млъкни! Млъкни, по дяволите! После блъсна вратата с яростно изражение. Келси замълча, най-вече защото викът му накара главата й отново да се завърти.

— Няма нужда да крещиш. Имаш право да се ядосваш, но…

— Да се ядосвам? — Остави я върху леглото във всекидневната. Всичките му мускули се бяха разтреперили и не беше сигурен, дали ще успее да я изнесе нагоре по стълбите. — Така ли мислиш — че съм ядосан? Малко съм без настроение, защото някой те е ударил до безсъзнание? Да-а, точно така. Ядосан съм.

Сви юмрук и изля мъничко от чувствата, които бушуваха в него, като го заби в стената.

Думите, които Келси се канеше да изрече, безмълвно се плъзнаха обратно. Погледът й се премести от вдлъбнатините в стената към разранените му кокалчета.

— Изглежда съм се ядосал, защото те намерих паднала в безсъзнание в бокса, заедно с подплашения кон, който всеки момент можеше да те смаже под копитата си.

Не беше помислила за това и картината, която си представи, накара стомаха й да се свие мъчително. Цялото й тяло се разтрепери.

— Недей, Гейб.

— Малко се ядосах, защото за момент — най-дългия момент в живота ми — дори си помислих, че вече си мъртва.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи. Първо една, после втора, а след това затекоха като порой.

— Изглежда „ядосан“ не беше точната дума.

— Божичко! — Изведнъж се почувства напълно без сили и прокара ръце по лицето си. Но това не помогна. Приближи се до нея, притисна я по-близо до себе си и я задържа така, когато тя се сгуши в него. — Божичко, Келси! Направо обезумях. — Целуна я този път съвсем леко и изсуши сълзите по страните й. — Съжалявам. Чакай да донеса малко лед.

— Не, недей. Недей да ходиш никъде.

— Добре. Нека видя дали не си се ударила на друго място.

— Само главата. Сигурно е бил зад мен. Глупаво беше да се втурвам по този начин, но просто не мислех. Видях леглото празно, после вратата отворена. В ума ми беше само какво може да му се е случило. Както се случи с Гордост.

— Следващия път помисли какво ще се случи с мен. — Леко извърна лицето й нагоре. — Не мога да понеса да те изгубя.

Хвана ръката му и притисна наранените му пръсти към устните си.

— Струва ми се и на двамата ще ни трябва лед.

— Да.

Но останаха на място чак докато Роси почука на вратата.

 

 

Час по-късно Гейб отново се връщаше от конюшнята, този път до него крачеше Роси.

— Имате пролука в охрана си, господин Слейтър.

— Давам си сметка. — И то достатъчно голяма пропука, та някой да се промъкне през нея, докато нощният пазач прави редовната си обиколка на всеки час.

— Вероятно някой е влязъл отвън. И знае разположението. Заобиколени сте от открито пространство, има много начини за влизане и излизане. — Роси огледа потъналия в мрак двор. Не завиждаше на Гейб за това. Далеч повече му се нравеше собствения му уютен апартамент, клаустрофобията и удобствата на градския живот. — Предпочитам да започна от по-лесния вариант — продължи той — и да потърся сред вътрешните хора.

Гейб също мислеше за тях, за всеки човек, който бе наследил от Кънингам, за всеки мъж и жена, наемани или уволнявани през изминалите пет години.

— Вече ви дадох списък на всички, които работят при мен. Постъпете както трябва.

— Така и смятам.

— Разпоредих се през цялото време да има поне по двама души при жребеца. Самият аз бих могъл да остана, но не желая Келси да бъде сама повече, отколкото се налага.

— Напълно ви разбирам. — Роси замълча. Беше приятна нощ, поне онова, което оставаше от нея. Би могъл да се наслади на лекия ветрец. — Много добре се справя. Бих казал, че е понесла удара в главата по-добре от коняря ви.

— Възможно е да има по-корава глава. — Бяха намерили Кип, който, стенейки, идваше в съзнание в съседния на Двойно бокс. — Изпратихме го без проблеми в болницата.

— Тя ще се оправи. — Учуден, Роси усети под краката си пращенето на порцелан.

— Когато чух коня, носех два чаши чай — обясни му Гейб. — Май ги изтървах.

— Хм. Както казах, тя ще се оправи. Трябва да се погрижите за рамото си.

Гейб инстинктивно го изправи.

— Нищо ми няма. Жребецът ме закачи с копито. — Ако не беше неговото рамо, можеше да е Келси. Главата й, лицето й. При тази мисъл стомахът му се сви на топка. — Направили сте проверка на миналото ми, нали, Роси?

— Стандартна процедура.

— Тогава значи знаете нещичко за баща ми.

— Достатъчно, за да разбера, че едва ли би спечелил наградата за татко на годината.

— В града е. Тук е от няколко седмици. — Говореше с равен тон, все едно обсъждаше времето. — Трябва да кажа, че една от първите му спирки беше при мен. Отпратих го с малко пари. Но не чак толкова, колкото му се искаше. Това със сигурност го е подразнило. Той е наясно с нещата на хиподрума и край конюшните.

— Допускате за възможно баща ви да ви отмъсти по този начин?

— Не може да ме понася — каза спокойно Гейб. — Способен е да ми отмъсти по всякакъв начин, особено ако ще спечели от това. Струва ми се, че го видях в Чърчил Даунс в седмицата преди Дербито. Същото е казал и един от конярите в „Трите върби“. Открих го преди два дни в Лорел. Отрече. — Гейб посегна за пура, но нямаше в себе си. — Излъга ме.

Роси разбра жеста, извади пакет цигари и му предложи.

— Ще го проверя.

— Направете го, лейтенант. — Гейб го погледна уверено на пламъка на кибрита. — И имайте предвид, че почти сигурно е познавал Липски. Рич Слейтър обича да си служи с измама. Така печалбата му се услажда повече. А сега е спечелил — пръска пари с широка ръка.

— Ще видя дали мога да разбера от къде ги е получил.

— Имаше едно друго състезание, когато бях малък. Кон от тази ферма се състезаваше срещу кон от „Трите върби“. — Гейб пое дима дълбоко в дробовете си, после го изгледа как се разнася по вятъра. — Жребецът на „Трите върби“ се спъна и си строши краката. Наложи се да го убият. Тогава баща ми също разполагаше с доста пари след състезанието.

— Трябва да е било в Лексингтън през пролетта на седемдесет и трета.

Гейб изгледа Роси през облака дим.

— Точно така. Абсолютно сте прав.

— Странно, но не го споменахте преди това.

— Преди това не бяха ударили Келси.

— Извинете — приближи се към тях Мат Ганър. Косата му още носеше следи от възглавницата. — Жребецът е добре, Гейб.

— Хубаво. Благодаря ти, че дойде.

— Няма проблем. — Мат стрелна с поглед къщата. — А Келси?

— Почива си. Докторът препоръча да отидем до болницата, но тя не ще и да чуе.

— Ще дойда да я навестя, като се пооправи.

— Разбира се. — Сбогува се с него и отново се извърна към Роси. — По-добре го открийте преди мен.

— Нямате никакви доказателства, че баща ви е забъркан в тази работа.

Гейб хвърли цигара и я смачка.

— Няма нужда да доказвам нищо.

 

 

Келси го чу да се качва по стълбите и внимателно се изправи седнала. Хапчетата, които й даде докторът, притъпиха болката, но не можеше да се отпусне.

— Двойно? — попита тя Гейб при влизането в стаята.

— Мат го прегледа обстойно. — А той собственоръчно изпразни торбата му с храна и я замени с нова.

Въздъхна успокоена.

— Слава Богу! Седях тук и си мислих какво биха могли да му направят.

— Би трябвало да си почиваш. — Седна на леглото, като внимаваше да не разклати матрака. — Пак имаш сенки под очите — нежно ги докосна с палци той. — Защо винаги ги намирам толкова секси?

— Мъжкото начало, което търси уязвимостта у жената — усмихна се тя. — Ела при мен.

— Искам да останеш тук, Келси. Не, не тук — поправи се той. — В „Трите върби“. Невъзможно е да пътуваш и ще бъде по-безопасно и по-разумно да останеш с Герти. Роси може да уреди някой от неговите хора.

— Гейб. — Хвана лицето му с ръка, притисна устни към неговите и тихо каза: — Няма начин.

— Изслушай ме.

— Бих могла — съгласи се тя. — Ще те изслушам, после ти ще изслушаш мен и така да се въртим в кръг чак до сутринта. И пак ще дойда. Защо тогава да не приемем, че вече сме спорили и сме обсъдили въпроса?

— Постъпваш егоистично. — Стана от леглото и започна да се съблича. — Не искаш да пропуснеш състезанието и не те интересува, че няма да мога да се отпусна и да се зарадвам пълноценно.

Келси бавно прокара език по зъбите си.

— Добро попадение. Чувството за вина обикновено ми действа, но не и този път. Ще се притесняваш, независимо дали съм там, или не. А аз ще съм там заради теб, Гейб. През цялото време.

— Магарешки инат.

— Това също няма да подейства. Макар че наричането с обидни имена е неизбежен етап във всяка хубавата битка. Мога да ти отвърна, като те нарека протекционистично муле, но ще го премълча, защото съм дама. Така че… — Изведнъж млъкна и простена. — Мили Боже, какво е станало с гърба ти?

Той се извърна, но успя да види само част от тъмната ивица, спуснала се от рамото към кръста му.

— Получих ритник.

— Кога? Нямаше я преди… — Отново замълча, осъзнавайки съвсем точно кога и как я беше получил. — Сега вече ще кажа, че наистина си муле. Какъв е този глупав героизъм? Докторът беше тук преди малко. Можеше да те намаже с нещо.

— Не е героизъм, глупав или не. Просто забравих. — Внимателно завъртя рамо. Болката не беше чак толкова силна, но раната беше дълбока и с разкъсвания. — Трябва ми само малко мехлем.

— Страхопъзльо.

Понечи да й отвърне в същия дух, но после само въздъхна и се отказа.

— И аз те обичам. — Мушна се в леглото и я придърпа към себе си.

— Какво правиш?

— Смятам малко да поспя. Трябва да те проверявам на всеки два часа, но и без това не ни останаха повече.

— Ами мехлема?

— После. Искам само да те подържа в ръце.

Доволна от отговора, тя отметна косата от челото му.

— Гейб, идвам с теб.

— Знам. Спи сега.